Ерих Кестнер
Това се случи на 35 май (7)

Глава седма
Чичо Рингелхут чете какво е преживял

Родителите на Конрад бяха изпратили вече момчето да спи, когато чичо Рингелхут дойде у тях.

— Какво правихте днес? — запита майката на Конрад (значи жената на брата на чичо Рингелхут).

— Не ви ли е разказал нищо? — запита чичото.

— Нито дума — отвърна бащата на Конрад. — За него четвъртъците са най-тайнствените дни.

— Всъщност, те наистина са такива — каза Рингелхут. — Но кажете ми по-напред ще получа ли чаша бира или не?

Майката на Конрад му наля една чаша и докато я изпразваше на един дъх, тя повторно го запита:

— Какви лудории правихте днес?

— Ах! — каза чичото. — Днес беше много интересно. Като вървяхме по улицата, един кон ни запита имаме ли захар. Но ние нямахме. Пък и кой би се сетил да носи захар в джобовете си. После той дойде у дома. А след това отидохме при дебелия Зайделбаст. Познавате ли го? Бил е в класа на Конрад. Сега е председател на Обетованата страна. Там особено любезни са кокошките. Снасят яйцата на очи с шунка в тигани. След това се карахме с Наполеон и Юлий Цезар. Защото бяха седнали на местата, за които ние бяхме платили. Като продължихме пътуването си, срещнахме червенокосата Бабет. Тя е директорка по възпитание на родителите в Опакия свят. Сега там възпитават майка й. Там е и хазяинът ми Клеменс Вафелбрух. И него го оправят. После посетихме и автоматичния град. Там автомобилите вървят сами. И след това препускахме по екватора до Тихия океан. Какво щастие, че бях взел бастуна си. Конрад се сприятели с едно момиче на черни и бели карета. Това очарователно същество се казва Магданос. Чудя се още как можахме да се върнем навреме в къщи!

Родителите на Конрад, които седяха на софрата, се споглеждаха ужасени. Бащата каза сериозно:

— Ела и ми покажи езика си!

А майката запита състрадателно:

— Да ти направя ли студен компрес на челото?

— По-добре ми налейте една чаша бира! — каза Рингелхут. — Но бързо, иначе ще пия от шишето!

— В никакъв случай — извика брат му. — Няма да получиш нито капка алкохол повече!

— Драги Юлий — обърна се майката на Конрад към мъжа си, — защо до днес още не си ми казал, че в рода ти има душевно болни?

— Чувствуваш ли болки в тила? — запита бащата на Конрад. — Да не би момчето днес следобед, да се е разлудувало? Трябва да бъдеш строг към него.

Рингелхут си напълни чашата сам, изпи я и каза:

— С вас днес пак не може да се говори. Вие сте твърде сериозни за възрастта си.

— Само това ни оставаше! — извика бащата на Конрад извън себе си. — Да ни правиш и бележки, че сме били застарели. А ти си още твърде зелен! Запомни това!

— Само това ли? — запита чичото. — Тогава наздраве! Ще ида да видя спи ли момчето.

Чичо Рингелхут отвори внимателно вратата на Конрадовата стая и запали лампата. После на пръсти се приближи до леглото. Момчето беше заспало. Но изведнъж то се размърда, усмихна се в съня си и каза: „Бих предпочел една марка“.

Рингелхут се наведе над спящото момче и прошепна:

— Другия четвъртък ще получиш от мен парната машина, вагабонтино!

После се огледа из стаята. На писалището имаше тетрадка. Приближи се. На етикета пишеше: „За домашни съчинения по немски“. Той я отвори и запрелиства, докато намери онова, което търсеше. Прочете заглавието, а после и цялото съчинение.

Какво преживях в южните страни

В четвъртък винаги е много весело. Понеже съм при чичо си, който е аптекар и се казва Рингелхут, както и аз. Защото ми е чичо. Днес пак беше четвъртък. И като му казах, че трябва да пиша съчинение за Южните страни, защото умея да смятам добре, но нямам фантазия, той каза, че ще прескочим бързо дотам. В Южните страни, разбира се. „Ще му покажем ние на вашия учител“ — каза чичо. Съжалявам, но така каза.

И тръгнахме. Беше голямо пътешествие. Първо минахме през шкафа в коридора. После през Обетованата страна. Оттам в замъка на умрелите царе. След това през града, където превъзпитават лошите родители. Беше много поучително. След това стигнахме до един напълно електрически град. Там се случиха много неща. Имаше наводнение при Ниагара и електрическото напрежение беше много голямо, асансьорите изхвърчаха от покривите. А ние се метнахме на коня и избягахме. Него го бяхме срещнали на улицата. И го нахранихме със захар. Той караше летни кънки. Благодарение на екватора, който си представях съвсем иначе, ние преминахме през океана и стигнахме до един остров. Вляво и вдясно се намираха също острови. С коралови рифове, от които правят прочутите гердани. И с акули. Една от тях щеше да изяде чичо. Заради корема му, но той няма такъв. Аз, без да губя време, го ритнах по долната челюст и чичо ми даде една марка. За парната машина. Имам вече пет, но те няма да ми стигнат. После една маймуна дирижираше животински хор. А един слон разклащаше кокосовите орехи. Ние им благодарихме, а те избягаха.

Особено забавна беше историята с трите тигъра. Чичо искаше да ги разстреля с бастуна си. Тогава те развяха бяло знаме и побягнаха към джунглите. Срещнахме също и кенгура. Те плетяха чорапи, като носеха вълната в торбите пред коремите си. Но най-хубаво беше, когато срещнахме Магданос. Така се казва едно малко момиченце, карирано черно и бяло. Защото баща й е черен главатар, а майка й обикновена машинописка. Тя плачеше, понеже я гонеше един кит. Защото китовете са млекопитаещи животни и във водата живеят по погрешка. Тя му се изплезила и той й беше обиден. А главатарят „Лешояд“ стреля върху него с горещи печени ябълки и прогони това чудовище. За съжаление тя трябваше после да си отиде. Защото от короната на баща й се загубила една перла.

Племето, при което обядвахме, искаше да ни предложи печено човешко месо. За щастие нямаха в кухнята нито един пленник. И без това ядохме съвсем необичайни ястия. Имаше стек от слон. И котлети от някаква птица, подобна на щрауса, и пюре от охлюви. На чичо Рингелхут за малко щеше да му прилошее, но му мина. За нещастие конят остана там. За да се ожени за една бяла кобила.

След като се разделихме с Магданос, чичо каза, че ако шкафът не се появи веднага, ще останем там и че съседните диваци ще ни изпекат. Но тогава дойде пак „Лешояд“ и направи магия шкафът ни да се появи и когато минахме през него, се озовахме пак в чичовото жилище. Той ми каза веднага да си отида в къщи. Родителите ми не забелязаха нищо, защото се прибрах навреме за вечеря. А това у дома е най-важно.

После седнах и написах съчинението си, въпреки че бях уморен от пътя до Южните страни и обратно.

Я да се опита някой друг да направи като мен! Без чичо ми нямаше да стане. Но той е от нашия род, в който всички са способни. Така каза чичо.

Това е май всичко, което преживях в Южните страни. Може и да съм пропуснал нещо. Защото онова, което преживях, е толкова много, че като седнах да го пиша, забравих половината. Който иска нека вярва. Но може да попита и чичо. Той е аптекар и носи моето име.

Чичо Рингелхут остави внимателно тетрадката на писалището, отиде още веднъж до леглото и погледна спящото момче. После се отдалечи на пръсти към вратата, обърна се и каза, като загасяше лампата:

— Лека нощ, сине мой!

При това той му беше само племенник.