Ерих Кестнер
Това се случи на 35 май (4)

Глава четвърта
Опакият свят все пак не е най-опак

Оттатък замъка, който напуснаха, се намираше гора с играчки. Едва тук те можаха да си отдъхнат след силните преживявания при военната игра между Анибал и Валенщайн. На една огряна от слънцето ливада пасеше стадо дървени кончета от панаирска въртележка. В едно поточе плуваха красиви платноходки. По дърветата бяха окачени балончета. Храстите покрай потока бяха от захарни петленца. На един клон бяха кацнали два папагала, разгръщаха книжка с картинки и изведнъж избухнаха в такъв смях, че книжката падна на земята.

Конрад понечи да скочи от коня, за да я вдигне, но Рингелхут го задържа и го плесна по гърба.

— Стой мирно! — заповяда му той. — Ние трябва да стигнем до Южните страни.

И конят продължи да галопира. От време на време той се оплакваше, че сачмените лагери в кънките му много се нагряват, но всъщност преувеличаваше.

В канавките покрай пътя тракаха детски влакчета. Понякога се вдигаше стрелка. Тогава локомотивите изсвирваха и се упътваха към гората, над която се носеха балончета.

Пред една къща от станиол седяха пет шотландски териера^[1], мълчаха и пушеха дебели шоколадени пури.

— Пусни ме да сляза! — извика Конрад. — Искам да ги помилвам!

Но чичо Рингелхут каза: — Подръж за малко бастуна ми!

А когато момчето направи това, той закри очите му с две ръце, за да не вижда нищо, и извика:

— Карай, Кабало!

Конят се понесе като вихър през царството на играчките.

— Така! — Каза най-после чичо Рингелхут, — сега вече пак можеш да гледаш.

Конят се носеше в тръс. Конрад се огледа. Царството на играчките се беше свършило. Някъде в далечината се виждаха дърветата с балончета. Над тях се носеха големи пъстри хвърчила.

— Жалко! — промърмори Конрад.

Скоро конят спря и каза:

— Всички да слязат!

Рингелхут и Конрад слязоха и се огледаха наоколо си. Бяха спрели пред голяма сграда, на която бяха нарисувани герои от приказки. От прозорците надничаха много деца и им махаха.

— Очевидно, почивна станция — каза чичото.

— От къде на къде! — отговори Конрад. — Там пише нещо съвсем друго. — И той прочете високо надписа над главния вход:

— Ха! — извика Конрад. — Виждате ли, колко добре сторихте, че ме взехте със себе си?

И той се удари по гърдите така, че те изпращяха, запристъпя гордо пред двамата и влезе пръв вътре. Намериха се в някаква канцелария. Зад гишето седеше симпатично момче, което подаде ръка на Конрад и го запита кого води.

— Един кон, който отлично кара летни кънки и чичо ми — съобщи Конрад. — Той е аптекар. Казва се Рингелхут.

— Много ли е непоносим? — запита момчето.

— Благодаря, не — каза Конрад, — търпи се.

— Ще го накараме да омекне — рече момчето. Имали сме работа с най-различни екземпляри.

И той натисна едно копче.

— Защо? — извика Конрад изненадан.

В този миг в стаята нахлуха група деца, които грабнаха и отведоха чичо Рингелхут през една врата, над която имаше надпис:

— Какво значи това? — запита Конрад. — Та ние отиваме в Южните страни!

— По-късно, по-късно, — каза момчето и отново се задълбочи в документите пред себе си.

Конрад и конят напътиха към другата врата.

— Питайте за училището! — извика след тях момчето. — Там ще намерите чичо си. Сега е в стаята за преобличане.

— Разбирате ли нещо? — запита Конрад коня, когато излязоха на улицата. — Защо чичо Рингелхут трябва да се преоблича.

— Да се въоръжим с търпение! — отговори конят.

Улицата беше твърде оживена. Виждаха се момчета с папки под ръка и цилиндри на главите. Виждаха се и малки момичета с модерни дрехи. Те се разхождаха или правеха покупки. Изобщо, имаше само деца!

— Извинете! — каза Конрад и дръпна едно момче, което тъкмо искаше да се качи в някакъв автомобил. — Слушай, няма ли при вас големи хора?

— О, има, — отвърна момчето. — Но големите са още на училище.

После то се качи в автомобила си, кимна на Конрад и извика:

— Бързам към борсата!

В следния миг колата му се изгуби зад ъгъла.

— Просто недоумявам! — заяви Конрад.

— Защо? — запита конят.

— Какво търсят големите в училището, а малките — на борсата?

Конят мръдна рамене и продължи напред. Момчето едва успяваше да го следва. За щастие, училището беше наблизо.

Над вратата имаше надпис:

— Е, хайде да влезем! — предложи конят.

Влязоха. Зад едно прозорче седеше малко момиче, което ги запита кого търсят.

— Господин Рингелхут — отговори конят. Малкото момиче запрелиства една тетрадка и най-после каза:

— Рингелхут ли? Да! Той е в курса за начинаещи.

— Но какво търси там? — запита Конрад.

— Ще го превъзпитават — отвърна момичето.

— Ще си загубя ума! — извика Конрад. — Искам веднага да видя чичо си!

— Двадесет и осма стая — каза момичето строго и затвори прозорчето на гишето.

Конят и момчето забързаха по стълбите, после се втурнаха по един празен коридор и затърсиха двадесет и осма стая. Ненадейно зад тях се чу детски глас.

— Конрад! Конрад! — викаше някой. Момчето се извърна и видя, че към него тича червенокосо момиченце с плитки, които стърчаха косо от главата му, като че бяха заплетени на тел.

— Бабет? — извика той.

И двамата се втурнаха един към друг, за да си стиснат ръцете.

— Как си попаднал в „Опакия свят“? — запита учудено Бабет.

— Ние сме само пътем тук — отвърна гордо Конрад. — Тръгнали сме за Южните страни, защото имам да пиша съчинение за тях. А сега търсим чичо. Отвлякоха го още при входа и го отвели в курса за начинаещи. Имаш ли представа, какво прави там?

— О, ужас! — извика момичето. — Трябва да е станало недоразумение. Чичо ти е много мил човек, нали?

— И как още! — отвърна момчето.

— Сигурно в приемното бюро са помислили, че го водиш, за да го превъзпитат! — Бабет беше искрено разгневена. — Елате да го измъкнем! — каза тя. — Няма да бъде мъчно, защото аз съм съветничка по възпитанието и обучението на родителите.

— Един момент — рече конят, — какво всъщност представлява вашият „Опак свят“? Сече ми главата, но въпреки всичко, не мога да разбера.

Бабет се спря.

— Ето какво — каза тя. — Има, както се знае, не само добри, но и лоши родители. Също както има и страшно лоши деца, нали?

— Разбира се — потвърди Конрад и кимна.

— Щом тези родители не искат да се променят и продължават да наказват децата за нищо или дори ги мъчат — защото има и такива — докарваме ги тук и се заемаме с възпитанието им. В повечето случаи това помага.

Конят се почеса с копитото зад ухото си и попита, как се възпитават родителите.

Бабет си пое дълбоко дъх и каза:

— Ние им отвръщаме със същото, което правят те на децата си. Това, наистина, не е хубаво, но е необходимо. Например, при нас се намира господин Клеменс Вафелбрух.

— Та това е чичовият хазяин! — извика Конрад — Но той си беше в къщи. Няма и час откак конят стовари една саксия върху главата му!

Конят повдигна горната си устна и се засмя беззвучно.

— Всички ние тук сме едновременно и в къщи! — каза Бабет. — Въпросният Вафелбрух има син, който се нарича Артур Вафелбрух. Всяка вечер бащата затваря момчето с часове на балкона, особено когато вали дъжд! И знаете ли защо? Само защото не можело да смята. А то се труди толкова! Така Артур стои на балкона и се страхува, плаче и зъзне, и става все по-блед и по-болнав. А от страх съвсем вече не може да смята.

— На мен старият от пръв поглед не ми хареса — промърмори конят. — Трябваше със спокойна съвест да му стоваря още няколко саксии на главата.

— Сега ние също заключваме бащата на един балкон — продължи разказа си Бабет. — И вятърът свири. Това ще правим дотогава, докато бащата забележи как мъчи момчето си. А сега тихо!

Замълчаха.

— Не чувате ли нищо? — пошушна Бабет.

— Някой плаче и проклина. Но той е някъде далече — каза след малко Конрад.

— Това е старият Вафелбрух — прошепна Бабет.

— Мисля, че за три дни ще омекне. Тогава сам ще обещае, че няма да мъчи малкия Артур. И ние ще го пуснем, вече излекуван.

— Аха, така значи — каза конят. — Ами ти защо си тук?

Бабет се смути. Най-после отговори:

— Заради майка ми. Тя никак не се грижеше за мен. Сутрин не ми даваше закуска, понеже още спеше. На обед пък не се прибираше в къщи и пак не получавах нито залък. А вечер, когато си лягах, тя още не се бе върнала. Училищният лекар забеляза това и й изпрати писмо. Но тя го хвърли в печката.

— И тогава?

— Тогава я взеха в това училище, а на мен не позволяват да се грижа за нея. Понякога трябва да влизам в стаята и да се правя, че не я виждам. А когато каже, че е гладна, да се преструвам, че не чувам, да излизам в коридора и да пея.

Очите на Бабет се наляха със сълзи.

— Толкова ми е жал за нея! — прошепна детето.

— Тя вече отслабна с пет килограма. — Понякога, въпреки че е забранено, й оставям скришом по един сандвич на нощната масичка.

Бабет захълца и си обърса носа.

— Не плачи! — каза Конрад. — Когато ти си била гладна, тя не е плакала.

Момичето подсмръкна високо.

— Така е — каза то, — но въпреки това аз много я съжалявам. Надявам се, поне, че лечението й ще е успешно.

После тя се опита да се усмихне.

— Изобщо, получаваме почти винаги добри резултати.

— Радвам се искрено — каза конят, — но нека най-после да измъкнем чичо Рингелхут от вашето поправително заведение. Иначе може да стане още по-мил, отколкото е сега.

— А това би било нетърпимо! — заяви Конрад.

Отправиха се бързо към двадесет и осма стая. Там картината беше доста странна. По чиновете бяха насядали възрастни хора. Те бяха облечени в детски дрехи и някои от тях бяха доста страшни на вид — особено дебелите. Пред тях до катедрата седеше сериозно, бледо момче. Това беше учителят, който, щом видя, че в стаята влизат Бабет, Конрад и конят, извика:

— Стани!

Възрастните станаха. Само един, твърде дебел, остана на чина. Момчето-учител подаде ръка на Бабет и нейните спътници и каза:

— Добър ден, госпожице директорке!

— Добър ден, Якоб. Чух, че днес сте довели нов ученик?

— Да — отвърна учителят. — Не изглежда лош, но ми се струва, че е малко глупав. Постоянно се хили. Елате тук, Рингелхут!

Чичо Рингелхут се измъкна от най-задния чин.

Щом го видя, конят прихна да се смее. Защото чичото беше по къси гащета, с матроска рубашка и половинки чорапи. А на главата си имаше моряшка шапчица с дълги панделки и надпис: „Морска слава“.

— Господи Исусе Христос! — извика Конрад и се хвана здраво за Бабет.

— Не ви ли харесвам? — запита чичо му обиден.

Бабет обясни на учителя, че е станало недоразумение. Изпратиха един ученик, някакъв съдебен съветник Болензенгер, да донесе дрехите и бастуна на Рингелхут. През това време урокът продължи. Бабет, Конрад, чичо му и конят застанаха до вратата и заслушаха:

— Да стане месарят Зауертопф! — извика Якоб. — Вярно ли е, че постоянно биете децата си по тила?

— Да — отвърна месарят. — Но те са си мои и никой няма право да се интересува къде и как ги пердаша. Разбрахме ли се?

— Едното момче се е разболяло. Нашият лекар е на мнение, че от побоя който сте нанесли на Вили, само защото е загубил един грош, ще има тежки последици.

— Вашият лекар само да ми падне, такива плесници ще му зашлевя! — изрева месарят. — Аз калявам децата си.

— Добре — прекъсна го Якоб, — тогава, за съжаление, ще трябва да калим и вас. Принудени сме да сторим това. Ще ви връщаме нечовешките удари дотогава, докато почувствувате какво сте правил!

Той натисна един звънец. В класната стая влязоха четирима здрави юнаци, хванаха месаря и го повлякоха към вратата.

— По тила! — обясни им Якоб, и четиримата кимнаха.

— От това няма да му дойде акъла в главата — забеляза чичото.

— За съжаление, само от това! — възрази Бабет. — Познавам добре тези хора. За щастие, те не са много.

Месарят Зауертопф бе отведен. Той изглеждаше твърде жалък в юношеските дрехи, които му бяха много тесни.

— Госпожа Отилия Юбербайн! — извика в това време Якоб.

Изправи се слаба дама. Тя носеше къса рокличка и постоянно поправяше косите си.

Якоб каза:

— Вие заставяте дъщеря си Паула да лъже. По ваша заповед детето трябва да лъже баща си, баба си и дядо си, защото никой не бива да знае какво правите с парите за домакинството и че съвсем не ходите с Паула на разходка, а я оставяте да ви чака с часове сама в сладкарница „Рицар“, докато вие проигравате парите си в бридж-клуба.

— Това съвсем не ви засяга. Аз мога да правя каквото си искам — заяви дръзко госпожа Юбербайн.

— Че самата вие лъжете, си е ваша работа — каза Якоб, — но, че принуждавате малката Паула да лъже, това ни интересува твърде много. Ние повече не ще го търпим. Паула вече не спи нощем, съвестта я гризе и, когато трябва да излъже отново баща си, е готова да се разплаче.

— Ти преувеличаваш, мой малки! — каза госпожа Отилия Юбербайн.

— Не, аз не преувеличавам нищо! — извика Якоб гневно. — Детето се е сбъркало какво да прави. Кой знае, какво може да се случи. Оставете ако обичате на мира глупавата си фризура, когато говоря с вас! Ще останете тук още една седмица. Ако и дотогава не се научите как да постъпвате с дъщеря си, ще вземем мерки!

— С нетърпение чакам да ги видя! — отвърна госпожа Отилия хапливо.

— Ако за в бъдеще само още веднъж принудите Паула да лъже, мъжът ви ще узнае истината от нас! — извика Якоб.

— Само това не! — извика госпожа Юбербайн, примряла от страх, и падна на чина си.

— Утре ще поговорим повече — рече Якоб. — А сега да стане директорът Хобом!

Но точно в това време се върна ученикът, съдебният съветник Болензенгер, и донесе дрехите на чичо Рингелхут. Чичото се облече, завъртя енергично бастуна си във въздуха и извика:

— Напред, към Южните страни!

— О, аз бях почти забравил за тях! — извика Конрад уплашено и подаде за сбогом ръка на Бабет.

— Всичко беше извънредно поучително — каза й той. — Желая ти всичко хубаво. Особено по отношение на майка ти.

— Довиждане, госпожице директорке, — каза конят.

Чичото беше вече в коридора.

— Все направо! — Извика след тях Бабет.

— Подобно! — отвърна Конрад разсеяно. И се спусна след другите.