Ерих Кестнер
Това се случи на 35 май (5)

Глава пета
Внимание, високо напрежение!

На излизане от Опакия свят те се натъкнаха на спирка на подземна железница. Слязоха по стълбите, видяха някакъв спрял влак и се настаниха в него.

— Каква смешна подземна железница — забеляза Конрад. — Няма нито кондуктор, нито машинист. Любопитен съм къде ще ни отведе.

— Ще видим! — каза чичо му наставнически. Но в този момент влакът се раздвижи и след миг се понесе като светкавица през бетонната галерия. Рингелхут падна от седалката.

— Изглежда, че не ще доживеем всичко — каза той. — Мили племеннико, ако ме сполети нещо лошо, не забравяй въпреки скръбта си по мен, че наследяваш аптеката ми.

— А ако ти ме надживееш, драги чичо — каза момчето — на теб принадлежат учебниците и кутията с пергелите ми.

— Горещо ти благодаря! — отвърна чичо му.

После двамата, трогнати, си стиснаха ръцете.

— Не се размеквайте! — рече конят и погледна през прозореца на вагона. Подземната железница летеше като ракета през тунела. Релсите скърцаха, а влакът трепереше като че сам се страхуваше от светкавичното пътуване.

Чичо Рингелхут седна на пейката и каза с отчаяние:

— Ако ми се случи нещо, пропада нощното ми дежурство в аптеката!

Но неочаквано падна повторно на пода. Защото влакът спря така внезапно, като че се беше блъснал в айсберг.

— Бързо навън! — извика чичото, скочи на крака, отвори вратата и се втурна по стълбите. Конят и Конрад се спуснаха след него.

Когато изкачиха стълбата и се огледаха, те останаха вцепенени. Около тях се издигаха небостъргачи!

— Я гледай ти! — обади се конят.

И Конрад започна да брои етажите на най-високата постройка. Когато стигна до четиридесет и шест, беше принуден да престане, защото остатъкът от небостъргача се губеше между облаците. На един от тези облаци имаше светлинен надпис:

Конят поиска веднага да се върне и предложи да зарежат тия проклети Южни страни. Но чичото и племенникът му дори и насън не биха помислили за това, а прекосиха големия площад пред тях, по който се движеха стотици автомобили. И така Негро Кабало бе принуден ще не ще да ги следва.

— Изглежда, че тук никой не работи — каза Рингелхут, — всички се разхождат с автомобилите си. Как ви се струва това!

Тъкмо в този момент се върна Конрад, който от любопитство беше тичал покрай една кола.

— Представете си само — съобщи той, — автомобилите вървят съвсем сами, без шофьор и кормило. Не ми е ясна тази работа.

В същият миг една кола изскърца със спирачки и спря до тях. В нея седеше симпатична стара дама. Тя плетеше някаква покривчица и ги запита дружелюбно:

— Вие сигурно не сте оттук!

— Да — отвърна чичото. — Но можете ли да ни обясните как така автомобилите се движат от само себе си?

Старата дама се усмихна.

— Нашите коли се управляват отдалеч — обясни тя, — едно електромагнитно поле е свързано умно с радиоцентрала. Много просто, нали?

— Идиотски просто! — съгласи се чичото.

— Просто идиотско! — промърмори конят.

А Конрад извика възбудено:

— А пък аз исках да стана шофьор! Свършено е с моето бъдеще!

Старата жена остави покривчицата и куките си настрана и запита:

— Че защо си искал да станеш шофьор?

— За да печеля пари! — отговори момчето.

— Ами защо искаш да печелиш пари? — запита старата дама.

— Не ставайте смешна! — извика Конрад. — Който не работи, не печели пари. А който няма пари — гладува.

— Това са страшно овехтели разбирания — каза старата дама. Мило мое дете, тук, в Електрополис, работим само за собствено удоволствие или за да запазим линията си, или за да направим подарък някому, или най-после, за да научим нещо. Защото това, от което се нуждаем, за да живеем, се произвежда от машини и ние, жителите на Електрополис, го получаваме безплатно.

Чичо Рингелхут се замисли за миг и после каза:

— Но тези продукти, преди да се преработят във фабриките, трябва да се отгледат, нали? Пък и добитъкът не расте като бурен по полетата!

— Това вършат селяните от околността — отговори дамата, — но и те имат много малко задължителна работа, защото земеделието и скотовъдството са напълно механизирани. Повечето от тях наглеждат разни машини.

— Нима селяните ви подаряват добитъка и житото си? — запита конят учудено.

— Срещу своите продукти те получават всичко останало, което им е нужно за живота — отговори старицата. — Всички хора получават от всичко. Защото почвата и машините произвеждат повече, отколкото се нуждаем. Не знаехте ли това?

Чичо Рингелхут се засрами от невежеството си и затова отговори:

— Разбира се, че го знаехме. Но при нас повечето хора страдат от недоимък.

— Това е вече връх на безобразието! — извика строго старата дама.

После тя пак се усмихна и прибави:

— Така, а сега ще отида в нашите изкуствени градини. Там цветята и дърветата миришат на озон. А това укрепва здравето. Довиждане!

Тя натисна едно копче, наведе се над една тръба и извика:

— В изкуствения парк! Ще пия кафе в ресторанта край басейна с въглероден двуокис!

Тайнственият автомобил послушно потегли. Старата дама се облегна удобно и продължи да си плете.

Тримата се пулеха след нея като вкаменени. Най-после чичо Рингелхут каза:

— Бива си я таз работа! А след време в целия свят ще стане така хубаво. Да се надяваме, че поне ти ще бъдеш жив дотогава, моето момче!

— Също както в Обетованата земя — рече конят.

— С една разлика — подхвърли Рингелхут.

— Каква? — запита конят.

— Тук хората работят. Не са мързеливи! Работят поне за свое удоволствие. Но нека не им връзваме кусур за това и продължим пътя си!

Завиха по оживена улица, за да разгледат витрините на Електрополис. Но щом стъпиха на тротоара и тримата паднаха и се затъркаляха по него.

— Помощ! — изрева Конрад. — Тротоарът мърда като жив!

Всъщност, за да няма нужда да се крачи по него, тротоарът беше снабден с подвижна настилка. Хората се качваха на нея и се придвижваха, без дори да помръднат пръстите на краката си. А който искаше да влезе в магазин, слизаше върху платното на улицата.

— Бабичката дето плетеше, можеше да ни предупреди! — скръцна със зъби конят. Понеже кънките му пречеха да стане, той премина на задница цялата главна улица на Електрополис. След дълги мъки чичо Рингелхут и Конрад успяха да го изправят на крака. Сега вече подвижният плочник започна да им прави удоволствие.

Изведнъж чичо Рингелхут поиска да надникне във витрината на една сладкарница и слезе от движещия си плочник. Но тъй като нямаше още опитност, той отхвръкна накриво и удари главата си в стената на един от небостъргачите. Миг след това до ушите на тримата долетяха някакви пеещи и звънтящи звуци. Никой не знаеше откъде идват. Най-после Конрад почука по стената и звукът се усили. След това той я драсна с нокът и извика:

— Какво ще кажете? Небостъргачите са от алуминий!

— Приятели, това се казва практичен град — заяви чичо Рингелхут. — Би трябвало да изпратим нашия кмет тук на специализация!

Но най-много им се хареса следното: Един господин, който пътуваше пред тях върху подвижния тротоар, скочи внезапно встрани на платното, извади от джоба си телефонна слушалка, каза един номер и извика:

— Гертруда, днес ще закъснея с един час за вечеря. Ще ида до лабораторията. Довиждане, съкровище!

След това той пъхна слушалката в джоба си, качи се на подвижния тротоар, извади някаква книга и зачете.

Косите на Конрад и гривата на коня бяха настръхнали от учудване. Няколко души, които пътуваха в противната посока и минаха край тях, казаха:

— Тези с коня сигурно са от провинцията.

Рингелхут изпъчи рамене и се опита да си даде вид по възможност на тукашен жител. При този опит обаче той отново падна. А когато Конрад поиска да му помогне да стане, каза:

— Остави ме, ще пътувам седнал.

Пътуваха от една улица в друга. Алуминиевите небостъргачи започнаха да пеят тихо, защото задуха вятър.

След около четвърт час подвижният тротоар се свърши. Нямаше вече и небостъргачи. Трябваше да продължат пеша. Скоро пристигнаха пред грамадна фабрика. Тя се наричаше „Фабрика за преработване на добитъка в Електрополис“.

Конрад пръв се втурна през вратата. Първото, което видяха вътре, бяха необозримите стада, които чакаха да бъдат преработени в нещо полезно. Те мучаха и се блъскаха към грамадна фуния с диаметър от двадесет метра. В нея един след друг влизаха стотици волове, крави и телета и изчезваха тайнствено, поети от блестящото метално отверстие.

— Защо ли хората избиват клетите животни! — запита конят.

— Това наистина е цяло нещастие! — отвърна чичото. — Но ако хапнете поне веднъж хубав шницел, ще промените мнението си!

В това време Конрад се втурна по надлъжната страна на машинното отделение. Чуваше се шум от мотори и колби. Рингелхут и конят с мъка успяваха да го следват.

Най-после стигнаха до края на помещението. Там на дълги редици стояха електрически товарни влакове и през няколко отвора се изсипваха в специални вагони преработените материали. От един отвор на стената се сипеха кожени куфари, от друг — бъчва с масло, от четвърти — кутии с консервиран волски език, от пети — буци швейцарско сирене, от шести — каци със замразено месо. От други отвори пък, малко по-настрана, падаха кокалени гребени, сухи салами, ощавени кожи, шишета с мляко, струни за цигулка, сандъци с бит каймак и много други неща.

Щом вагоните се напълнеха, издрънчаваше звънец. Тогава влаковете потегляха и под отворите идваха нови разни вагони:

— И никъде не се вижда жива душа — възкликна чичо Рингелхут, — само волове! И всичко с електричество! Всичко автоматично!

Но той още не беше доизрекъл думите си, когато от двора на фабриката се зададе един човек. Той поздрави тримата пътешественици и каза:

— Днес съм дежурен. По веднъж в месеца. Дванадесет пъти в годината. Работата ми е да наглеждам машините.

— Един въпрос — каза конят. — Какво правите през останалите триста петдесет и три дни от годината?

— О, не се тревожете за това — отвърна човекът весело. — Аз имам зеленчукова градина. Освен това обичам да играя футбол. А се уча и да рисувам. Понякога чета исторически книги. Твърде интересно е какви са били хората по-рано.

— Напълно съм съгласен с вас! — намеси се чичо Рингелхут. — Ами откъде добивате електричеството, което използувате така широко в целия град?

— От Ниагарския водопад — обясни човекът. — За нещастие там от няколко седмици вали непрекъснато и сме много загрижени. Напрежението тук и водната стихия са станали толкова големи, че се опасяваме да не изгорят бушоните в централите. А ето че тъкмо излиза следобедния вестник.

— Къде? — запита Конрад учудено.

Надзирателят вдигна очи към небето. Всички погледнаха нагоре. И наистина, върху синия небесен фон се редяха бели редове — вестникарски новини. Заглавието беше: „Няма опасност за Електрополис“. И следваше „Мнение на комисията за сигурност“. След това се появиха съобщения във връзка с търговските преговори с Марс, статия за последните открития за научните институти, радиопрограмата и реклама за представленията на кината. Накрая беше прожектирано и продължението на романа от подлистника.

Конрад тъкмо бе започнал да чете романа, когато се чу оглушителен шум. От отворите на стената започнаха да падат във все по-бързо темпо животинските продукти и преработените материали. Валеше буквално дъжд от куфари, консервирано месо, масло, ботуши, швейцарско сирене и бит каймак. Вагоните се препълваха. Внезапно из отворите започнаха да се сипят тухли, черчевета и машинни части.

— Боже мой! — извика надзирателят. — Фабриката сама се поглъща!

И той се втурна в помещението.

Причината за катастрофата беше, че електроцентралите в града работеха със стократна сила поради дъждовете при Ниагара. Затова след като погълнаха с невероятна бързина пуснатите стада, машините започнаха да се въртят на празен ход. И накрая почнаха да действуват обратно. Поглъщаха каците със сиренето, маслото, куфарите, ботушите, консервираното месо, сухите салами и всичко останало от вагоните, а от фунията изхвърляха отново скърпените животни. Воловете, кравите и телетата се впускаха с див рев по улиците на града.

Конрад и чичо му, които се бяха качили на коня, бяха повлечени от подивелите животни. Подвижните тротоари на улиците се носеха без посока. Автомобилите прелитаха като светкавици край тях, блъскаха се един друг или влизаха в къщите и спираха чак на стълбите. Електрическите крушки се топяха. Цветята в изкуствените градини разцъфваха и увяхваха. На небето се появи вестникът за следващия ден.

Краката на коня се разтрепериха от страх. И той спря посред улицата.

— Извинявайте, Кабало! — извика тогава чичото и го удари с бастуна си по задницата така, че животното от болка забрави страха и се понесе като лудо през града.

След няколко минути те вече бяха извън Електрополис. Тримата пътешественици бяха спасени.

— Проклето и опасно нещо е това техниката! — забеляза конят.

Погледнаха назад и видяха, че от покривите излитат асансьори. Шумът, произвеждан от тресящите се алуминиеви небостъргачи, наподобяваше военна схватка.

Чичо Рингелхут потупа коня по шията, избърса потта от челото си и каза:

— Раят хвръкна във въздуха!

Тогава Конрад го хвана за ръката и извика:

— Не се тревожи! Като порасна, ще построим нов!

След това продължиха пътя си. Все направо към Южните страни.