Дийн Кунц
Пазители (11)

1

В четвъртък следобед, 13 януари, Лем Джонсън остави Клиф Соумз и другите трима в началото на черния път, където той се отделяше от Тихоокеанската крайбрежна магистрала. Инструктира ги да не пускат никого по пътя и да останат на пост, докато — и ако — Лем не ги извика.

Клиф Соумз изглежда мислеше, че действат доста необичайно, но не изказа на глас възраженията си.

Лем им обясни, че с Травис Корнъл трябва да бъдат много внимателни, тъй като е бивш член на „Делта“ и има сериозни бойни умения.

— Ако нахлуем там всичките, той ще разбере кои сме още щом ни види да идваме, и може да реагира със сила. Ако го посетя сам, ще успея да поведа с него разговор и може би ще го убедя просто да го предаде.

Това обяснение беше доста неубедително за неправомерното му решение и лицето на Клиф остана намръщено.

На Лем не му пукаше за физиономиите на Клиф. Подкара сам едната от лимузините и паркира пред белосаната дървена къща.

В клоните на дърветата пееха птици. Зимата временно бе отпуснала студения си обръч около северния калифорнийски бряг и денят беше топъл.

Лем се качи по стълбите и почука на входната врата.

Травис Корнъл се запъти да му отвори и го погледна през предпазната решетка преди да каже:

— Господин Джонсън, предполагам.

— Откъде знаете… а, да, разбира се, Гарисън Дилуърт трябва да ви е споменал за мене оная нощ, когато успя да се свърже.

За изненада на Лем Корнъл отвори предпазната решетка.

— Можете и да влезете.

Корнъл носеше фланелка без ръкав, очевидно заради голямата превръзка, увита около почти цялото дясно рамо. Той поведе Лем през обширната стая към кухнята, където седеше жена му и белеше ябълки за сладкиш.

— Господин Джонсън — каза тя.

Лем се усмихна и отвърна:

— Доста съм известен, както виждам.

Корнъл седна до масата и надигна чашка кафе. Не предложи кафе на Лем.

Тъй като за момент му стана неудобно да седи прав до тях, Лем също седна.

— Е, това беше неизбежно, както знаете. Рано или късно трябваше да ви догоним.

Тя продължи да бели ябълки и не каза нищо. Мъжът й съзерцаваше своето кафе.

„Какво им става?“, учуди се Лем.

Това изобщо не приличаше на никой от сценариите, които беше премислил. Подготвяше се паника, гняв, отчаяние и какво ли не. Но не и за тази странна апатия. Изглежда изобщо не ги интересуваше, че най-накрая са в капана.

Каза им:

— Не се ли интересувате как ви открихме?

Жената поклати глава.

Корнъл отговори:

— Щом наистина държиш да ни кажеш, говори и се забавлявай.

Объркан, Лем се намръщи, но обясни:

— Да, беше просто. Знаехме, че господин Дилуърт ви е позвънил от някоя къща или магазин на не повече от няколко пресечки зад оня парк, северно от пристанището. Затова свързахме нашите компютри с файловете на телефонната компания — с нейно разрешение, разбира се — и оставихме наши хора да проверяват всичките извънградски обаждания онази вечер в сметките на абонатите, живеещи до три пресечки от парка. Не можахме да хванем следите ви. Но после разбрахме, че когато обаждането не е за тяхна сметка, то, естествено, не фигурира във файловете на местната Централа, а в тези на централата, която обслужва абоната, приел да заплати, а това бяхте вие. Но и в местната централа се записват обажданията за чужда сметка, макар и в специален файл, за да се документира обаждането, в случай, че този, който е приел да заплати, по-късно откаже. Прегледахме този специален файл, който е съвсем малък, и бързо открихме обаждането от една къща край брега, точно до парка, за сметка на вашия номер тук. А когато наминахме да поговорим с хората, които живеят там — семейство Есънби — се спряхме на техния син, тийнейджър на име Томи, и въпреки че това ни отне малко време, потвърдихме, че наистина Дилуърт е използвал техния телефон. Първата част продължи много дълго, със седмици, но след това всичко беше… детска игра.

— За медал ли се борите или що? — попита Корнъл.

Жената взе още една ябълка, разряза я на четири и започна да я бели.

Те никак не улесняваха задачата му — но и неговите намерения бяха съвсем различни от това, което сигурно очакваха. Не можеше да ги укорява, че се държат хладно към него, след като още не знаеха, че е дошъл при тях като приятел.

Каза им:

— Чуйте, оставил съм своите подчинени в края на черния път. Казах им, че е възможно да се уплашите, да направите нещо неразумно ако видите, че се приближава цяла група. Но всъщност дойдох сам, защото… трябва да ви направя едно предложение.

Накрая и те го погледнаха в очите с интерес.

Той продължи:

— Ще се отърва от тая проклета професия до пролетта. А по какви причини… не е нужно да знаете и няма защо да ви е грижа. Да кажем, че просто съм преживял дълбока промяна. Научил съм как да понасям загубата и тя вече не ме плаши — той въздъхна и сви рамене. — Както и да е. Но кучето не е родено да живее в клетка. Пукната пара не давам какво казват, какво искат — аз знам кое е правилно.

Знам и какво значи да живееш в клетка. Така съм живял почти през целия си живот, съвсем доскоро. Кучето не трябва да се връща към това. А сега искам да ви предложа следното, господин Корнъл — изведете го оттук, разходете се по-далеч из гората, оставете го някъде, където ще е в безопасност, и после се върнете в къщи с чиста съвест. Кажете им, че кучето е избягало още преди два месеца, когато сте били на друго място, и мислите, че вече трябва да е или мъртво, или при хора, които се грижат за него добре. Единствената неприятност остава Чуждия, за когото сигурно знаете, но заедно с вас можем да измислим начин да се справим с него, когато пристигне. Ще оставя хора, които би трябвало да ви следят, но след няколко седмици ще ги изтегля, ще обявя, че няма надежда…

Корнъл се изправи и пристъпи към стола на Лем. С лявата си ръка сграбчи ризата на агента и със сила го изправи на крака.

— Закъснял си с шестнайсет дни, кучи сине.

— Какво искате да кажете?

— Кучето е мъртво. Чуждия го уби, а аз убих Чуждия.

Жената остави върху масата своя нож за белене и парче ябълка. Закри лицето си с ръце, наведе се напред в стола със свити рамене и едва чуто захлипа.

— О, Господи — промълви Лем.

Корнъл го пусна. Объркан и потиснат, Лем оправи вратовръзката и заглади гънките върху ризата си. После погледна към панталоните — и леко ги почисти с ръка.

— О, Господи — повтори той.

* * *

Корнъл прояви желание да ги отведе до мястото в гората, където беше погребал Чуждия.

Хората на Лем го изровиха. Чудовището беше в найлонов чувал, но не трябваше да го вадят за да се убедят, че вътре е творението на Ярбек.

След убиването му времето беше все хладно, но то вече беше започнало да вони.

Корнъл не пожела да им каже къде е погребано кучето.

— Така и не получи възможност да живее спокойно — каза тъжно той. — Но, за Бога, сега ще го оставим да почива в мир. Никой няма да го постави на маса за аутопсии и да започне да го реже. В никакъв случай.

— В случай, че е засегната националната сигурност може да ви принудят…

— Нека го направят — каза Корнъл. — Ако ме изправят пред съдията и опитат да ме принудят да кажа къде съм погребал Айнщайн, ще разкажа цялата история на пресата. Но ако оставят Айнщайн на мира, ако не ме закачат и не се бъркат в живота ми, ще държа устата си затворена. Нямам намерение да се връщам в Санта Барбара и да се превръщам отново в Травис Корнъл. Сега съм Хиат и ще остана с това име. Старият ми живот свърши веднъж завинаги. Нямам причини да се връщам към него. И ако правителството има малко здрав разум, ще ме остави да бъда Хиат и няма да застава на пътя ми.

— Лем го гледа дълго. После каза:

— Да, ако са достатъчно умни, ще направят точно това.

* * *

По-късно същия ден, докато Джим Кийн приготвяше вечерята, телефонът му звънна. Беше Гарисън Дилуърт, когото той не бе срещал лично, но го опозна през последната седмица, защото осъществяваше връзката между адвоката и семейството на Травис и Нора. Гарисън се обаждаше от телефонен автомат в Санта Барбара.

— Пристигнаха ли вече? — попита адвокатът.

— Рано следобед — отговори Джим. — Тоя Томи Есънби сигурно е добро момче.

— Не лошо, наистина. Но не дойде при мене да ме предупреди заради доброто си сърце. Той се бунтува срещу властта. Когато са го притиснали да признае, че аз съм се обадил от тяхната къща онази вечер, той ги е намразил. Бързото пристигане на Томи у нас беше тъй неизбежно, както блъскането на младите козлета в дъските на оградата.

— Отнесли са Чуждия.

— А кучето?

— Травис каза, че никога няма да им покаже къде е гробът.

И ще ги накара да повярват, че ще срита яко задника и ще утежни живота на всеки, който се опита да го принуди.

— Как е Нора? — попита Дилуърт.

— Няма да загуби бебето.

— Благодаря на Бога. Това трябва да е голяма утеха.