Дийн Кунц
Пазители (10)

2

Спазваха точно часовете, в които трябваше да дават лекарства на Айнщайн и той покорно поглъщаше своите хапове. Обясниха му, че за да си възвърне силите, трябва да се храни добре. Той опита, но апетитът му се възстановяваше доста бавно. Щяха да му трябват поне няколко седмици за достигане на предишното тегло и връщане на старата жизненост. Но подобрението беше очевидно с всеки изминал ден.

В петък, десети декември, Айнщайн вече изглеждаше достатъчно заякнал, за да рискуват една кратка разходка навън. Все още се поклащаше от време на време, но не се клатеше при всяка стъпка. Във ветеринарната клиника той получи всички необходими ваксинации; нямаше как да хване бяс освен чумата, от която току-що се отърва.

Времето беше по-меко, отколкото през последните седмици, а температурите се повишиха до десетина-петнайсет градуса, нямаше и вятър. Разкъсаните облаци бяха бели на цвят, а в моментите, когато не се криеше зад тях, слънцето галеше кожата с животворната си топлина.

Айнщайн придружаваше Травис за проверката на инфрачервените сензори около къщата и резервоарите с азотен окис в обора. Движеха се малко по-бавно от последния път, когато обикаляха заедно по същия маршрут, но Айнщайн изглежда се радваше, че е отново на пост.

Нора беше в своето ателие — работеше упорито върху ново произведение: портрет на Айнщайн. Но той не знаеше, че е обект на последното й платно. Картината щеше да бъде един от неговите коледни подаръци и веднага след показването й на празника, трябваше да я окачат над камината във всекидневната.

Когато Травис и Айнщайн излязоха от обора на поляната, той попита:

— Приближава ли се?

След задаването на този въпрос, Айнщайн извърши обичайните си действия, макар и с по-малко усилия, по-малко душене на въздуха, по-кратко вглеждане в сенчестата гора наоколо. Когато се върна при Травис, започна да вие тревожно.

— Там ли е? — каза Травис.

Айнщайн не отговори. Просто отново се взря в гората — объркан.

— Все така ли се приближава? — попита Травис.

Кучето не отговори.

— По-близо ли е от преди?

Айнщайн притича в кръг, подуши земята, после въздуха, вдигна глава наляво, след това — надясно.

Накрая се върна до къщата, застана пред вратата, погледна Травис и го зачака търпеливо.

Когато влязоха вътре, Айнщайн тръгна направо към килерчето. СЛЕПУХ.

Травис погледна думата, изписана на пода.

— Слепух?

Айнщайн извади още букви и ги подреди с нос.

СЛЯП. ГЛУХ.

— За твоята способност да усещаш Чуждия ли става дума?

Бързо махване с опашка: Да.

— Не го ли усещаш вече?

Едно излайване: Не.

— Мислиш ли… че е мъртъв?

НЕ ЗНАМ.

— А може би твоето шесто чувство не работи, когато си болен — или изнемощял, като сега?

МОЖЕ БИ.

Травис се замисли за минута, докато събираше пуловете и ги подреждаше отново по местата им. Лоши мисли. Мисли, от които изтръпваше. Да, около къщата бяха разположили алармена система, но до известна степен зависеха от Айнщайн за ранно предупреждение. След всички приготовления Травис трябваше да е сигурен, че ще успее да унищожи Чуждия, особено при своята подготовка като бивш член на „Делта Форс“. Но непрекъснато го измъчваше чувството, че някъде в системите е направил дребен пропуск и дойдеше ли моментът на върховно изпитание, той щеше да има нужда от всичките сили и способности на Айнщайн — само те можеха да му помогнат да се справи и с неочакваното.

— Ще се наложи да се оправиш колкото може по-бързо — каза той на ретривъра. — Ще се наложи да се опитваш и да ядеш, дори и да нямаш истински апетит. Ще се наложи да спиш възможно най-дълго — само така ще позволиш на тялото си да се стегне, а не като прекарваш половината нощ пред прозореца и се тревожиш.

ПИЛЕШКА СУПА.

Травис се засмя и каза:

— И това може да опиташ.

ЕДНО КАЗАНДЖИЙСКО УНИЩОЖАВА ВСИЧКИ МИКРОБИ.

— Това пък откъде го научи?

КНИГА. КАКВО ЗНАЧИ КАЗАНДЖИЙСКО?

Травис обясни:

— Чаша уиски, сипана в халба бира.

За момент Травис се замисли за подобен коктейл.

УБИВА МИКРОБИ НО СТАВА АЛКОХОЛИК.

Травис започна да се смее и разроши козината на Айнщайн.

— Страхотен комик си ти, рошава муцуно!

МОЖЕ БИ ТРЯБВА НА СЦЕНА ВЪВ ВЕГАС.

— Обзалагам се, че ще имаш успех.

И СНИМКИ САМО НА ПЪРВА СТРАНИЦА.

— Че къде другаде?

АЗ И ПИА ЗАДОРА.

Той прегърна кучето и двамата продължиха да се смеят в килера, всеки по своя начин.

Въпреки шегите, Травис знаеше, че Айнщайн е силно обезпокоен от загубата на своята способност да усеща Чуждия. Шегобийството действаше като защитен механизъм, начин за пропъждане на страха.

Този следобед, изтощен от кратката разходка из двора, Айнщайн заспа, а Нора рисуваше трескаво в своето ателие. Травис стоя дълго пред един голям прозорец, гледайки към гората, и многократно провери наум всичките отбранителни системи — търсеше някоя пролука.

* * *

Джим Кийн им дойде на гости в неделя, дванайсети декември, следобед и остана за вечеря. Прегледа Айнщайн и остана доволен от подобреното му състояние.

— На нас ни изглежда бавно — каза плахо Нора.

— Казах ви, нужно е време — отговори Джим.

Той направи две промени в рецептите на Айнщайн и им остави нови опаковки лекарства.

А самият Айнщайн с възторг демонстрира своята машина за обръщане на страници и уреда за пускане на букви в килера. Снизходително прие хвалбите за способността си с молив в зъбите да включва телевизора и видеото без да безпокои Нора и Травис за помощ.

Отначало Нора остана изненадана от изражението на ветеринаря — очите му сякаш не бяха толкова скръбни, а лицето му — по-ведро отколкото ги помнеше. Но после реши, че си е същият; само нейното възприятие бе друго. Сега, след като го познаваше по-добре и той бе станал техен първи приятел, тя виждаше не само мрачните черти, дадени му от природата, но нежността и хумора зад тъжната маска.

Докато вечеряха, Джим каза:

— Порових малко из книгите по въпроса за татуировките — исках да разбера дали не може да се премахнат номерата на ухото му.

Айнщайн лежеше на пода до тях и слушаше разговора. Изведнъж скочи на крака, олюля се малко, после затича към кухненската маса и скочи в един от свободните столове. Остана изправен и впери поглед в Джим с очакване.

— Да-а — започна ветеринарният лекар, оставяйки обратно в чинията набоденото на вилицата парченце пиле с къри, което почти беше сложил в устата си. — Повечето, но не всички татуировки, могат да се премахнат. Ако разбера какво е използваното мастило и по кой метод е вкарано под кожата, може би ще успея да я изчистя.

— Това ще е чудесно — каза Нора. — Дори ако ни открият след това и опитат да ни отнемат Айнщайн, не могат да докажат, че точно това е кучето, което са загубили.

— Но от татуировката все ще останат някакви следи, видими при внимателен оглед — усъмни се Травис. — Под лупа например.

Айнщайн премести поглед от Травис към Джим Кийн, като че ли искаше да му каже: „Е, какво ще кажеш за това?“

— В повечето лаборатории просто белязват опитните животни — обясни Джим. — А тези, които ги татуират, използуват две стандартни мастила. Може би ще успея да изчистя всичко така, че да не останат никакви следи освен нещо като естествено изменен цвят на кожата. Дори и под микроскоп няма да се виждат следи от мастилото и няма да има нито помен от цифрите. В края на краищата тази татуировка е малка, а това улеснява работата. Все още изучавам възможните техники, но след няколко седмици можем да опитаме — ако Айнщайн няма нищо против неизбежното неудобство.

Ретривърът слезе от стола и притича към килера. Чуваха как натиска педалите под тръбичките с букви.

Нора стана да види какво послание съчинява Айнщайн.

НЕ ИСКАМ ЖИГОСАН. АЗ НЕ СЪМ КРАВА.

Неговото желание да се отърве от белязания номер беше по-дълбоко, отколкото мислеше Нора. Той искаше да премахнат цифрите, за да не могат да го открият хората от лабораторията. Но освен това очевидно мразеше трите цифри на ухото си, защото те го превръщаха в нечия собственост, състояние, обидно за неговото достойнство и нарушение на правата му като мислещо същество.

СВОБОДА.

— Да — в гласа на Нора имаше уважение. Тя постави ръка на главата му. — Наистина разбирам. Ти си… личност, и то — личност — тя за пръв път виждаше проблема от тази страна, — с душа.

Светотатство ли беше да мисли, че Айнщайн има душа? Не. Тя не смяташе, че в това има някакво светотатство. Човекът бе сътворил това куче, но все пак, ако имаше Бог, Той сигурно одобряваше съществуването на Айнщайн — поне затова, че Айнщайн умееше да различава добро и зло, да обича, беше смел и неговата безкористност го приближаваше до Божия образ повече, отколкото много човеци, тъпчещи тази земя.

— Свобода — повтори тя. — Ако имаш душа — а аз зная, че имаш — значи си роден със свободна воля и право на самоопределение. Номерът на ухото ти е обида и ние ще те отървем от него.

И след вечерята Айнщайн очевидно искаше да следи разговора — и да участва в него — но силите му не стигнаха и той заспа до камината.

Докато пиеше малкото бренди и кафето си, Джим Кийн изслуша краткото описание на Травис за отбранителната система против Чуждия. Когато го помолиха да помисли за някакви пролуки в нея, ветеринарят не се сети за нищо друго, освен несигурността на електрическите проводници към къщата.

— Ако това създание е достатъчно хитро да прекъсне жицата водеща от магистралата към дома ви, то ще ви остави в непрогледен мрак по средата на нощта и всичките аларми ще се окажат безполезни. А без ток и онези хитри машинки в обора няма да затворят вратата зад звяра и няма да освободят азотния окис.

Нора и Травис го поведоха надолу по стълбите към избата под задната част на къщата за да му покажат аварийния генератор. Той работеше с бензин, скрит в сто и осемдесет литров резервоар, заровен под земята в двора, и трябваше да възстанови захранването за къщата, обора и алармената система само десет секунди след спирането на тока.

— Доколкото виждам — каза Джим — помислили сте за всичко.

— И аз мисля така — съгласи се Нора.

Но Травис се намръщи:

— Все се чудя…

* * *

В сряда, двайсет и втори декември, отидоха с колата до Кармъл. Оставиха Айнщайн при Джим Кийн и прекараха деня в купуване на коледни подаръци, украшения за къщата, гирлянди за елхата и самата елха.

При заплахата на неумолимо приближаващото ги чудовище изглеждаше почти лудост да мислят как ще прекарат празника. Но Травис каза:

— Животът е кратък. Никога не знаем колко ни остава, затова не можем да позволим на Коледа да отлети без да я празнуваме, без значение точно как. Освен това, през последните години моите Коледи съвсем не бяха щастливи. Искам да наваксам.

— Леля Вайълет мислеше, че не трябва да прекаляваме с празничното настроение на Коледа. И не вярваше в размяната на подаръци и украсяването на елха.

— Тя не е вярвала в живота — каза Травис. — А това е още един повод да прекараме този празник както трябва. Това ще е твоята първа хубава Коледа, и първата изобщо за Айнщайн.

„А от догодина — мислеше си Нора — в къщата ще има бебе и ще я празнуваме с него, а виж, това си заслужава!“

Освен че й се повдигаше леко сутрин и бе наддала два фунта, нямаше други признаци за бременност. Коремът й още беше плосък и доктор Уейнголд каза, че при нейното телосложение има възможност тя да е от жените, чиито коремни мускули се разтягат съвсем малко. Мислеше, че в това има късмет, защото връщането във форма след раждането щеше да е много по-лесно. Но, разбира се, бебето се очакваше чак след шест месеца, а дотогава имаше достатъчно време да наедрее като тюлен.

Докато се връщаха с пикапа от Кармъл — а задната му част беше пълна с пакети, имаше и коледно дърво с чудесна форма — Айнщайн лежеше полузаспал в скута на Нора. Беше изморен от бурния ден с Джим и Пука. Прибраха се в къщи по-малко от час преди свечеряване. Айнщайн тръгна пръв към вратата — но изведнъж спря и се огледа напрегнато. Подуши студения въздух, после се разходи из двора с нос близо до земята, като че ли проследяваше нещо по миризмата.

Вървейки към задната врата, натоварена с пакети, Нора отначало не забеляза нищо необикновено в поведението на кучето, но видя, че Травис е спрял и гледа втренчено Айнщайн. Попита го:

— Какво има?

— Почакай секунда.

Айнщайн прекоси двора и стигна до края на гората в южната му част. Застана неподвижно, с глава издадена напред, после тръсна тяло и тръгна по края на гората. Често спираше, всеки път застиваше на място и след две минути направи цял кръг през северната страна.

Когато ретривърът се върна, Травис каза:

— Нещо?

Айнщайн махна кратко с опашка и излая веднъж: И да, и не.

Когато влязоха в къщата, ретривърът написа съобщение на пода в килера.

ПОЧУВСТВАХ НЕЩО.

— Какво? — попита Травис.

НЕ ЗНАМ.

— Чуждия ли?

МОЖЕ БИ.

— Близо ли?

НЕ ЗНАМ.

— Връща ли се шестото ти чувство? — попита Нора.

НЕ ЗНАМ. ПРОСТО ПОЧУВСТВАХ.

— Какво почувства? — настоя Травис.

Кучето доста дълго събира смелост да напише отговора.

ГОЛЯМА ТЪМНИНА.

— Почувствал си голяма тъмнина?

Да.

— Какво означава това? — попита Нора тревожно.

НЕ МОГА ДА ОБЯСНЯ ПО-ДОБРЕ. ПРОСТО ПОЧУВСТВАХ.

Нора погледна Травис и видя загриженост в очите му, които вероятно отразяваха нейното изражение.

Голямата тъмнина беше някъде там, отвън, и приближаваше.

3

Коледа прекараха весело и хубаво.

Сутринта, докато седяха край окичената със светещи гирлянди елха, пиеха мляко и хапваха домашни сладкиши, отвориха подаръците. Първият, шеговит подарък беше от Нора за Травис — кутия с бельо. Той й подари широка горна дреха в ярко оранжево и жълто, явно ушита за жена с тристафунтово тегло:

— За март, когато ще си твърде наедряла за каквото и да е друго. Разбира се, през май и това няма да ти става.

После размениха и сериозните подаръци — бижута, пуловери и книги.

Но Нора, също както и Травис, чувстваше, че този ден трябва да бъде посветен най-вече на Айнщайн. Показа му портрета, върху който работеше от цял месец, а ретривърът изглеждаше потресен, поласкан и безкрайно радостен, че тя е намерила за нужно да го обезсмърти върху платно. Той получи и три нови видеокасетки с филми за Мики Маус, две красиви метални купички за храна и вода с името си, гравирано върху тях, които трябваше да заменят пластмасовите чинийки, използувани досега, малък часовник с батерийки, който можеше да разнася във всички стаи (проявяваше все по-голям интерес към времето) и още няколко подаръка, но непрекъснато искаше да гледа портрета, подпрян на стената за негово удобство. По-късно, когато го окачиха над камината във всекидневната, Айнщайн седна пред огъня и не откъсна поглед от картината, доволен и горд.

Като всяко дете, Айнщайн изпитваше от играта с празни кутии, смачкана хартия и панделки не по-малко удоволствие, отколкото от самите подаръци. А едно от любимите му неща се оказа един шеговит подарък: червена качулка за дядо Коледа с бял помпон, която се закрепваше на главата му с ластик. Нора я постави върху него само на шега. Но след като се видя в огледалото, остана толкова очарован от вида си, че когато след няколко минути тя се опита да я свали от главата му, той не пожела да я даде. Разхожда се с нея през по-голямата част от деня.

Джим Кийн и Пука пристигнаха рано следобед и Айнщайн ги подкара право към портрета над камината във всекидневната. Цял час, наглеждани от Джим и Травис, двете кучета играха заедно в задния двор. От тези физически усилия, и то след възбудата от утринната размяна на подаръци, на Айнщайн му се приспа, затова се върнаха в къщи, където Джим и Травис помогнаха на Нора да приготви празничната вечеря.

След като поспа, Айнщайн се опита да събуди у Пока интерес към филмите с Мики Маус, но Нора видя, че той не успява да постигне особен успех. Пука не можеше да се съсредоточи достатъчно дълго дори за да проследи как Доналд, Гуфи или Плуто вкарват Мики в беля. Зачитайки по-ниското равнище на интелигентност у своя другар, но без да се отегчава от неговата компания, Айнщайн изключи телевизора и се зае с чисто кучешки дейности: малко леко боричкане в кабинета, много излежаване нос до нос и тихо общуване по разни кучешки проблеми.

Рано вечерта къщата вече беше изпълнена с ароматите на пуйка, варена царевица, сладки картофи и други благини. Чуваше се коледна музика. И въпреки вътрешните щори, спуснати и заключени още с падането на ранната зимна тъмнина, въпреки оръжията, оставени подръка във всяка стая, въпреки демоничното присъствие на Чуждия, който не излизаше от скритите ъгълчета на съзнанието й, Нора чувстваше, че никога не е била по-щастлива.

Докато вечеряха, говориха за бебето и Джим попита дали са мислили за имена. Айнщайн, който хапваше в ъгъла с Пука, веднага прие ентусиазирано идеята да участва в даването на име на тяхното първородно дете. Мигновено изтича в килера за да напише своето предложение.

Нора стана от масата да види кое име счита кучето за подходящо.

МИКИ.

— Решително не! — каза тя. — Не можем да кръстим моето бебе на някаква рисувана мишка.

ДОНАЛД.

— Нито на паток.

ПЛУТО.

— Плуто? Мисли по-сериозно, рошава муцуно.

ГУФИ.

Нора твърдо не му позволи да натиска повече педала за пускане на букви, събра използуваните пулове, остави ги настрана, изключи лампата в килера и се върна на масата.

— На вас може да ви изглежда много весело — каза тя на Травис и Джим, които се задавяха от смях, — но той е съвсем сериозен.

След вечерята, насядали около коледната елха, говориха за много неща, включително за намерението на Джим да си вземе още едно куче.

— На Пука му трябва другар като него — каза ветеринарят. — Той е вече почти на година и половина, а аз вярвам, че човешката компания изобщо не им е достатъчна след като минат бебешката си възраст. И те се чувстват самотни като нас. А щом и без това ще му търся другарче, защо да не намеря някой чистокръвен женски лабрадор и току-виж, съм се сдобил с няколко красиви кученца, които по-късно ще продам. И той ще си има не само приятел, а и партньор.

Нора не забеляза, че Айнщайн проявява към тази тема на разговора не по-малък интерес, отколкото към всяка друга. А след като Джим и Пука си бяха тръгнали, Травис намери в килера едно послание и повика Нора да го погледне. ПРИЯТЕЛ. ДРУГАР. ПАРТНЬОР. ЕДИН ОТ ДВАМАТА.

Оказа се, че ретривърът ги е чакал да забележат внимателно подредените букви. Появи се ненадейно иззад тях и ги загледа въпросително.

Нора попита:

— Мислиш ли, че ще ти е приятно да си имаш другарче?

Айнщайн се промъкна в килерчето между тях, разбърка буквите и написа отговора си.

ЗАСЛУЖАВА СИ ДА ПОМИСЛЯ.

— Но, чуй ме, рошава муцуно — каза Травис. — Ти си единствен от вида си. Няма друго куче като тебе, с твоето равнище на интелигентност.

Ретривърът премисли и това, но не се разубеди.

ЖИВОТЪТ Е НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ ИНТЕЛЕКТА.

— Много вярно — отбеляза Травис. Но мисля, че първо трябва много сериозно да го огледаме от всички страни.

ЖИВОТЪТ Е ЧУВСТВО.

— Е, добре — каза Нора. — Ще помислим за това.

ЖИВОТЪТ Е АКО ИМАШ ДРУГАР. АКО СПОДЕЛЯШ.

— Обещаваме ти да обмислим добре и после пак да го обсъдим с тебе — рече Травис. — А сега вече става късно.

Айнщайн набързо изписа още две думи.

БЕБЕТО МИКИ?

— Абсолютно невъзможно — отсече Нора.

* * *

Тази вечер, в леглото, след като се любиха с Травис, Нора каза:

— Обзалагам се, че наистина е самотен.

— Джим Кийн?

— Е, да. И за него съм сигурна. Той е толкова добър човек, от него може да стане страхотен съпруг, и жените, също като мъжете, са ужасно придирчиви за външния вид, не мислиш ли? Не тръгват подир мъже с физиономии на хрътки. Женят се за красавци, а после тия се отнасят към тях като към ненужни вещи. Но нямах предвид Джим. Говорех за Айнщайн. Сигурно се чувства самотен понякога.

— Ние винаги сме с него.

— Не, всъщност не сме. Аз рисувам, а ти се занимаваш с неща, в които горкият Айнщайн не може да участва. И ако някой ден действително се върнеш отново към сделките с недвижими имоти, при Айнщайн дълго време няма да остава никой.

— Има си книги. И обича да чете.

— Може би книгите не са достатъчни — каза Нора.

Мълчаха толкова дълго, че тя помисли Травис за заспал. Тогава той каза:

— Ако Айнщайн си намери партньорка и направи кученца, какви ли ще са те?

— Искаш да кажеш — дали ще са умни колкото него?

— Чудя се… Струва ми се, че има три възможности. Първата — неговата интелигентност не може да се предава по наследство, значи неговото поколение ще бъде само от нормални кученца. Втората е ако може да се предава, но гените на женската влияят на неговите — тогава кученцата ще бъдат умни, но не като баща си; и с всяко следващо поколение ще стават все по-обикновени и глупави, докато накрая неговите пра-пра-пра-внуци се превърнат в нормални кучета.

— А каква е третата възможност?

— Интелигентността помага за оцеляването при естествения отбор, затова може да се окаже, че е доминантен, силно доминантен признак.

— И в този случай неговите малки ще са умни като самия него.

— А след това — техните, и все така, докато след време се получи цяла колония от интелигентни златни ретривъри, хиляди, по целия свят.

Отново се умълчаха.

Най-накрая тя възкликна:

— Еха-а.

Травис каза:

— Той е прав.

— За какво?

— Заслужава си да помислим за това.

4

През ноември Винс Наско изобщо не очакваше, че ще му трябва цял месец за да подготви удара срещу Рамон Веласкес, оня от Оуклънд, дето беше като трън в петата на Дон Марио Тетраня. Докато не се справеше с Веласкес, Винс не можеше да получи имената на хората в Сан Франсиско, издаващи фалшиви документи за самоличност, които щяха да му помогнат за проследяването на Травис Корнъл, жената и кучето. Затова искаше колкото може по-скоро да превърне Веласкес в купчина гниещо месо.

Но Веласкес се оказа дяволски трудно уловима сянка. Този човек не правеше и стъпка без горилите от двете си страни, от което само биеше повече на очи. И все пак той провеждаше своите операции в комара и наркотрафика — нарушавайки монопола на Тетраня в Оуклънд — с хитрината и потайността на Хауърд Хюз. При деловите си пътувания той винаги се изплъзваше и изчезваше от погледа, използувайки цяла флотилия различни коли, никога не минаваше по един и същ път в два последователни дни, никога не повтаряше мястото на своите срещи, използуваше улиците като офис, но не оставаше на едно място достатъчно дълго за да бъде проследен, набелязан и очистен. Беше безнадежден параноик, който вярва, че всички дебнат удобен момент да се справят с него. Винс така и не успя да го разгледа достатъчно добре и да сравни лицето му с това от снимката, която му дадоха семейство Тетраня. Рамон Веласкес беше като дим.

Винс не успя да го докопа чак до Коледа и при изпълнението на поръчката се получи адска бъркотия. Рамон беше в къщи с много свои роднини. Винс приближи дома на Веласкес от къщата зад него, прескачайки високата тухлена стена между двата големи имота. Докато слизаше от другата страна, видя Веласкес и други хора, седнали в двора близо до басейна край огнище, където се печеше огромна пуйка — възможно ли бе да се пече пуйка на открит огън другаде, освен в Калифорния? — и всички го забелязаха веднага, въпреки че от тях го отделяха поне два декара. Видя как бодигардовете посягат за оръжието в кобурите под саката си, затова нямаше друг избор, освен да стреля със своя „Узи“ без да подбира по целия двор, поваляйки Веласкес, двете горили, жена на средна възраст — вероятно нечия съпруга и една стара дама, която може би беше нечия баба.

С-с-с-с-нап.

С-с-с-с-нап.

С-с-с-с-нап.

С-с-с-с-нап.

С-с-с-с-нап.

Всички останали вътре и вън от къщата пищяха и панически търсеха укритие. Винс трябваше отново да прескочи стената на съседния двор — там, слава Богу, нямаше никого в къщи — но докато премяташе задника си отгоре, някакви латиноамерикански кретени откриха огън по него от къщата на Веласкес. Едва успя да се скрие невредим.

В деня след Коледа, когато се появи в един ресторант в Сан Франсиско, притежаван от Дон Тетраня, за да се срещне с Франк Диченциано — уважаван член на Фамилията, отговарящ за своите действия единствено пред самия Дон — Винс изпитваше силна тревога. Братството имаше свой кодекс за извършването на убийствата. По дяволите, те имаха ненарушими кодекси за всичко — вероятно и за движенията на червата си — и се отнасяха съвсем сериозно към правилата им, но може би на правилата за убийство гледаха малко по-сериозно, отколкото на останалите. Неговото първо изискване гласеше: не може да се убива мъж в присъствието на неговото семейство, освен ако се крие при тях и няма друг начин да се достигне до него. По тази точка Винс чувстваше, че е в пълна безопасност. Но друго правило гласеше, че никога не трябва да се убиват нечия съпруга, деца или баба за да се добереш до целта. Всеки, извършил подобно нещо, вероятно би намерил своята смърт, и то от ръцете на тези, които са го наели. Винс се надяваше да убеди Франк Диченциано, че Веласкес е особен случай — никоя друга мишена досега не бе успявала да разиграва Винс цял месец — затова станалото на Коледа в Оуклънд е било достойно за съжаление, но неизбежно.

Но просто в случай, че Диченциано — съответно Донът — са твърде разгневени, за да слушат каквито и да е обяснения, Винс приготви нещо повече от подръчното оръжие. Знаеше добре, че ако желаят смъртта му, ще го обкръжат и ще му отнемат пистолета преди да го вкара в употреба, още като прекрачи прага на ресторанта, без да знае какво мислят за изпълнението на поръчката. Затова скри по дрехите си пластичен експлозив, готов да го възпламени, помитайки целия ресторант, ако бяха решили да му вземат мярка за ковчег.

Винс не беше сигурен в собственото си оцеляване след експлозията. Напоследък бе поел жизнените енергии на толкова много хора и мислеше, че е съвсем близо до бленуваното безсмъртие — дори може би го е постигнал — но нямаше начин да разбере силата си без да се подложи на изпитание. Трябваше да избира между това да стои в центъра на експлозия… или да позволи на двама умници да изпразнят стотици куршуми в него, а после, добре циментиран в бетонен блок, да го хвърлят в основите на някой вълнолом… и реши, че първото е по-привлекателно и може би му предоставя много по-голяма възможност за оживяване.

За негова изненада Диченциано — който приличаше на катерица с бузи, издути като кюфтета — беше много доволен от изпълнението на поръчката по случая Веласкес. Дори обяви, че Донът дължи огромна благодарност на Винс. Никой не го претърси при влизането в ресторанта. Настаниха ги в ъглово сепаре и като най-високопоставени гости на заведението им сервираха обяд от специални ястия, липсващи в менюто. Пиха и „Каберне Совиньон“ за триста долара, подарък от Марио Тетраня.

Когато Винс внимателно подхвана темата за мъртвата съпруга и баба, Диченциано каза:

— Чуй, приятелю, ние знаехме, че това ще бъде труден удар, отговорна задача, при която правилата може да се нарушат. Освен това, те не бяха наши хора. Те бяха само една шайка новоизлюпени емигранти от юг. Мястото на такива не е в този бизнес. И ако опитат насила да се промъкнат в него, не трябва да очакват от нас игра по правилата.

Облекчен, Винс посети мъжката тоалетна по средата на обяда и откачи контактите на детонатора. Сега, след като опасността бе отминала, той не искаше да възпламени случайно пластичния експлозив.

В края на срещата Франк подаде на Винс списъка. Девет имена.

— Тези хора — прочее, не всички са от Фамилията — плащат на Дона за правото да упражняват своя занаят на негова територия. Още през ноември, очаквайки, че ще се справиш с Веласкес, аз говорих с деветимата и сега те помнят добре, че Донът желае да ти окажат пълно съдействие.

Винс започна обиколката още същия следобед — търсеше някой, който си спомня за Травис Корнъл.

Отначало не му провървя. Не можа да се срещне с двама от първата четворка в списъка. Те бяха затворили своите заведения и заминали някъде през почивните дни. Според Винс за престъпния свят беше недостойно да прекъсва работа и да се забавлява по Коледа и Нова Година — та това не бяха някакви гимназиални учители.

Но петият, Ансън Ван Дайн, не спираше работа в мазето под своя стриптийз бар „Гореща гръд“ и в пет и половина часа на двайсет и шести декември Винс намери това, което търсеше. Ван Дайн погледна снимката, която Винс бе изрязал от папките със стари броеве на вестника в Санта Барбара.

— Да, помня го. Такъв трудно се забравя. Не е чужденец, който иска да се превърне в чист американец, като половината ми клиенти. Не е и от често срещаните смотаняци, дето ги преследват и затова трябва да сменят имената и да крият физиономиите си. Не се прави на тежкар, не се държи предизвикателно, но човек остава с чувството, че е способен да обърше пода с всеки, който му се изпречи. Много въздържан. Стои нащрек. Не може да се забрави.

— Това, което не можеш да забравиш — обади се единият от двамата брадати вундеркинди до компютрите, — е онова страхотно парче, дето беше с него.

— От нея и на мъртвец може да му стане — допълни другият.

Първият се съгласи:

— Да-а. И на мъртвец. Омлет и кекс.

Винс беше едновременно обиден и объркан от техния принос в разговора, затова не им обърна внимание. Обърна се към Ван Дайн:

— Има ли някаква възможност да си спомните и новите им имена?

— Разбира се. Имаме ги във файловете — отговори Ван Дайн.

Винс не можа да повярва на ушите си.

— Мислех, че хората от вашия бизнес не пазят никаква информация. По-безопасно за вас и от значение за клиента.

Ван Дайн вдигна пренебрежително рамене.

— Майната им на клиентите. Може някой ден федералните или местните да ни спипат. И може би тогава ще имам голяма нужда от стабилни суми за адвокатски хонорари. И в този момент няма да има нищо по-добро от списъчето с две хиляди фалшиви именца на разни типове, които с желание ще се съгласят да ги поизстискам малко вместо да започват цялата история наново.

— Изнудване — каза Винс.

— Противна дума — отвърна Ван Дайн. — Но, опасявам се, много точна. Както и да е, грижим се само за това ние да сме в безопасност, да няма тук никаква информация, уличаваща нас. Не държим никакви данни в тази дупка. Веднага щом снабдим някого с нова самоличност, записът се предава по безопасна телефонна линия от този компютър тука на друг компютър, който държим не е важно къде. А онзи компютър е тъй програмиран, че оттук не може да се изкопчи нищо от него; връзката е еднопосочна; значи, ако нас ни спипат, полицейските жичкаджии не могат да измъкнат нашите данни от тези машини. По дяволите, изобщо няма да разберат, че те съществуват.

Този нов и непознат за Винс престъпен свят със съвършена техника го замая. Дори и Донът, човек с блестящ криминален ум, мислеше, че тези хора не пазят информация и не беше разбрал как чрез компютрите това може да стане безопасно. Винс помисли върху казаното от Ван Дайн, докато всичко в главата му се изясни, и тогава каза:

— И така, можете ли да ме отведете при онзи, другия компютър и да издирите новата самоличност на Травис Корнъл?

— За приятелите на Дон Тетраня — отговори Ван Дайн — съм готов на всичко, освен да прережа собственото си гърло. След мен.

* * *

Ван Дайн откара Винс с кола в един препълнен китайски ресторант в Чайнатаун^[1]. Вътре сигурно имаше около сто и петдесет души и всички маси бяха заети предимно от хора с англосаксонски, а не азиатски черти. Въпреки че помещението беше огромно и украсено с хартиени фенери, гипсови дракони, паравани от изкуствени розови храсти и въжета с окачени бронзови камбанки с формата на китайски йероглифи, обстановката напомняше на Винс за кича в италианския ресторант, където миналия август уби хлебарката Пантанела и ченгетата от федералните служби, които го пазеха. Изкуството и украшенията на всички народи — от китайските и италианските до полските и ирландските — бяха в същността си твърде подобни едни на други.

Собственикът беше китаец над трийсетте, представен на Винс просто като Юан. С две бутилки „Цингтао“, връчени от Юан, Ван Дайн и Винс слязоха в канцеларията на собственика, разположена в подземния етаж, където върху две бюра стояха два компютъра, първият в центъра на помещението, а другият — в ъгъла. Този в ъгъла беше включен, въпреки че никой не работеше на него.

— Това е моят компютър — каза Ван Дайн. — Тук никой никога не го употребява. Дори не го и докосват, освен за отваряне на телефонната линия и включване на модулатора всяка сутрин и за изключването му вечер.

— Вярваш ли на Юан?

— Аз му дадох заема, с който започна своя бизнес. На мене дължи доброто си състояние. Освен това заемът е добре маскиран, може да мине и за съвсем чист, нищо не го свързва с мене или Дон Тетраня, тъй че Юан има репутацията на виден гражданин и ченгетата не проявяват интерес към него. А той се отплаща единствено като ми позволява да държа компютъра си тука.

Сядайки пред терминала, Ван Дайн започна да натиска копчетата по клавиатурата. Само за две минути стигна до новото име на Травис Корнъл: Самюъл Спенсър Хиат.

— И това тук — каза Ван Дайн, когато на екрана светнаха нови букви. — Това е жената, която беше с него. Истинското й име бе Нора Луиз Девън от Санта Барбара. Сега се казва Нора Джийн Еймз.

— Добре — каза Винс. — Сега изтрий и двамата от паметта.

— Какво искаш да кажеш?

— Изчисти ги. Извади ги от компютъра. Те вече не са твои. Те са мои. И на никой друг. Само мои.

Скоро след това се върнаха в „Гореща гръд“, място, чието разложение отвращаваше Винс.

В мазето Ван Дайн предаде имената Хиат и Еймз на брадатите вундеркинди, които сякаш живееха там денонощно, без да излизат, като двойка митични пещерни великани.

Първата работа на подземните създания бе да проникнат в компютрите на Службата по автотранспорта. Искаха да видят дали в трите месеца след получаването на новите си документи Хиат и Еймз са се установили някъде и дали са записали автомобилна регистрация на нов адрес.

— Хванах го — каза единият.

На екрана се появи някакъв адрес и брадатият оператор даде команда за отпечатване.

Ансън Ван Дайн откъсна хартията от принтера и я подаде на Винс.

Травис Корнъл и Нора Девън — сега вече Хиат и Еймз — живееха на извънградски адрес по Тихоокеанската крайбрежна магистрала южно от град Кармъл.

5

В сряда, двайсет и девети декември, Нора отиде сама с кола в Кармъл, защото имаше час при доктор Уейнголд.

Небето беше навъсено, толкова тъмно, че белите чайки, пикиращи под ниските облаци, изглеждаха на техния фон като искрящи светлинки. След Коледа времето беше все същото, но чаканият дъжд така и не заваля.

Обаче днес пороят се изля, точно когато тя спря пикапа на едно от свободните места в малкия паркинг зад кабинета на доктор Уейнголд. За всеки случай беше облякла найлоново яке с качулка и сега я сложи върху главата си, преди да притича от камионетката към едноетажната тухлена сграда.

Доктор Уейнголд я прегледа усърдно както винаги и обяви, че е здрава като бик, което би развеселило Айнщайн.

— Никога не съм виждал жена в по-добро състояние в началото на третия месец — каза лекарят.

— Искам да имам много здраво бебе, съвършено бебе.

— И така ще бъде.

Докторът вярваше, че нейното фамилно име е Еймз, а на мъжа й — Хиат и нито веднъж не показа неодобрение към тази разлика въпреки семейното им положение. Това объркваше Нора, но тя предположи, че съвременният свят, в който влетя след своето измъкване от пашкула в къщата на Девън, е по-либерален към тези неща.

Доктор Уейнголд и този път й предложи да обмисли преминаването през тест, определящ пола на бебето, но и този път тя отклони предложението. Искаше това да е изненада. Освен това, откриеха ли, че ще се роди момиче, Айнщайн веднага щеше да поведе кампания за името „Мини“.

След като набързо уточни със секретарката на лекаря следващия час за преглед, Нора нахлупи отново качулката и излезе навън в силния дъжд. Изливаше се на порои, течеше от една част на покрива без водосточни улеи, оттам шуртеше по тротоара и образуваше дълбоки локви по чакълената настилка на паркинга. Тя зашляпа из малката река по пътя към пикапа и след секунди спортните й обувки подгизнаха.

Когато достигна камионетката, видя как от една червена „Хонда“, паркирана до нея, слиза човек. Не можа да го разгледа добре — забеляза само, че е едър, има малка кола и не е облечен подходящо за дъжда. Беше по дънки и син пуловер, затова Нора помисли: „Горкият човек, ще се измокри до костите.“

Отвори шофьорската врата и точно щеше да се качи вътре, когато разбра, че мъжът със синия пуловер влиза след нея, избутва я навътре по седалката и се намества зад кормилото. Чу гласа му:

— Развикаш ли се, кучко, ще ти пръсна мозъка — тогава тя разбра, че той е опрял револвер в нея.

Малко остана да извика, но несъзнателно, и почти опита да се измъкне по седалката до вратата от другата страна. Но нещо в неговия глас, брутално и мрачно, я разколеба. Говореше тъй, сякаш по-скоро би я застрелял в гръб, отколкото да я пусне да избяга.

Той тръшна вратата и в кабината на камионетката останаха само двамата, където никой не можеше да й помогне, буквално откъснати от външния свят заради дъжда, който се стичаше по прозорците и правеше стъклото непрозрачно. Но и това сега беше без значение: на паркинга нямаше жива душа, а и той не се виждаше от улицата; дори и да бе излязла, нямаше към кого да се обърне за помощ.

Той беше много едър и мускулест, но не това бе най-страшното. Широкото му лице остана невъзмутимо, абсолютно безизразно; точно това спокойствие, съвсем неуместно при тези обстоятелства, уплаши Нора. А в очите му имаше нещо още по-лошо. Бяха зелени — и ледени.

— Кой сте вие? — произнесе тя, опитвайки да скрие страха си, защото беше сигурна, че очевидният ужас ще го подтикне да натисне спусъка. Изглежда едва се въздържаше.

— Какво искате от мене?

— Искам кучето.

Помисли го за крадец. Помисли, че иска да я изнасили. Помисли го за психопат, който убива за удоволствие. Но и за миг не й мина през ума, че може да е правителствен агент. Но кой друг би търсил Айнщайн? Никой друг дори не знаеше за съществуването на кучето.

— За какво говорите? — каза тя.

Той притисна дулото на револвера в ребрата й, докато я заболя.

Тя помисли за бебето, растящо в нейната утроба.

— Добре, добре, очевидно знаете за кучето и няма смисъл да си играем.

— Няма смисъл — говореше толкова тихо, че тя едва чуваше гласа му при шума на дъжда, който барабанеше по покрива на кабината и шибаше предния прозорец.

Той се пресегна, свали качулката на якето, отвори ципа и плъзна ръка по гърдите, после по корема й. За момент тя се ужаси, че той все пак наистина има намерение да я изнасили.

Но вместо това го чу да казва:

— Тоя Уейнголд е акушер-гинеколог. Та какъв ти е проблемът? Имаш някоя гадна венерическа болест или си бременна? — той почти изсъска, докато казваше „венерическа болест“, като че ли при самото произнасяне на тези срички му се повдигаше от отвращение.

— Ти не си правителствен агент — тя говореше само по инстинкт.

— Зададох ти въпрос, кучко — каза той с глас малко по-силен от шепот. Наведе се съвсем до нея, притискайки отново цевта в ребрата й. В кабината беше влажно. Заглушаващият всичко шум на дъжда и тежкият въздух се сливаха и създаваха почти непоносимо усещане за страх. Той продължи:

— Кое от двете? Имаш херпес, сифилис, гонорея, някоя друга гнилоч между краката? Или си бременна?

Тя реши, че бременността може да й спести малко от жестокостта, на която тоя изглеждаше способен и каза:

— Ще имам дете. В третия месец съм.

Нещо стана с неговите очи. Внезапна промяна. Като раздвижване на еднакво зелени парченца стъкло в някое ъгълче на калейдоскоп.

Нора разбра, че признаването на бременността бе най-лошото, което можа да направи, но не знаеше защо.

Сети се за 38-калибровия пистолет в жабката. Не беше възможно да я отвори, да грабне оръжието и да го застреля преди да е дръпнал спусъка на своя револвер. Все пак тя трябваше непрекъснато да дебне подходящ момент, когато той е отпуснат, и да използва възможността за изваждане на своето оръжие.

Изведнъж той започна да се качва върху нея и тя отново помисли, че има намерение да я изнасили посред бял ден зад прикритието на дъждовните завеси, макар и да имаше някаква дневна светлина. После разбра, че просто си разменят местата и той я избутва зад волана, докато сяда на мястото за пътника, без да откъсва дулото на револвера от нея през цялото време.

— Карай — заповяда той.

— Накъде?

— Обратно в къщи.

— Но…

— Затваряй си устата и карай.

Сега тя беше от далечната страна на шкафчето с пистолета. За да се добере до там, трябваше да се пресегне пред него. Той никога нямаше да се отпусне толкова.

Твърдо решена да обуздае бързо растящия си страх, сега откри, че не може да обуздае дори отчаянието.

Запали пикапа, излезе от паркинга и зави надясно по улицата.

Чистачките на предното стъкло тупкаха силно почти колкото сърцето й. Тя не можеше да разбере дали потискащият звук идва от изливащия се дъжд или чува по-силно бученето на кръвта в собствените си уши.

Пресечка след пресечка Нора продължаваше да се оглежда за ченге — въпреки че изобщо не знаеше какво да прави ако види някое. Но така и нямаше да разбере, защото никъде нямаше никакви ченгета.

Докато не излязоха от Кармъл на Тихоокеанската магистрала, бушуващият дъжд не само заливаше предното стъкло с вода, но го покриваше и с мокри иглички от огромните стари кипариси и борове, надвесени над улиците на града. На юг по брега във все по-слабо населените територии над пътното платно нямаше увиснали клони на дървета, но вятърът откъм океана биеше по пикапа с пълна сила. Нора непрекъснато усещаше как придърпва кормилото. А дъждът, който ги шибаше направо от морето, сякаш беше достатъчно силен да пробие дупки в ламарината на колата.

След поне пет минути мълчание, дълги като час, тя не можеше вече да се подчинява на неговата заповед да си държи устата затворена.

— Как ни откри?

— Повече от ден наблюдавам вашата къща — каза той със студен и тих глас, напълно подхождащ на невъзмутимото му лице. — Когато тръгна тази сутрин, те проследих, защото се надявах, че после с твоя помощ ще мога да вляза.

— Не, искам да кажа как откри къде живеем?

Той се усмихна:

— Ван Дайн.

— Това двулично влечуго.

— Но при особени обстоятелства — увери я той. — Големият човек в Сан Франсиско ми дължеше услуга, затова притисна Ван Дайн.

— Големият?

— Тетраня.

— Кой е той?

— Ти нищо не знаеш, нали? — каза мъжът до нея. — Освен как да правиш бебета, а? Това нали го знаеш, а?

В жестоката, подигравателна нотка на гласа му нямаше и помен от сексуален намек: той беше по-мрачен, по-особен и по-ужасяващ от това. Тя беше толкова уплашена от свирепото напрежение, което усещаше в него всеки път, когато споменеше за секс, че не посмя да му отговори.

Навлязоха в лека мъгла и тя включи фаровете. Съсредоточи вниманието си в облятия от дъжда път, взирайки се през полупрозрачното стъкло.

Той продължи:

— Ти си много красива. Ако имах намерение да го натикам на някоя, щях да го натикам на тебе.

Нора прехапа устни.

— Но даже и толкова красива — каза той, — ти си като всички други, обзалагам се. Ако ти го натикам, после ще изгние и ще се откъсне, защото и ти носиш зарази като всички други, нали? Да-а. Носиш ги. Сексът значи смърт. Изглежда аз съм един от малцината, които го знаят, въпреки че доказателства за това — колкото щеш. Сексът е смърт. Но ти си много красива…

Докато го слушаше, гърлото й се сви. Не можеше да поеме дъх достатъчно дълбоко.

Изведнъж той престана да мълчи. Заговори бързо, все още с тих глас и плашещо спокойно при лудостта в думите си, но много бързо:

— Аз ще стана по-голям от Тетраня, по-важен. В себе си нося живота на стотици хора. Поел съм енергиите на повече души, отколкото можеш да повярваш, изживял съм Момента, изпитал съм какво е да чуеш „С-нап“ като ги сграбчваш. Това е моят Дар. Когато Тетраня умре и вече го няма, аз ще остана. Когато всички, живи сега, умрат, аз ще остана, защото съм безсмъртен.

Тя не знаеше какво да каже. Той изникна изневиделица, — бе разбрал някак за Айнщайн и на всичко отгоре беше и луд — изглежда нищо не можеше да се направи. Чувстваше гняв към несправедливостта на съдбата, но чувстваше и страх. Направиха всички възможни приготовления за срещата с Чуждия, с много тънки ходове скриха своите следи от правителството — но беше ли възможно да се приготвят и за това? Не беше честно.

Отново умълчан, той я гледа напрегнато повече от минута, още една вечност. Почувства неговия леден, зелен поглед върху себе си тъй осезателно, както би почувствала докосването на студена ръка.

— Не знаеш за какво ти говоря, нали? — попита той.

— Не.

Може би защото я намираше красива, реши да й обясни:

— Само на един човек съм казвал преди и той се надсмя над мене. Името му беше Дани Слович и двамата работехме за Нюйоркската фамилия Карамаца, най-голямата от петте фамилии на Мафията. Малко усилие за мускулите, от време на време убивахме хора, които трябваше да бъдат убити.

На Нора й прилоша — той не беше просто луд и не просто убиец — той беше луд професионален убиец.

Без да обръща внимание на нейната реакция, премествайки поглед от залетия с вода път към лицето й, той продължи:

— Виждаш ли, вечеряхме в оня ресторант, Дани и аз, поливахме мидите с „Валполичела“ и аз му обясних, че съм определен да живея дълъг живот, защото имам способността да поемам жизнените енергии на тези, които очиствам. Казвам му: „Виж, Дани, хората са като батерии, ходещи батерии, изпълнени с тайнствената енергия, която наричаме живот. Като премахна някого, неговата енергия се превръща в моя енергия и аз ставам по-силен. Като бик съм, Дани.“ викам му: „Погледни ме — приличам ли ти на бик? Трябва да ти приличам, защото притежавам този Дар — способността да попивам енергията на човека.“ А знаеш ли какво казва тоя Дани?

— Какво? — попита тя вцепенено.

— Ами Дани се отнасяше сериозно към хапването, затова не отмести поглед от чинията си, забил лице в храната, докато не сдъвка още няколко миди. После вдига глава, по устните и брадичката му се стича миден сос, и казва: „Да-а, Винс, откъде го научи тоя номер, а? Откъде научи как да попиваш тия жизнени енергии?“ Аз обяснявам: „Ами това е моят Дар.“, а той: „Искаш да кажеш от Бога?“ Трябваше да помисля за това и му казвам: „Знам ли откъде? Това е моят Дар, както Мантъл има дар да прави удари, а Синатра — да пее.“ А Дани: „Обясни ми и това — да предположим, очистиш някой електротехник. След като му попиеш енергиите, ще започнеш ли изведнъж да разбираш от поставяне на инсталации в къщи?“ Не разбрах, че се майтапи. Помислих въпроса за сериозен и му обясних, че поемам жизнените енергии, а не личностите, не всичките неща, които оня знае, само енергията му. И тогава Дани казва: „Значи ако изпразниш пълнителя в някое карнавално чудовище, няма изведнъж да те изпълни желание да късаш със зъби главите на пилета.“ В тоя момент проумях — Дани ме мисли или за пиян, или за глупак, затова си изядох мидите и не споменах повече за Дара си — тогава за последен път казах на някого, а сега ти казвам на тебе.

Сам нарече себе си Винс, значи вече знаеше името му. Но не виждаше каква полза може да има от това, че го знае.

Той разказа своята история без да покаже, че схваща лудостта и черния хумор в нея. Беше жестоко сериозен. Тоя човек нямаше да ги остави живи, освен ако Травис не се справеше с него.

— И тъй — продължи Винс, — не можех да рискувам Дани да тръгне и да разказва на тоя и оня какво съм му казал, защото той щеше да добави нещо от себе си, да направи историята смешна и хората да ме сметнат за ненормален. Големите босове не наемат откачени убийци; те искат хладнокръвни, логично мислещи и уравновесени хора, които вършат работата чисто. Точно такъв съм и аз — хладнокръвен и уравновесен, но Дани можеше да ги накара да мислят иначе. Затова още онази вечер му клъцнах гърлото, занесох го в една изоставена фабрика, нарязах го на парченца, поставих ги в един варел и го напълних догоре със сярна киселина. Той беше любим племенник на Дона, затова не можех да рискувам да открият тялото му и после да разберат, че това съм свършил аз. Сега енергията на Дани също е в мене заедно с много други.

Оръжието беше в жабката.

Поне мъничко надежда й даваше фактът, че оръжието е там.

* * *

Докато Нора беше при доктор Уейнголд, Травис омеси и изпече две тави шоколадови сладкиши с фъстъчено масло. Научи се да готви като живееше сам, но тогава изобщо не изпитваше удоволствие от това. Но през последните няколко месеца Нора тъй усъвършенства кулинарните му умения, че той започна да харесва готвенето, особено печенето.

Айнщайн, който по време на готварските сеанси обикновено седеше на пост в очакване на някоя сладка хапка, сега го изостави още преди да е свършил омесването на тестото. Кучето беше възбудено, обикаляше къщата от прозорец на прозорец и гледаше дъжда навън.

Не след дълго Травис изпита тревога от поведението на кучето и го попита дали има нещо нередно.

Айнщайн съчини отговора си в килерчето. ЧУВСТВАМ СЕ МАЛКО СТРАННО.

— Болен ли си? — попита Травис, обезпокоен да не би болестта да се повтори. Ретривърът се възстановяваше добре, но все още се възстановяваше. Имунната му система не беше в състояние да се справи с ново сериозно предизвикателство.

НЕ БОЛЕН.

— Какво тогава? Може би усещаш… Чуждия?

НЕ. НЕ КАТО ПРЕДИ.

— Но усещаш нещо?

ЛОШ ДЕН.

— Може пък да е от дъжда.

МОЖЕ.

Малко облекчен, но все още напрегнат, Травис отново се зае с печенето.

* * *

Магистралата блестеше като сребро от дъжда.

С движението на юг по брега дневната мъгла стана малко по-гъста, принуждавайки Нора да намали скоростта до четиридесет мили в час, а в някои места — и до трийсет.

Можеше ли да използва мъглата като оправдание и да намали толкова скоростта, че да отвори рязко вратата и да изскочи навън? Трябваше да забави движението на автомобила до под пет мили в час, за да не нарани себе си или своето неродено дете, а мъглата просто не бе достатъчно гъста за такава ниска скорост. Освен това докато говореше, Винс държеше револвера си насочен към нея и ако тя се обърнеше да избяга, щеше да я застреля в гърба.

Светлината от фаровете на пикапа и на малобройните коли в насрещното платно се губеше в парата. Призраците на техните лъчи и проблясващите малки дъги подскачаха по подвижните завеси от мъгла, появяваха се за малко, после пак изчезваха.

Тя помисли и за възможността да отклони камионетката вън от пътя, на едно от няколкото места, където знаеше, че наклонът към брега е лек и падането щеше да е поносимо. Но се опасяваше, че няма да прецени точно мястото и по грешка ще подкара автомобила към ръба на някоя двестафутова пропаст и той ще се блъсне със страшна сила в каменистия бряг долу. Дори ако успееше да улучи подходящо място, една изчислена за оцеляване катастрофа можеше да я остави в безсъзнание или да предизвика спонтанен аборт, а тя искаше да използува всяка възможност за спасяване на своя живот и живота на детето в себе си.

Веднъж започнал да приказва, Винс не можеше да спре. От години той пазеше ревниво своята велика тайна, криеше мечтите си за власт и безсмъртие от очите на света, но желанието му да говори за бъдещото си величие явно не бе намаляло след провала с Дани Слович. Като че ли беше записал всичките думи, които е искал да каже на хората, бе ги съхранил върху километри и километри мозъчна магнетофонна лента, която сега прослушваше на високи обороти, бълвайки навън цялата си лудост. Стомахът на Нора се сви от ужас.

Разказа й как е разбрал за Айнщайн — за убийствата на учените-изследователи, ръководещи различни програми под общото име „Проект Франсис“ в Банодайн. Знаеше и за Чуждия, но не се страхуваше от него. Каза, че в момента бил на границата на безсмъртието и да стане собственик на кучето била една от последните задачи, която трябвало да изпълни за да постигне това, за което е предопределен. Съдбата решила, че той и кучето трябва да са заедно, защото като двамата нямало други на този свят, те били единствени по вида си. А постигнел ли веднъж своето предопределение, каза той, нищо не можело да го спре, дори и Чуждият.

Нора не успя да разбере половината от това, което той каза. Но предполагаше, че за да го разбере трябва да е поне толкова луда, колкото очевидно е той.

Но, въпреки че невинаги успяваше да схване значението на неговите думи, тя знаеше какво възнамерява да стори с нея и Травис, след като веднъж получи ретривъра. Отначало изпита страх да заговори за своята участ, като че ли от самото й обличане в думи тя можеше някак да се превърне в безвъзвратна гибел. Но най-накрая, когато оставаха не повече от пет мили до черния път, водещ от магистралата към тяхната белосана дървена къща, тя каза:

— Няма да ни пуснеш и да си тръгнеш, след като вземеш кучето, нали?

Той се вгледа в нея, галейки я с поглед.

— А ти как мислиш, Нора?

— Мисля, че ще ни убиеш.

— Разбира се.

Тя беше изненадана, че потвърждението на нейните страхове не я изпълни с по-голям ужас. Неговият самодоволен отговор само я вбеси, задавяйки страха й в надигащата се решителност да провали добре обмисления му план.

Тогава разбра, че е станала съвсем друга жена, че вече не е онази Нора от миналия май, която щеше да бъде разтресена от непрестанни конвулсии пред безочието на този мъж.

— Мога да подкарам тази камионетка извън пътя, да рискувам с катастрофа — каза тя.

— Още в момента, когато завъртиш кормилото — отвърна той, — ще трябва да те застрелям и тогава ще се опитам да овладея машината.

— Може да не успееш. Може и ти да умреш.

— Аз? Да умра? Може би. Но не и в нещо банално като автомобилна катастрофа. Не, не. В мене има твърде много живот за да ме напусне тъй лесно. А и не ми се вярва да опиташ. В дъното на душата си ти вярваш, че онзи, твоят мъж, ще изиграе ролята си добре, ще спаси тебе, кучето и себе си. Грешиш, разбира се, но не можеш да не вярваш в него. Той нищо не може да направи, защото ще го е страх да не те нарани. Аз ще сляза с оръжие, опряно в корема ти, а това ще го парализира достатъчно дълго, за да отнеса главата му с няколко изстрела. Затова съм взел само един револвер. Друго не ми и трябва. Неговата загриженост за тебе, страхът му да не се нараниш ще го убият.

Нора реши, че е много важно да не показва яростта си. Трябва да се преструва на уплашена, слаба, съвсем несигурна в себе си. Ако я подценеше, може би щеше в някой момент да й даде малко предимство.

Само за секунда откъсна очи от обляната в дъжд магистрала, погледна го и видя, че той я наблюдава не с интереса и гнева на психопат, както тя очакваше, не и с обичайната си безизразност на бик, а с някакво излъчване, което много напомняше любов и благодарност.

— От години мечтая да убия бременна жена — каза той, като че ли тази цел беше не по-малко достойна и похвална отколкото, например, изграждането на бизнес-империя, изхранването на гладуващите или грижата за болните. — Никога не съм имал случай, при който рискът да убия бременна жена е достатъчно нисък, за да го направя. Но тази ваша къща е тъй отдалечена, че след като се справя веднъж с Корнъл, условията ще са идеални.

— Моля те, недей! — каза тя с треперещ глас, преструвайки се на слаба, въпреки че не бе необходимо да подправя нервния фалцет в гласа си.

Все още спокойно, но вече с едва забележимо чувство, което отсъстваше преди, той каза:

— Ще получа твоята жизнена енергия, все още млада и богата, но още в секундата, когато умираш, ще поема и енергията на детето. А тя ще бъде съвършено чиста, неупотребявана, един живот, неизмърсен от отровите на този болен и гнил свят. Ти си моята първа бременна, Нора, и аз винаги ще те помня.

В ъгълчетата на нейните очи заблестяха сълзи, което не беше просто от преиграване. Тя наистина вярваше, че Травис ще намери начин да се справи с този човек, но все пак се страхуваше от объркването, в което тя или Айнщайн можеха да умрат. А и не знаеше дали Травис ще успее да превъзмогне своя неуспех, ако не спасеше и нея, и кучето.

— Не се отчайвай, Нора — успокои я Винс. — Ти и твоето бебе няма съвсем да прекъснете своето съществуване. И двамата ще се превърнете в част от мене, а в мене ще живеете вечно.

Травис извади първата тавичка със сладкиши от фурната и ги остави да изстиват върху един шкаф.

Айнщайн пристигна, душейки, но Травис му каза:

— Още са много горещи.

Кучето се върна във всекидневната и отново загледа дъжда през големия прозорец.

* * *

Точно преди Нора да свие встрани от крайбрежната магистрала, Винс се сви върху седалката под равнището на прозореца за да не бъде видян. Продължаваше да държи цевта опряна в нея.

— Ще накарам бебето да изхвърчи веднага от корема ти, ако направиш и най-малкото погрешно движение.

Вярваше му.

По черния път, кален и хлъзгав, Нора подкара нагоре към къщата. Висящите клони на дърветата пазеха пътя от най-силния дъжд, но събираха водата в листата си и я изсипваха върху земята във вид на по-големи капки и струйки.

Тя видя Айнщайн на предния прозорец и опита да направи нещо като сигнал, означаващ „неприятност“, който кучето би могло веднага да разбере. Но не можа да измисли нищо.

Винс погледна нагоре към нея и каза:

— Не отивай чак до обора. Спри точно до къщата.

Планът му беше ясен. В ъгъла на къщата, където бяха разположени стълбите за килера и избата, нямаше прозорци. Травис и Айнщайн нямаше да видят мъжа, слизащ от пикапа заедно с нея. Винс можеше да я изблъска зад ъгъла до задната веранда, а оттам — вътре, преди Травис да разбере, че нещо не е наред.

Може би кучешките сетива на Айнщайн щяха да усетят опасността. Може би. Но… Айнщайн преживя толкова тежка болест.

* * *

Айнщайн дотърча в кухнята развълнуван.

Травис попита:

— Това автомобилът на Нора ли беше?

— Да.

Ретривърът отиде до задната врата и затанцува от нетърпение — но после застина неподвижен и вдигна високо глава.

* * *

Щастието споходи Нора, когато най-малко го очакваше.

Когато паркира до стената на къщата, дръпна ръчната спирачка и загаси двигателя, Винс я сграбчи и повлече през седалката към вратата от неговата страна, защото тя беше към задната част на къщата и най-трудно можеше да се види от прозорците отпред. Докато слизаше от пикапа и я дърпаше с една ръка, той се оглеждаше за да е сигурен, че Травис не е някъде наоколо; тъй като вниманието му беше погълнато от това, той не успя да задържи револвера близо до Нора като преди. Докато се плъзгаше по седалката, покрай жабката, тя смогна да отвори капачето и сграбчи 38-калибровия. Винс сигурно бе успял да чуе или усети нещо, защото се извърна към нея, но беше твърде късно. Тя притисна своето оръжие в корема му и преди той да насочи револвера си и отнесе главата й с някой изстрел, успя да стисне спусъка три пъти.

Изглеждаше потресен, когато се стовари върху стената на къщата, само на три фута зад него.

Тя беше учудена от собственото си хладнокръвие. Реши, че полудява, когато помисли, че никой не е опасен колкото майка, защитаваща своите деца, дори ако едното още не бе родено, а другото беше куче. Стреля още един път наслуки в гърдите му.

Винс се свлече надолу и първо лицето му опря мократа земя.

Тя се извърна и побягна. На ъгъла почти се блъсна в Травис, който прескачаше парапета на верандата и се приземи клекнал точно пред нея с карабината „Узи“ в ръце.

— Убих го — каза тя, като долавяше истерия в гласа си и се мъчеше да я овладее. — Стрелях в него четири пъти, убих го, Боже мой.

Травис се изправи изумен. Нора се хвърли към него, прегърна го и постави глава върху гърдите му. Докато ги шибаше леденият дъжд, тя тържествуваше в неговата топла прегръдка.

— Кого… — започна Травис.

Зад гърба на Нора, Винс изкрещя слабо, но рязко и, докато се превърташе по гръб, стреля по тях. Куршумът улучи Травис високо в рамото и го хвърли назад. Ако беше само два инча по-надясно, щеше да улучи Нора в главата.

Тя едва запази равновесие, когато Травис падна, защото го държеше. Но се окопити достатъчно бързо и отскочи вляво, пред камионетката, извън обсега на куршумите. Успя да зърне Винс само за миг и видя, че с едната ръка държи револвера, а с другата притиска корема си и се опитва да стане прав.

При този бърз поглед, преди да се скрие зад пикапа, тя не видя никаква кръв по него.

Какво ставаше тук? Не беше възможно да е оцелял след три изстрела в стомаха и един в гърдите. Освен ако наистина не бе безсмъртен.

Още когато Нора се насочваше към прикритието зад автомобила, Травис започна да се обръща настрани за да седне в калта. Кръв се виждаше по него, тя течеше от рамото по гърдите му и беше напоила неговата риза. Той все още държеше „Узи“-то в дясната си ръка, която го слушаше въпреки раната в рамото. В момента, когато Винс в яростта си стреля неточно втори път, Травис откри огън с карабината. Позицията му не беше по-добра от тази на Винс; пороят куршуми от тази безразборна стрелба или се забиваше в къщата, или рикошираше по каросерията на пикапа.

Той спря да стреля.

— Мамка му.

Изправи се на крака.

Нора попита:

— Улучи ли го?

— Избяга покрай предната част на къщата — отвърна Травис и тръгна натам.

* * *

Винс мислеше, че е съвсем близо до безсмъртието, че почти го е постигнал, ако не и съвсем. Трябваха му още най-много само няколко живота и единствената му грижа беше да не го затрият по случайност, когато е тъй близо до своята цел. Затова вземаше предпазни мерки. Например последния и най-скъп модел противокуршумна жилетка „Кевлар“. Носеше я под пуловера си и тя спря четирите изстрела, с които онази кучка се опита да напълни вътрешностите му. Куршумите се сплескаха върху жилетката без да потече и капчица кръв. Но, за Бога, много болеше. Силата им го удари в стената на къщата и му изкара въздуха. Чувстваше се като поставен върху огромна наковалня, докато някой упорито бъхти с ковашкия чук вътрешностите му.

Превит от болка накуцваше към предната част на къщата като се надяваше да излезе извън обхвата на проклетия „Узи“ и беше сигурен, че ще го застрелят в гърба. Но някак успя да се добере до ъгъла, качи се по стъпалата на верандата и излезе извън полезрението на Корнъл.

Винс изпитваше някакво удовлетворение от раняването на Корнъл, макар и да знаеше, че не е смъртоносно. А след като беше загубил предимството на изненадващия удар, навлизаше в продължителна битка. По дяволите, жената излезе опасна почти като самия Корнъл — някаква луда амазонка.

А отначало можеше да се закълне, че в нея има нещо от характера на плашлива мишка, че в природата й е да се подчинява. Очевидно не беше преценил правилно — и това го изненада и уплаши. Винс Наско не бе свикнал да прави подобни грешки; грешки можеха да правят хората от по-долна ръка, а не детето на Съдбата. Притичвайки през предната веранда, сигурен, че Корнъл иде бързо по петите му, Винс реши да влезе в къщата вместо да тръгва към гората. Те биха очаквали от него да избяга сред дърветата, да се скрие и на спокойствие да премисли своята стратегия. Но вместо това той щеше да ги чака вътре в къщата на място, от което можеше да вижда едновременно предната и задната врата. Може би все още можеше да ги изненада.

Точно минаваше край един голям прозорец на път към предната врата, когато стъклото изведнъж се строши отвътре с трясък.

Винс извика от изненада и стреля с револвера, но изстрелът удари тавана на верандата и кучето — Господи, точно така, това беше кучето — се удари силно в него. Оръжието излетя от ръката му. Падна назад. Кучето се впи в него, държеше с челюсти дрехите, а зъбите се забиха в рамото му. Парапетът на верандата се счупи. Двамата се търколиха в предния двор под силния дъжд.

Пищейки, Винс заудря кучето с едрите си юмруци, докато онова изскимтя и го пусна. Тогава то се насочи към неговото гърло и той успя да го удари точно преди гръклянът му да бъде успешно разкъсан.

Коремът му все още се раздираше от пулсираща болка, но той се изправи и повлече крака към верандата, за да намери револвера си — но вместо него видя Корнъл. С кървящо рамо, Корнъл стоеше изправен на верандата и гледаше надолу към Винс.

Винс почувства в себе си мощен, неукротим прилив на самоувереност. Знаеше, че е бил прав през цялото време, знаеше, че е непобедим, безсмъртен, защото можеше да гледа право в дулото на автомата „Узи“ изобщо без никакъв страх. Затова вдигна глава към Корнъл и се ухили:

— Погледни към мене, добре ме виж! Аз съм твоят най-лош кошмар.

Корнъл отговори:

— Изобщо не приличаш — и дръпна продължително спусъка.

* * *

Травис седеше на един стол в кухнята, Айнщайн — до него, а Нора превързваше раната. Докато работеше, тя му разказа всичко за мъжа, влязъл насила в кабината на пикапа.

— Тоя се появи адски ненадейно — каза Травис. — Нямаше никакъв начин да разберем, че ни е преследвал.

— Надявам се, че само той ще се появи ненадейно.

Трепвайки, когато Нора наля спирт и йод в дупката от куршума, трепвайки отново, когато го превързваше с марля и я прекарваше под мишницата му, той каза:

— Не се престаравай да стане идеално. Кървенето не е чак толкова силно. Не е засегната нито една артерия.

Куршумът беше преминал през него, оставяйки ужасна рана на мястото, където бе излязъл, и доста болеше, но поне още известно време той можеше да си служи с ръката. Трябваше да потърси медицинска помощ по-късно, може би при Джим Кийн, за да избегне въпросите, на които всеки друг лекар настоятелно би търсил отговор. Засега искаше само да е добре превързан и да е в състояние да се справи с тялото на мъртвия мъж.

И Айнщайн беше пострадал. За щастие не бе наранен от скока през големия прозорец. Изглежда нямаше и счупени кости, но беше получил няколко силни удара. И без това не в най-добрата си форма, сега изглеждаше още по-зле — кален, подгизнал и измъчван от болка. И той имаше нужда от грижите на Джим Кийн.

Отвън дъждът валеше по-силно от всякога, биеше по покрива, бълбукаше шумно по водостоците и улуците. Заливаше също предната веранда и прозореца под покрива й, но точно сега нямаха време да се тревожат за пораженията от някакво малко наводнение.

— Трябва да благодарим на Бога за този дъжд — каза Травис. — Не е възможно някой наоколо да е чул изстрелите в тая буря.

— Нора попита:

— Къде ще заровим тялото?

— Мисля за това — но беше доста трудно да мисли, защото болката от рамото вече започваше да пулсира в главата му.

Тя предложи:

— Можем да го погребем тук някъде, в гората…

— Не. Винаги ще помним къде е. Винаги ще се тревожим да не би да го изровят диви животни или да го намерят туристи. По-добре… има някои места по Крайбрежната магистрала, където можем да спрем, да изчакаме, докато не минават коли, да го измъкнем от каросерията на пикапа и да го хвърлим надолу. Ако подберем място, където вълните стигат до края на склона, те ще го отнесат, ще го скрият преди още някой да забележи тялото там.

Когато Нора свърши превързването, Айнщайн скочи рязко и започна да вие. После подуши въздуха. Изтича до задната врата, погледна я за момент, после изчезна във всекидневната.

— Опасявам се, че е наранен по-зле, отколкото изглежда — каза Нора, докато поставяше последното парче лейкопласт.

— Може би — отговори Травис. — А може би не е. Целия ден се държи много особено, още откакто ти тръгна сутринта. Каза ми, че му миришело на лош ден.

— Прав е бил — забеляза Нора.

Айнщайн се върна тичешком от всекидневната и влезе направо в килера, включи лампата и започна бързо да натиска педалите, които освобождаваха пуловете-букви.

— Може би има предложение как да се справим с тялото — предположи Нора.

След като тя прибра останалия йод, спирт, марля и лейкопласт, Травис с доста болки успя да облече ризата си и отиде до килера да види какво иска да им каже Айнщайн.

ЧУЖДИЯ Е ТУК.

* * *

Травис щракна нов пълнител в отверстието на автомата, сложи още един в джоба си и даде на Нора другия „Узи“, който държаха в килера.

Съдейки по напрегнатото поведение на Айнщайн, нямаха време да обикалят къщата за да пуснат и заключат щорите.

Хитрият план за задушаване на Чуждия в обора бе изграден върху убеждението, че той ще се появи през нощта за да разузнава. Но сега, след като бе дошъл и разузнал всичко посред бял ден, докато вниманието им беше отвлечено от Винс, този план ставаше безполезен.

Стояха в кухнята и се ослушваха, но не можеха да чуят нищо от неспирния шум на дъжда.

Айнщайн не можеше да им обясни по-точно къде се намира техният противник. Шестото му чувство все още не работеше с пълна сила. Имаха късмет, че изобщо усети присъствието на звяра. Сутрешната му тревога явно не бе свързана с предчувствие за мъжа, дошъл в дома им заедно с Нора, а бе предизвикана, даже без сам да го знае, от приближаването на Чуждия.

— На горния етаж — каза Травис. — Да тръгваме.

Тук долу създанието можеше да влезе през някоя врата или прозорец, докато на горния етаж поне трябваше да държат само прозорците под око. И дори можеха да успеят и затворят с щори някои от тях.

Нора тръгна нагоре с Айнщайн. Травис пазеше тила им, вървейки заднишком, с автомат, насочен надолу. От изкачването му се зави свят. Ясно осъзнаваше, че болката и слабостта в раненото му рамо бавно плъзват по цялото му тяло като мастило върху попивателна хартия.

На втория етаж, когато стигна края на стълбите, им каза:

— Ако го чуем да влиза, можем да се отдръпнем и да чакаме, докато той започне да се изкачва към нас, после да излезем напред и да го изненадаме с град от куршуми.

Тя кимна.

Сега трябваше да мълчат, да му дадат възможност за промъкване на първия етаж и време да разбере, че те са на втория, да го оставят да събере смелост и тръгне към стълбите с чувство за сигурност.

Блясък на светкавица — първата днес — огря за секунда прозореца в края на коридора и после се чу гръм. Взривът сякаш раздра небето и всичкият дъжд, събран там, се изсипа върху земята като огромен водопад.

В края на коридора едно от платната на Нора излетя от нейното ателие и се разби в стената.

Нора изпищя от изненада и за миг тримата погледнаха глупаво към картината върху пода на коридора, почти убедени, че нейният полет, предизвикан сякаш от полтъргайст, има нещо общо със силния пукот на гръмотевицата и светкавицата.

Втора картина излетя от ателието, удари се в стената и Травис успя да види, че платното е раздрано.

Чуждият вече бе влязъл в къщата.

Те стояха в края на късия коридор. Вляво бяха голямата спалня и бъдещата детска стая, а банята и точно зад нея — Нориното ателие, бяха отдясно. Онова беше само през две врати от тях, в ателието на Нора, и унищожаваше нейните картини.

Още едно платно полетя към коридора.

Прогизнал, кален, с оплетена козина, още слаб от продължителната битка с чумата, Айнщайн все пак лаеше злостно, опитваше се да пропъди Чуждия.

Насочил автомата, Травис направи една стъпка напред.

Нора го хвана за рамото.

— Недей. Нека се махнем оттук.

— Не. Трябва да се срещнем очи в очи.

— И ние да диктуваме условията — каза тя.

— Това са най-добрите условия, при които можем да се срещнем.

Още две картини излетяха от ателието и изтракаха, падайки върху растящата купчина унищожени платна.

Айнщайн вече не лаеше, а ръмжеше ниско и гърлено.

Тръгнаха заедно по коридора, към отворената врата на Нориното ателие.

От опита и обучението си Травис знаеше, че трябва да се разделят, да бъдат на различни места, а не да се събират в една-единствена мишена. Но това не беше „Делта Форс“. А и противникът им не беше обикновен терорист. Ако се разделяха, щяха да загубят малко от смелостта, нужна за срещата с онова нещо. Самата близост един до друг им даваше сила.

Бяха на половината път до вратата на ателието, когато Чуждият изпищя. Смразяващ писък, който прониза Травис и го вледени до мозъка на костите. Двамата с Нора спряха, но Айнщайн направи още две стъпки преди да спре.

Кучето се тресеше силно.

Травис разбра, че и той трепери. Тръпките усилваха болката в неговото рамо.

Преодолявайки вцепенението на страха, той се втурна към отворената врата, прегази разкъсаните платна и изпразни голяма част от пълнителя в ателието. Откатът на оръжието, макар и минимален, забиваше приклада като длето в раната му.

Не уцели нищо, не чу никакъв писък, не видя и следа от нападателя.

Върху пода се търкаляха десетина смачкани картини и стъкла от счупения прозорец, през който беше връхлетяло онова, след като се бе изкатерило върху покрива на предната веранда.

Травис зачака в широко разкрачена стойка. Държеше оръжието с две ръце. Потта замъгляваше погледа му. Опитваше се да не обръща внимание на изгарящата болка в дясното рамо. Чакаше.

Чуждият трябваше да е вляво от вратата — или скрит зад нея вдясно, приведен, готов за скок. Ако му дадеше време, звярът може би щеше да се умори от чакане и да се нахвърли върху него, но той щеше да пресече пътя му през вратата със стрелба.

„Но не, той е умен колкото Айнщайн“ — каза си Травис. „Айнщайн би ли направил подобна глупост — да скочи срещу някой въоръжен в тясната врата? Не. Не, той би направил нещо по-хитро, неочаквано.“

Някъде в небето прокънтя толкова силна гръмотевица, че стъклата иззвъняха и къщата се разтресе. Като ехо в бледата дневна светлина проблеснаха няколко светкавици.

„Хайде, копеле мръсно, покажи се.“

Той погледна към Нора и Айнщайн, които стояха на няколко стъпки от него, а вляво от тях беше вратата на голямата спалня, вдясно — на банята, а зад гърба им — стълбите.

После погледна пак пред себе си към стъклените отломки и разкъсаните парченца платно по пода. Изведнъж разбра, че Чуждият вече не е в ателието, че е излязъл навън през прозореца, върху покрива на верандата и се приближава към тях откъм друга част на къщата, през друга врата, може би на една от спалните или на банята — или пък ще взриви напрегнатата тишина, нахвърляйки се с писък върху тях от края на стълбите.

Дръпна Нора напред към себе си.

— Прикривай ме.

Преди тя да се възпротиви, той прекрача прага на стаята и влезе вътре с приведена походка. Спъна се в една рамка и почти падна, но запази равновесие и се извърна, готов да открие огън ако онова нещо дебне отзад.

Нямаше го.

Вратичката на шкафа беше отворена. И там нищо.

Приближи до счупения прозорец и внимателно погледна към покрива на залятата от дъжда веранда. Нищо.

Вятърът свиреше пронизително по опасно острите парченца стъкло, които все още стърчаха от рамката на прозореца.

Тръгна обратно към горния коридор. Виждаше как Нора го гледа уплашено оттам, но продължава умело да стиска своя „Узи“. Зад нея се отвори вратата на бъдещата детска стая и той беше там, със светнали жълти очи. Цепнатината на чудовищната му челюст беше отворена, пълна със зъби много по-остри от парченцата стъкло в рамката на прозореца.

Тя го усети, започна да се обръща, но онова я удари преди да е успяла да стреля. Изтръгна автомата от ръцете й.

Но звярът не можа да я разкъса с острите си като бръснач шестфутови нокти, защото, още докато издърпваше оръжието, Айнщайн се хвърли към него с ръмжене. С котешка бързина Чуждият премести поглед от Нора към кучето. Завъртя се със светкавична скорост, ръцете му изсвистяха като камшици, сякаш имаха повече от една лакътни стави. Сграбчи Айнщайн с ужасяващите си нокти.

Пресичайки ателието към вратата за коридора, Травис не можеше да стреля точно към Чуждия, защото Нора беше между него и омразното създание. Когато стигна до входа й извика да залегне, да му даде възможност за стрелба и тя веднага го направи, но беше късно. Чуждият помъкна Айнщайн към детската стая и тръшна вратата зад себе си, като че ли някакво, родено в лош кошмар същество в магическа кутийка с пружина, бе изскочило навън и потънало обратно вътре с жертвата си в един-единствен миг.

Айнщайн изпищя и Нора се втурна към детската стая.

— Не! — викна Травис и я дръпна настрана.

Той насочи автомата към затворената врата и изпразни останалата част от пълнителя в нея, като проби поне трийсет дупки в дървото, викайки през стиснати зъби, защото болката сякаш взривяваше рамото му. Разбира се, рискуваше да улучи и Айнщайн, но ретривърът щеше да е в много по-голяма опасност ако Травис не откриеше огън. Когато оръжието престана да бълва куршуми, той изтръгна празния пълнител, извади пълния от джоба си и го вкара в автомата. Тогава отвори с ритник надупчената врата и влезе в детската стая.

Прозорецът зееше отворен и завесите се вееха от вятъра.

Чуждият беше изчезнал.

Айнщайн беше на пода до стената, неподвижен, покрит с кръв.

Нора проплака от мъка, когато видя ретривъра.

От прозореца Травис видя пръски кръв, водещи по покрива на верандата. Дъждът бързо заличаваше червените петна.

С крайчеца на окото си видя някакво движение и погледна към обора, точно когато Чуждият се скриваше зад голямата врата.

Нора беше приклекнала до кучето.

— О, Боже мой, Травис, Боже, след всичко, което преживя, сега да умре по този начин.

— Тръгвам след кучия му син, копелето мръсно — каза Травис злостно. — В обора е.

И тя тръгна към вратата, но Травис я спря.

— Не! Извикай Джим Кийн и остани с Айнщайн, стой с Айнщайн.

— Но ти се нуждаеш от мене. Не можеш да го срещнеш сам.

— Айнщайн има нужда от тебе.

— Айнщайн е мъртъв — каза тя през сълзи.

— Не казвай това! — изкрещя й той. Разбираше, че в думите му няма разум, сякаш вярваше, че Айнщайн не може да е мъртъв, докато не го кажат на глас, но не можеше да се контролира. — Не казвай, че е умрял. Стой тук при него, по дяволите. Аз вече раних тоя шибан жив кошмар, мисля, че лошо го раних, кърви, мога и сам да го довърша. Повикай Джим Кийн, стой при Айнщайн.

Страхуваше се също, че цялата тази суматоха може да предизвика спонтанен аборт, дори бе възможно това вече да е станало. Тогава щяха да загубят не само Айнщайн, но и бебето.

Излезе от стаята, тичайки.

„Не си в подходящо състояние за това, което те чака в обора“, каза си. „Трябва първо да се успокоиш. Казваш на Нора да вика ветеринарен лекар за мъртво куче, казваш й да стои при него, а всъщност тя можеше да помогне на тебе… Не е на добре. Оставяш гнева и жаждата за мъст да те завладеят. Не е на добре.“

Но не можеше да спре. През целия си живот губеше хората, които обича, и освен при акцията на „Делта Форс“, нямаше към кого да насочи гнева си, защото човек не може да отмъщава на съдбата. Дори и в „Делта“ лицето на врага беше съвсем размито — една тълпа от приличащи си маниаци и фанатици, наричащи себе си „международен тероризъм“ — да отмъщаваш на тях също не носеше особено удовлетворение. Но сега имаше несравнимо зъл враг, враг, който заслужава да бъде наричан така, и той ще го принуди да плати за стореното на Айнщайн.

Хукна по коридора, взе стълбите по две-три наведнъж, но изведнъж главата му се замая, прилоша му и той почти падна. Сграбчи парапета за да се задържи прав. Но се подпря на дясната ръка и парещата болка го жегна в раненото рамо. Пусна опората си, загуби равновесие и падна върху последното стъпало, от което се стовари тежко на пода.

Беше в по-лоша форма, отколкото помисли отначало.

Стиснал автомата, той се изправи и тръгна с олюляване към задната врата, оттам — на верандата, и надолу по стъпалата — в двора. От студения дъжд замаяната му глава се проясни и за момент той остана неподвижен на поляната, оставяйки бурята да отвее малко от световъртежа.

В ума му проблесна образът на Айнщайн с разкривено, кърваво тяло. Помисли за остроумните послания, които никога вече нямаше да се появят на пода в килера, помисли за бъдещите Коледи без Айнщайн, притичващ насам-натам с шапка на Дядо Коледа, помисли за изгубената възможност да споделят своята любов, помисли и за гениалните кученца, които никога нямаше да се родят и огромната тежест на тази загуба почти го смачка до земята.

Употреби своята скръб за да засили гнева си, наточи острието на яростта, докато стана като бръснач.

И тогава тръгна към обора.

Вътре гъмжеше от сенки. Застана пред прага на отворената врата, оставяйки дъжда да бие главата и гърба му, и погледна вътре — взираше се в пластовете мрак и се надяваше да забележи жълтите очи.

Нищо.

Прекрачи прага — гневът му вдъхваше смелост — и посегна към ключа за осветлението върху северната стена. Даже и след като включи лампите, не можа да види Чуждия.

Борейки се с виенето на свят, стискайки зъби срещу болката, той премина през празното място на пикапа, до задния капак на „Тойота“-та, и тръгна бавно покрай нея.

Галерията под покрива.

Още две стъпки и щеше да излезе зад края й. Ако онова беше там горе, можеше да скочи върху него…

Тази мисъл се оказа безполезна, защото Чуждия беше в задната част на обора, зад двигателя на „Тойота“-та, приведен върху бетонния под, и хленчеше, увил около себе си своите дълги, силни ръце. Подът беше изцапан от неговата кръв.

Травис стоя неподвижен до колата почти минута, на петнайсет стъпки от съществото, и го разглеждаше с погнуса, страх, ужас и странен интерес. Струваше му се, че вижда телесната структура на маймуна, може би песоглавец — тъй или иначе някоя от семейството на човекоподобните. Но не приличаше съвсем на ни един определен вид, нито пък в облика му можеше да се разпознае просто съшиване на части от други животни. Не, то представляваше нещо само за себе си. С несъразмерното си и грапаво лице, огромни жълти очи, челюст като въглищарска лопата и дълги извити зъби, със своята гърбица, сплъстена козина и твърде издължени ръце, то придобиваше страховита индивидуалност.

Гледаше го и чакаше.

Травис направи две стъпки напред и повдигна оръжието.

Като погледна към него и раздвижи челюсти, съществото произнесе със стържещ глас една разкъсана, неразчленена, но все пак разбираема дума, която се чу въпреки воя на бурята:

— Боли.

Травис остана повече ужасен, отколкото учуден. Съществото не бе създадено със способност за говор, и въпреки това то имаше нужната интелигентност да учи език и да се стреми към общуване. Явно през месеците, прекарани в преследване на Айнщайн, този стремеж се бе усилил дотолкова, че то бе успяло в някаква степен да надмогне ограниченията на своята физика. Бе упражнявало говора си, намирайки начин да измъкне няколко измъчени думи от грапавите си гласни струни и разкривена уста. Травис беше ужасен не от това, че вижда говорещ демон, а от мисълта за отчаяния стремеж на съществото към общуване с някого, който и да е той. Не искаше да го съжалява, не смееше да го съжалява, защото искаше да му е добре, когато го изтрие от лицето на земята.

— Дойдох далеч. Свърших вече — каза то с огромно усилие, като че ли всяка дума се откъсваше болезнено от гърлото му.

Очите му бяха твърде чужди, неземни, за да предизвикат каквото и да е съчувствие, а всеки крайник несъмнено представляваше инструмент за убийство.

Като свали едната ръка от тялото си, то вдигна нещо, което стоеше на пода до него, но Травис не го беше забелязал досега: една от видеокасетите с филми за Мики Маус, получени от Айнщайн за Коледа. Знаменитият мишок беше изобразен върху обложката с дрехите, които винаги носеше, с оная неповторима усмивка, махащ с ръка.

— Мики — каза Чуждия и колкото стържещ, странен и едва разбираем да беше гласът му, в него се долавяше някакво усещане за непоносима загуба и самота. — Мики.

После изтърва касетката, уви ръце около себе си и се залюля напред-назад, агонизирайки.

Травис направи още една стъпка напред.

Кошмарното лице на Чуждия беше толкова отвратително, че по някакъв необясним начин привличаше. В неповторимата му грозота се криеше мрачна и странна прелъстителна сила.

Този път при трясъка на поредната гръмотевица светлината в обора премигна и почти угасна.

Чудовището отново вдигна глава и проговори със същия метален глас, но сега в него имаше някакво вледеняващо, лудо тържествуване:

— Уби куче, уби куче, уби куче — и после издаде звук, който можеше да мине за смях.

Почти го разкъса с порой куршуми. Но преди да успее и дръпне спусъка, смехът на Чуждия премина в нещо като хленч. Травис го гледаше, хипнотизиран.

Вперил в Травис светещите си очи, той повтори:

— Уби куче, уби куче, уби куче — но този път изглеждаше обзет от мъка, като че ли съзнаваше величината на престъплението, което генетично бе принуден да извърши.

Погледна образа на Мики Маус върху обложката на касетката.

Накрая произнесе умолително:

— Убий мене.

Травис не можа да разбере дали го прави от гняв, или от съжаление, когато натисна спусъка и изпразни пълнителя на автомата в Чуждия. Което човек бе сътворил, човек го унищожи.

Когато свърши, усети смъртна умора.

Изтърва оръжието и излезе навън. Нямаше сили да се върне в къщата. Седна на поляната, сви се под дъжда и заплака.

Още плачеше, когато Джим Кийн зави с колата си по калния път от Крайбрежната магистрала.