Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Watchers, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Живко Христов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 56 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дийн Кунц. Пазители
Американска, първо издание
Редактор: П. Станимиров
Коректор: Росица Варадинова
Художник: Петър Станимиров
ИК „Плеяда 7“ София, 1993 г.
История
- — Добавяне
Пета глава
1
Късно сутринта в четвъртък, двадесети май, когато Винсент Наско се завърна от еднодневната си ваканция в Акапулко, първото нещо, което направи на международното летище в Лос Анджелиз, беше да си купи „Таймс“ — още преди да се качи на междуградското автобусче (наричаха го лимузина, но си беше автобусче) за окръг Ориндж. Докато пътуваше към градската си къща в Хантингтън Бийч, хвърли поглед на вестника и на трета страница видя статията за пожара в лабораториите Банодайн, град Ървин. Пламъците бяха избухнали малко след шест часа вчера сутринта, когато Винс пътуваше към летището, за да хване самолета за Акапулко. Едната от двете сгради на Банодайн беше погълната от пламъците преди още пожарникарите да ги овладеят.
Беше почти сигурно, че същите хора, които бяха платили на Винс да убие Дейвис Уедърби, Лотън Хейнз, Ярбекови и Хъдстънови, са наели и човек, който да запали фитила на Банодайн. Изглеждаше, че те се опитват да унищожат цялата информация за проекта „Франсис“ — не само в картотеките на Банодайн, но и в главите на учените, участвали в изследователската работа.
Но вестниците не казваха нищо за отбранителните контракти на Банодайн, които очевидно не бяха известни на обществеността. Пишеха за тази компания само, че е „водеща в индустрията на генното инженерство, със специална насоченост към създаването на революционно нови лекарствени средства посредством преструктурирането на ДНК.“
В пламъците беше загинал един нощен пазач. „Таймс“ не предлагаше обяснение защо той не е успял да избяга от огъня. Според Винс нападателите го бяха убили, а след това — изгорили, за да прикрият следите си.
Междуградското автобусче докара Винс досами вратата на къщата му. Стаите й бяха сенчести и хладни. Върху голия под можеше да се чуе ясно и отчетливо всяка стъпка, а ехото й кънтеше в почти празната къща.
Притежаваше жилището от две години, но все още не го беше обзавел с мебели. Всъщност в столовата — една студена дупка — и в две от трите спални нямаше нищо друго, освен евтини завеси срещу нежелателно заничане отвън.
Винс живееше с мисълта, че тази градска къща е само една кратка спирка, временно убежище преди някой ден да заживее в друга къща, до плажа в Ринкон, легендарен с прибоя и сърфистите си; там, където огромното бушуващо море беше самия живот. Но празнотата на жилището не идеше от временния му характер в житейските планове на Винс. Той просто обичаше голите бели стени, чистия бетонен под и пустите стаи.
В бъдеще, когато се сдобиеше с мечтаното жилище, Винс щеше да облицова с бели керамични плочки подовете и стените във всичките си големи стаи. Там нямаше да има дърво, нито камък или тухли, нито някакви декоративни плоскости, които според другите хора създавали усещане за „топлина“ и уют. Мебелировката щеше да бъде създадена по негови указания, с емайлирани метални части и облицовка от бял винил. Според него единственото допустимо изключение от лъскавите бели повърхности бяха неизбежното стъкло и блестящата сива стомана. И вече там, изолиран в това жилище-мечта, той най-сетне щеше да се почувства спокоен и в свой собствен дом за първи път в живота си.
Но сега, след като прибра багажа от куфара, трябваше да си приготви вечеря долу в кухнята. Риба тон. Три твърдо сварени яйца. Няколко сухи ръжени бисквити. Две ябълки и портокал. Бутилка „Гаторейд“.
В кухнята имаше маса и един стол в ъгъла, но той взе вечерята в почти празната голяма спалня на горния етаж. Седна на един стол до западния прозорец. Океанът беше съвсем наблизо — през една пресечка, зад крайбрежната магистрала и широкия плаж — затова от втория етаж той виждаше бушуващия прибой.
По небето имаше разкъсани облаци, които изпъстряха морската вода със сенките си. Някъде тя имаше цвета на разтопен хром, а другаде огромните маси вода приличаха на тъмна кръв.
Денят беше топъл, въпреки че през прозорците изглеждаше измамно студен, дори зимен.
Когато наблюдаваше океана, той винаги чувстваше как приливите и отливите на кръвта в неговите вени са в съвършена хармония с ритъма на огромните вълни.
И сега, след вечерята, той замря. В безсловесно общуване с морето — припяваше си нещо монотонно, а погледът му проникваше през бледото отражение в прозореца като през стъкло на аквариум. Но дори и сега той усещаше, че е някъде в океана — някъде дълбоко под вълните, в един чист, студен и безкраен свят на мълчанието.
По-късно следобед той отиде с камионетката си в Ървин и намери лабораториите Банодайн. Банодайн беше местност в подножието на планините Санта Ана. Компанията имаше две сгради в средата на доста широка площадка, учудващо голяма за район с толкова скъпи имоти: по-малката постройка беше на два етажа с форма на L, а по-голямата — V-образна, едноетажна, имаше само няколко тесни прозореца и напомняше крепост. И двете имаха съвременен дизайн, интересна смесица от плоски панели и красиво заоблени повърхнини, покрити с тъмнозелен и сив мрамор и бяха доста привлекателни. Тъй като около постройките имаше голям паркинг за персонала и добре поддържаната тревна площ с няколко палми и коралови дървета заемаше огромна площ, те изглеждаха по-малки от действителния си размер, който се губеше на фона на обширната равна земя.
Пожарът бе обхванал само V-образната сграда, в която бяха лабораториите. Единствените признаци на разрушение бяха няколко счупени прозореца и петна от сажди по мрамора над тези тесни процепи.
Мястото не беше оградено със специална ограда или стена, тъй че, стига да пожелаеше, Винс би могъл да влезе направо от улицата, въпреки че на входната алея с дървета имаше някаква врата и помещение за пазач. Но съдейки по нашивките върху ръкава на пазача и малко страшния вид на сградата с лабораториите, Винс подозираше, че поляните се наблюдават от електронни устройства и сложните алармени системи могат да вдигнат нощната стража на крак още преди нежеланият посетител да е направил няколко стъпки по тревата. Изглежда подпалвачът разбираше не само от палене на огън — сигурно беше, че има и сериозни познания върху електронните системи за сигурност.
Винс мина бавно покрай мястото в едната посока, после обърна колата и се върна обратно. Сенките на облаците тичаха като призраци през поляната и се плъзгаха по стените на постройките. Нещо в Банодайн придаваше на това място мрачен, дори малко зловещ вид. А Винс не мислеше, че би допуснал гледната му точка да бъде ненужно помрачена от това, което вече знаеше за изследванията тук.
Той подкара обратно колата към дома си в Хантингтън Бийч.
Надеждата му, че като отиде в Банодайн и види самото място, ще успее да планира действията си, не се оправда. Още не знаеше какво да предприеме. Не виждаше на кого може да продаде тази информация на цена съответстваща на риска. Разбира се, не можеше да я предложи на правителството на САЩ: та това си беше тяхна информация. Естествено, не и на Съветите, естествения противник, защото точно Съветите му платиха да убие Уедърби, Ярбекови, Хъдстънови и Хейнз.
Разбира се, той не можеше да докаже, че е работил за Съветите. Те пипаха чисто, когато наемаха някой на свободна практика като него. Но с тези хора сключваше договори толкова често, колкото и с мафията и през годините те му дадоха достатъчно доказателства, че са от Съветите. От време на време му се случваше да разговаря по телефона с други хора, не трите обичайни гласа в Ел Ей, и винаги говореха с нещо като руски акцент. Освен това, техните жертви обикновено бяха в някаква степен свързани с политиката, или, както в случая с убийствата около Банодайн — с отбраната. А и информацията им винаги беше много по-цялостна, точна и подробна от тая, която му даваше мафията, когато се договаряха за някой сравнително прост удар, и то в рамките на синдиката.
Тъй че кой би платил за такава деликатна информация от областта на отбраната, ако не САЩ и Съветите? Може би някой диктатор от третия свят, който иска да подкопае ядрените възможности на свръхсилите? Проектът „Франсис“ можеше да стане лост в ръцете на някой неосъществен Хитлер и да го превърне в световна сила, а той да плати добре за това. Но кой би рискувал да работи с типове като Кадафи? Не и Винс.
Освен това неговата информация беше само за съществуването на революционните изследвания в Банодайн, но той не притежаваше подробностите за това как са постигнати чудесата на проекта „Франсис“. Всъщност нямаше много за продаване, както помисли в началото.
Но някъде дълбоко в съзнанието му от вчера насам се оформяше една идея. И сега, както си блъскаше главата над възможния купувач на информацията, тази идея изведнъж проблесна. Кучето.
Отново в къщи, той седеше в спалнята и гледаше морето. Остана така и след като падна здрач, когато вече не можеше да вижда водите на океана, и мислеше за кучето.
Хъдстън и Хейнз му разказаха толкова много за ретривъра, че това, което знаеше за проекта „Франсис“, макар и много важно и ценно, започна да му се струва нищожно пред ценността на самото куче. Ретривърът можеше да бъде използуван по много начини; той беше една опашата машина за пари. Първо, вероятно беше възможно да го продаде обратно на правителството или пък — на руснаците — за планина пари. Ако успееше да намери кучето, щеше да постигне вечна финансова независимост.
Но как да разбере къде да го търси?
Вероятно в цяла южна Калифорния се провежда операция за издирване — едно безшумно, но всеобхватно търсене. Министерството на отбраната сигурно използува огромни човешки сили в преследването и ако пътищата на Винс и тези хора се пресекат, те вероятно ще пожелаят да разберат кой е. А той не трябваше да привлича вниманието върху себе си в никакъв случай.
Имаше и друго — ако той започне своето издирване от близките подножия на Санта Ана, където най-вероятно се крият бегълците от лабораторията, може да открие не когото трябва.
Може да загуби следата на златния ретривър и да се озове пред Чуждия, а това ще бъде опасно. Смъртно опасно.
Отвъд прозореца на спалнята бронираното с облаци небе и морето се сливаха в нещо мрачно и отдалечено като обратната страна на Луната.
2
В четвъртък, ден след като Айнщайн залови Артър Стрек в кухнята на Нора Девън, Стрек беше задържан по обвинение във влизане с взлом, нападение с телесна повреда и опит за изнасилване. Тъй като и преди беше осъждан за изнасилване и бе излежал две от трите години присъда, настоящата парична гаранция бе твърде висока, за да може да я плати сам. А и никой нямаше доверие в него за да поръчителства, затова изглеждаше, че ще му се наложи да остане зад решетките, докато делото му влезе в съда — което беше голямо облекчение за Нора.
В петък тя отиде да обядва с Травис Корнъл.
Сама се изненада, когато прие поканата му. Вярно, Травис изглеждаше наистина потресен, като научи за ужаса и насилието, които беше изтърпяла от ръцете на Стрек; вярно, дължеше в някаква степен запазването на честта и може би — дори живота си на това, че той пристигна в решаващия момент. Но наистина не беше възможно за няколко дни да изличи от съзнанието си манията за преследване, втълпявана с години от леля Вайълет. Затова и сега усещаше, спотаено някъде дълбоко в душата й, безпричинно подозрение и тревога. Нора можеше да се уплаши, даже да се ужаси, ако внезапно Травис опиташе да я насили някак — но не беше възможно това да я изненада. Тъй като беше настроена от ранно детство да очаква най-лошото от всички хора, вече можеха да я изненадат само нежността и съчувствието.
Въпреки всичко, тя прие да обядва с него.
Отначало не знаеше защо.
Но не беше нужно да мисли дълго, за да разбере отговора: кучето. Искаше да е близо до него, защото там се чувстваше сигурна и освен това никой преди не й беше дарявал безграничната обич, с която я обсипа Айнщайн. Досега не й се бе случвало да е обичана от когото и да е, затова новото усещане й хареса, нищо, че чувствата проявяваше едно животно. А сърцето й подсказваше, че може да има пълно доверие и на Травис Корнъл, защото Айнщайн му вярваше — а по всичко личеше, че Айнщайн не се лъже лесно.
Обядваха в едно ресторантче на открито, под синьо-бели чадъри, върху маса с ленена покривка, а на кучето бе позволено да седи до тях, макар и вързано за железния крак на масата. Айнщайн се държа добре, като повечето време се излежава кротко. Само от време на време вдигаше поглед и вперваше в тях изразителните си очи, докато не му пуснеха някое късче храна, но изобщо не беше досаден.
Нора знаеше малко за кучетата, но й се стори, че Айнщайн е необичайно тревожен и любопитен. Той често сядаше на различни места, за да наблюдава посетителите, които очевидно го вълнуваха.
А Нора я вълнуваше всичко. Това беше първият й обяд в ресторант, и въпреки че бе чела в хиляди романи как хората обядват и вечерят в ресторанти, изпитваше възторг и учудване от всичко. Розата в млечнобяла ваза. Корицата на менюто с релефно написаното име на заведението. Маслото, оформено в малки кръгчета като цветчета и после поставено в купа натрошен лед. Резенчето лимон в ледената газирана вода. Особено я заинтригува салатата от парени зеленчуци в ъгъла на чинията.
— Виж това — каза тя на Травис, след като сервитьорът поднесе ястието и си тръгна.
Той погледна намръщено в нейната чиния и каза:
— Нещо не е наред ли?
— Не, не. Виж… тези зеленчуци.
— Малки морковчета, малки тиквички.
— Къде ги намират такива миниатюрни? И погледни как са оформили отвън това доматче. Толкова е красиво. Как намират време да изпипват всичко така добре?
Тя знаеше, че това, което я изумява толкова, за него беше обичайно, знаеше, че учудването й разкрива липсата на опит и познания за света и в неговите очи изглежда като дете. Често се изчервяваше, понякога даже заекваше от объркване, но не можеше да се въздържи от коментари за чудесата наоколо. Травис почти непрекъснато беше усмихнат, но тя благодареше на Бога, че това не е оная покровителска усмивка; изглежда му беше наистина приятно да гледа как тя се радва на новите си открития и малките удоволствия на живота.
Когато привършваха кафето и десерта — сладкиш от киви за нея, ягодов крем — за Травис и цял шоколадов еклер специално за Айнщайн — Нора разбра, че е провела най-дългия разговор в живота си. Те прекараха два часа и половина без минутка глупаво мълчание, говорейки главно за книги, защото при отшелническия живот на Нора любовта към книгите беше единственото общо нещо между тях. Книгите и самотата. Изглежда той наистина се интересуваше от нейното мнение за писателите и имаше някои изумителни прозрения за творбите им, прозрения, които й бяха убягнали. За един следобед тя се смя повече, отколкото за цяла година преди. Това преживяване толкова я въодушеви, че понякога се чувстваше замаяна и когато напускаха ресторанта, вече не можеше да си спомни какво точно са казали; всичко се превърна в пъстра бъркотия. За нея това беше същото сетивно претоварване, което би почувствал човек от първобитно племе, ако се озове изведнъж в центъра на Ню Йорк Сити, затова й беше нужно време да поеме и усвои всички впечатления от днешните събития.
До ресторантчето отидоха пеша от нейната къща, където Травис беше оставил камионетката си и сега вървяха обратно, като Нора държеше каишката на кучето през цялото време. Айнщайн нито веднъж не се дръпна, нито оплете каишката в краката й, а подтичваше до нея или пред нея, като сегиз-тогиз я поглеждаше с толкова мило изражение, че тя не можа да сдържи усмивката си.
— Той е добро куче — каза тя.
— Много добро — потвърди Травис.
— И така добре се държи.
— Да, обикновено.
— И е тъй умен.
— Не го хвали прекалено.
— Да не се страхуваш, че ще стане суетен?
— Той вече е достатъчно суетен — отвърна Травис. — Ако стане по-суетен, ще бъде непоносим.
Кучето се обърна, погледна нагоре към Травис и звучно изсумтя, сякаш се подиграваше със забележката на господаря си.
Нора се засмя.
— Понякога ми се струва, че разбира поти всяка дума, която казваш.
— Понякога — съгласи се Травис.
Когато пристигнаха до дома й, Нора искаше да го покани вътре. Но се опасяваше, че поканата ще прозвучи твърде смело и не беше сигурна дали Травис няма да я разбере погрешно. Тя знаеше, че това са колебания на нервна стара мома, знаеше, че може — и трябва — да има доверие в него, но изведнъж в паметта й се изправи леля Вайълет и започна да бълва мрачни предупреждения за мъжете и Нора загуби волята да направи това, което знаеше, че е правилно. Денят мина чудесно и сега тя потръпваше от мисълта, че ако се опита да го продължи, ще стане нещо неприятно, ще опорочи хубавия спомен и ще я остави в лошо настроение, затова просто благодари за обяда и дори не посмя да му стисне ръката.
Но все пак се наведе и прегърна кучето. Айнщайн подуши шията й, лизна я веднъж, като я накара да се хили от гъдел. От устата й никога преди не бяха излизали подобни звуци. Тя можеше да го вземе в ръце и да го гали с часове, ако любовта й към кучето не бе само фон, на който изпъкваха опасенията от Травис.
Изправена пред отворената врата, тя ги гледаше как се качват в пикапа и тръгват.
Травис й помаха с ръка.
И тя му махна.
После автомобилът достигна ъгъла, зави надясно и изчезна от погледа, а Нора съжали, че от дребнав страх не покани Травис поне за малко. Малко остана да изтича след тях, да извика името му и да се втурне надолу по стъпалата към тротоара подир пикапа. Но него вече го нямаше и тя беше отново сама. Влезе в къщата без желание и затвори врата за светлината навън.
3
Служебният вертолет „Бел Джет Рейнджър“ се носеше бързо над гористите дефилета и стръмните хребети в предпланините на Санта Ана, а сянката му летеше по върховете на дърветата пред него, защото слънцето беше вече доста на запад в късния петъчен следобед. Когато доближиха горната част на каньона Свети Джим, Лемюъл Джонсън погледна през прозореца на пътническото отделение и видя долу четири от патрулните коли на окръжния шериф, спрели една зад друга по тесния черен път. Два други автомобила — микробусът на съдебния следовател и един Джип Чероки, вероятно собственост на жертвата — бяха паркирани до каменната къща. Пилотът едва намери място на поляната да приземи хеликоптера. Още преди да загасне двигателят и позлатените от слънцето перки да забавят въртенето си, Лем излезе от машината и забърза към къщата, а по петите го следваше неговата дясна ръка, Клиф Соумз.
Уолт Гейнз, окръжният шериф, излезе от къщата да посрещне Лем. Гейнз беше едър мъж, висок шест фута и четири инча, тежеше поне двеста фунта, с огромни рамене и широк гръден кош. Царевично жълтата коса и очите, сини като метличина между царевичните редове, можеха да го направят кинозвезда, стига лицето му да не беше толкова широко и с груби черти. Беше на петдесет и пет, но изглеждаше на четирийсет и косата му беше само малко по-дълга, отколкото по времето на неговата двайсетгодишна служба във военноморските сили.
Въпреки че Лем Джонсън беше чернокож, точно толкова тъмен, колкото Уолт — светъл, въпреки че беше седем инча по-нисък и шейсет фунта по-лек от Уолт, въпреки че чернокожите му родители бяха от заможната средна класа, а родата на Уолт идеше от белите бедняци в Кентъки, и въпреки че Лем беше десет години по-млад от шерифа, те двамата бяха приятели. Повече от приятели. Верни другари. Играеха заедно бридж, ходеха с лодка навътре в морето за риба и прекарваха безкрайно приятно, като седяха в градински столове на верандата на някой от двамата, пиеха бира „Корона“ и разнищваха световните проблеми. Дори жените им станаха първи приятелки, нещо много неочаквано за Уолт, който го смяташе за „чудо, защото жена ми за трийсет и две години не е харесала никого от моите познати.“
За Лем приятелството на Уолт Гейнз също беше чудо, защото той много трудно се сприятеляваше. Беше от хората, които наричат: „работохолици“ и нямаше свободно време да превръща запознанствата си в по-трайни връзки. Но не бяха нужни никакви усилия, за да се сприятели с Уолт; те се надушиха като в поговорката още при първата си среща и веднага разбраха, че имат сходни мнения и възгледи. А след шест месеца вече се държаха като приятели от детинство. Лем ценеше това приятелство почти колкото брака си с Карън. Щеше да понася по-трудно напрежението в работата си, ако поне от време на време не се отпускаха с Уолт.
След като свистенето на перките утихна, Уолт Гейнз каза:
— Не мога да си представя защо вас, федералните, ви интересува толкова убийството на някакъв стар незаконен обитател на каньона.
— Дотук добре — отвърна Лем. — Нито трябва да си представяш, нито да искаш да знаеш.
— Както и да е, изобщо не очаквах, че ще се появиш самият ти. Очаквах, че ще пратиш някой от своите некадърници.
— Агентите на НУС[1] не обичат да ги наричат некадърници — отвърна Лем.
Като погледна Клиф Соумз, Уолт каза:
— Ама така се отнася към вас, нали? Като към некадърници?
— Да, той е тиранин — потвърди Клиф. Беше на трийсет и една години, червенокос и с лунички. Приличаше повече на старателен млад проповедник, отколкото на агент от НУС.
— Е, Клиф — продължи Уолт Гейнз. — Трябва да знаете защо Лем е такъв. Баща му е бил потиснат черен бизнесмен, който никога не е успял да спечели повече от двеста хиляди на година. Тормозили го, значи. И затова Лем си е втълпил, че вие, белите момчета, трябва заради него да прескачате огнени обръчи, винаги, когато той реши, за да си навакса за всичките тия години брутално потисничество.
— Кара ме да му викам „Масса“[2] — каза Клиф.
Лем въздъхна:
— И двамата сте ми толкова забавни, че заслужавате по един удар в слабините. Къде е тялото?
— След мен, Масса — подкани ги Уолт.
Един топъл полъх на следобедния вятър поклати клоните на околните дървета и в тишината на каньона зашумяха листата им. Шерифът въведе Лем и Клиф в първата от двете стаи на постройката.
Лем веднага разбра защо Уолт го избива на шеги. Той се опитваше с пресиления си смях да избяга от ужаса вътре в къщата. Все едно да се смееш на висок глас нощем в гробище, за да пропъдиш таласъмите.
Две кресла бяха прекатурени, а тапицерията им — разкъсана. Белият дунапрен се сипеше от разкъсаните възглавници на канапето. Разкъсани книги с меки корици се търкаляха не само под библиотечката в ъгъла, а по цялата стая. В бъркотията по пода блещукаха като брилянти парченца от стъклото на големия прозорец. Стените навсякъде бяха изпръскани с кръв, а подът от светъл чам беше потъмнял от нея.
Като двойка гарвани, които търсят блестящи дреболии за украса на гнездото си, двама лаборанти внимателно човъркаха из развалините. От време на време единият програкваше тихо, вдигаше нещо с клещите си и го поставяше в найлонов плик.
Очевидно тялото вече беше обработено и фотографирано, защото го бяха сложили в прозрачен найлонов чувал, поставен до вратата за да бъде изнесен после навън в катафалката.
Като погледна надолу към трупа с едва различима човешка форма под млечнобялата материя, Лем попита:
— Как му е името?
— Уес Далбърг — каза Уолт. — Живял е тука повече от десет години.
— Кой го откри?
— Един съсед.
— Кога е убит?
— Доколкото можем да кажем, преди около три дни. Може би във вторник вечерта. За по-голяма точност трябва да изчакаме лабораторните тестове. Напоследък времето беше доста топло, а това променя скоростта на разлагане.
Вторник вечерта… Във вторник, в ранните часове преди утрото, стана бягството в Банодайн. До вторник вечерта Чуждият спокойно можеше да измине това разстояние.
Лем потръпна само при мисълта за това.
— Да не ти е студено? — попита го Уолт подигравателно.
Лем не отговори. Да, бяха приятели, и двамата бяха служители на закона: единият местен, а другият — федерален, но в този случай те обслужваха противоположни интереси. Задачата на Уолт бе да разкрие истината и да я представи на обществеността, а задачата на Лем — да прикрие случая зад десет ключа и да го запази недостъпен за никого.
— Яко смърди тука — каза Клиф Соумз.
— Трябваше да го помиришеш преди да напълним чувала — отвърна Уолт. — Гадост.
— Не е само… разлагане — продължи Клиф.
— Не е — потвърди Уолт, като сочеше към някои петна тук-там по пода, които не бяха причинени от кръв. — Има също урина и изпражнения.
— На жертвата ли?
— Не мисля — отговори Уолт.
— Направихте ли им някакви предварителни тестове? — попита Лем, като се опита да не придава на въпроса си тревожно звучене. — Някакви микроскопски проверки на място?
— Не. Ще носим пробите в лабораторията. Мислим, че са от това, дето е връхлетяло през прозореца.
Като вдигна поглед от чувала с трупа, Лем каза:
— Искаш да кажеш човека, който е убил Далбърг?
— Не е човек — отговори Уолт — и мисля, че го знаеш.
— Не е човек ли? — каза Лем.
— Поне не е човек като тебе и мене.
— Тогава какво мислиш, че е?
— Проклет да съм, ако знам — отговори Уолт, като потъркваше четината по тила си със своята голяма ръка. — Но ако съдим по тялото, убиецът е имал остри зъби, може би лапи с нокти и е бил в отвратително настроение. Сега започна ли да ви прилича на това, което търсите?
Лем не можеше да бъде подведен толкова лесно.
Известно време никой не проговори.
През строшения прозорец повя свеж боров въздух и малко намали вонята на разложена плът.
Тогава единият от лаборантите каза „А!“ и щипна с клещите си нещо от грубия зид.
Лем въздъхна уморено. Нещата не вървяха на добре. Хората на Уолт никога нямаше да разберат какво е убило Далбърг, но щяха да съберат достатъчно данни, за да проявят дяволско любопитство. В края на краищата нещата опираха до националната сигурност и беше недопустимо разни цивилни да утоляват жаждата си за сензации с това. Лем трябваше да прекрати тяхното разследване. Надяваше се неговата намеса да не ядоса Уолт. Истинска проверка за приятелството им.
Но както гледаше чувала с тялото, Лем изведнъж разбра, че във формата на трупа има нещо нередно. Просто отбеляза:
— Главата я няма.
— На вас, федералните, май нищо не може да ви убегне, а?
— Бил е обезглавен? — думите едва излизаха от устата на Клиф Соумз.
— Елате с мене — каза Уолт и ги поведе към другата стая.
Тя беше голяма, макар и примитивна кухня с ръчна водна помпа над мивката и старомодна печка за дърва.
Освен главата, в кухнята нямаше други следи от насилие. Разбира се, и главата стигаше. Беше поставена в средата на масата. В чиния.
— Господи — тихо промърмори Клиф.
Когато влязоха в стаята, един полицейски фотограф правеше снимки на главата от различни ъгли. Още не беше свършил, но се отдръпна, за да могат да виждат по-добре.
Очите на мъртвия мъж ги нямаше, бяха изтръгнати.
Клиф Соумз беше тъй побелял, че луничките му изпъкваха като пламъчета върху кожата.
На Лем му се повдигна, но не просто от станалото с Уес Далбърг, а от мисълта за всичките убийства, които предстояха. Той се гордееше със способностите си да ръководи и разследва и знаеше, че ще се справи с този случай по-добре от всеки друг. Но освен това беше достатъчно твърдоглав и практичен, за да подцени който и да е противник или да вярва, че може бързо да се измъкне от сегашния кошмар. Нужни бяха много време, търпение и късмет за проследяването на убиеца, а дотогава щяха да се появят доста трупове.
Главата не беше просто отрязана от тялото на мъртвия. Убиецът не беше действал толкова чисто. Изглеждаше, че е дъвкана, разкъсвана със зъби и накрая — изтръгната.
По ръцете на Лем изведнъж изби пот.
Странно… В празните очни кухини на главата като че ли имаше широко отворени очи, които го гледаха втренчено.
Една капчица ледена пот се спусна точно по средата на гърба му, по гръбначния стълб. Беше по-уплашен от всякога, никога не бе помислял, че може да изпита подобен страх — но в никакъв случай нямаше да допусне друг да поеме тази задача. Беше жизненоважно за сигурността на нацията и обществената безопасност да се действува безпогрешно в извънредните обстоятелства, а той не вярваше, че някой друг ще се справи като него. Това не бяха само болни амбиции. Всички казваха, че е най-добрият и той знаеше, че са прави; самочувствието му беше оправдано и не се преструваше на скромен. Това беше негово разследване и той щеше да издържи до края.
В домашното му възпитание неговите родители твърде много държаха на чувството за дълг и отговорност. „Един чернокож — обичаше да казва баща му — трябва да върши работата си дваж по-добре от белия, за да му имат изобщо доверие. Това не бива да те огорчава. И не си заслужава да се противиш. То си е просто факт. Все едно да се противиш на студеното време през зимата. Трябва не да се инатиш, а да приемеш живота такъв, какъвто е и да работиш с удвоени сили — само така ще постигнеш целите си. А ти трябва да успееш, защото си първи между всичките си братя…“ Поради това възпитание Лем не можеше да върши работата си другояче, освен да се отдава всецяло и без колебание на всяко поръчение. Ужасяваше се от мисълта за неуспех и въпреки че това рядко се случваше, със седмици беше дълбоко потиснат, ако му се изплъзнеше успешното приключване на някой случай.
— Може ли да поговорим насаме за минутка? — помоли Уолт и тръгна към отворената задна врата на къщата.
Лем кимна. А на Клиф каза:
— Остани тука. И направи така, че никой — патолозите, фотографът, униформените ченгета, НИКОЙ — да не си тръгне преди да съм успял да говоря с тях.
— Да, сър — отвърна Клиф. После тръгна бързо към предната част на къщата да съобщи на всички временната забрана за напускане — и да се отърве от погледа на безоката глава.
Лем последва Уолт Гейнз на полянката зад сградата. Забеляза, че там се търкалят една метална кофа и дърва за горене и спря да ги разгледа.
— Мислим, че всичко е започнало оттук — каза Уолт. — Може би Далбърг е излязъл да вземе дърва за камината. Може би нещо е изскочило от гората насреща, той е хвърлил кофата по него и после се е втурнал вътре в къщата.
Те стояха в лъчите на кърваво-оранжевото следобедно слънце, обградени от дървета и се взираха в червеникавите сенки и тайнствените зелени дълбини на гората.
Лем беше неспокоен. Чудеше се дали беглецът от лабораторията на Уедърби е някъде наблизо и ги наблюдава.
— Какво се е случило? — попита Уолт.
— Не мога да ти кажа.
— Национална сигурност?
— Точно така.
Смърчовете, боровете и чинарите зашумяха от лекия бриз и той помисли, че чува как нещо се приближава скришом в гъсталака.
Само си въобразява, разбира се. И все пак го успокояваше мисълта, че и двамата с Гейнз имат сигурни пистолети в леснодостъпни кобури под саката. Уолт му каза:
— Ако толкова настояваш, можеш да си държиш устата затворена, но не можеш да скриеш всичко от мене. И сам виждам някои неща. Не съм глупак.
— Никога не съм го помислял.
— Във вторник сутринта, дявол го взел, всички полицейски участъци в Ориндж и Сан Бернардино са вдигнати по спешност от твоята НУС с молба да съдействат за залавяне на беглец, подробностите — после. От което косите ни се изправят. Ние добре знаем какви задачи изпълняват твоите хора — охрана на научните изследвания за отбраната, запазване на нашите тайни от пикаещи водка руснаци. И тъй като в Южна Калифорния са половината от научните центрове на отбраната в страната, значи има доста за крадене.
Лем продължаваше да наблюдава гората и стискаше зъби.
— И така — продължи Уолт — ние решаваме, че ще ни се наложи да преследваме някой руски агент с парещи документи в джоба и сме щастливи, че ни се удава възможност да сритаме нечий гаден задник в името на Чичо Сам. И какво? По обед, вместо да ни дадат подробностите, получаваме заповед да прекратим готовността. Няма да има преследване на беглец. От твоя щаб казват — всичко е под контрол. Първоначалната тревога е вдигната погрешно — казват.
— Така е — в управлението бяха разбрали, че не е възможно да контролират добре местната полиция и следователно не могат да имат пълно доверие в нея. Това беше работа за военните. — Погрешна тревога.
— Как ли не, дявол го взел. Късно следобед същия ден научаваме, че военноморските хеликоптери от Ел Торо кръстосват над хълмовете в подножието на Санта Ана. А в сряда сутринта сто морски пехотинци с електронни устройства за следене са докарани със самолети от Кемп Пендълтън и плъзват да търсят по земята.
— Чух за това, но то няма нищо общо с моето управление — каза Лем.
Уолт старателно отбягваше да погледне Лем в очите. Зяпаше към гората. Ясно беше: знае, че Лем лъже и знае, че Лем е длъжен да го излъже и не искаше да нарушава добрите обноски, като принуди Лем да прави това докато го гледа в очите. Въпреки че изглеждаше груб и с лоши маниери, Уолт Гейнз беше необикновено чувствителен човек с рядък талант за приятелство.
Но той бе също и окръжен шериф и беше длъжен да упорства за истината, даже ако знаеше, че Лем няма да разкрие нищо. Каза му:
— От военноморските сили ни казват, че това е само учение.
— Това, което и аз чух.
— Винаги ни уведомяват за ученията си десет дни предварително.
Лем отново не отговори. Стори му се, че вижда нещо в гората, движение на сенки, сякаш нещо тъмно приближаваше в мрака под смърчовете.
— Значи така, морските пехотинци прекарват цялата сряда и половиния четвъртък горе в хълмовете. Но когато репортерите чуват за това „учение“ и пристигат да душат наоколо, ония с автоматчетата внезапно го прекратяват, събират си парцалките и — хайде в къщи. Като че ли… това, дето го търсят е толкова страшно и, дявол да го вземе, толкова свръхсекретно, че предпочитат да не го намерят, отколкото да го намерят и пресата да разбере какво е.
Оглеждайки гората, Лем се напрягаше да види нещо през бързо тъмнеещите сенки, да улови още веднъж движението, което привлече погледа му преди секунда.
Уолт продължи:
— А вчера следобед НУС искат от нас да ги информираме за всякакви „доклади за странни събития, необичайни нападения или изключително жестоки убийства“. Искаме допълнителни разяснения, не получаваме нищо.
Ето го. Шумолене в мрачевината зад вечнозелените клони. Около осемдесет фута навътре от края на гората. Нещо, което прескача бързо и безшумно от едно сенчесто прикритие в друго. Лем пъхна дясната си ръка под сакото, върху дръжката на пистолета в скрития кобур.
— И точно един ден след всичко това — не спираше да говори Уолт — ние намираме горкия нещастник Далбърг разкъсан на парчета — и това ако не е най-странното и „изключително жестоко“ убийство, което мога да си представя, но не искам. А сега ето те и тебе, господин Лемюъл Ейса Джонсън, началник на щаба на НУС за Южна Калифорния и аз съм сигурен, че ти не си хвъркал с хеликоптера до тука да ме питаш дали искам лучен сос или нещо друго, като се съберем утре вечер да играем бридж.
Движението беше по-близо, доста по-близо от осемдесет фута. Лем го губеше от очи поради слоестите сенки и лъчите на късното следобедно слънце между клоните, които по странен начин изопачаваха всичко. Съществото вече беше на четиридесет фута, даже по-малко и изведнъж тръгна право към тях, затича към тях през гъсталака; Лем изкрещя веднъж, извади пистолета от кобура и без да иска политна няколко стъпки назад преди да заеме стойка за стрелба с широко разтворени крака и две ръце върху оръжието.
— Това е диво муле — каза Уолт Гейнз.
Наистина. Просто едно диво муле.
Животното спря на десетина фута от тях, под увисналите клони на един смърч и ги загледа с големите си кафяви очи, светнали от любопитство. Държеше главата си високо, а ушите му бяха щръкнали.
— Толкова са свикнали с хората из тия каньони, че са почти питомни — обясни Уолт.
Лем въздъхна уморено докато прибираше пистолета.
Дивото муле усети напрежението на хората, обърна се и се впусна в галоп по пътечката докато се загуби в гората.
Уолт наблюдаваше Лем с изпитателен поглед.
— Какво се крие там, приятел?
Лем не отговори. Само избърса потните си ръце в сакото.
Бризът отслабна, но стана по-хладен. Наближаваше вечерта, а нощта неотклонно я следваше.
— Никога не съм те виждал нервен и уплашен — каза Уолт.
— От кофеина е. Много кафе пих днес.
— Глупости.
Лем сви рамене.
— Изглежда, че това, което е убило Далбърг е някакво животно, нещо с много зъби и нокти, нещо свирепо — каза Уолт. — Но, дявол го взел, никое животно няма да вземе и постави главата на човека върху чиния в средата на кухненската маса. Гаднярска шега. А животните не си правят шеги с никого, камо ли гадни. Каквото и да е убило Далбърг… то е оставило главата така, за да ни се присмее. За Бога, с какво си имаме работа?
— Ти не искаш да знаеш това. И не трябва да знаеш, защото аз поемам юридическата отговорност за този случай.
— Взели те мътните.
— Имам правото за това — каза Лем. — Той вече е в ръцете на федералните власти, Уолт. Ще конфискувам всичките веществени доказателства, събрани от твоите хора, всичките доклади, които са написали досега. Ти и подчинените ти нямате право да споменавате на никого какво сте видели тука. Ще разкриете дело за случая, но вътре ще има само една записка от мене в уверение на това, че на пълно законно основание разследването поемат федералните власти. Измъквате се. Каквото и да стане, никой не може да те обвини, Уолт.
— Майната ти.
— Остави тая работа, Уолт.
Шерифът се намръщи:
— Аз съм длъжен да зная…
— Остави я.
— … дали хората в моя окръг са в опасност? Поне това ми кажи, по дяволите.
— Да.
— В опасност?
— Да.
— И ако се преборя с вас по съдебен ред, ако се обърна към правосъдието, за да поема случая, ще мога ли да направя нещо и да намаля тази опасност, да дам сигурност на населението?
— Не. Нищо не можеш да направиш — думите на Лем прозвучаха искрено.
— Тогава няма смисъл да ви отстранявам.
— Никакъв — отговори Лем.
После тръгна към къщата, защото дневната светлина бързо намаляваше, а той не искаше да бъде близо до гората, когато тя потъне в мрак. Е, да, този път беше само едно диво муле. Но следващия?
— Почакай само минутка — каза Уолт. — Нека да ти кажа какво мисля, а ти просто слушай. Не е нужно да се съгласяваш или да отричаш думите ми. Всичко, което искам, е да ме изслушаш.
— Давай — Лем беше нетърпелив.
Сенките на дърветата бавно, но неотклонно пълзяха по високата суха трева на полянката. Слънцето беше на ръба на западния хоризонт.
Уолт пристъпи от сянката към осветено от слабата слънчева светлина място, с ръце в задните джобове, забил поглед в прашната земя докато събере мислите си. Тогава каза:
— Във вторник следобед в една къща до Нюпорт Бийч се промъкнал убиец, застрелял мъж на име Ярбек и пребил жена му до смърт. Същата вечер някой убил цялото семейство Хъдстън в Лагуна Бийч — мъжа, жената и момчето им. Полицията на двете места използува една и съща съдебна лаборатория, затова бързо разбрахме, че при двете нападения е използувано същото оръжие. Но това е почти всичко, което полицията ще успее да научи, защото вашите от НУС тихомълком са поели разследването и на тези две престъпления. В името на националната сигурност.
Лем не отвърна нищо. Съжаляваше, че изобщо се съгласи да слуша. Добре, че поне не беше поел пряка отговорност да разследва убийствата на учените, за които беше почти сигурно, че са организирани от Съветския Съюз. Прехвърли тази задача на други, за да може да насочи всичките си усилия върху намирането на кучето и Чуждия.
Слънцето гореше в оранжеви пламъци. В прозорците на къщата блестяха отраженията на тоя загасващ огън.
Уолт продължи:
— Добре. Тогава идва ред на доктор Дейвис Уедърби от Корона Дел Мар. Изчезнал от вторник. И днес сутринта братът на Уедърби намира тялото на доктора в багажника на колата му. Местните патолози едва пристигат на местопрестъплението и агентите на НУС тутакси се появяват.
Лем беше малко разтревожен от явната бързина, с която шерифът събираше и свързваше информация от различни общини, които се намираха извън границите на неговия окръг и следователно не му бяха подчинени.
Уолт се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо весело.
— Не очакваше да направя всичките връзки, а? Убийствата са станали в районите на различни полицейски управления, но ако питаш мене, този окръг представлява един безкраен град с два милиона жители, затова си налагам да работя рамо до рамо с всички общински участъци.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че е учудващо да станат шест убийства на известни граждани за един ден. В края на краищата тук е окръг Ориндж, а не Ел Ей. Още по-учудващо е, че и при шестте убийства бързо се намесват защитниците на националната сигурност. Това, разбира се, събужда любопитството ми. И започвам аз да проверявам с какво са се занимавали тези хора, да търся какво ги свързва…
— За Бога, Уолт!
— … и какво откривам — че те всичките работят — или са работили преди — в някакви тъй наречени „Лаборатории Банодайн“.
Лем не беше сърдит. Не, той не можеше да се разсърди на Уолт — двамата бяха по-близки от братя — но прекаленото любопитство на едрия мъж точно сега го влудяваше. Лем му каза:
— Слушай, нямаш право да провеждаш разследване.
— Аз съм шериф, забрави ли?
— Да, но, първо, никое от тези убийства — освен на Далбърг — не е в района на твоите пълномощия — каза Лем. — И дори да беше в твоя район… щом веднъж се намеси НУС, ти нямаш никакво право да продължаваш. Всъщност, законът изрично ти забранява да продължаваш.
Без да му обръща внимание, Уолт продължи:
— Тъй че поинтересувах се от Банодайн да видя с какво се занимават и открих — генно инженерство, преструктуриране на ДНК…
— Ти си непоправим.
— Не открих данни, че в Банодайн работят по проекти на отбраната, но това още не значи нищо. Може да са тайни договори за някакви толкова секретни проекти, че дори финансирането им да не фигурира в никакви официални документи.
— Господи Исусе — възкликна раздразнено Лем. — Ти не разбираш ли колко дяволски лоши можем да бъдем ние, като закона е на наша страна?
— Сега само размишлявам — каза Уолт.
— Ще ти се размисли на тебе мислещият задник в някоя килия на пандиза.
— Слушай, Лемюъл, хайде да не започваме гаден расов конфликт точно тука.
— Ти си непоправим.
— Да, а ти се повтаряш. Както и да е. След доста мислене реших, че убийствата на хората, които работят в Банодайн са свързани някак с издирването на морските пехотинци, проведено в сряда и четвъртък. Също и с убийството на Уесли Далбърг.
— Няма никаква прилика между убийството на Далбърг и другите.
— Как ще има, като убиеца е различен. Това поне разбирам. Ярбекови, Хъдстънови и Уедърби са очистени от професионалист, а бедният Уес Далбърг е разкъсан на парчета. Но, за Бога, връзка има, иначе вие нямаше да проявите интерес, и връзката е Банодайн.
Слънцето почти се скри. Сенките загубиха очертанията си и станаха по-тъмни.
Уолт каза:
— Представям си го така: в Банодайн са работили над някаква нова животинка, генетично изменена, а тя се е освободила, избягала и заразила някого. Но не с обикновена болест. Тя всъщност е разрушила мозъка му, превърнала го е в дивак или нещо подобно…
— Съвременен вариант на Доктор Джекил за електронната епоха ли? — прекъсна го Лем с подигравателна нотка в гласа.
— … и той се изплъзнал от лабораторията преди някой да разбере какво му се е случило, забягнал към хълмовете, дошъл тука и нападнал Далбърг.
— Ти какво, да не би по цял ден да гледаш от тъпите филми на ужаса?
— А що се отнася до Ярбек и другите, тях може би са ги елиминирали, защото са знаели за случката и от страх за възможните последствия са имали намерение да разкажат всичко пред пресата.
Някъде долу в тъмния каньон се надигна тих, ечащ вой. Може би някой койот.
Лем искаше да избяга далеч от гората. Но първо трябваше да се справи с Уолт Гейнз, да отклони шерифа от тази посока на мислене и да възпре любопитството му.
— Я ми кажи направо, Уолт. Ти да не би да мислиш, че правителството на Съединените Щати избива собствените си учени, за да им затвори устата?
Уолт направи гримаса, защото знаеше колко неправдоподобен — или направо невъзможен — беше този сценарий.
Лем продължи:
— Да не би да живеем в някакъв евтин роман? Да убиваме собствените си хора? Или вече е месецът на Общонационалната Мания За Преследване? Наистина ли вярваш на тая измишльотина?
— Не — призна Уолт.
— И как е възможно убиецът на Далбърг да е бил умопомрачен учен със заразен мозък? Господи, нали сам каза, че някакво животно е убило Далбърг, нещо с нокти и остри зъби.
— Е добре, добре, наистина не съм съвсем наясно. Поне не с всичко. Но съм сигурен, че всичко това някак е свързано с Банодайн. Не съм тръгнал по съвсем погрешна диря, нали?
— Да, тръгнал си — каза Лем. — По съвсем погрешна.
— Наистина ли?
— Да, наистина — на Лем никак не му се нравеше, че трябва да лъже и манипулира Уолт, но все пак го направи. — Дори не трябва да ти казвам, че си тръгнал по погрешна следа, но мисля, че като приятел ти дължа нещо.
Зловещият вой в гората вече беше придружен от много гласове на диви животни и това потвърждаваше, че са само койоти, но въпреки това Лем Джонсън изтръпваше от този звук и никак не му се оставаше там.
Като триеше с ръка своя широк като на бик врат, Уолт каза:
— Значи това няма изобщо нищо общо с Банодайн?
— Нищо. Просто е случайно съвпадение, че Уедърби и Ярбек работят там и, че Хъдстън преди е работил там. Ако настояваш да търсиш връзка, просто си слагаш прът в колелата, което за мене е добре дошло.
Слънцето залезе и точно когато се скри зад хоризонта от някаква, сякаш внезапно отключена врата, над тъмните пространства повя доста по-хладен, режещ бриз.
Още с ръка зад врата си, Уолт каза:
— Значи не е Банодайн, а? — и след като въздъхна, продължи. — Много добре те познавам, приятелче. Имаш толкова силно чувство за дълг, че би излъгал и собствената си майка, ако го изискват националните интереси.
Лем мълчеше.
— Както и да е — продължи Уолт. — Отказвам се. Отсега нататък разследването си е само твое. Но при условие, че няма нови жертви в моя район. Ако обаче това се случи… е, тогава може да взема нещата пак в свои ръце. Не мога да ти обещая, че няма да го правя. Знаеш, че аз също имам чувство за дълг.
— Знам — каза Лем и се почувства виновен, почувства се пълен боклук.
Накрая двамата тръгнаха отново към къщата.
Небето — на изток вече съвсем черно, а на запад все още изпъстрено с тъмнооранжево, червено и мораво — се спускаше върху тях като капак на огромна кутия.
Койотите виеха.
Далеч в смрачената гора нещо отвръщаше на техния вой.
Пума, помисли Лем, но знаеше, че този път лъже дори себе си.
4
В неделя, два дни след успешния петъчен обяд, Травис и Нора отидоха с кола до Солванг — селище в датски стил в долината Санта Инес. То беше туристическо място с много магазинчета, продаващи какво ли не — от изключителен скандинавски кристал до пластмасови имитации на датски халби за бира. Необикновената архитектура (въпреки изкуствената си прецизност) и многобройните дървета по улиците увеличаваха неподправеното удоволствие от разглеждането на витрините.
На Травис няколко пъти му се прииска да хване Нора за ръката и да я държи докато се разхождат. Това изглеждаше съвсем нормално и естествено. Но му се стори, че тя може още да не е готова даже за такъв безобиден контакт като хващането на ръка.
Нора отново носеше грозновата рокля, този път с убит син цвят, безформена като торба. Простички обувки. Гъстата й тъмна коса беше свободно отпусната като първия път, когато я видя.
Но времето, прекарано с нея, беше наистина приятно. Държеше се много мило и проявяваше безкрайна чувствителност. Въпреки че плахостта и скромността й бяха малко прекалени, точно те привличаха Травис. Беше чаровна като разглеждаше всичко с широко отворени очи и го радваше нейната изненада от съвсем прости неща — един магазин, продаващ само часовници с кукувички; друг — само препарирани животни; музикална кутия с перлена вратичка, зад която танцуваше малка балерина.
Купи й фланелка със специално изписан за нея надпис, но не й позволи да го види докато не беше готов: НОРА ОБИЧА АЙНЩАЙН. Тя обяви, че никога няма да носи фланелки, че това не е в стила й, но Травис знаеше, че ще облече тази, защото наистина обичаше кучето.
Може би Айнщайн не можеше да прочете думите, но като че ли разбра за какво става дума. Когато излязоха от магазина и освободиха каишката му от колонката за паркиране, където го бяха завързали, тя му показа надписа, държейки фланелката пред него, а Айнщайн я погледна сериозно и после весело близна и подуши Нора.
Само един лош момент помрачи деня. След като завиха по една уличка и доближиха друга витрина, Нора изведнъж спря и се загледа към тълпите туристи по тротоарите — много хора, хапващи сладолед в големи вафлени кофички, много хора с ябълкови торти в хартиени чинийки, мъже, носещи каубойски шапки с пера, купени от някое магазинче, красиви момичета по шорти и с леки наметки, една възпълна дама с яркожълти дрехи, много хора, говорещи английски, испански, японски и виетнамски и всичките други езици, които човек може да чуе по курортите в Южна Калифорния — след това погледна през шумната улица към магазин за подаръци, построен като триетажна вятърна мелница от камък и греди и внезапно замръзна на място, като в шок. Травис трябваше да я отведе до една пейка в малък парк, където тя седна и трепери няколко минути преди да проговори и му каже какво не е наред.
— Претоварена съм — каза накрая с пресекващ глас. — Толкова много… нови гледки… нови звуци… толкова различни неща съвсем изведнъж. Ужасно съжалявам.
— Няма нищо — той беше трогнат.
— Свикнала съм да стоя в моите стаи, сред познати неща. Хората гледат ли ни?
— Никой не е забелязал нищо. Няма какво толкова да гледат.
Тя седеше с превити рамене, наведена глава, със свити в юмручета китки върху скута си — докато Айнщайн не постави глава на коленете й. Галейки кучето, постепенно се отпусна.
— Беше ми приятно каза тя, но без да вдига поглед, — наистина много приятно, и изведнъж си помислих колко съм далече от къщи, колко чудесно далече от къщи…
— Всъщност не си. По-малко от час с кола — увери я той.
— Много, много далече — продължи тя.
Травис предположи, че за нея това наистина е голямо разстояние.
А тя каза:
— И като проумях колко съм се отдалечила от дома си и колко… различно е всичко, аз се свих от страх, като дете.
— Ако искаш, веднага си тръгваме за Санта Барбара?
— Не! — отговори тя и най-накрая го погледна в очите. Поклати глава. После се осмели да погледне хората, изпълнили малкия парк и магазина за подаръци с форма на вятърна мелница. — Не. Искам да поостана още. Целия ден. Искам да обядвам в някой истински ресторант, не в кафене на тротоара, а като другите хора — вътре, и чак тогава да си отида у нас, като стане тъмно — тя премигна и повтори трите думи с учудване. — Като стане тъмно.
— Добре.
— Освен ако, разбира се, ти не искаш да се прибереш по-рано.
— Не, не — отвърна той. — Планирал съм ден, който трябва да се помни.
— Благодаря ти, че ми помагаш.
Травис повдигна едната си вежда:
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш.
— Опасявам се, че не знам.
— Помагаш ми да заживея в света навън — каза тя. — Жертваш времето си да помогнеш на някой… като мене. Колко си щедър.
Той се учуди:
— Нора, позволи ми да те уверя, че изобщо не съм дошъл тука с благотворителна цел!
— Сигурна съм, че мъж като тебе трябва да има по-добри занимания в един майски неделен следобед.
— Е, да — отговори той със самоирония. — Можех да си остана в къщи и да излъскам до съвършен блясък всичките си обувки със стара четка за зъби. Или да преброя късчетата в голям пакет къси макарони.
Тя го гледаше с недоверие.
— За Бога, ти май наистина говориш сериозно — каза Травис. — Мислиш, че съм тук, просто защото те съжалявам.
Тя прехапа устни и отговори:
— И така е добре.
После погледна пак към кучето и каза:
— Нямам нищо против.
— Но, Господи, не съм тук от съжаление! Дойдох, защото ми е приятно да бъда с тебе, наистина, и много те харесвам.
Червенината, избила по бузите й, се виждаше въпреки че бе с наведена глава.
Известно време никой не проговори.
Айнщайн я гледаше с обожание, докато го галеше и само от време на време обръщаше очи към Травис, сякаш искаше да му каже: „Е, добре, вече успя да се сближиш малко с нея, затова сега не стой като някакъв глупак, ами кажи нещо, направи нещо, спечели я“.
Тя почеса ретривъра зад ушите, погали го няколко минути и каза:
— Вече ми мина.
Излязоха от малкия парк, отново тръгнаха покрай витрините и след минута-две като че ли забравиха нейния пристъп на паника и неговото нескопосано обяснение в любов.
Травис имаше чувството, че ухажва монахиня. Но постепенно разбра, че нещата стоят още по-зле. Откакто съпругата му почина преди три години, той не беше виждал жена. И сега всичко, свързано с любовните отношения му изглеждаше необикновено и съвсем ново. Всъщност това, което ставаше сега, напомняше повече как някой свещеник задява монахиня.
Почти на всяка пресечка имаше пекарница и стоките по рафтовете на тези магазинчета изглеждаха една от друга по-вкусни. В топлия пролетен въздух се смесваха миризмите на канела, пудра захар, индийско орехче, бадеми, ябълки и шоколад.
Пред всяка пекарница Айнщайн се изправяше на задни лапи, поставяше предните върху рамката на витрината и гледаше замечтано през стъклото към изкусно подредените сладкиши. Но никъде не си позволи да влезе вътре и нито веднъж не залая. Молеше за почерпка с трогателен, но съвсем тих вой, сякаш за да не дразни тълпящите се туристи. Наградата — едно парченце шоколад с плънка от американски орехи и малък ябълков сладкиш — го задоволи и той не упорстваше повече с молбите си.
След десетина минути Айнщайн прояви изключителната си интелигентност пред Нора. Досега за нея той беше просто едно добро куче, обичливо, умно и с прилично поведение, което прояви значителни способности при задържането на Арт Стрек в ъгъла, но до сега не й бе давал повод да усети нещо от невероятните си умствени способности. Тя отначало дори не разбра точния смисъл на това, което стана пред очите й.
Минаваха покрай градската аптека, където се продаваха също вестници и списания, изложени на външен щанд близо до входа. Айнщайн изненада Нора, като внезапно изтръгна каишката от ръката й, хуквайки към аптеката. Още преди Нора и Травис да го извикат обратно, Айнщайн издърпа със зъби едно списание от щанда, донесе го при тях и го пусна пред нозете на Нора. Беше „Съвременна съпруга“. Когато Травис посегна да го улови, Айнщайн се изплъзна, захапа още един брой „Съвременна съпруга“ и го остави на земята пред Травис, точно когато Нора вдигаше своето списание, за да го остави на щанда.
— Глупаво куче — каза тя. — Какво ти е влязло в главата?
С каишката в ръка, Травис се провря през минувачите и върна второто списание там, откъдето го бе взело кучето. Стори му се, че знае какво точно си е наумил Айнщайн, но не каза нищо от страх да не подразни Нора и те продължиха разходката си.
Айнщайн разглеждаше всичко с интерес, душеше минувачите и сякаш изведнъж забрави внезапното си влечение към публикациите по въпросите на брака.
Но не бяха извървели и двайсет крачки, когато кучето рязко се обърна, шмугна се между краката на Травис, изтръгна каишката от ръката му и почти го събори. Айнщайн се насочи право към аптеката, захапа някакво списание от щанда и се върна обратно.
„Съвременна съпруга“.
Нора още не разбираше нищо. Реши, че това е много смешно, наведе се и разроши козината на ретривъра.
— Това ли е любимото ти четиво, глупчо? Не изпускаш брой, така ли? Сигурна съм, че си го четеш редовно. Ама ти си бил голям романтик.
Двама туристи бяха забелязали игривото куче и се усмихваха, но те още по-малко от Нора можеха да схванат, че зад тази игра със списанието се крият сложни намерения.
Когато Травис се наведе да вдигне „Съвременна съпруга“, защото искаше да го върне в аптеката, кучето го изпревари, захапа списанието с челюсти и кратко, но силно разтърси глава.
— Лошо куче — каза Нора, явно учудена, че Айнщайн може да бъде не съвсем хрисим.
Айнщайн пусна списанието на земята. Беше доста смачкано, няколко страници бяха скъсани и тук-там хартията беше мокра от слюнка.
— Струва ми се, че сега ще трябва да ти купим — отбеляза Травис.
Пухтейки, ретривърът седна на тротоара, вирна глава и му се озъби.
Нора невинно се преструваше, че не разбира какво се опитва да им каже кучето. Разбира се, тя нямаше основание да мисли, че поведението на кучето съдържа някакво дълбокомислено послание. Тя още не знаеше нищо за неговата гениалност и не очакваше той да върши чудеса в общуването с хората.
Травис погледна гневно кучето и му каза:
— Престани, рошава муцуно. Да не си посмял вече. Разбра ли?
Айнщайн отговори с прозявка.
Заедно с платеното списание получиха и една торбичка от аптеката и така продължиха обиколката на Солванг, но още преди да стигнат следващата пресечка кучето отново опита да предаде своето послание. То внезапно хвана ръката на Нора леко, но достатъчно здраво със зъби и, за нейно най-голямо учудване, я поведе по тротоара към малка галерия, където една млада двойка се любуваше на пейзажите зад витрината. Мъжът и жената имаха бебе в количка и Айнщайн очевидно насочваше Нора към детето. Не й пусна ръката, докато не я принуди да докосне пухкавия розов ръкав на бебето.
Нора каза доста неловко:
— Той мисли, че вашето бебе е много хубаво, струва ми се — а тя наистина е хубава.
Отначало майката и бащата се поуплашиха от кучето, но бързо разбраха, че е безобидно.
— На колко е момиченцето? — попита Нора.
— Десет месеца — Отвърна майката.
— Как се казва?
— Лана.
— Какво хубаво име.
Най-накрая Айнщайн реши, че вече може да пусне ръката на Нора.
На няколко крачки от младата двойка, пред един антикварен магазин, който сякаш беше пренесен тухла по тухла и греда по греда от седемнайстото столетие в Дания, Травис се наведе, приклекна до кучето, вдигна едното му ухо и каза:
— Стига вече. Ако не престанеш, никога вече няма да получиш своята консерва „Алпо“.
Нора изглеждаше объркана.
— Какво му е хрумнало?
Айнщайн се прозя и Травис разбра, че ще имат неприятности.
Следващите десет минути кучето още два пъти улови ръката на Нора и двата пъти я заведе при бебета.
„Съвременна съпруга“ и бебета.
Посланието вече беше болезнено ясно, даже и за Нора: ВИЕ С ТРАВИС СТЕ РОДЕНИ ЕДИН ЗА ДРУГ. ОЖЕНЕТЕ СЕ. РОДЕТЕ СИ ДЕЦА. НАПРАВЕТЕ СЕМЕЙСТВО. КАКВО ОЩЕ ЧАКАТЕ?
Тя силно се изчерви и, изглежда, не смееше да погледне Травис. Той също беше малко смутен.
Накрая Айнщайн остана доволен, че е успял да съобщи мнението си и престана да прави бели. Ако преди днешния ден бяха попитали Травис, той щеше да каже, че не е възможно едно куче да има самодоволен вид.
По-късно, привечер, времето още беше приятно топло и Нора промени решението си да вечеря непременно на закрито, в обикновен ресторант. Затова избраха едно заведение с маси на тротоара под сянката на червени чадъри и надвесените клони на огромен дъб. Травис усети, че решението й не се дължи на уплаха от обстановката и хората в истински ресторант, а на желанието й да хапнат навън, просто за да може Айнщайн да бъде с тях. Докато вечеряха, тя непрекъснато поглеждаше Айнщайн — понякога скришом, а понякога — открито и с голям интерес.
Травис не каза нищо за станалото и се преструваше, че е забравил всичко. Но когато кучето се обръщаше към него, а Нора не ги гледаше, той шепнеше заплашително към песа: — НИКОГА ВЕЧЕ ЯБЪЛКОВ СЛАДКИШ. ТЯСНА КАИШКА. НАМОРДНИК. ПРАВО В ПРИЮТА ЗА БЕЗДОМНИ КУЧЕТА.
Айнщайн слушаше заплахите с олимпийско равнодушие — зяпаше, прозяваше се или сумтеше с ноздри.
5
В неделя рано вечерта Винс Наско посети Джони „Телчето“ Сантини. Джони го наричаха „Телчето“ по няколко причини, една от които бе неговият висок ръст и слабо, жилаво телосложение — приличаше на скулптура от завързани на възли телчета и жички с различни размери. Имаше мазна коса с цвят на потъмняла мед. А кариерата си беше започнал още невръстен — на петнайсет години, когато, за да се подмаже на чичо си Релиджо Фустино, дон на една от петте Нюйоркски фамилии, Джони пое в своите ръце удушаването на някакъв свободно практикуващ търговец на дреболии, който работеше в Бронкс без разрешение от Фамилията. За целта Джони използва дълга струна от пиано. Тази демонстрация на предприемчивост и вярност към принципите на Фамилията изпълни Дон Релиджо с гордост и любов, разплака го за втори път в живота му, и той обеща на племенника си вечното уважение на фамилията плюс добре платено място в семейния бизнес.
Джони Телчето беше вече на трийсет и пет и живееше в къща за милиони долари до плажа в Сан Клементе. Десетте й стаи и петте бани бяха преправени от специалист по дизайн на интериора, комуто беше платено да създаде едно автентично — и твърде скъпо — убежище от съвременния свят в стил Ар Деко. Всичко бе в черни, сребърни и тъмносини нюанси, подчертани от тюркоазено и розово. Джони каза веднъж на Винс, че обича Ар Деко, защото му напомня за бурното време на двайсетте, а обича това време, защото то е романтичната епоха на легендарните гангстери.
Според Джони Телчето престъпленията не бяха само средство за печелене на пари, нито просто бунт срещу ограниченията на цивилизованото общество, даже не толкова зов на кръвта, а преди всичко — величествена романтична традиция. Той мислеше себе си за побратим на всеки едноок пират-удушвач, кръстосвал някога моретата в търсене на плячка; на всеки разбойник по пътищата, ограбвал пощенски дилижанси; на всички касоразбивачи, похитители, крадци и главорези през епохите на човешката престъпност. Твърдеше, че има мистично родство с Джеси Джеймз, Дилинджър, Ал Капоне, братята Долтън, Лъки Лучано и още цял легион тям подобни — Джони ги обичаше всички тия свои легендарни братя по оръжие, кръв и кражби.
След като поздрави Винс на вратата, Джони му каза:
— Заповядай, заповядай, велики приятелю. Колко е хубаво, че те виждам пак.
После се прегърнаха. Винс не обичаше прегръдките, но тъй като бе работил за чичото на Джони — Релиджо, още когато живееше в Ню Йорк, и продължаваше от време на време да прави услуги на фамилията Фустино по западния бряг, връзката им беше стара — достатъчно стара за да направи прегръдката необходима.
— Изглеждаш добре — каза Джони. — Вижда се, че се грижиш за себе си. Още ли си подъл като змия?
— Гърмяща — отвърна Винс, леко раздразнен, че е принуден да говори такива глупости, но знаеше, че Джони обича точно този криминален жаргон.
— Толкова отдавна не съм те виждал — помислих, че ченгетата са ти затрили задника.
— Не, никога няма да остана безработен — Винс искаше да каже, че затворът не може да бъде част от неговата съдба.
А Джони разбра, че Винс предпочита да застреля този-онзи отколкото да се подчини на закона.
— Сигурен съм, че ако те хванат натясно, ще надупчиш повечето от тях преди да могат да те отведат. Само така съвестта ти ще е спокойна.
Джони Телчето беше невероятно грозен човек и вероятно затова чувстваше нуждата да се представя за продължител на една велика романтична традиция. През годините Винс беше забелязал, че професионалистите с по-приятна външност никога не величаеха занаята си. Те ликвидираха когото трябва хладнокръвно или защото обичаха да убиват, или защото бе необходимо; присвояваха, крадяха и изнудваха просто за да припечелят по-лесно — и толкова: никой от тях не възвеличаваше себе си и не размишляваше твърде много. Така и трябваше да бъде. Но тези, чиито лица сякаш бяха отлети от грапав бетон, тези, които приличаха на Квазимодо в лошо настроение — много от тях си връщаха отнетото от съдбата, като имитираха с външния вид и поведението си Джими Кагни от „Обществен враг“.
Джими беше облечен с черен десантен костюм и черни маратонки. Той винаги носеше черно, сигурно защото мислеше, че така изглежда зловещ, а не просто грозен.
От преддверието Винс последва Джони в хола, където мебелите бяха тапицирани с черен плат, а масите — покрити с лъскава черна политура. Имаше позлатени настолни лампи, изработени от Ранк, огромни сребристи вази в стил Ар Деко, изработени от Дом и два старинни стола на Жак Рулман. Винс знаеше историята на тези вещи, защото при предишни посещения Джони Телчето беше изоставял за кратко ролята на закоравял главорез и се раздрънкваше за новите си скъпоценни придобивки.
Една привлекателна блондинка се излежаваше на шезлонг в сребристо и черно и четеше списание. Беше на не повече от двайсет, но твърде зрелият й вид малко дразнеше. Пепеляво русата й коса беше късо подстригана, а ла пиколо. Носеше копринена домашна пижама в китайско червено, плътно прилепнала към едрите й гърди. Вдигна очи и се нацупи на Винс, сякаш се опитваше да прилича на Джийн Харлоу.
— Това е Саманта — представи я Джони Телчето. А на Саманта каза: — Муци, този тук е един издигнат мъж, комуто никой не смее да пречи, една жива легенда на времето си.
Винс се почувствува като идиот.
— Какво значи „издигнат мъж“? — попита блондинката с писклив глас, без съмнение заимстван от старата филмова звезда Джуди Холидей.
Както стоеше до шезлонга, държеше с ръка едната гърда на блондинката и я галеше през копринената пижама, Джони каза:
— Тя не знае нашия език, Винс. Тя не е от братството. Момиче от провинцията, сега навлиза в живота и още не познава обичаите ни.
— Иска да каже, че не съм гадна свиня — каза Саманта кисело.
Джони й зашлеви такъв шамар, че почти я събори от шезлонга.
— Дръж си езика, кучко!
Тя постави ръка на лицето си, в очите й заблестяха сълзи и промълви с момичешки глас:
— Съжалявам, Джони.
— Тъпа кучка — измърмори той.
— Не знам какво ми става — каза тя. — Ти си толкова добър с мене, Джони, и се мразя като постъпвам така.
Тази сцена се стори на Винс добре заучена, но предположи, че просто са го правили много пъти и насаме, и пред хора. Блясъкът в очите на Саманта подсказваше на Винс, че на нея й харесват шамарите: тя беше обидила Джони само за да бъде ударена. А и на Джони явно му допадаше да се упражнява върху нея.
Винс беше отвратен.
Джони Телчето я нарече още веднъж „кучка“, после с Винс излязоха от хола, отидоха в просторния кабинет и затвориха вратата след себе си. Джони намигна и каза:
— Оная там е малко глуповата, но почти може да ти изсмуче мозъка през оная работа.
На Винс му се повдигна от гадостите на Джони Сантини и затова не му позволи да го въвлича в подобен разговор. Извади от джоба на сакото си един пощенски плик и му каза:
— Трябва ми информация.
Джони взе пликчето, погледна вътре, прекара със заучено движение пръсти през пачката от стодоларови банкноти и отговори:
— Каквото искаш, имаш го.
Единствено в кабинета нямаше следа от сецесиона на другите стаи. Технологичният му дизайн беше безупречен. Върху яките метални маси покрай трите стени стояха осем компютъра, различни марки и модели. Всеки компютър имаше отделна телефонна линия и номер, а екраните на всички монитори светеха. По някои екрани вървяха програми; данните проблясваха по хоризонталните редове или се движеха отдолу нагоре. Прозорците бяха скрити от завеси и върху двете работни лампи с подвижни рефлектори имаше филтри, предпазващи екраните от блясъка им, затова стаята тънеше в бледа електронно-зелена светлина, която по особен начин напомняше на Винс усещането в дълбините на морето. Три лазерни принтера печатаха копията си с едва чут шушнещ звук, който пък неизвестно защо събуди у него представата за риби, плуващи в растителността по океанското дъно.
Джони Телчето беше убил шест души, беше ръководил операции в залаганията на конни състезания, беше планирал и извършвал обири на банки и кражби на скъпоценни камъни. Фамилията Фустино го включваше в своя наркотрафик, изнудвания и рекет, отвличания на хора, корумпиране на синдикати, фалшифициране на аудио- и видеозаписи, междущатски отвличания на камиони, подкупване на политици и порнография с деца. Беше виждал и правил всичко и въпреки, че никакво престъпно начинание не можеше да го отегчи в точния смисъл на думата, колкото и продължително или често да се занимава с него, той наистина придоби малко изтощен вид. През последните десет години, след като компютрите разкриха ново и вълнуващо поле за престъпна дейност, Джони използва възможността и се зае с това, което никой мозък на мафията не беше правил преди — предизвикателството на електронния грабеж и хулиганство. Той имаше дарба за това и скоро стана главен компютърен агент на Синдиката.
Ако имаше време и основателна причина, той можеше да проникне във всяка компютърна система за сигурност и да се рови в най-поверителната информация на някоя корпорация или правителствена служба. Ако човек желаеше да извърши голяма измама с кредитни карти, като впише разходи за милиони в чужди сметки на Америкън Експрес, Джони Телчето можеше да изсмуче някое и друго подходящо име и история на кредита от нужните файлове, да намери съответстващи номера от данните на Америкън Експрес и ето че си влязъл в бизнеса. А ако на някой дон му предстоеше процес с тежки обвинения и той се страхуваше от свидетелските показания на някое бивше „приятелче“, готово да даде на съда нужните доказателства, Джони можеше да се добере до най-строго охраняваната информация на Министерството на правосъдието, да разкрие новата самоличност, дадена на доносника чрез Федералната програма за охрана на важни свидетели и да му каже къде точно да прати наемните убийци. Джони твърде високомерно наричаше себе си „силиконовия магьосник“, въпреки че всички останали продължаваха да го наричат „Телчето“.
Като електронен агент на Синдиката той беше по-ценен от всякога за Фамилиите от цялата страна, толкова ценен, че те изобщо не се противопоставиха, когато заживя в сравнително отдалечения Сан Клементе, където можеше едновременно да се наслаждава на плажните удоволствия и да работи за босовете. „В епохата на микрочиповете — казваше Джони — светът се превръща в едно малко градче и човек може да си седи в Сан Клементе или в Ошкош и в същото време да бърка в джоба на някого чак в Ню Йорк.“
Джони седна в стол с висока облегалка и гумени колелета, покрит с черна кожа, с който можеше да се придвижва бързо между компютрите. Каза на Винс:
— И така! Какво може да направи Силиконовият Магьосник за теб, Винс?
— Можеш ли да се включиш към компютрите на полицията?
— Стига да щракнеш с пръст.
— Искам да знам дали някое полицейско управление в окръга е започвало разследване за особено необичайни убийства след миналия вторник.
— Кои са жертвите?
— Не знам. Просто търся необичайни убийства.
— Какво им е необичайното?
— Не съм съвсем сигурен. Може би… някой с разкъсано гърло. Или с разчленен труп. Или изподран и захапван от животно.
Джони го погледна особено.
— Тая работа наистина изглежда необичайно. Такива неща трябва да ги има по вестниците.
— Може и да ги няма — каза Винс, като мислеше за армията от агенти на силите за сигурност, които не биха пестили усилия, за да не допуснат пресата до тайните на проекта „Франсис“ и да прикрият истината за опасните събития в лабораториите Банодайн от вторник. — В новините може и да съобщят за убийствата, но полицията вероятно ще прикрие по-кървавите подробности така, че да не правят особено впечатление. Затова от написаното във вестниците няма да разбера точно към кои от жертвите да се насоча.
— Е, добре. Ще го направим.
— Няма да е лошо и да се поразходиш малко из данните на Окръжната инспекция за контрол върху дивите животни — да видиш дали нямат някакви доклади за необикновени нападения на койоти, пуми или други хищници. И не само срещу хора, а и срещу добитък — крави, овце. Даже е възможно в някоя община — да кажем в източния край на окръга — да има множество изчезнали или свирепо разкъсани от диво животно домашни кучета и котки. Трябва да ми кажеш ако видиш нещо подобно.
Джони се ухили и каза:
— Да не преследваш някой върколак?
Просто се шегуваше; не искаше и не очакваше отговор. Той не попита защо е нужна тази информация и никога не би попитал, защото хората от неговия бранш не се месеха в бизнеса на другия. Джони можеше да любопитства, но Винс знаеше, че Телчето никога няма да задоволи това свое любопитство.
Той бе раздразнен не от въпроса, а от хиленето на Джони. Очите и слюнката по зъбите му отразяваха зелената светлина на компютърните екрани, която блестеше и по тъмнорусата четина на главата му. Поначало беше грозен, но в луминесцентните отблясъци изглеждаше досущ като съживен труп от филм на Ромеро.
Винс каза:
— И още нещо. Трябва да знам дали някое полицейско управление в окръга не провежда тайно издирване на златен ретривър.
— Куче?
— Да.
— Ченгетата нямат навика да се занимават с издирване на изгубени кучета.
— Зная това — отговори Винс.
— Това куче има ли име?
— Няма име.
— Ще проверим и това. Нещо друго?
— Това е. Кога ще успееш да събереш всичко и да отделиш каквото ми трябва?
— Ще ти се обадя утре сутринта. Рано.
Винс кимна.
— Зависи до какво се докопаш, но може би ще искам от тебе да следиш всичко това ежедневно.
— Все едно, че си играя — отговори Джони и се завъртя веднъж в черния кожен стол, после се ухили и скочи на крака. — А сега ще чукам Саманта. Хей! Искаш ли да участваш? Двама тъпкачи като нас, ако й го натирим едновременно, ще я направим тая кучка на купчинка желе, ще пищи за милост. Какво мислиш?
Тоя път Винс беше благодарен на бледозелената светлина, защото прикриваше лицето му, пребледняло като на привидение. Повдигна му се от самата мисъл за общуване с тая заразна пачавра, тая инфектирана курва, тая прогнила и гноясала мръсница със заоблени глезени. Затова каза:
— Имам неотложен ангажимент.
— Много лошо — отговори Джони.
Винс се насили и изрече:
— Добре щяхме да се позабавляваме.
— Може би следващия път.
Мисълта, че те тримата могат да се занимават с това… да, тя създаваше у Винс усещане за нечистоплътност. Завладя го силно желание да застане под мощната струя на горещ душ.
6
В събота вечерта, приятно уморен от дългия ден в Солванг, Травис мислеше, че ще заспи веднага щом влезе в леглото, но не можа. Не спираше да мисли за Нора Девън. Сивите й очи със зелен оттенък. Лъскавата черна коса. Тънката й грациозна шия. Смехът й, който прилича на музика, загадъчната извивка на усмивката й.
Айнщайн лежеше на пода, осветен от бледата сребърна светлина, която проникваше през прозореца и едва осветяваше едно ъгълче в тъмната стая. Вече час Травис се мяташе и въртеше в леглото, когато кучето най-накрая дойде при него и постави своята едра глава и предните си лапи върху гърдите му.
— Толкова е сладка, Айнщайн. Най-нежната и сладка жена, която съм срещал.
Кучето мълчеше.
— И е много умна. Разбира много неща, повече неща, отколкото си мисли. Вижда и това, което аз не мога. И говори за всичко така, че то започва да изглежда свежо и ново. Целият свят изглежда свеж и нов, като го гледам с нейните очи.
Въпреки че беше неподвижен и тих, Айнщайн не спеше. Слушаше внимателно.
— Като си помисля, че тази жизненост, интелигентност и любов към живота са били потискани трийсет години, ми се доплаква. Трийсет години в оная стара мрачна къща. Господи. И като си помисля как е изтърпяла всичките тия години без да падне духом, искам да я прегърна и да й кажа каква невероятна жена е, колко сила и смелост има в нея.
Айнщайн мълчеше и не помръдваше.
В паметта на Травис проблесна ярък спомен: чистият шампоанен аромат на Норината коса, когато се наведе близо до нея пред витрината на една галерия в Солванг. Той въздъхна дълбоко, стори му се, че го усеща отново и сърцето му заби по-силно.
— Дяволска работа — каза той. — Познавам я само от няколко дена, а, проклет да съм, ако не мисля, че се влюбвам.
Айнщайн вдигна глава и бафна веднъж, сякаш искаше да каже, че той ги е запознал и му е приятно да вярва в бъдещото им щастие, че всичко това е само нищожна част от голям план, затова Травис трябва да спре това тюхкане и да влезе във водовъртежа на събитията.
Мина цял час, а Травис продължаваше да му говори за Нора: как изглежда, каква е походката й, за мелодичността на мекия й глас, за неповторимия й поглед върху живота и нейния начин на мислене — а Айнщайн го слушаше с вниманието и живия интерес на истински, грижовен приятел. През цялото време Травис беше въодушевен. Не му беше идвало наум, че пак ще заобича някого. Камо ли пък толкова силно. Само преди седмица абсолютната му самота изглеждаше ненарушима.
По-късно, съвсем изтощен физически и душевно, Травис заспа.
А още по-късно, в тихите среднощни часове, отвори очи в просъница и му се стори, че Айнщайн седи до прозореца. Предните лапи на ретривъра бяха на рамката, а муцуната му опряна в стъклото. Наблюдаваше тъмнината навън и беше нащрек.
Травис усети, че кучето се тревожи за нещо.
А насън беше държал ръката на Нора под сърпа на луната в нощното небе, затова не искаше да се събуди съвсем — страхуваше се, че приятните му фантазии безвъзвратно ще отлетят.
7
В понеделник сутринта, 24 май, Лемюъл Джонсън и Клиф Соумз бяха в малкия зоопарк — предимно за домашни животни, любимци на децата — в обширния парк на Ървин, до източната граница на окръг Ориндж. В ясното небе прежуряше ярко слънце. Никакъв ветрец не шумеше в неподвижните листа на огромните дъбове, но птиците пиукаха, чуруликаха и прехвърчаха от клон на клон.
Дванадесет животни бяха мъртви. Превърнати в кървави купчинки.
През нощта някой или нещо беше прескочил оградата, влязъл в кошарките и разкъсал жестоко три млади козички, белоопашата кошута и новороденото й еленче, два пауна, клепоух заек и овца с двете й агнета.
Без да е разкъсано, беше умряло и едно пони. Очевидно в страха си от убиеца на другите животни бе опитало да избяга, като се е удряло многократно в оградата. То лежеше на една страна, а вратът му беше извит в обратна посока.
Дивите глигани бяха недокоснати. Те непрекъснато грухтяха, душеха прашната земя около хранилките в отделната си кошарка и търсеха остатъци от вчерашната храна, случайно разпилени и незабелязани досега.
За разлика от глиганите, другите оцелели животни бяха силно наплашени.
Уплашени бяха и работниците от парка, които стояха близо до оранжевия камион, собственост на окръжните власти, и говореха с двама служители от Инспекцията за контрол върху дивите животни и с един млад брадат биолог от Калифорнийското управление за опазване на животинските видове.
Лем приклекна до изящното тяло на малкото еленче и започна да разглежда раните на врата му, докато ужасната миризма не го накара да се отдръпне. Вонята не беше причинена само от мъртвите животни. Доказано бе, че убиецът е уринирал и оставял изпражнения върху жертвите си, точно както и в бърлогата на Далбърг.
За да понесе по-леко смрадта във въздуха, Лем постави на носа си кърпичка и приближи един от мъртвите пауни. Главата, както и единият му крак, бяха откъснати. Двете подрязани крила бяха счупени, а многоцветните пера — потъмнели и сплъстени от кръв.
— Сър — извика Клиф Соумз от съседната кошарка.
Лем остави пауна и през една вратичка за обслужващия персонал влезе при Клиф в оградената площадка, където беше трупът на овцата.
Около тях жужаха пълчища гладни мухи, кацаха върху овцата и отлитаха след като ги пропъдят с ръка.
Лицето на Клиф беше загубило естествения си цвят, но той не изглеждаше шокиран и отвратен от вонята, колкото миналия петък в къщата на Далбърг. Може би това клане не му въздействаше толкова силно, защото жертвите бяха животни, а не човешки същества. Или пък съзнателно си налагаше по-твърдо поведение срещу изключителната жестокост на противника.
— Трябва да минете отсам — каза Клиф, както клечеше до мъртвото животно.
Лем заобиколи овцата и се приведе до Клиф. Въпреки че главата й беше под сянката на дъбовите клони над кошарата, Лем видя, че дясното око е изтръгнато.
Без да казва нищо, Клиф повдигна главата на животното над земята с една пръчка и те видяха, че и другата очна кухина зее празна.
Облакът мухи се сгъсти над главите им.
— Явно в стила на нашия беглец — каза Лем.
Като свали своята кърпичка от лицето си, Клиф добави:
— Има още — и поведе Лем към други три трупа — двете агнета и едната козичка, които също бяха безоки. — Мисля, че не може да има съмнение. Проклетият звяр е убил Далбърг миналия вторник вечерта, после е бродил из хълмовете и каньоните пет дни и…
— И какво?
— Дявол знае точно какво е правил. Но снощи се е довлякъл тука.
Лем избърса с носната кърпичка потта от тъмното си чело.
— Ние сме само няколко мили на север-северозапад от къщата на Далбърг.
Клиф кимна утвърдително.
— Как мислиш, накъде се насочва?
Клиф сви рамене.
— Да-а — каза Лем. — Няма начин да разберем къде отива. Невъзможно е да го надхитрим, защото нямаме и най-малко понятие как мисли. Остава само да се молим на Бога да си остане тук, в рядко населената част на окръга. Дори не смея да си помисля какво може да стане ако вземе, че тръгне към източните предградия — я Ориндж Парк Ейкърз, я Вила Парк.
Като напускаха зоопарка, Лем видя как легиони мухи покриват мъртвия заек като тъмен покров, който сякаш се дипли от лек вятър.
* * *
Осем часа по-късно, в седем понеделник вечерта, Лем стъпи на подиума в голямата заседателна зала на военноморската самолетна база в Ел Торо. Наведе се към микрофона, потупа го с пръсти за да се увери, че е включен, чу силното, ечащо „туп“ по високоговорителите и каза:
— Моля за вашето внимание, господа!
На металните сгъваеми столове седяха сто души. Всичките — все млади, добре сложени и яки мъже, защото бяха от състава на елитните военноморски разузнавателни подразделения. От Пендълтън и други бази в Калифорния бяха изтеглени пет отряда, всеки от два взвода. Включиха повечето от тях в издирването из подножията на Санта Ана миналата сряда и четвъртък след бягството от лабораториите в Банодайн.
Те продължаваха търсенето — току-що бе свършил един дълъг ден в хълмовете и каньоните — но вече не провеждаха операцията в униформи. За да не събудят подозренията на репортерите и местните власти, отиваха с леки коли, пикапи и джипове до различните точки на сегашния район за претърсване. Навлизаха в горите на групи от трима или четирима, облечени като обикновени туристи: с дънки или бежови опърпани панталонки в стил „бананова република“; фланелки или шарени памучни ризи, кепета с надпис „Доджър“, „Бадуайзър“, „Джон Диър“ или каубойски шапки. Бяха въоръжени с мощно, но малогабаритно оръжие, което можеха бързо да скрият в найлонови ранички или под широките си фланелки, ако срещнеха истински туристи или представители на местната власт. А в хладилни чантички от стиропор, които можеха да отворят за секунди при среща с противника, носеха сгъваеми автомати „Узи“.
Всички в залата бяха подписали клетвена декларация за запазване на държавна тайна и ако се разприказваха пред някого за естеството на настоящата операция, ги заплашваше излежаване на голяма присъда. Те знаеха на какъв лов тръгват, въпреки че, според Лем, някои от тях още не можеха да повярват, че създанието съществува в действителност. Някои пък се страхуваха. А други, особено миналите през школата на Ливан и Централна Америка, бяха невъзмутими пред ужасната заплаха на сегашния си враг, защото твърде често бяха заставали лице в лице срещу смъртта. Между тях имаше някои по-възрастни, участвали в последната година на виетнамската война, които се осмеляваха да вярват, че тая мисия е само една детска игра. Но така или иначе, всички бяха много добре подготвени и имаха нужния страх от необикновения враг, който дебнеха: те щяха да го открият ако изобщо можеше да бъде открит.
Сега, след като Лем помоли за тяхното внимание, те веднага млъкнаха.
— Генерал Хочкис ми каза, че денят ви на открито пак е бил безплоден — каза Лем — и аз знам, че вие сте разочаровани също като мене. Работите дълги часове по трудни терени вече шести ден, уморени сте и се чудите докога ще се влачи тази работа. Е, трябва да знаете, че ще продължим да търсим докато намерим каквото ни трябва, докато хванем Чуждия натясно и го убием. Няма как да спрем, щом е още на свобода. Невъзможно е.
Никой от стоте мъже не възрази.
— И не забравяйте нито за момент — ние търсим също и кучето.
Може би всеки от участниците тайно се надяваше, че точно той ще открие кучето, а някой друг ще се натъкне на Чуждия.
Лем продължи:
— В сряда ще предислоцираме още четири групи военноморски разузнавачи от по-отдалечени бази. Ще работите с тях на смени и така ще получите по два дни почивка. Но утре сутринта издирването ще провеждат всички, и то в район с нови граници.
На стената зад подиума беше окачена карта на окръга и Лем насочи показалката към нея.
— Ще се преместим на север-северозапад, към хълмовете и каньоните около парка на Ървин.
Разказа им също за жестоките убийства в зоопарка за домашни животни. Съобщи им точно всички подробности за състоянието на труповете, защото не искаше някой от тези мъже да бъде недостатъчно внимателен.
— Станалото с животните в зоопарка — наблегна Лем — може да се случи на всеки от вас, ако свалите гарда не когато и не където трябва.
Очите на сто мъже го гледаха със сериозна решителност и във всичките той усети своя собствен, добре прикрит страх.
8
Във вторник вечерта, 25 май, Трейси Лий Кийшън не можа да заспи. Беше тъй развълнувана, сякаш всеки момент ще избухне. Представи си, че е глухарче с пухкаво топче от деликатни бели мъхчета, но изведнъж повява вятър и всички пухчета се завъртат в различни посоки — ПУФ — и политат към далечни земи, а Трейси Кийшън вече я няма, пометена от собственото си вълнение.
Тя беше тринайсет годишно момиче с невероятно богато въображение.
Сама на леглото в тъмната стая, тя виждаше себе си на кон — без да е нужно дори да затваря очи, — на гърба на собствения си дорест жребец на име Гудхарт[3] — как препуска бясно по пистата, оградата лети назад, другите коне са останали много зад нея, до финала остават не повече от сто ярда, а публиката лудо аплодира от трибуните…
В училище тя получаваше добри бележки без да се престарава, не защото беше много прилежна — ученето просто й се удаваше и нямаше нужда от много усилия, за да се справи добре. Всъщност почти не мислеше за училището. Беше стройна, руса, очите й имаха ясносиния цвят на безоблачно лятно небе и привличаше силно момчетата, защото бе наистина красива, но в мислите си тя не им отделяше повече време отколкото на школските грижи, засега, разбира се — въпреки че за приятелките й почти нямаше друга тема, говореха само за момчета и това страшно я отегчаваше.
Това, което наистина я интересуваше — истински, дълбоко, страстно — бяха конете, чистокръвните състезателни породи. Колекционираше снимки на коне от петгодишна, на седем започна да взема уроци по езда, но много дълго време нейните родители не можеха да си позволят покупката на истински, собствен кон. Но в последните две години бизнесът на баща й потръгна, а само преди два месеца се преместиха в голяма нова къща с два акра имот в Ориндж Парк Ейкърз — община, където много хора гледаха коне и пътеките ставаха за езда. В задната част на двора имаха собствена конюшня за шест коня, но засега я обитаваше само един. Едва днес — вторник, 25 май, славен ден, който щеше да остане завинаги в сърцето на Трейси Кийшън, ден, в който тя повярва, че има Бог — тя вече имаше собствен кон — великолепния, красив и несравним Гудхарт.
Затова не можеше да заспи. Легна си в десет, а в полунощ беше по-будна от всякога. В един часа сряда сутринта вече не издържаше. Трябваше да отиде до конюшнята и да погледне Гудхарт. Да се увери, че той е добре. Да се увери, че му е удобно в новия дом. Да се увери, че наистина го има.
Отметна чаршафа и тънкото одеяло и се измъкна от леглото. Беше по бикини и фланелка от конните състезания в Санта Анита, затова само обу набързо чифт дънки и маратонки „Найк“ на бос крак.
Натисна бавно дръжката на вратата и безшумно излезе в коридора, като остави вратата отворена. Къщата беше тъмна и тиха. Нейните родители и деветгодишният й брат Боби спяха.
Трейси прекоси коридора, мина през хола и столовата без да включва лампите, като се ориентираше по лунната светлина, проникваща през широките прозорци.
В кухнята тихо отвори чекмеджето на бюрото в ъгъла, където имаше различни уреди и извади оттам едно електрическо фенерче. После отключи вратата към задния двор, излезе крадешком на външната площадка и тихо затвори след себе си, все още без да запалва фенерчето.
Пролетната нощ беше хладна, но не студена. В океана на нощното небе като ветроходи с големи бели платна плаваха няколко облака, тъмни отдолу, но посребрени по края от лунната светлина, Трейси ги погледа малко, като се наслаждаваше на момента. Искаше да усети докрай всяка подробност на тази неповторима нощ и да изчака докато непреодолимото желание я поведе. В края на краищата сега тя за пръв път щеше да остане сама с благородния и горд Гудхарт, за пръв път те сами щяха да споделят мечтите си за бъдещето.
Прекоси площадката, заобиколи плувния басейн, където хлорираната вода нежно пречупваше отражението на луната и заслиза по наклонената поляна. Мократа от роса трева блещукаше на лунните лъчи.
Отляво и отдясно се виждаше бялата ограда на имота, която сякаш излъчваше собствена светлина под бледия блясък на луната. Зад оградата имаше други имоти, най-малките — едноакрови, имаше и по-големи — като на семейство Кийшън, но над всички тях, над целия Ориндж Парк Ейкърз, тегнеше нощна тишина, нарушавана само от няколко щурци и далечно крякане на жаби.
Трейси вървеше бавно към конюшнята в края на двора и мислеше за триумфалните победи, които очакваха нея и Гудхарт. Тя знаеше, че той вече не може да се състезава.
На него бяха залагали и печелили в Санта Анита, Дел Мар, Холивуд Парк и други хиподруми в Калифорния, но бе получил травма и вече не биваше да участва в надбягвания. Обаче Трейси не се съмняваше, че ако го даде за малко в някой конезавод, той ще стане баща на шампиони. Само след седмица смятаха да доведат при него две хубави кобили и след това незабавно да откарат трите коня във ферма за породисти животни, където Гудхарт да заплоди кобилите. После ще ги върнат обратно в имението и Трейси ще се грижи за тях. Догодина ще се родят две здрави жребчета, за новородените ще осигурят треньор достатъчно близо, за да може Трейси да е непрекъснато с тях, да помага в тренировките и да научи всичко за отглеждането на шампиони и тогава — и ТОГАВА — тя и жребчетата от поколението на Гудхарт ще влязат в историята на конните състезания, о, да, тя беше съвсем сигурна, че ще влязат…
Мечтите й бяха прекъснати от едно внезапно залитане върху нещо меко и хлъзгаво на около четиридесет ярда от конюшнята. Не миришеше на тор, но тя реши, че сигурно Гудхарт е оставил някоя купчинка, докато го разхождаха снощи из двора. Почувства се глупава и непохватна, включи фенерчето и насочи точката към земята, където вместо купчинка тор видя останките на жестоко разкъсана котка.
В отвращението си Трейси издаде съскащ звук и веднага изключи фенерчето.
Околността беше пълна с котки, отчасти защото бяха много полезни за намаляване на мишето население в съседските конюшни. Но много често от хълмовете и каньоните на изток се осмеляваха да слизат койоти, които търсеха плячка. Въпреки бързината на котките, койотите понякога ги изпреварваха и Трейси помисли, че някой койот е прокопал дупка под оградата или е прескочил и сграбчил това нещастно животно, вероятно тръгнало на лов за гризачи.
Но койотът щеше да изяде котката на място и нямаше да остави друго, освен парче опашка и малко козина — той е повече лакомник, отколкото чревоугодник и апетитът му е ненаситен. Или пък щеше да отнесе жертвата някъде и да я изяде сам, на спокойствие. А тази котка не изглеждаше дори полуизядена, а само разкъсана на части, сякаш някой или нещо я бе убило само заради извратеното удоволствие да разчленява тялото й.
Трейси потрепери.
И си спомни мълвата за зоопарка.
Изглежда в малкия зоокът за домашни животни в парка на Ървин, само на две мили оттук, преди две вечери някой бе убил няколко животни в клетките им. Вандали, подивели от наркотично опиянение. Убийци — търсачи на силни усещания. Слухът беше съвсем пресен и още никой не можеше да го потвърди, но по всичко личеше, че е истина. Нейни съученици отидоха вчера след часовете до парка с колелета и казаха, че не са видели обезобразени трупове, но животните в кошарките били доста по-малко от обикновено. А шотландското пони определено липсвало. Служителите на зоопарка избягвали всякакви разговори.
Трейси се чудеше дали същите тези психопати не върлуват из Ориндж Парк Ейкърз, убивайки котки и други домашни любимци, нещо кошмарно и отвратително. И тогава изведнъж разбра, че хора, достатъчно откачени да убиват котки за удоволствие, няма да се поколебаят да упражнят извратените си умения върху коне.
През тялото й премина тръпка на сковаващ страх, когато помисли за Гудхарт — съвсем сам там, в конюшнята. За миг застина, без да може да помръдне.
А около нея нощта като че ли бе станала още по-тиха от преди.
Наистина беше по-тихо. Щурците бяха спрели да скрибуцат. И жабите вече не квакаха.
Облаците-ветроходи, сякаш пуснали котва в небето, замръзнаха заедно с нощта под ледено-бледия блясък на луната.
Нещо шавна в храстите.
По-голямата част на обширния двор беше открита поляна, но тук-там имаше изкусно подредени групи дръвчета — най вече индийски лавров храст и жакаранда, плюс две коралови дървета, а в цветните лехи растяха азалии, калифорнийски люлякови храсти и крайбрежни орлови нокти.
Трейси чу ясно шумолене в храстите, като че ли нещо голямо си пробиваше бързо път през тях. Но когато запали фенерчето и насочи лъча към близките растения, не успя да види никакво движение.
Нощта беше все така тиха.
Ослуша се.
Почака със затаен дъх.
Мислеше дали да не се върне в къщи, където или щеше да събуди баща си с молба да дойде и провери какво става, или просто да си легне и поспи до сутринта и тогава сама да огледа наоколо. Но ако това в храсталака беше само койот? В такъв случай тя не беше в опасност. Гладен койот би нападнал съвсем малко дете, но щеше да избяга от човек с ръста на Трейси. Освен това тя беше твърде разтревожена за благородния Гудхарт, за да губи повече време; трябваше непременно да се убеди, че кончето е добре.
Като светеше с фенерчето по земята да не би да настъпи някоя друга убита котка, Трейси тръгна към конюшнята. Беше направила само няколко крачки, когато чу отново шумоленето и нещо по-неприятно, някакво ужасно грухтене, различно от звука, издаван от познатите й животни.
Точно се обръщаше, за да побегне към къщи, когато Гудхарт изцвили силно в конюшнята, като че ли уплашен, и започна да рита силно дървените стени на обора. Тя веднага си представи как някой психопат с похотлива физиономия дебне Гудхарт с ужасни инструменти за мъчение в ръце. Грижата за собствената й безопасност отстъпи пред страха, че може да се случи нещо лошо на любимия родоначалник на нейните шампиони и тя се втурна да го спасява.
Горкият Гудхарт започна да рита още по-лудо. Копитата му блъскаха непрестанно стената и бесните удари отекваха в нощта като гръмотевици на приближаваща буря.
Трейси беше още на петнайсетина ярда от обора, когато отново чу необикновеното гърлено грухтене и разбра, че нещо върви по петите й и я дебне изотзад. Хлъзна се встрани по мократа трева, завъртя се бързо и насочи фенерчето назад.
Към нея тичаше създание, което можеше да е родено само в Пъкъла. То нададе крясък, изпълнен с луда ярост.
Въпреки лъча светлина тя не можа да види ясно нападателя. Лампичката премигна, угасна и нощта стана още по-тъмна, защото луната се скри зад някакъв облак; противният звяр се движеше бързо и Трейси беше твърде уплашена, за да разбере какво вижда. Въпреки това беше сигурна, че нищо подобно не е срещала преди. От мигновения поглед в нея остана представата за тъмна, уродлива глава, обсипана с вдлъбнатини и подутини, огромни челюсти с множество остри, извити зъби и кехлибареножълти очи, които блеснаха от светлината на лъча като очите на куче или котка пред фаровете на кола.
Трейси изпищя.
Нападателят отново нададе крясък и скочи върху нея.
Удари я толкова силно, че дъхът й спря. Фенерчето излетя от ръката й и се изтърколи надолу по поляната. Трейси падна на земята, съществото се стовари върху нея и двамата започнаха да се търкалят към конюшнята. В това време тя биеше отчаяно звяра с малките си юмручета и усещаше как той забива зъбите си от дясната й страна. После видя зейналата му паст над лицето си, горещият му, вонящ дъх я заля с миризмата на кръв, гнилоч и по-лошо и тя разбра, че се насочва към гърлото й — тогава помисли: „УМИРАМ, О, БОЖЕ, ТО ЩЕ МЕ УБИЕ, УМИРАМ, СЪЩО КАТО КОТКАТА“ — и наистина щеше да е мъртва след секунди, ако Гудхарт, вече на по-малко от петнайсет стъпки, не бе успял да строши с ритници залостената порта на обора и да се втурне в ужаса си право към тях.
Когато ги видя, жребецът изцвили силно и се изправи на задни крака, като че ли искаше да ги смаже с копита.
Чудовището, нападнало Трейси отново нададе вой, но този път не от ярост, а от изненада и страх. Пусна момичето и отскочи настрани изпод конските копита.
Подковите на Гудхарт се стовариха върху земята на инчове от главата на Трейси, после той пак се изправи, зарита във въздуха, изцвили и тя разбра, че в уплахата си конят може неволно да направи черепа й на сол. Тя се хвърли встрани, но не там, откъдето звярът с кехлибарени очи беше изчезнал в мрака, а от другата страна на жребеца.
Гудхарт продължаваше да се вдига на задни крака и да цвили, Трейси също пищеше, всички кучета от околността започнаха да вият, а вече светнаха и лампите в къщата, което й вдъхна надежда, че ще оцелее. Но с някакво шесто чувство тя разбираше, че нападателят не се е отказал, че в момента заобикаля полуделия кон отзад, за да се докопа до нея. Чуваше го как сумти и плюе. Не беше възможно да достигне отдалечената къща преди онова нещо да я събори отново на земята, и тя го знаеше, затова запълзя към едно от празните помещения на близката конюшня. Сама не разбра как запя докато лазеше: „Исусе, о, Исусе, Исусе, Исусе, Исусе…“
Двете крила на дървената врата към обора бяха здраво затворени с резе. Друго резе закрепваше цялата врата към рамката. Тя го освободи, отвори вратата, втурна се в ухаещия на сено мрак, затвори крилото след себе си и го задърпа с все сили, защото не можеше да го заключи отвътре.
Само след миг звярът блъсна силно другата страна на вратата, като опитваше да я строши с тежестта си, но рамката издържа на удара. Крилото се отваряше само навън, а Трейси не очакваше, че жълтоокото създание ще е достатъчно умно за да разбере как да действа.
Но се оказа, че е достатъчно умно…
(Господи, ти, който си в небесата, защо тоя звяр не е толкова глупав, колкото е грозен!)
… и след като се блъсна в преградата само два пъти, започна да дърпа навън вместо да натиска. Почти успя да изтръгне вратата от ръцете на Трейси.
Тя искаше да извика за помощ, но не успя, защото трябваше да употреби всичката си енергия, да забие пети в земята и да задържи оборската врата затворена. Тя ту се открехваше, ту удряше отново рамката и скърцаше от усилията на демоничния нападател. За щастие Гудхарт продължаваше да цвили неистово от ужас, чудовището също надаваше крясъци — странен звук, в който имаше и животински, и човешки нотки — тъй че баща й не можеше да сбърка мястото на бедствието.
Вратата поддаде няколко инча.
Тя изпъшка и успя да я притвори.
Но звярът мигновено успя да отвори малко и да я задържи зейнала, мъчеше се да открехне още, а Трейси преко сили дърпаше навътре. Започваше да губи. Още един инч. Виждаха се смътните очертания на уродливото лице. Заострените зъби блестяха слабо. Кехлибарените очи бяха свити, едва можеше да ги види. То съскаше и ръмжеше към нея, а зловонието на дъха му бе по-силно от мириса на слама.
Проплаквайки от ужас и безсилие, Трейси задърпа портата колкото й сили държаха.
Но тя поддаде още един инч.
И още един.
Ударите на сърцето й бяха достатъчно силни, за да заглушат първия изстрел. Тя не успя да разбере какво е чула, докато в нощта не отекна вторият гърмеж и чак тогава осъзна, че баща й пътьом е грабнал своята дванайсеткалиброва пушка.
Вратата на обора се затвори с трясък пред нея, защото нападателят явно я беше пуснал, уплашен от изстрелите. Но Трейси държеше здраво.
Тогава изведнъж се уплаши, че в бъркотията татко й може да реши, че е виновен Гудхарт, че горкият кон нещо е полудял. Но татко беше много предпазлив човек, особено със заредена пушка в ръце, и ако не знаеше със сигурност какво става, не би сторил друго, освен да даде предупредителни изстрели. Най-вероятно току-що е направил на пух и прах някой храст.
Гудхарт трябваше да е цял-целеничък, а жълтоокото чудовище сигурно вече препускаше към хълмовете, каньоните или натам, откъдето бе дошло…
(Какво точно беше това бясно изчадие на ада?)
… и изпитанието, слава Богу, свърши.
Тя чу как някой тича, после баща й извика нейното име. Отвори вратата на обора и видя как татко се втурва към нея бос, облечен само с панталоните на пижамата си, прегърнал с една ръка пушката. Мама също беше там, по къса жълта нощница, и тичаше след татко с фенерче в ръка.
Почти до оградата във високата част на двора стоеше Гудхарт, родоначалникът на бъдещи шампиони, вече по-спокоен и очевидно, незасегнат.
Очите на Трейси се насълзиха от облекчение, когато видя, че жребецът е здрав и прав и тя прекрачи прага, за да отиде и види отблизо любимеца си. Но беше направила само няколко стъпки, когато почувства остра, режеща болка отдясно и изведнъж главата й се замая. Не можа да запази равновесие, падна, опипа раненото място с ръка, усети някаква влага и разбра, че раната кърви. Припомни си как челюстите се забиха в тялото й точно преди Гудхарт да разбие вратата на обора и пропъди нападателя, и сякаш чу собствения си глас отдалече: „Добро конче… какво добро конче…“
Татко коленичи до нея.
— Детето ми, какво, по дяволите, стана, какво ти се случи?
И майка й пристигна.
Тогава татко видя кръвта:
— Викай линейка!
Майка й, която в трудни времена умееше да се владее и никога не изпадаше в паника, хукна веднага към къщи.
Трейси почти загуби съзнание. В погледа й започна да нахлува някакъв мрак, но не тъмнината на нощта. Тя не се страхуваше от него. Той я привличаше, обещаваше да я излекува.
— Детето ми — каза баща й, като постави ръка върху раните.
Много тихо, защото съзнаваше, че не е съвсем на себе си и не бе сигурна какво точно ще излезе от устата й, тя промълви:
— Спомняш ли си като бях съвсем малка… малко момиченце… си мислех, че нещо страшно… живее в килера… през нощта?
Баща й сви разтревожено вежди:
— Малката ми, по-добре ще е да не говориш нищо и да стоиш неподвижна.
Докато губеше свяст, чу собствените си думи, изречени тъй сериозно, че сама се учуди и уплаши от тях:
— Да, мисля, че беше същият зъл дух, който живееше в килера на старата къща. Струва ми се… че е оживял… и пак е тук.
9
В четири и двайсет сряда сутринта, часове след нападението в дома на семейство Кийшън, Лемюъл Джонсън беше пред болничната стая на Трейси Кийшън в клиниката „Сейнт Джоузеф“, окръг Ориндж. Колкото и да бързаше, Лем откри, че шериф Уолт Гейнз е пристигнал преди него. Уолт стоеше в коридора, надвесен над някакъв млад лекар със зелен хирургически комбинезон под бялата престилка; двамата сякаш тихичко спореха за нещо.
Групата на НУС, поела разследването по случая Банодайн, следеше информацията от всички полицейски управления в окръга, включително от полицията на град Ориндж, в чийто район беше домът на Кийшън. Отговорникът на нощната смяна се обади в дома на Лем, за да съобщи за нападението, отговарящо по вид на очакваните произшествия, свързани с бягството от Банодайн.
— Ти вече нямаш пълномощия за това — напомни Лем троснато на Уолт, когато приближи шерифа и лекаря пред затворената врата, зад която беше момичето.
— Този случай може да не е свързан с вашето разследване.
— Знаеш, че е.
— Тъй да е — но нямаме уговорка да не се меся.
— Направихме я — още в къщата на Кийшън, когато говорих с твоите хора.
— Е, добре, да кажем, че съм тука просто като наблюдател.
— Ах, тоя задник — каза Лем.
— Какво ти е на задника? — попита Уолт с усмивка.
— Наболява ме нещо, и името на болката е Уолтър.
— Твърде интересно — отвърна Уолт. — Ти даваш имена на болките си. Кръщаваш ли също главоболието и зъбобола си?
— Точно сега ме мъчи главоболие и името му е пак Уолтър.
— Така става много объркано, приятел. По-добре го наричай Бърт, Хари или нещо подобно.
Малко остана и Лем да се засмее — обичаше го тоя човек — но знаеше, че въпреки приятелството Уолт ще използва смеха като лост, чрез който да се заеме отново със случая. Затова Лем остана с каменно лице, макар и Уолт да знаеше, че той иска да се засмее. Играеха нелепа игра, но това бе неизбежно.
Лекарят Роджър Селбък напомняше Род Стийгър на млади години. Когато заговориха на висок глас, се намръщи така, че те веднага усетиха вина и млъкнаха. Наистина в него имаше нещо от волевото излъчване на Стийгър.
Селбък обясни, че са направили изследвания на момичето, обработили са раните и са сложили упойка. Била много уморена. Точно щял да й дава успокоителни, за да може да си почине добре и не смятал, че сега е подходящият момент да й задават въпроси полицаи, независимо какви са нашивките им.
Тихият шепот в смълчаната среднощна болница, мирисът на препарати за дезинфекция, изпълващ коридора и безшумната походка на една монахиня в бели дрехи изнервяха Лем. Изведнъж усети страх, че състоянието на момичето е по-лошо от това, за което говореше Селбък, и реши да попита отново.
— Не, не. В доста добро състояние е — каза лекарят. — Изпратих родителите й в къщи, а не бих го направил, ако имаше нещо тревожно. Лявата буза е натъртена, окото е подуто, но това не е нищо сериозно. За раните отдясно на тялото бяха нужни трийсет и два шева и ще вземем предпазни мерки, за да не останат много видими белези, но тя не е в опасност. Просто е уплашена. Момичето има жив ум и е достатъчно самостоятелно, затова не мисля, че ще остане с продължителна психическа травма. И все пак според мене не е добре да я подлагате на разпит тази вечер.
— Не разпит — настоя Лем. — Само няколко въпроса.
— Пет минутки — намеси се Уолт.
— Даже по-малко — каза Лем.
Двамата продължиха да притискат Селбък и накрая го склониха да ги пусне.
— Добре… разбирам, че и вашата работа е важна, но трябва да обещаете да не упорствате много с въпросите си…
— Аз ще говоря с нея внимателно като със сапунен мехур — каза Лем.
— Ние ще говорим с нея като със сапунен мехур — добави Уолт.
Селбък попита:
— Само ми кажете… какво, по дяволите, е станало с нея?
— Тя не ви ли каза сама? — поиска да разбере Лем.
— Ами, казва, че е нападната от койот…
Лем не очакваше такъв отговор и видя същата изненада в очите на Уолт. А може би този случай наистина нямаше нищо общо със смъртта на Уес Далбърг и убитите животни в зоокъта на Ървин Парк.
— Но — продължи докторът, — никой койот не би нападнал момиче с ръста на Трейси. Те са опасни само за много малки деца. А освен това не вярвам, че койот може да нанесе подобни рани.
Уолт каза:
— Разбрах, че бащата е пропъдил нападателя с огнестрелно оръжие. Той не знае ли какво е било?
— Не — отговори Селбък. — Не могъл да види какво става в тъмното и само дал два предупредителни изстрела. Той твърди, че нещо прекосило тичешком двора, прескочило оградата, но не успял да забележи подробности. Спомня си само как отначало Трейси му казала, че това е злият дух, който някога живеел в килера й, но в този момент тя не е била на себе си. Кажете ми, ако знаете нещо, което ще помогне за лечението на момичето!
— Аз нищо не мога да ви кажа — отвърна Уолт. — Но този до мене — господин Джонсън — познава добре положението.
— Много ти благодаря — промърмори Лем.
Уолт само се усмихна.
Тогава Лем се обърна към Селбък:
— Съжалявам, докторе, не ми е позволено да обсъждам случая. Но ще ви кажа, че нищо от това, което знам, не може да промени лечението на Трейси Кийшън.
Най-накрая Лем и Уолт оставиха доктор Селбък да засича в коридора времето на тяхната визита и влязоха в болничната стая на Трейси. Там видяха едно красиво тринайсет годишно момиче, но бледо като сняг и с лоши ожулвания. Лежеше със завивки, вдигнати до раменете. Въпреки упойките беше съвсем будна, дори напрегната — личеше защо Селбък иска да й даде успокоителни. Изглеждаше уплашена, въпреки че се опитваше да не го издава.
— Сега желая да напуснеш стаята — каза Лем на Уолт Гейнз.
— Ако всичките ти желания се превръщаха в порции филе миньон, винаги щяхме да си хапваме добре на обяд — отговори му Уолт и продължи: — Здрасти, Трейси, аз съм шериф Уолт Гейнз, а това е Лемюъл Джонсън. Аз съм готин колкото си искаш, обаче тоя Лем е голям гад — всички казват така — но не се тревожи, аз ще му свивам парцалките, за да се държи добре с тебе. Става ли?
С общи усилия успяха да поведат разговор с Трейси. Веднага разбраха защо е съчинила историята за койота пред Селбък — знаела е, че нито лекарят, нито който и да е друг, ще повярват на истината за видяното от нея.
— Уплаших се да не помислят, че главата ми е ударена много лошо и мозъкът ми нещо не е наред — каза тя, — тогава биха ме държали тука много по-дълго.
От края на леглото, където беше седнал, Лем я помоли:
— Трейси, не се тревожи за това, аз няма да помисля, че нещо не си наред. Струва ми се, знам какво си видяла и всичко, което искам от тебе, е да го потвърдиш.
Тя го погледна с недоверие.
Както стоеше прав до леглото и се усмихваше отвисоко на момичето като голям и добродушен плюшен мечок, който неочаквано е оживял, Уолт каза:
— Преди да припаднеш си казала на баща си, че те е нападнал злият дух, който живеел едно време в килера ти.
— Доста грозно беше наистина — отвърна тя тихо. — Но, струва ми се, не беше той.
— А какво, кажи ми — попита Лем.
Момичето спря поглед на Уолт, после на Лем, и каза с въздишка:
— Вие ми кажете първо какво мислите, че съм видяла и ако си приличат, ще ви кажа какво си спомням. Но не искам да започвам сама, защото ще помислите, че съм откачила от гледане на анимационни филми.
Лем погледна Уолт, без да крие неодобрението си, но разбираше, че вече не може да скрие всичко, свързано със случая.
Уолт се подсмихваше.
Лем се обърна към момичето:
— Жълти очи.
Тя въздъхна и лицето й стана сериозно.
— Да! Вие наистина знаете, нали? Знаете какво беше онова — тя започна да се изправя в леглото, но трепна от болката в шевовете и се отпусна отново в леглото. — Какво беше то, какво?
— Трейси — каза й Лем, — нямам право да ти кажа какво е било. Подписал съм клетвена декларация за запазване на тайна. Ако я наруша, отивам в затвора, но по-важното е… че ще престана да уважавам себе си.
Момичето се намръщи леко и накрая кимна:
— Мисля, че разбирам.
— Добре. Сега ми кажи всичко, което си спомняш за нападателя.
Оказа се, че в тъмната нощ не е видяла кой знае колко, а фенерчето е осветило Чуждия само за миг.
— Беше доста едро животно… може би колкото мене. И тези жълти очи — тя потрепери. — А лицето му беше… странно.
— Какво странно имаше в него?
— С подутини… и изкривено — каза тя. В началото беше бледа, но сега лицето й съвсем побеля и челото се овлажни от тънки струйки пот.
Подпрян на рамката на леглото, Уолт се наведе силно напред и напрегнато се вслуша, за да не изтърве нито дума.
В стените на сградата внезапно и силно засвири планинският вятър от Санта Ана и стресна момичето. Тя погледна със страх към тракащия прозорец, в чиито пролуки виеше вятърът, сякаш се опасяваше, че нещо ще строши стъклото и ще нахлуе вътре.
А Лем си спомни как по същия начин Чуждият докопа Уес Далбърг.
Трейси преглътна с усилие.
— Имаше огромна уста… а зъбите му… Тя не спираше да трепери, затова Лем сложи ръка на рамото й, за да я успокои.
— Няма нищо, момичето ми. Всичко свърши вече. Минало — заминало.
След малко тя се овладя и продължи, като все още потръпваше:
— Сякаш имаше четина… или козина… не съм сигурна, но беше много силно.
— На какво животно ти заприлича? — попита Лем. Тя поклати глава:
— Нищо подобно не съм виждала.
— Но ако трябва да го оприличиш на друго животно, ще кажеш ли, че прилича най-много на пума?
— Не. Не на пума. — На куче?
Тя се поколеба.
— Може би… съвсем малко на куче.
— А дали не приличаше малко и на мечка?
— Не.
— На пантера?
— Не. Изобщо не приличаше на котка.
— А на маймуна?
Момичето се поколеба отново, смръщи вежди и се замисли.
— Не мога да кажа защо… но, да, имаше нещо маймунско. — Само че никое куче и никоя маймуна нямат такива зъби.
Вратата се открехна откъм коридора и там се показа доктор Селбък.
— Петте минути вече свършиха.
Уолт започна да пъди доктора с ръка, но Лем каза:
— Сега, сега. Вече свършваме. Само половин минутка.
— Броя ви секундите — напомни Селбък, докато излизаше. Лем се обърна към момичето:
— Мога ли да разчитам на тебе? Трейси срещна погледа му и каза:
— Да си мълча ли?
Лем кимна, а тя продължи:
— Знаех си. Но аз изобщо не искам да казвам никому. Нашите ме смятат зряла за възрастта си. Искам да кажа — умствено и емоционално. Но ако изведнъж започна да разказвам наляво и надясно невероятни истории за… за чудовища, те ще си помислят, че, ето, тя не е чак толкова зряла, значи не може да носи отговорността за конете — и ще забавят всичките ми планове за отглеждането им. Не искам да рискувам точно това, господин Джонсън. Не и това, сър. Що се отнася до мене, ще казвам, че е бил побеснял койот. Обаче…
— Да?
— Искам да ми кажете… Възможно ли е да дойде отново?
— Не вярвам. Но ще постъпиш умно, ако известно време не се разхождаш нощем до конюшнята. Нали?
— Добре — отговори момичето. По ужаса в очите й личеше, че няма да излиза от къщи със седмици.
Двамата напуснаха стаята, благодариха на Селбък за съдействието му и слязоха в гаража на болницата. Утрото още не бе дошло и бетонният лабиринт беше съвсем пуст и мъртъв. Ехото на стъпките им контеше между сивите стени.
Колите им бяха на един и същ етаж. Уолт придружи Лем до зеления автомобил на НУС без опознавателни знаци. Докато Лем отключваше вратата, той се огледа и като не видя никого, му каза:
— Обясни ми.
— Не мога.
— Сам ще разбера всичко.
— Изключен си от разследването.
— Тогава съди ме. Издай заповед за задържане.
— Мога да го направя.
— Защото заплашвам националната сигурност.
— За тебе това е справедливо обвинение.
— Натикай ме в пандиза.
— И това мога — заяви Лем, но знаеше, че няма да го стори.
Странно, но обезкуражаващото упорство на Уолт не само доста дразнеше, но и някак успокояваше Лем. От малкото му приятели Уолт беше най-важният, а обичаше да мисли, че не се е сприятелил с много хора, защото има твърде високи изисквания. Ако Уолт бе отстъпил веднага, ако се бе примирил напълно с федералната власт, ако можеше да натисне копчето и да изключи любопитството си както изключва нощната лампа, той щеше да загуби част от авторитета си в очите на Лем.
— Какво е това, което прилича едновременно на куче и маймуна и има жълти очи? — попита Уолт. — Освен майка ти, разбира се.
— Остави майка ми на мира, отрепко — отговори Лем. Не се въздържа и се усмихна, докато влизаше в колата.
Но Уолт задържа вратата, наведе се и го погледна.
— Какво, за Бога, е избягало от Банодайн?
— Казах ти, това няма нищо общо с Банодайн.
— Ами пожара в лабораториите на следващия ден… сами ли са ги запалили — за да унищожат доказателствата за това, с което се занимават?
— Не ставай смешен — каза Лем уморено и вкара контактния ключ. — Доказателства се унищожават много по-лесно и по-незабелязано. Ако изобщо има какво да се прикрива. А в случая няма. Защото Банодайн няма нищо общо с тая история.
Лем запали двигателя, но Уолт не се предаваше. Държеше вратата и се наведе още по-ниско, за да се чува гласът му през шума на колата.
— Генно инженерство. Това им е работата в Банодайн. Човъркат разни бактерии и вируси, създават нови гадини с благородна цел — да произвеждат инсулин или пък да поглъщат петролни петна в морето. Разбрах, че човъркат и гените на растения — правят царевица, растяща в киселинна почва и пшеница, която расте с двойно по-малко вода. Свикнали сме да мислим, че от бърникането на гените се получават разни дребни неща — я растения, я микроби. Но успеят ли да бръкнат в гените на животно, току-виж се излюпило някое чудновато създание, съвсем нов животински вид. Това ли са направили и то ли е избягало от Банодайн?
Лем ядосано поклати глава.
— Слушай, Уолт, аз не съм специалист по преструктуриране на ДНК, но мисля, че науката е още далеч от равнището, нужно за постигане на планиран резултат в подобна област. А и какъв смисъл може да има? Добре де, само си представи, че докато човъркат генетичната структура на някой познат вид, успеят да създадат някакво свръхестествено животно — каква полза може да има от него? Освен, разбира се, за някоя карнавална изложба на необикновени творения на природата.
Уолт присви очи:
— Аз не знам. Ти ще ми кажеш.
— Слушай, парите отпускани за научни изследвания, винаги са дяволски оскъдни и има жестоко съперничество за всяка — малка или голяма — сума, тъй че никой не може да си позволи разработването на нещо, от което няма полза. Разбираш ли ме? Освен това знаеш, че ние сме поели случая в Банодайн, следователно това е въпрос, засягащ националната отбрана и ако там се занимават с подобни неща, значи прахосват парите на Пентагона за глупости.
— Чувал съм и друг път да използват думите „прахосват“ и „Пентагон“ в същото изречение — отбеляза Уолт без усмивка.
— Разсъждавай трезво, Уолт. Едно е Пентагонът да остави работещите по негова поръчка да изразходват парите както пожелаят, ако разработват някоя жизненоважна оръжейна система. А съвсем друго е да раздават щедро средства за експерименти без отбранително значение. Вярно, понякога и те работят неефективно, даже допускат корупция, но никога не действат глупаво. Както и да е, повтарям ти пак: разговорът е безсмислен, защото това няма нищо общо с Банодайн.
Уолт задържа поглед върху своя приятел, а после каза с въздишка:
— Господи, Лем, колко добре го правиш. Убеден съм, че ме лъжеш, но като те слушам, почти започвам да ти вярвам.
— Казвам ти истината.
— Добре лъжеш. Та, кажи ми… какво стана с Уедърби, Ярбек и другите? Заловихте ли вече убиеца?
— Не.
Всъщност човекът, който Лем натовари със случая, му докладва, че най-вероятно Съветите са наели убиец, който е външен за техните служби и не е свързан с политиката. Разследването попадна в задънена улица. Но отговорът на Лем се изчерпваше с едно-единствено „не“.
Уолт започна да се изправя и понечи да затвори вратата, но изведнъж спря и отново наведе глава към Лем.
— Само да ти кажа още нещо. Забелязваш ли, че то сякаш има някаква цел и се движи към нея съзнателно?
— За какво ми говориш?
— То неотклонно напредва на север или север-северозапад, откакто е избягало от Банодайн.
— То не е бягало от Банодайн, по дяволите.
— Така — от Банодайн към каньона Свети Джим, оттам — в Ървин парк, и оттам — към къщата на Кийшън тази вечер. Неотклонно на север или север-северозапад. Предполагам, знаеш какво може да значи това, коя е крайната му цел, но не смея да те питам, защото ще ме хвърлиш право в затвора и ще ме оставиш да изгния там.
— Казвам истината за Банодайн.
— Ти твърдиш така.
— Невъзможен си, Уолт.
— Ти твърдиш така.
— Всички твърдят така. А сега ще ме оставиш ли да си отида в къщи. Скапан съм.
Най-накрая Уолт затвори вратата с усмивка.
Лем излезе от гаража на клиниката и подкара по Мейн Стрийт, после сви по междуградския път към дома си в Пласентия. Надяваше се зората да го свари в леглото.
Докато летеше със служебния автомобил на НУС по улиците, пусти като водите в центъра на океана, мислеше за Чуждия и пътя му на север. Той самият го забеляза. И беше убеден, че знае целта му, даже и да не разбираше къде точно отива. Още от самото начало кучето и Чуждия усещаха по необикновен начин взаимното си присъствие, чрез някакъв тайнствен инстинкт единият разбираше настроенията и действията на другия, даже и да бяха в различни стаи. Дейвис Уедърби веднъж предположи, че между двете същества има някаква телепатична връзка и думите му прозвучаха сериозно. Вероятно Чуждият все още бе настроен на вълната на кучето и някакво шесто чувство му подсказваше посоката на преследване. В името на кучето Лем се молеше Богу да не е така. При експериментите стана ясно, че кучето изпитва непрекъснат страх от Чуждия. Имаше достатъчно основания за това. За проекта Франсис те двамата бяха ин и ян[4] — успехът и провалът, доброто и злото. Да, както кучето беше красиво, умно и добро — тъй всяка фибра на Чуждия бе изтъкана от грях, грозота и злост. Изследователите скоро видяха, че Чуждият не се страхува от кучето, а го мрази неистово, но така и не можаха да разберат защо. Сега двамата бяха на свобода и може би Чуждият усърдно преследваше своята най-съкровена цел — да разкъса ретривъра крайник по крайник.
Лем усети, че в тревогата си без да иска е натиснал газта докрай. Летеше по магистралата с космическа скорост. Отпусна педала.
Където и да бе кучето, при когото и да бе намерило подслон, то беше застрашено. А и тези, които са го подслонили, бяха в сериозна опасност.