Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (35)

6.
Всекиму заслуженото

В понеделник сутрин се срещнаха направо в щаба. Бяха сигурни, че Васко ще ги потърси, и затова решиха да не мърдат оттам. До десет часа̀ обаче Васко не дойде. Тогава изпратиха Живко да промие изщраканите два филма при един свой братовчед, който работеше в кинематографията. Живко ги увери, че е сигурен човек, комсомолски секретар.

Върна се с промитите филми към единадесет и половина — негативите бяха идеални, като не се смятат повредените пози. Чакаха Васко до дванадесет часа̀ и отидоха да обядват.

Събраха се отново в три. Решиха да се обадят по телефона в хотела и да кажат на Васко да дойде. Досьо натовари Патри да свърши тази работа, но Патри предложи да теглят жребие, както са си свикнали. Досьо не се съгласи — жребие теглеха, преди Васко да ги назначи за свои помощници. Сега трябваше да издигнат работата на по-високо равнище. Този израз употреби, защото в събота, когато наблюдаваше Теодосиев и човека е папионката през двете дупки на вестника, точно под носа му имаше статия със заглавие „Да издигнем работата на по-високо равнище“. Патри се съгласи, но помоли да бъде изслушан и изтъкна важни съображения — баща му щял да се върне всеки момент от работа и ако го види… Досьо прие съображенията му за уважителни. Изпрати Живко. Неговият баща се прибираше късно.

Живко се бави половин час — намерил неповреден уличен телефон чак на пазарчето, близо до старото колело на трамвай №4. С Васко не успял да говори, но поръчал да му предадат каквото трябва. Сега не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Нямаше да им е за първи път.

Васко дойде към пет и половина. Поздрави ги доста хладно, като че ли беше ядосан.

— Е? — попита той.

Разказаха му всичко. Гледаха го в очите, дано видят в тях одобрение на постъпките си. Но Васко с нищо не издаваше какво мисли. За набитото око на Досьо обаче не остана незабелязано, че помръкналото лице на Васко се проясни.

— Да видя филмите — каза той и Живко скочи. Отдаваше му се случай да се прояви.

Васко разгъна негатива при капандурата, през която в тавана влизаше оскъдна светлина. Видя заснет някакъв гръб с отрязана глава и крака.

— Тук го снех отзад и отблизо, затова излезе така! — обясни Живко, у когото фотографската страст отново се разпалваше.

На следващата поза Теодосиев стоеше до една будка.

— Купи си пури — продължи да обяснява Живко. — Грешка от негова страна. Кой свестен човек пуши пури?

— Обобщенията ще правя аз — направи му забележка Васко.

Затова на третата снимка Живко просто докладва съвсем сухо и малко обидено:

— На гишето за препоръчани писма в Централната поща!

Васко се разсмя, не можа да се сдържи. Смееше се искрено, от сърце.

На негатива се виждаше Теодосиев, отворил черната си чанта-куфар на гишето, и Патри, заврял главата си вътре.

— Можеше да влезеш целият в чантата и сега да те разнася в нея по тъмните си дела! — каза Васко.

И внезапно веселото му настроение се смени рязко. Той отново стана сериозен и строг, дори суров.

— Абе така ли се правят тези неща! — и изгледа всички поред. — Кой ме потърси по телефона в хотела?

— Аз! — обади се Живко.

— Как можа! — скара му се Васко. — Как можа да се обадиш и да кажеш, че ме викат веднага в милицията на ул. „Васил Мулетаров“, тавана! Акъл имаш ли!

Тримата разбраха откъде идва лошото настроение на Васко. Живко се опита да се оправдае:

— Ама на мене ми се стори, че онзи, дето се обади, е наш човек! — Не издържа Васковия поглед и наведе глава. Срамуваше се от себе си.

Настроението на Васко отново неочаквано се подобри.

— Иначе сте свършили чудесна работа! — похвали ги той. — Кой изпусна гумите на трабанта?

— Аз — каза Досьо.

— А на кой му хрумна да извикате Теодосиев на телефона в сладкарницата.

— На мене — докладва Досьо.

— Ще те предложа за орден! — обяви Васко.

Някаква гордост се надигна в гърдите на Досьо, тръгна нагоре и заседна в гърлото му. Орден! Брадичката му затрепера. Само това трябваше сега — да се разциври от радост. Орден! Щеше да си го носи закачен на якето, винаги щеше да ходи с този орден, и в училище, и на игра, и на кино. Дали ще има право да гледа кино безплатно?! Сигурно! Всички се блъскат отпред с билети в ръка, а контрольорката, като му зърне ордена, ще каже: „Моля, отдръпнете се да мине другарят!“. На това място Досьо се просълзи.

„Какъв глупак само, плаче“, мислеше си Живко. Радваше се, че Досьо ще получи орден, но му и завиждаше, а завистта помрачава всяка радост.

Като видя, че Досьо се разплака, Патри помисли, че сега Васко ще му отнеме ордена и ще го даде на него. Как може един циврьо да има орден. Тези мисли също бяха предизвикани от завист. Сълзите на Досьо съвсем подобриха настроението на Васко и той не му направи никаква забележка. Престори се, че не го вижда. Гледаше листчето, което бяха задигнали с хитрост от Теодосиев и по което имаше някакви драсканици и един телефонен номер.

— Кой го взе от масата? — попита Васко.

— Аз! — каза Патри.

— Орден! — отсече Васко. — Ще получиш и ти орден!

Патри, като чу за ордена, поиска да застане мирно, да вдигне ръка за пионерски поздрав и да каже „Винаги готов“, но нищо такова не можа да направи. Предателските сълзи рукнаха много по-скоро, отколкото при Досьо.

И изведнъж, без всякакъв повод, се разплака и Живко.

— Стига де! — погали го по главата Васко. — Хайде не плачи и за тебе ще има орден.

Е, как да не плаче сега, когато орден щеше да има и за него.

Но детските сълзи са като пролетен дъжд, бързо преминават, и скоро тримата приятели заличиха с опакото на ръцете си и последните им следи.

— Чудесни момчета сте! — похвали ги Васко. — И бележката, и снимките ще свършат прекрасна работа пред съда.

— Ние ще присъствуваме ли на делото? — попита Живко.

— Балкон първи ред! — обеща им Васко и извади голям картоф от джоба си. — А това — подаде им го той, — ще го набиете здраво в ауспуха на трабанта. Акцията продължава, нали така!

— Тъй вярно! — отвърна Досьо по войнишки.

Патри и Живко застанаха мирно.

— Колкото се може по-навътре ще го набиете! Ако не се вижда отвън, ще е най-добре. След това…

След това чуха стъпки, вратата изскърца и в щаба влезе Соня.

— Здравей! — посрещна я съвсем любезно Васко и й подаде ръка. — Какво ново?

— Другарката пак пита за тях, къде са, какво им е и кога ще оздравеят! — съобщи разтревожена Соня.

В първия миг Васко не разбра за какво става дума, но после веждите му се сключиха над носа и лицето му отново придоби строг вид.

— Вие на училище не ходите ли?

Бяха сгазили лука — децата веднага разбраха това. Живко отново нарече в ума си Соня с куп обидни имена, уплаши се да не им отидат ордените нахалост.

— Нали… понеже това, което правим, е по-важно! — опита се да се защити Досьо. — Милицията не извинява ли отсъствия?

— Леле-е-е! — удари се по челото Васко. — Как не ви е срам! Аз, дето съм сираче и по цял ден ходя на работа, гимназия свърших и нощно време следвам…

Той се замисли. Ако таванът не беше толкова тесен, щеше да почне да се разхожда, но място за това нямаше. Соня стоеше зад гърба му и гледаше виновно. Чувствуваше, че ако между нея и тримата не е Васко, ще я разкъсат, включително и Досьо.

— Знаете ли какво? — взе решение Васко. По тона, с който започна, тримата разбраха, че решението ще бъде жестоко. — Знаете ли какво? — повтори той и отсече: — Уволнени сте! Ще си взема други помощници. Вие само беля ще ми докарате. Мене ми трябват интелигентни хора!

Васко си тръгна и с него заедно се измъкна и Соня.