Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (31)

2.
Голямата скука

На другата сутрин тримата приятели отново не отидоха на училище. Взеха направо трамвая, прехвърлиха се на тролей №1 и слязоха на „Патриарх Евтимий“ и „Христо Ботев“, на спирката срещу аптеката. Спуснаха се по „Христо Ботев“, свиха по „Цар Аспарух“ и намериха къщата, която Васко им беше описал — стара, двуетажна, боядисана в тъмносиво, с очукана мазилка. Срещу къщата, малко в диагонал, имаше дъсчена ограда, а зад нея — дворче, не по-дълго от два метра и широко около метър, пълно с кофи за смет. Притаиха се зад тях. През процепа на дървената ограда можеха незабелязано да наблюдават сивата къща. Видяха паркиралия отпред трабант СГ 25–25. Живко го позна веднага — същият беше. Пръв на пост оставиха Патри. Щяха да дежурят по десет минути, защото наблюдението можеше да се извършва само на колене, а това беше не само неудобно, но и изморително.

Около четири ча̀са не се случи нищо особено. По сравнително тихата улица превозни средства почти не минаваха. От време на време се мяркаха предимно възрастни хора, които отиваха с празни мрежи на пазар или се връщаха. Но нищо не смущаваше тримата, тъй като нямаше никаква опасност да бъдат открити. Пък и кофите с боклук, изхвърлени същата сутрин, не миришеха кой знае колко непоносимо.

— Нищо! — докладва Патри, без да го е питал някой.

— Васко нали каза — обади се Живко, — за тези неща трябва търпение.

— Понякога се чака с дни — отвърна Досьо. — Голяма скука, ама…

Не довърши мисълта си, но другите разбраха какво иска да каже — скука не скука, няма как.

Около дванайсет часа̀ улицата започна да се оживява. Някои хора се прибираха за обед. На пост беше Живко.

— Соня! — възкликна изведнъж той.

Соня мина по отсрещния тротоар, хвърли поглед към трабанта, явно и на нея й направи впечатление, отмина го, пресече улицата и се вмъкна в дворчето при останалите. Кимна им делово, и те също така делово кимнаха. Живко дори не се обърна — продължаваше съответно наблюдението си.

— Какво ново? — попита лаконично Досьо.

— Класната пита за вас.

— Е?

— Нищо, само пита, но никой нищо не подозира. Вие впрочем откъде ще вземете медицинско за отсъствията?

Но разговорът не продължи, защото Живко го прекъсна.

— Вижте! — каза възбудено той.

Децата се натрупаха при оградата.

Пред входа на двуетажната сива къща стоеше сух, средно висок мъж с остри, неприятни черти на лицето. Имаше някакъв тик — издаваше главата си от време на време напред, сякаш му пречеше яката на ризата. Порови в джобовете си, измъкна ключ и отвори трабанта. Преди да влезе в него, огледа се на всички страни. После седна вътре, моторът изпращя и от ауспуха се вдигна гъст сиво-синкав дим. Колата изчезна зад завоя.

— Как потегли само — възхити се Живко. — Друго си е с осем цилиндъра!

Останалите стояха и се гледаха.

— Не може ли да кажете на Васко да ви извини отсъствията? — Както винаги, най-трезва от всички се оказа Соня.

— Стига с тези отсъствия! — сряза я Досьо и в тона му имаше нещо от тона на Васко, опитваше се да го имитира. — Не виждаш ли какво става? — посочи той с ръка към отсрещната къща.

Соня си замълча, защото нищо особено не виждаше.

— Добре де — каза Патри. — Защо висяхме цяла сутрин? Качи се на двеста и шейсетте си коня и дим да го няма. Какво ще докладваме сега на Васко?

Трите момчета отново се спогледаха. Всяко от тях си беше помислило същото. Нещо не бяха направили като хората и се налагаше нова среща с пиколото Васко. Решиха, че още в три часа̀ следобед трябва да отидат при него. Дотогава ще си стоят в къщи, за да не събудят подозрението на родителите си. Защото това, което родителите могат да ти разтурят, никой друг не може.