Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (21)

9.
В края на краищата за всичко се плаща

— Няма ли да ти стане много? — беше първият въпрос, с който Живко посрещна Патри, когато той излезе от хотела с помощта на пиколото.

— Кое? — попита Патри глухо. Чудеше се дали Живко е видял начина, по който пиколото го изхвърли навън.

— Вчера палачинки, днеска мелба! — каза Живко. — Поне другата работа свърши ли?

— Коя?

— С ключа, коя? Видя ли поне един ключ от хотела.

— Как да видя? Нямаше как!

— Ами, нямаше как! — укори го Живко. — Трябваше да направиш нещо и да видиш. Да не искаш да ти го поднесат на тепсия и да кажат: „На̀, гледай“. Или да го забучат отгоре на мелбата вместо бишкот!

— Като можеш, ти влез!

— Що да не вляза! — изрепчи се Живко и тръгна.

Но Патри го спря. Хвана го за ръката и го спря. Колкото и да го беше яд на Живко, не го остави да влезе вътре, без да го предупреди:

— Внимавай с пиколото!

— Какво да внимавам?

— Да не те види! Защото…

— Плашиш ме! — каза Живко.

— Истина ти казвам!

Докато се разправяха, един автобус на Балкантурист спря пред хотела и изтърси на тротоара съдържанието си — туристи и куп куфари. Децата видяха как пиколото излезе, взе два куфара и се върна обратно в хотела.

— Имаш късмет — каза Патри. — Както е зает, шмугваш се…

Живко вече съжаляваше, че се е заял с Патри, но нямаше как да се откаже. Пък му се искаше, като се върне Досьо, да е свършил вече работата, хем да се похвали на Досьо, хем да му докаже, че Соня е абсолютно излишна.

Живко видя, че в хотела влизат двама души, вратата стоеше отворена, и реши, че това е удобният момент. Затича се, шмугна се, както му каза Патри, между двамата, влезе във фоайето и се сблъска точно с пиколото.

— Аз, аз… — взе да пелтечи Живко. Не знаеше нито какво да прави, нито какво да каже.

— Знам бе — потупа го весело по рамото пиколото. Държеше се неочаквано приятелски и Живко се поуспокои. — Хайде, ела да ти покажа куфара на Джонатан Суифт!

Хвана го подръка и го заведе при куфарите на тротоара.

— Този е — показа му той с пръст един куфар. — За дръжката и след мене.

Живко почувствува същото, което преди него бяха почувствували и Патри, и Досьо — това пиколо имаше някаква хипнотична сила и колкото и да не искаше човек, подчиняваше му се. Затова Живко взе куфара и без каквито и да е възражения тръгна пред пиколото. Вървеше и не смееше да погледне настрани, да не би да срещне погледа на Патри, който сигурно щеше да бъде насмешлив, един вид: „Аз нали ти казах!“

В погледа на Патри имаше по-скоро учудване! Откъде му беше скимнало на Живко да носи куфари? Може би се бяха разбрали с пиколото — да му помогне, пък то ще му покаже ключ. Хитро! А може би…

Нямаше време за повече догадки — от хотела излязоха пиколото и Живко. Пиколото зърна Патри, разпери ръце и искрено зарадвано извика:

— Ела, бе приятел!

И Патри отиде, нямаше как. Нали казахме, че пиколото притежаваше някаква сила, на която мъчно можеше да се устои.

— Хайде — показа му пиколото куфарите. — Имаш да пренасяш за една мелба куфари.

Патри се наведе, взе една пътническа чанта и най-малкия куфар, който видя, и ги помъкна след пиколото. Права бе майка му, като казваше, че за всичко се плаща в този живот. Казваше му го винаги, когато я нервираше. Но чак сега, с чужда пътническа чанта и куфар в ръка, започна да разбира точния смисъл на думите й. Сети се и за разни други неща, които съвсем не са за разправяне, и реши, че има да мъкне много куфари, щом в този живот за всичко се плаща.