Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 31 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Нефритови очи

ИК „ИРИС“, София, 1997

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-022-8

История

  1. — Добавяне

Пета глава

— Вие сте превишили дадените ви заповеди, лейтенант, и това е съвсем очевидно — проговори с треперещ глас генерал Елфинстоун, потънал в удобното си кресло, увит в безброй одеяла, бледен като мъртвец и толкова крехък на вид, че и най-лекият полъх би го прекършил.

— Надявах се да извините това, сър, тъй като нося ценна информация — отговори Кит, застанал мирно, тъй като досега не се бяха сетили да го освободят.

— Не мога да си представя какво ценно намирате в сведенията, които ни донесохте — излая сър Уилям Макнейтън, пълномощник на Короната, представител на Източноиндийската компания и политически съветник на генерала. Той се отдалечи от прозореца, където с мрачна замисленост бе наблюдавал есенната градина пред главната военна квартира в британското селище. — Прекарали сте два дни с оня бунтовник Акбар хан и всичко, което имате да ни кажете, е, че той е добре въоръжен дивак с цяла армия от същите диваци зад гърба си. По дяволите, човече, той не може да устои на британската мощ! Полковник Монтет ще ги намери и много скоро ще им види сметката. Още преди седмица го изпратихме да освободи проходите и главните пощенски пътища. До няколко дни ще ни съобщят за първите успехи, запомнете думите ми!

Кит го погледна мрачно и стисна зъби, изненадан от вълната ярост, която го заля изведнъж. Мислеше си, че е свикнал с погрешните оценки на началниците си, но надменното пренебрежение на Макнейтън го вбеси.

— С цялото уважение, което ви дължа, сър Уилям, ще си позволя да кажа, че Акбар хан е много сериозен противник. Не вярвам, че ще успеем да го унищожим. Ако нашите войски бъдат нападнати от необузданите планински племена…

— О, я замълчете! — прекъсна го раздразнено Макнейтън. — Откъде се взе това черногледство?

Лицето на Кит пламна от гняв.

— Аз не съм страхливец, сър, и не искам да ви плаша. Ала съм в състояние да си служа добре с очите и ушите си и да си вадя съответните заключения от онова, което виждам и чувам. Акбар хан знае, че бригадата на сър Робърт Сейл ще се върне в Индия и че по пътя си смята да разчисти проходите и да унищожи жилзаите. Ханът знае също, че вие и генерал Елфинстоун не смятате да го придружите. — Кит направи многозначителна пауза. Невъзможно беше Елфинстоун да тръгне на път в това състояние.

— Сейл вече тръгна — изохка от своя ъгъл Елфинстоун. — Задачата му е да помогне на полковник Монтет при освобождаването на прохода Кибер. — Генералът се местеше неспокойно в стола си. — Надяваме се да освободи проходите колкото се може по-бързо, за да мога да се махна оттук; защото, ако наистина се случи нещо, аз не съм в състояние да се справя нито физически, нито душевно.

Ето какъв беше човекът, който трябваше да запази британското господство в Афганистан! Кит едва се владееше. Само преди година Елфинстоун бе съвсем различен; вероятно вината беше у лорд Окланд, който бе доверил трудния пост в Кабул на това пречупено, безсилно същество. Службата в Афганистан бе трудна задача и за най-добрия политик, камо ли за Елфинстоун.

— Значи вашият всемогъщ Акбар хан знае всичко — обади се тържествуващо Макнейтън, сякаш не беше чул отчаяната забележка на генерала. — Никак не ми е приятно, че вие, Ралстън, който сте офицер от кавалерията на Нейно величество, сте си загубили ума от хвалбите на онзи нещастник.

Кит чу подигравателния смях на Айша, усети твърдото й убеждение, че англичаните няма да излязат живи от Афганистан, вникна и в двете и осъзна до болка правотата им. Пожела си отчаяно да чуе още веднъж предупрежденията й, дори се убеди, че тогава няма да изпитва потребност да отрича истината и няма да бъде подчинен на дълга си да защитава тези луди.

Той отдаде чест, поклони се сковано и се обърна да излезе. Нямаше смисъл да защитава честта си пред този надут пуяк.

— Свободен ли съм, генерале?

— Да, да… — отговори глухо Елфинстоун и махна с ръка към вратата. — Вървете си, лейтенант, и поемете отново обичайните си задължения. Чух, че тази вечер у лейди Сейл ще има соаре. Предайте й моите поздрави и я попитайте дали бих могъл с нещо да й услужа. Прекрасна жена е тя… прекрасна жена.

— Напълно сте прав, генерале — съгласи се въодушевено Макнейтън. — Лейди Сейл не се плаши от нищо. Съпругът й се бие срещу проклетите жилзаи, а тя държи знамето… грижи се за зеленчуковата му градина и не изпада в мрачни настроения. — Той хвърли подигравателен поглед към излизащия лейтенант.

Кит отдаде повторно чест, обърна се на токовете си и излезе с бързи стъпки от задушното помещение, в което вонята на болестта се примесваше с гнилата миризма на самоубийствено заслепление и неизбежна катастрофа.

Той прекоси укрепеното селище, размишлявайки мрачно за ролята, която му бе отредена в тази жалка пиеса. В генералния щаб задачата му беше да представя генерал Елфинстоун пред обществото и да носи известията му на дамите.

— Вие сте забележителен млад мъж — беше му казал генералът, когато го видя за първи път. Вероятно беше сметнал, че един толкова красив младеж трябва да бъде предпазен от общуването с простите войници и е по-добре да бъде използван като куриер и светски секретар. Кит съзнаваше, че безупречният му произход, службата му в елитния драгунски полк и значителното му състояние бяха основните предпоставки за това назначение. Те бяха твърде важни и за лондонското общество, на което бе обърнал гръб след онази глупава рицарска постъпка. Всъщност, жената изобщо не си струваше да се направи заради нея тази жертва… но дори сега, когато вече беше сигурен в глупостта си, той виждаше пред себе си ясносините очи на Люси, златните й къдрици и невинната й зависимост от него, героя, който бе влязъл в живота й, за да промени с един замах нерадостното й бъдеще. Той й дължеше защита и покровителство, макар че не беше нужно да пролива кръв заради нея.

Кристофър Ралстън изруга ядно и прогони безсмислените самообвинения. Цяла поредица от грешки го бяха довели в тази далечна, дива страна и го бяха принудили да води този безсмислен живот, но те си бяха негови грешки. Пък и по света ставаха много по-страшни неща. В съзнанието му отново изникна образът на Анабел-Айша. Ако имаше човек, който да е извлякъл най-доброто от своето положение, това беше само тя. Беше намерила мястото си в една напълно чужда обстановка и си бе създала добър живот. Успехът й беше толкова пълен, че тя изобщо не желаеше да се завърне при своите. Какъв ли живот би водила — в Индия или в Англия, — ако не се беше намесила съдбата…

Не, Айша трябваше да се върне! Отношението й към живота беше оформено от хората, с които живееше след отвличането си. Сега трябваше да опознае и другата страна и да разбере къде е истинското й място. Едно беше ясно: той нямаше да напусне Афганистан без нея.

Тази благородна цел трябваше да даде смисъл на безцелното му съществуване. Щом не можеше да повлияе върху събитията, трябваше да промени поне съдбата на Айша. Кит се отърси от мрачните си мисли и когато наближи бунгалото на лейди Сейл, крачките му бяха леки и енергични.

— О, Кристофър, радвам се да ви видя. Разбрах, че са ви изпратили с важна мисия в планината. — Лейди Сейл, която разчистваше прецъфтелите рози, се изправи гъвкаво и му се усмихна с искрена обич. — Боя се, че ме заварвате изцапана с пръст. — Тя се запъти към него по алеята, бършейки ръце в престилката си. — В градината има страшно много работа. Обещах на мъжа си да се грижа за нея и съм длъжна да сдържа обещанието си. За съжаление покрай неговите зеленчуци почти не ми остава време за лехите с цветя. — Тя посочи прекопаната градина. — Не че очаквам да видя плодовете на труда си. Щом освободят проходите, ще замина за Индия… нищо чудно това да стане още следващата седмица.

— Не говорете така, мадам — усмихна се Кит. — Кабул ще стане много мрачен без вас.

— Открай време сте си ласкател, Кит — отсече строго лейди Сейл. — И като дете бяхте такъв. — Тя поклати глава. — Елате да видите зелето на Робърт. А карфиолът е по-добър от всякога.

Кристофър се подчини, макар и неохотно. Последва я по алеята и учтиво се възхити на лехите с най-разнообразни зеленчуци, на които лорд Сейл посвещаваше цялото си свободно време, през което не се биеше с афганците.

— Значи ще напуснете Кабул преди съпруга си, мадам? — осведоми се той, когато влязоха в къщата.

— Така изглежда. Той е длъжен да потуши последното въстание на жилзаите. Какво мъчение… всички проходи са блокирани и пощата не може да стигне до Кабул. — Тя разклати звънчето в преддверието. — Много нецивилизовано от тяхна страна, не намирате ли?

— Така е — съгласи се кратко Кит.

— Гулам Нааби, донеси чай, моля те — обърна се лейди Сейл към облечения в бяло слуга, който се поклони и изчезна в салона. — Тази вечер давам соаре, Кристофър. Някой трябва да поддържа доброто настроение в обществото. Карти, малко музика… вероятно ще ви се стори твърде скучно — добави тя и вдигна високо извитите си вежди. — Смятам обаче, че няма да ви навреди да прекарате поне една прилична вечер. Това ще представлява дори известно разнообразие. Мисля, че го дължа на майка ви. Обещах на бедната Лети да ви държа под око — заключи тържествено тя и Кит я погледна слисано.

Дните, в които отчаяната му майка можеше да изисква от приятелките си да държат под око немирния й син, бяха безвъзвратно отминали. Споменът го изпълни с тъга. Разказите на цял куп почтени матрони за лудориите му бяха накарали и без това разсеяната му майка да потъне напълно в своя свят, а раздразнителният му баща не спираше да крещи, че не иска никога вече да вижда непрокопсания си син… нищо, че му беше единствен. Всички му втълпяваха, че е най-добре да се оттегли някъде на село, докато скандалните му дела се забравят, а той взе, че замина за Афганистан…

— Натоварен съм да ви предам поздрави от генерал Елфинстоун — проговори учтиво той, сякаш не беше чул последните й думи. — Освен това, ако имате нужда от нещо, Главната квартира е готова да ви услужи.

— Генералът е много внимателен — засмя се лейди Сейл и се обърна към самовара, внесен от слугата. — Малко чай, Кристофър?

Тъй като никъде не се виждаше бутилка бренди, Кит прие с неохота и се приготви да издържи обичайния половин час утринно посещение.

— Нали ще дойдете довечера, Кит? Много бих искала да се позанимаете малко с Мили Драйтън. Тя е едно красиво малко същество, но е много плаха. Драйтънови пристигнаха само преди месец и Мили копнее за малко развлечения.

Кит си припомни нощта с Айша и едва не се изсмя с глас. Разликата между нея и Мили Драйтън беше колкото между земята и небето.

— Знаете ли, смятах да… — започна колебливо той.

— Да прекарате поредната безгрижна вечер с разпуснатите си приятели, знам — прекъсна го строго лейди Сейл. — Това изобщо не ме изненадва. Но се надявам, че все пак ще ми окажете тази малка услуга, момчето ми. Нали съм стара приятелка на майка ви?

Кит кимна и направи опит да се усмихне. Познаваше стария боен кон, откакто беше малко момченце. Никога не беше преставал да се възхищава на тези жена, на властния й характер. Знаеше, че не може да й откаже, затова се опита да се настрои отсега за смъртната скука в компанията на бедната тъпа Мили Драйтън.

Щом успя да се откъсне, той излезе навън и вдъхна дълбоко хладния, свеж въздух на октомврийското утро. Вдигна поглед към ясно очертаващите се на хоризонта планини, които обкръжаваха града и подчертаваха още по-силно колко негостоприемни и заплашителни бяха тези места. Само след няколко седмици върховете щяха да се покрият със сняг, равнините около Кабул щяха да бъдат погребани под белите преспи, а реката щеше да замръзне. Укрепеното британско селище бе извън града и Кит отново осъзна с болка, че той и сънародниците му бяха лишени от най-елементарна защита. С изключение на бараките, църквата, складовете с муниции и манежите на кавалерията, селището представляваше пъстра купчина дървени къщички с малки градинки, без стени или дори дъсчени огради. Каналът и реката ги отделяха от равнината, от планините и от проходите, които водеха към Индия. През реката се минаваше само по един-единствен мост, който много лесно можеше да бъде разрушен.

Самият град бе защитен от величествената крепост Бала Хисар, в която се беше настанил марионетният шах Сойах, пазен от значителен брой британски войници. Без съмнение, щеше да бъде много по-умно всички англичани — войници и цивилни — да бъдат прибрани в крепостта. Кит разбираше, че трябва да се постъпи именно така, макар че това щеше да означава признание за идваща опасност. А никой, или почти никой от сънародниците му не искаха да дадат вид, че местните хора наистина представляват опасност за британското господство. Устните му се свиха презрително, докато крачеше бързо към града с тези мисли в главата. Неспокойството му го поведе към пазара, за да се опита да разгадае настроението на афганистанците.

Там тревогата му само се усили. Макар че разбираше само няколко думи на пачу, не му бе трудно да открие заплахата в погледите, в пошепнатите думи и тихите проклятия. Жени, увити в тъмните си чадри, бързаха от сергия на сергия, ала щом видеха чужденеца в стегната униформа, хукваха да се скрият в страничните улички или мрачните им мъже ги издърпваха под чергилата на колите. Разбира се, на пазара имаше и жени, които не се криеха от него, а с готовност се показваха — срещу съответно заплащане естествено. Кит знаеше къде може да ги срещне и беше го правил достатъчно често в компанията на приятелите си. Ала след онази нощ се чувстваше променен. Още не знаеше каква точно е тази промяна, но разбираше, че възприема света наоколо и самия себе си с нови очи, по-остро и не толкова цинично; сякаш виждаше истината и действителността без булото на досадата и равнодушието.

Рязък вик от другата страна на улицата прекъсна мислите му. Видя сър Александър Бърнс, който му махаше въодушевено. Бърнс беше щабен офицер при Макнейтън. За разлика от повечето британци, той избягваше селището и предпочиташе да живее в Кабул. Сградата на Източноиндийската компания се намираше точно срещу Британската финансова камара. Бърнс твърдеше, че предпочита обществото на афганците пред скучните светски забавления в селището. Кит изпитваше симпатия към възгледите му, макар че се отегчаваше в неговата компания. Слаб и колеблив, Бърнс постоянно се оплакваше от ненормалното си положение да бъде подчинен на един цивилен, който не му възлага никакви задачи и се отнася към него с нескрито презрение. А това в никакъв случай не се отразяваше добре на нормалното функциониране на политическите служби в Кабул.

— Чу ли новината? — Бърнс го улови за лакътя, издърпа го настрана от пазара и понижи глас, макар че минувачите не можеха да ги разберат.

— Съмнявам се — отговори Кит. — Имах изключително неприятен разговор с Макнейтън и Елфинстоун, после прекарах половин час в компанията на лейди Сейл, но никой от домакините не ми съобщи нищо интересно.

— Изстискали са те като лимон, виждам — промърмори съчувствено Бърнс. — Е, не обръщай внимание на стария генерал. Той изобщо не се чува какво говори.

— Сър Уилям обаче се чува много добре — ухили се Кит.

— Може би той знае какво казва, но не знае какво прави — парира сръчно Бърнс. — Сега ще ти разкажа какво е станало.

Стигнаха сградата на компанията, скрита зад високи каменни стени и тежки железни порти. Минаха в мълчание през вътрешния двор и влязоха в стаята на Бърнс, където не можеха да ги чуват нито сепоите, които стояха на пост, нито слугите. Тъй като в ергенското домакинство на Бърнс нямаше самовар, Кит прие с благодарност предложената чаша бренди и отпи с наслада голяма глътка.

— Току-що получихме вест, че Монтет е бил разбит от жилзаите при Тезен — обяви без заобикалки Бърнс.

Кит изсвири през зъби.

— Какво е станало със Сейл?

— Отишъл на помощ на Монтет и видял как войската му бяга позорно от преследващите я жилзаи. — В гласа на Бърнс звучеше злобно задоволство. — Макнейтън му е изпратил заповед да се върне в Кабул.

— Без да е освободил проходите — допълни мрачно Кит.

— Знаеш ли, Макгрегър, политическият офицер на Макнейтън, е изтъргувал споразумение с племената. Твърди, че водачите им са готови да освободят проходите, ако им върнем взетите данъци.

Кит смръщи чело.

— Смяташ ли, че ще спазват това споразумение?

— Макнейтън твърди, че няма къде да ходят — отговори иронично Бърнс. — Според думите на сър Уилям най-после е намерен разумен изход от положението.

Кит си припомни изявлението на Акбар хан, че няма да търпи чуждото иго и няма да прави компромиси с никого. Припомни си и как беше участвал в „бозкаши“. Извика в съзнанието си хладната, прагматична убеденост на Айша. И поклати глава.

Бърнс се изсмя доволно.

— Ти да не си се уплашил, Ралстън?

— Не мога да проумея защо отказът ми да се присъединя към техните налудничави идеи се определя като черногледство — изсъска ядно Кит и тресна чашата си на масата. — Благодаря ти за брендито, Бърнс. — Той стана и изпъна мундира си. — Ще отидеш ли довечера у лейди Сейл?

Бърнс дори не си направи труд да бъде учтив.

— Нима смяташ, че съм способен на подобна безвкусица! — изсмя се той. — Не, имам си други планове. — Очите му се присвиха похотливо. — Ще се присъединиш ли към мен, Ралстън? Открих няколко млади жребчета на пазара… Велики Боже, какви номера знаят само!

— Не мога — усмихна се накриво Кит. — Дадох дума на лейди Сейл, че ще отида.

— Не ти прилича да играеш на придворен — отбеляза изненадано Бърнс. — Да не си станал добродетелен?

Кит се засмя, но смехът му прозвуча празно дори в собствените му уши.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре, стари момко.

— Така си е — потвърди Бърнс и придружи госта си до вратата. — Е, ако почтеното общество ти омръзне до смърт, ела тук и се присъедини към компанията ни. Нощта ще бъде дълга, а и ти ми дължиш реванш. Онази вечер ме обра до шушка.

— Двеста гвинеи, доколкото си спомням — засмя се Кит и без да иска, се върна към стария ритъм. — Каква дреболия! Ако сложиш маса за „макао“, ще участвам, иначе не.

— Добре, до довечера!

Кит се върна в селището, недоволен от себе си. Защо беше допуснал това подхлъзване в стария си начин на живот? Но нима имаше смисъл да държи на истината, след като отвсякъде го посрещаха със смях и пренебрежение? Очевидно нищо не зависеше от него и не можеше да повлияе на онези, които взимаха решенията. Това беше болезнено и унизително, но трябваше да го признае. И защо, по дяволите, си беше въобразил, че ще върне Анабел Спенсър при сънародниците й? Той беше глупак, самонадеян и самодоволен глупак! Беше смешен и жалък, също като всички останали. Сериозно ли беше мислил, че ще влезе с щурм в крепостта на Акбар хан и ще отвлече дамата на сърцето си?

„Колко беше верен на любовта си,

как искаше да се бие за нея —

на света нямаше друг рицар като младия Лохинвар.“

Този припев се подиграваше на романтичните му идеали, макар че сър Уолтър Скот надали беше искал песента му да звучи подигравателно. Все пак тя не беше убедителна в тази затворена равнина, заградена от всички страни с непристъпни планини. Кит отвори отново защитния чадър на цинизма и бързо се скри под него. Това състояние му беше добре познато и го успокояваше. Чадърът пред очите го пазеше от болезненото съзнание за собствената незначителност.

 

— О, лейтенант Ралстън, мисля, че пак загубихте! — Тези думи бяха придружени с пискливо хихикане и Кит стисна здраво зъби, за да не изкрещи. Той се вгледа с невиждащи очи в картите пред себе си. Беше толкова разсеян в играта, че за трети път тази вечер се хващаше на един и същи номер. Разтърси раздразнено глава, но се престори на безгрижен.

— Какъв съм глупак, мис Драйтън. Не разбирам как можах да не го забележа. — Той сложи в купата половин суверен. При лейди Сейл играта на пари се водеше в строго ограничени рамки и при сегашната си разсеяност той можеше само да й бъде благодарен. При залозите, с които беше свикнал, досега щеше да загуби цяло състояние.

— А аз си мислех, че сте най-добрият играч на карти в Кабул, лейтенант — поласка го кокетно Мили Драйтън и примигна с жабешките си очета. — Ако знаете какво говорят за вас…

Кит бутна стола си и се изправи.

— Не мога да си представя как сте останали с това впечатление, мис — изръмжа той, без да си дава труд да крие раздразнението си. — А сега ви моля да ме извините. — Той се поклони на съиграчите си и се направи, че не забелязва учуденото и засегнато изражение на младото момиче. Сега трябваше да намери домакинята и да се измъкне. Разбира се, момичето беше само продукт на възпитанието си, грижливо обучено да се стреми към единствената цел на своя пол: изгодната женитба. Всички що-годе приемливи млади мъже бяха подходящ дивеч. През последните години Кит беше успявал да избяга от този лов и това му доставяше някакво злобно удоволствие, но тази вечер, кой знае по каква причина, нямаше желание за подобни игрички.

— О, Кит, наистина ли искате да ни напуснете? — Лейди Сейл, която седеше като кралица сред достойните си приятелки, вдигна глава от бродерията си. — Надявах се младите да потанцуват. Сигурна съм, че мисис Бентън с удоволствие ще посвири на пианото. — Тя кимна на възрастната полковниша, която побърза да я увери, че е на разположение на младежите. — Това е естествено — прекъсна я величествено лейди Сейл. Нейните предложения бяха закон. — Ще помоля Гулам Нааби да навие килима.

— Бих желал да остана, но ми е невъзможно — излъга Кит, без да му мигне окото. — Боя се, че ме чакат служебни задължения.

— В този нощен час?

— Едва десет е, мадам — възрази меко той. — Трябва да получа заповедите си за утрешния ден.

— Е, добре, щом не можете, вървете си. — Лейди Сейл разбра, че е загубила играта, и му махна с ръка.

Кит се поклони с облекчена въздишка и забърза към вратата. Нощта беше леденостудена, ясното небе беше отрупано със звезди, вледенената земя скърцаше под краката му. Той вървеше бързо през потъналото в мрак селище, нетърпелив да се срещне отново със старите си приятели, да пие бренди и да играе макао.

Бърнс го поздрави многословно. Зачервеното лице, кървясалите очи и тромавият език показваха, че вечерта е напреднала. В задимената библиотека бяха насядали шестима от най-близките приятели на Кит, всички порядъчно пияни, с разкопчани мундири и протегнати към камината крака. Кит бе посрещнат с шумни, одобрителни викове.

— Толкова време не съм те виждал, приятелю — обади се весело капитан Маркъм и помириса пунша в чашата си. — Мислех си, че трябва да се върнеш преди седмица. — Той наля горещ пунш от голямата кана и го подаде на новодошлия.

— Трябваше, вярно… Благодаря ти, Боб. — Кит отпи голяма глътка. — Ох, сега се чувствам по-добре. Готов съм да се обзаложа на каквото искате, че в пунша на лейди Сейл имаше най-много половинка вино.

— Какво търсеше в онази почтена компания? — попита един от офицерите и запали пурата си с една тънка свещ. — Обикновено не обичаш много да разговаряш с тлъстите матрони…

Тази доказана истина бе посрещната с гръмък смях. Кит разкопча мундира си и се отпусна на един диван.

— Лейди Сейл е стара приятелка на майка ми. Просто не можах да й откажа. — Той направи гримаса. — Трябваше да забавлявам малката Мили Драйтън… това безлично същество.

Мъжете кимнаха тържествено в знак на съгласие. Социалните задължения към приятелките на майката не можеха да бъдат избегнати.

— Защо се върна толкова късно от патрула, Кит? Пак ли намери някоя красива афганска кобилка?

Нови залпове смях поздравиха тези неприлични думи; всеки предполагаше, че лейтенантът е имал съвсем други задължения, докато е яздил из непристъпните планини.

Кит затвори очи и отново отпи голяма глътка пунш. Силното питие стопли стомаха му и проникна чак до пръстите на краката. А мъглата в мозъка му беше толкова приятна…

— Не, не съвсем… но ще ви разкажа нещо, приятели, което наистина ще ви се стори невероятно.

Той започна да описва преживяванията си и наистина им разказа всичко, като спести само нощта с Айша. Впечатленията от Акбар хан, играта „бозкаши“ и преди всичко желанието Анабел Спенсър да бъде върната при сънародниците й — всичко това бе обсъдено обстойно, докато внимателният домакин често пълнеше чашите.

— Велики Боже, историята наистина е невероятна — въздъхна Боб Маркъм. — В зенаната на Акбар хан живее англичанка! Сигурен ли си, Кит? Да не си бил пиян?

— Какво говориш! — Презрителният смях на лейтенанта изпълни просторната библиотека. — Демонът на алкохола е прогонен от мюсюлманското гостоприемство. Освен това не биваше да губя контрол над разума си, нали разбираш — обясни той. — Не и в компанията на Акбар хан.

— Да бъда проклет, ако тази работа ми харесва! — провикна се един замаян от пунша лейтенант и се вгледа в чашата си, сякаш търсеше отговор. — Не е редно, не разбирате ли! — Той вдигна глава и огледа другарите си. — Какво бихме могли да предприемем, за да измъкнем момичето?

— И аз бих искал да знам, Дерек — отговори меко Кит. — През цялото време си блъсках главата да измисля нещо умно, но тази крепост се охранява по-строго от кралския дворец. — Той не сметна за нужно да добави, че дамата, за която ставаше дума, отказва твърдо да бъде спасена. И без това опитът му да я опише се бе провалил с гръм и трясък. Тя беше извън света на всички присъстващи в тази стая; тя беше съвсем различна от категорията женственост, с която те бяха свикнали.

— Възможно е Акбар хан да пристигне в Кабул — предположи Александър Бърнс. — Не може да остане вечно в планинската си бърлога. Той чака подходящия момент, за да мине в нападение.

Кит кимна замислено.

— Той не е човек, който доброволно ще чака повече, отколкото сметне за нужно.

— Щом излезе от крепостта си, можем да го нападнем и да му отнемем дамата — предложи въодушевено един млад, неопитен офицер. Струваше му се, че идеята му е страхотна и лесно изпълнима.

Никой не обърна внимание на това предложение. Уилям Тротън беше известен с безумните си идеи, особено в късна вечер. Тъй като не получи отговор, младият офицер отново се обгърна в дълбокомислено мълчание.

— Е — заключи Бърнс, — аз предлагам първо да поиграем малко макао. Имам намерение да си възвърна поне част от загубите.

Това предложение бе прието с готовност и случаят с англичанката, попаднала в лапите на афганистанския бунтовник, беше забравен от всички, с изключение на лейтенант Ралстън, който така и не успя да се съсредоточи в играта.