Джейн Фийдър
Нефритови очи (21)

Двадесета глава

Голямата крепост Будиабад се бе разпростряла в тясна долина между планините, на север засенчена от високите върхове на Хиндокуш. Заложниците нямаха представа къде ги водят. Отдавна бяха оставили зад себе си ужасните остатъци от английската колона. Цели четири дни яздиха през снега, жените и болните в кошовете на камилите, и бяха благодарни, че убийствените нападения бяха свършили и че, макар и оскъдно, ги снабдяваха с храна и вода.

Бяха заобиколени от свита равнодушни жилзаи, които водеха камилите с учудваща скорост.

— Питам се защо са се разбързали… — отбеляза тихо Колин.

— Вероятно Анабел знае — отговори Кит и устреми поглед напред, както правеше през цялото време, сякаш можеше да различи стройната й фигура сред безбройните планинци, които яздеха след свитата на Акбар хан. Върнаха му Чарли, без да кажат дума, и тъй като беше прекарал достатъчно време с Анабел, Кит разбра значението на този жест. Акбар хан беше в състояние сам да се грижи за собствеността си, а конят на един феринджи не беше подходящ за една афганистанка. Когато спираха за нощувка, жилзаите ги заобикаляха отвсякъде и всеки опит за доближаване до черните номадски палатки, в които бяха подслонени Акбар хан и приближените му, водеше до груби думи и изваждане на смъртоносни оръжия.

Колин погледна приятеля си с безмълвно разбиране. Той знаеше, че Кит се измъчва непрестанно, опитвайки се да си представи начина, по който Акбар хан щеше да си отмъсти на напусналата го наложница. За себе си той не се страхуваше — дори ако трябваше да свърши като трофей за състезателите в „бозкаши“, това не го тревожеше. След всички ужаси, които беше изживял, след като беше загубил най-добрите си приятели, след като толкова англичани бяха изклани пред очите му, собственият му край не можеше да бъде страшен. Акбар хан бе намекнал, че наказанието за предателството, извършено от човек, който му принадлежи, е много по-страшно. Никой не може да се изплъзне от заслуженото наказание, бе казал той при срещата им в Кабул и сега Кит трепереше за Анабел, изпълнен с безсилен гняв.

Изведнъж жилзаите, които обичайно яздеха с каменни лица, се раздвижиха и дори се развикаха въодушевено. Те сочеха напред с камшиците си и се обясняваха нещо с другарите си.

— Очевидно наближаваме края на пътуването си — промълви бригадир Шелтън и посочи безкрайно дългата стена, която се бе провидяла в равнината. Отляво и отдясно се издигаха стражеви кули.

— Какво уютно местенце — прошепна с горчивина Колин.

Ако беше до тях, Айша би се съгласила със забележката му. Веднъж вече беше идвала в Будиабад, когато Акбар хан обикаляше страната, за да събира доброволци. Мястото беше безрадостно, дори през лятото, а през януари изглеждаше наистина безутешно.

Тя хвърли бегъл поглед към Акбар хан, който яздеше редом с нея. Откакто бяха напуснали прохода Коорд-Кабул, двамата почти не разговаряха. Той се държеше така, сякаш я нямаше, хората му постъпваха по същия начин. Айша беше наясно, че тази изолация е пряко указание за положението й на пленница. Връщането на изгубената дъщеря не означаваше край на случая. Съдът и произнасянето на присъдата предстояха. Ако Акбар хан решеше да постъпи според правилата на Корана, може би щяха да я убият с камъни. А какво щеше да стане с Кит? Може би двамата щяха да умрат заедно по начин, който надхвърляше всичките й представи за жестокост. А може би за него беше подготвено отделно наказание.

Ездачите минаха през високата желязна порта и влязоха във вътрешния двор на крепостта. От една ниска врата в северната стена изникнаха две забулени жени и се втурнаха към Айша. Това посрещане не я изненада. Очевидно ханът бе изпратил някого от хората си да предупреди за пристигането й. Айша нямаше да остане нито минута повече без женска прислуга.

Тя скочи с лекота от силната кобила, която й бяха дали вместо Чарли, и последва жените, без изобщо да погледне към господаря си. Онова, което трябваше да стане, щеше да стане.

Заложниците влязоха в крепостта след около час. Отведоха ги в пет просторни помещения в приземния етаж. Пет мръсни, оскъдно мебелирани стаи, свързани една с друга, които трябваше да подслонят петдесет мъже, жени и деца. Като видяха жалкото си убежище, заложниците бяха обзети от чувството, че са изгубени. Никой не знаеше колко време ще останат тук. Едно дете се разплака и сякаш даде израз на общата мъка. Стаите бяха студени, мръсни, пълни с всякакви гадинки. Как щяха да живеят тук?

Плачът на детето накара здравите между тях да се размърдат. Разпределиха помещенията, определиха кои ще бъдат водачите на групите и избраха съвет, който да ги представлява пред пазачите на затвора. Кит беше избран в съвета заедно с майор Потинджър, Макензи и Лорънс. Генералът беше толкова отслабнал физически и душевно, а лишаването му от поста главнокомандващ и понесените от афганистанците обиди бяха помътили разума му. Затова всички се съгласиха, че водачеството трябва да поеме бригадир Шелтън. Въпреки ранената си ръка, лейди Сейл застана начело на жените и започна да действа с обичайната си енергичност.

Кит се замисли дали не трябваше да отклони избирането си — включването му в групата на заложниците беше станало по лични мотиви и те можеха да окажат отрицателно въздействие при евентуалните преговори за по-добри условия на живот; все пак той реши, че ще се държи така, сякаш между него и Акбар хан никога не е имало жена. Знаеше, че не може да промени нищо. Трябваше да чака, докато Акбар хан сложи картите си на масата. Дотогава той щеше да бъде обикновен заложник, който дълбоко в себе си се разтърсваше от противоречието между естественото облекчение от факта, че бе оцелял, и дълбокото отвращение от унизителното пленничество и капитулацията на англичаните.

Къде ли беше Анабел? И тя ли беше затворена? Знаеше ли къде са настанени заложниците? Дали пак стоеше до прозореца си и се взираше навън с болка в сърцето?

Когато съветът излезе в двора за първите преговори с врага, очите му претърсиха трескаво непристъпните стени и тесните, празни прозорци; всеки нерв от тялото му беше опънат до скъсване, сетивата му се напрягаха да открият и най-малък признак за присъствието й. Минаха покрай група облечени в черно жени, които точеха вода от кладенеца. При вида на чуждите мъже разговорите замлъкнаха и всички жени обърнаха лицата си към стените, за да не видят забранените лица на феринджи.

Прекосиха безкрайни, лошо осветени коридори, настлани с камъни, които, подобно на техните помещения, имаха нужда от вода и четка. Кит видя, че има още няколко вътрешни дворове, в един от които жените окачваха пране. Сърцето му заби като лудо. Между дрехите беше смарагдовозеленото жакетче, което толкова подхождаше на медноцветната коса и нефритовите очи. Той изпита диво желание да открадне жакетчето от въжето, да зарови глава в мекия лен и да вдъхне аромата, който беше свойствен единствено за Анабел, странна смесица от канела и рози. При спомена му се зави свят.

Акбар хан ги посрещна в затъмнено помещение. Свещите от овча лой воняха нетърпимо. Огънят беше от овчи тор.

— Боя се, че подслонът ви е доста скромен, господа — заговори любезно той. — Ако имах възможност, щях да ви настаня по-удобно в някоя от моите крепости. — Очите му бяха устремени в лицето на Кит. — Капитан Ралстън вероятно ще потвърди, че там се поддържа добър ред.

— Така е — отговори кратко Кит и се поклони. — Твоето гостоприемство не можеше да бъде по-голямо, Акбар хан.

— Да — промърмори като на себе си ханът. — Постепенно и аз започвам да вярвам в това. — Той разлисти някакъв документ на писалището пред себе си и попита равнодушно: — Имате ли някакви въпроси?

— При военнопленниците е обичайно да се водят преговори за условията на живот — започна сковано Потинджър.

— Готов съм да направя всичко, което е по силите ми, за да ви осигуря някои удобства — обеща Акбар хан и гласът му прозвуча искрено. — За съжаление възможностите ми са ограничени. — Той направи широк жест с ръка. — Крепостта е занемарена и през зимата става дом на най-бедните планинци. Разбирам, че състоянието на отредените ви помещения не съответства на навиците ви.

— Гъмжи от бълхи — отговори сухо Колин. — Жените са много обезпокоени.

— Е, поне всички сте живи и имате покрив над главата си — промърмори замислено ханът. Никой не му отговори. — Ще ви предоставя всичко, което ви е необходимо, за да подобрите живота си — продължи той и в гласа му се промъкна неочаквана веселост, сякаш не беше произнесъл предишната забележка. — Знам, че имате нужда и от движение, и ви позволявам да се движите спокойно в големия двор. — На лицето му се изписа добродушната усмивка, така добре позната на Кит. — Самият аз няма да остана дълго тук. Възнамерявам да тръгна веднага, след като уредя един дребен, но нетърпящ отлагане въпрос. — Сините очи потъмняха, но дългите мигли се спуснаха над тях и скриха израза им от присъстващите. Той поглади брадата си и попита учтиво: — Доколкото знам, майор Потинджър говори малко пачу? Значи ще може да разговаря с местните хора, когато замина. Разбира се, ако… може би Ралстън-хузор, е научил езика ни през последните седмици?

Кит пристъпи напред и погледна врага си право в очите.

— Не ми беше нужно да уча друг език, защото говорех единствено този, с който съм роден, Акбар хан.

Сердарят кимна замислено и очевидно прие предизвикателството. Изведнъж лицето му се озари от усмивка.

— В друго време бих изслушал с удоволствие мнението ти за произхода и осиновяването.

— Предполагам, че то се отличава от твоето.

— И аз така мисля — съгласи се миролюбиво ханът. — Ако това е всичко, господа… — Той вдигна въпросително едната си вежда. — Стражите ще ви снабдяват с всичко, от което се нуждаете. Опитайте се да направите отредените ви помещения обитаеми.

След като произнесоха съответните благодарности и ханът им отговори по подобаващ начин, делегатите се оттеглиха. Ханът стоя дълго, загледан в затворената врата. Дружелюбието беше изчезнало от погледа му. Внезапно той отмести стола си и стана толкова бързо, че го преобърна. Трябваше да види Айша.

Женските покои бяха от северната страна на двора и както всички помещения в Будиабад, изглеждаха мръсни и занемарени. Там живееха раздърпани, окъсани, превърнати в животни жени на местните планинци, които изобщо не приличаха на прислужничките, с които беше свикнала Айша. Както беше заповядал, тя бе отведена в малко помещение, където я държаха под ключ.

Акбар хан спря пред заключената врата и вдигна безшумно дървения капак, който му позволяваше да види какво става вътре. Айша седеше неподвижно пред огнището и се взираше с отсъстващ вид в догарящия огън. Пламъчето на свещта потрепваше от вятъра, който свиреше във високия, непристъпен прозорец. Обзавеждането беше оскъдно, но поне Айша беше облечена топло, а тясното легло беше затрупано с кожи.

Акбар хан не можеше да отдели поглед от лицето й. Искаше му се да разбере за какво мисли тя, дали е потисната, разтревожена или просто замислена. Тя имаше предостатъчно основания да се тревожи, но той знаеше, че в крехкото й тяло се крие изключителна вътрешна сила. Вероятно тя се подготвяше да излезе пред него, но той все още не бе решил как да изясни нещата помежду им. Съзнаваше колко много зависи от решението му и не бързаше.

Почувства, че желае да се доближи до нея, да я докосне, и сложи ръка върху бравата. Изведнъж я отдръпна и бързо обърна гръб на стаята. Щом се върна в своите покои, повика един страж.

— Доведете ми Айша.

Мъжът прие заповедта с мълчаливо кимване и излезе. Акбар хан се облегна назад в креслото си.

Айша влезе забулена, с чинно сведена глава. Тя го поздрави учтиво и в позата й нямаше нито покорство, нито предизвикателство; държеше се така, сякаш съзнава неизбежността на положението си. Акбар хан освободи с жест стражите и остана в креслото си, без да каже нито дума.

— Не можех да постъпя другояче — проговори най-после младата жена и гласът й прозвуча изненадващо твърдо.

— Насила ли беше отведена в дома на Кристофър Ралстън?

Тя поклати глава.

— Не. Но не можех да постъпя другояче.

— Знаеш ли, че неверните жени се убиват с камъни? — попита меко той. — Дадох ти възможност да се върнеш при мен, освен това казах на Кристофър Ралстън, че съм готов да проявя великодушие, ако те върне в дома ми.

— Знаех всичко това… но не можех да постъпя другояче — изрече тихо тя. — Не можах да развържа „възела на човешката съдба“.

— Не злоупотребявай с този велик поет, Айша. Той говори за окончателната съдба на човечеството, не за една отделна личност.

Тя склони глава в знак на съгласие, но въпреки това възрази твърдо:

— Според мен това не беше проява на непокорство.

Акбар хан помълча малко, зарадван от този изблик на здрав разум и горд от себе си. Нали той беше възпитал ума й, той беше поощрявал смелостта й и сега й позволяваше да стои пред него без страх от неумолимата присъда.

— Ще помолиш ли за милост, Айша?

Тя поклати глава.

— Не за мен. Само за Кристофър Ралстън. — Тя се отпусна грациозно на колене, без да обръща внимание на ледения каменен под. — Ще те помоля да го пощадиш.

— Той е мъж. Не може ли да ми говори сам?

Айша вдигна глава.

— Ти няма да му позволиш, Акбар хан, защото той е феринджи и е престъпил законите ти. Вероятно смяташ, че не е способен да се защитава срещу закони, които не разбира. Той е осъден предварително, защото е неверник. — Тя съзнаваше, че се движи по ръба на пропастта, но събра целия си кураж и се устреми към върха, така както я беше учил самият Акбар хан. И най-малкото колебание, и най-незначителното трепване щеше да го накарат да загуби интерес към думите й. А щом това станеше, участта й щеше да бъде решена… и тази на Кит.

— Значи ти реши да замениш правоверния за неверника, Айша? — попита укорително той. — Нима ще кажеш, че ти не разбираш системата от закони и наказанията, които се прилагат при престъпването им?

— Не, няма да кажа това. Аз ги разбирам. Но коя съм аз? — попита с привидно спокойствие тя, ала гласът й потрепна развълнувано. — Можеш ли да ми отговориш на този въпрос, Акбар хан? Коя съм аз? Нима дълбоко в себе си и аз не съм неверница?

— О! — Очите му се присвиха. — Дотам ли се е стигнало? Стани.

Тя се изправи със свойствената си гъвкавост. Тялото й трепереше от напрежение, всеки нерв беше опънат до скъсване. Битката беше съдбоносна.

— Ти знаеш ли отговора на този въпрос? — попита меко той. — Може би си го разбрала по време на пребиваването си при феринджи? — Той предположи, че знае отговора, и зачака да чуе извиненията й или опита да го скрие от него.

Ала Айша беше отлично запозната с нрава му и беше твърдо решена да говори само истината.

— Понякога съм сигурна, че съм намерила отговора, но друг път не знам.

За момент в сините очи блесна изненада.

— За тялото на Кристофър Ралстън ли жадуваш или за душата му? Този въпрос я накара да вдигне глава. Този път изненаданата беше тя.

— И за двете.

— О! — Акбар хан скочи рязко на крака и плесна с ръце. — Отведете Айша обратно в стаята й.

Стражите я изведоха безшумно от стаята. Ханът отиде до прозореца и се загледа в снежната нощ. Мислеше си, че ще успее да прости тази изневяра, плод единствено на страстта и физическото желание, но съзнаваше, че му е невъзможно да прости за връщането й към чуждия народ. Това граничеше с предателство. А сега се оказваше, че двете неща са преплетени и неразделими.

Той се обърна нетърпеливо. Всъщност, каква разлика имаше? Тя беше само една жена, а онзи мъж беше неверник и крадец! Какво го беше грижа за причините? И двамата го бяха предали, а той трябваше да продължи борбата, за да освободи страната си от натрапниците. Трябваше да отиде в Джелалабад, който все още беше под властта на генерал Сейл и войниците му. Джелалабад беше изключително важен град и трябваше незабавно да бъде завзет от афганистанците. Същото важеше и за Кандахар. Само тогава победата щеше да бъде окончателна. Още утре щеше да обеси Кристофър Ралстън. Айша щеше да остане тук като затворница. Не му даваше сърце да я убие. По-късно, когато останеше свободен, щеше да помисли какво да я прави.

Решението беше взето, но кой знае по каква причина то не му донесе очаквания душевен мир. Защо се ядоса толкова на признанието й, че изпитва към Кристофър Ралстън много повече от физическа жажда? Любовта не беше чувство, което Акбар хан си позволяваше, защо тогава трябваше да се вълнува, че Айша е изпитала това чувство към друг мъж? Той трябваше да разреши тази загадка, защото тя заплашваше да разруши душевното му равновесие. А може би решението му да премахне онзи феринджи беше прибързано? Айша никога нямаше да му го прости.

Какво ли правеха, когато бяха заедно? Как влияеха чувствата върху любовните им игри? Защо пък да не задоволи любопитството си? Представата беше примамлива. За втори път щеше да погледа интересно представление. Това би бил подходящият завършек на една история, започнала преди месеци. Освен това осъденият на смърт мъж имаше право на последна любовна нощ. Ханът се усмихна коварно и отиде да даде необходимите заповеди.

 

Айша влезе в стаичката си и когато вратата се затвори зад нея, се разтрепери с цялото си тяло. Имаше чувството, че всяко мускулче по нея е сковано, сякаш го беше напрягала в течение на часове. Искаше да плаче… да крещи… да се свие на кълбо на пода, дори да загуби съзнание. Да се предаде. Защо стана така? Защо съдбата й беше толкова жестока? С нея бяха постъпили несправедливо и съзнанието за това отне дъха й. Тя потъна в блатото на самосъжалението и остави сълзите си да текат на воля. Не можеше да се пребори със съдбата, която я беше хвърлила в тази пропаст от страх и отчаяние. Всяка следа от самообладанието, придобито през последните осем години, бе прогонена от страстния изблик, достоен за някогашната Анабел Спенсър. Когато бурята утихна и тя си припомни хората, затворени някъде в огромната крепост, някои от които бяха преживели как изтръгват от ръцете им пищящите деца и ги насичат на парчета, изпита срам от себе си. Така е трябвало да стане и така стана.

„Едно обаче е сигурно: животът си тече; само то е сигурно, а другото лъже; и вечният цвят умира.“ Думите на Омар Хайам й донесоха утехата, която й носеха винаги. Може би те не можеха да утешат другите, но Айша, която години наред беше размишлявала върху смисъла им, си възвърна вътрешния мир и душевното спокойствие. Тя изми лицето си със студената вода от нащърбената кана и охлади подутите си от плач очи. Разпусна косите си и ги изчетка с ритмични, успокояващи движения. После почука заповеднически по заключената врата.

Отвори й мършава, облечена в черно жена с изкривени от артрит ръце и превит от тежкия труд гръб. Тя отвори беззъбата си уста, но не каза нищо. Очите й бяха празни. Господи, тази жена не е на повече от тридесет години, каза си със съжаление Айша.

— Донесете ми нещо за ядене и чай — нареди спокойно тя, защото знаеше, че продължава да бъде любимка на Акбар хан, макар да е затворничка. — Искам и дърва за огъня.

Жената промърмори нещо и се обърна да си върви. Айша чу тътренето на пантофите й по коридора. След малко седна отново пред камината и се отдаде на мечтите си. Трябваше да помисли какво би могла да направи, за да вземе собствената си съдба отново в свои ръце.

 

В помещенията на заложниците пламъчетата на свещите трептяха от течението, огньовете пушеха и воняха нетърпимо, но мъжете и жените бяха доволни: това беше първата им нощ зад каменни стени и под солиден покрив. Бяха им донесли огромна тенджера супа с месо и няколко дебели самуна хляб. Супата беше от овчи опашки и в бульона плуваха топчета мазнина. Кит си припомни разказите на Айша и обясни, че номадите ценят високо опашките на овцете, защото през дългата зима те са единственият им източник на месо. Никой не изкриви лице и всички изядоха с наслаждение бистрата супа — споменът за полугладното им съществование беше още пресен, — но по-късно започнаха да обсъждат дали не биха могли да си приготвят сами храната. Така щеше да бъде по-чисто, а и по-вкусно.

Разговорът беше станал много оживен, когато вратата се отвори. Влязоха трима въоръжени жилзаи и спряха насред стаята.

— Ралстън-хузор. — Това беше. Нямаше нужда от повече обяснения.

Кит се изправи бавно. Приятелите му го гледаха с разбиране и съчувствие. Той усети желанието им да му помогнат и за миг се изкуши да се отбранява. Но никой от заложниците нямаше оръжие. Нямаха дори един бастун, за да отбиват ножовете, камите и мускетите на афганистанците!

— Аз съм Ралстън — проговори спокойно той. — Какво искате от мен?

Мъжете отстъпиха безмълвно настрана и му посочиха вратата.

— Дали е дошъл часът на разплатата? — промърмори едва чуто Колин.

— Може би — усмихна се мрачно Кит. — Макар че е малко тъмно за бозкаши. Сигурно Акбар хан е измислил нещо ново. — Той наметна палтото си и се запъти към вратата. — Сега ще разбера. — Кимна смело на приятелите си и излезе в студената нощ, следван от тримата неми жилзаи.

Поведоха го през двора, минаха през една портичка в северната стена. Кит веднага забеляза промяната в атмосферата… нещо смълчано, тайнствено. Не срещнаха никого, но един или два пъти Кит беше готов да се закълне, че чува шумолене на плат или е забелязал черна одежда, която при тропота на мъжки ботуши изчезва като сянка зад най-близката врата. Той погледна изненадано мъжете, които го придружаваха. И тримата се взираха право пред себе си, сякаш им беше забранено да поглеждат встрани. Когато Кит нарочно забави крачка пред една врата й дори се извърна настрана, най-близкият войник го сграбчи грубо за рамото, две корави черни очи се впиха в неговите и го стреснаха до смърт. Той отстъпи крачка назад и понесе търпеливо ругатните и проклятията на пачу, които се изсипаха отгоре му. Предположенията му се потвърдиха. Това бяха женските покои. Той сведе глава в знак на извинение и помирение и бе обърнат грубо на другата страна, при което юмрукът на другия войник се заби болезнено в гърба му. Кит стисна здраво зъби, за да не им каже мнението си за това нелюбезно отношение, и тръгна напред по коридора.

На поставките горяха факли и вонята, която разпръскваха, беше много по-силна от мъждукащата светлина. Миришеше на мазнина, немити тела и стари дрехи. Спряха пред една врата, избита в каменната стена. Влажните стени бяха покрити с ледена корица. Кит се запита дали се страхува и усети, че трепери: струваше му се, че е преминал отвъд границата на човешките вълнения.

Вдигнаха тежкото резе и застаналият зад него мъж го блъсна с все сила през прага. Кит се спъна и трябваше да се хване за рамката на вратата, за да не падне.

Намери се в малка стая, оскъдно обзаведена подобно на другите в крепостта. Само огънят беше малко по-светъл, вонящите свещи бяха повече на брой, а на пода имаше кози кожи. Вратата зад него се затвори с трясък.

— Салаам, Ралстън-хузор — прошепна задавено Айша.

— Поздравявам те, Айша. — Той отиде при нея и протегна ръце да я докосне. Сега не беше време да се мисли за изненадващия обрат на нещата. — Той я прие като прекрасен подарък от боговете на любовта и страстта… от боговете на съдбата.

Айша се хвърли в ръцете му, прегърна го и се притисна до него с все сила. Кит усети замайващата близост на тялото й и спря да диша. Струваше им се, че не са се любили от цяла вечност. Не ги интересуваше, че се намират в мрачен затвор, забравиха преживяния ужас, загърбиха неумолимостта на настоящето и затвориха очи за неизвестното бъдеще — страстта им разцъфтя и ги обгърна в огнената си мантия.

Само преди седмица Кит беше вярвал, че никога няма да я види отново, а сега я държеше в обятията си, вдъхваше аромата й, милваше копринената, гладка коса, усещаше твърдите й гърди до своите. Айша се притискаше към него и трепереше с цялото си тяло. Ръцете й изследваха добре познатите кътчета на тялото му, от устата й излитаха несвързани думи, пълни с дива жажда. Тя се надигна на пръсти и впи устни в неговите, захапа жестоко долната му устна.

— Почакай, любов моя, почакай поне минутка! — помоли дрезгаво той, когато сръчните й ръце започнаха да откопчават мундира му.

— Не — прошепна страстно тя, — искам те сега.

Кит въздъхна и се обърна към тясното легло в ъгъла. Дръпна няколко големи кожи и ги хвърли на земята пред огъня. Айша се отпусна върху тях и му протегна ръце. Той изрита ботушите си, свали панталона си и се отпусна до нея.

Тя простена задавено и взе в ръцете си втвърдената му мъжественост. Толкова обичаше тялото му… Умелите й движения разпалваха и неговата, и нейната страст. Трябваше по-скоро да го усети отново в себе си. Кит свали шалварите й и хълбоците й се вдигнаха подканващо. Тя отвори бедра и той побърза да й даде, каквото желаеше, проникна дълбоко в нея, стана част от тялото й, изпълни я цялата. Тя вдигна крака, за да ги сключи здраво на гърба му, и двамата отлетяха далеч от мрачния затвор на крилете на насладата. Небето на любовта беше само тяхно.

— Велики Боже! — прошепна пресипнало Кит, пое шумно въздух и падна тежко върху нея. — Какво става с нас? Нима е възможно да изпитвам такъв отчаян глад и да се наситя по този невероятен начин? — Той се отдели от нея, претърколи се настрана, подпря се на лакът и започна да милва голото й тяло. — Нима е възможно и други хора да се обичат, както ние с теб, моя Ана?

— Приеми го като дар от небето — усмихна се тя, потънала в света на любовта, и се протегна лениво върху кожите, наслаждавайки се на докосванията му.

— Кой ни направи този неочакван подарък? — попита той и разроши косите й. Гласът му прозвуча сериозно.

Айша знаеше, че въпросът му се отнася до чудото на срещата им, но и до споделената любов.

— Нямам представа. Нека не задаваме повече въпроси. — Тя го погледна и сърцето й се сви от болка. Изведнъж разбра защо са го довели при нея и ленивото задоволство изчезна от тялото и душата й.

— Какво има? — попита нежно той и сложи ръка върху корема й, за да усети ласката на топлата кожа.

Главата й се наклони на една страна. Сега не биваше да говорят за това.

— Какво има, Ана? — настоя той, посегна към една свещ и освети лицето й. Сенките вече не можеха да скрият отчаянието й.

— Тихо, любими — прошепна с мъка тя и завъртя глава към догарящия огън. — Нека не пилеем скъпоценните минути. Какво значение има защо си тук?

— О не. — Той улови брадичката й и я обърна отново към себе си. — Това не е достатъчно, сърце мое. Искам да ми кажеш какво подозираш… какво знаеш… сега, веднага. То засяга и двама ни.

Червеникавото сияние на огъня се плъзна по бузите й и направи косите й още по-бляскави. Само нефритовите очи останаха празни.

— Ти знаеш — прошепна с болка тя. — Това е килията на смъртниците. Всеки осъден има право на последно желание.

— Господи, Исусе! — За миг Кит онемя. — Значи той е заповядал да ме доведат тук? Откъде идва това безсърдечие, тази жестокост?

Усмивката й беше студена.

— Защо питаш, Кит? Не помниш ли какво стана в проходите?

За момент се възцари тишина. После Кит се наведе над нея, прегърна я, свали жакетчето й, за да я види напълно гола, и остана заслепен от матовия блясък на тялото й. Страшната действителност потъна зад стените на затвора. Тук беше гнездото на любовта.

Кит положи любимата си на меките кожи и ръцете му започнаха да милват пламенно гърдите й, да търсят добре познатите й чувствителни места. Когато ръката му се плъзна към измършавелите й хълбоци, на челото му се изписа дълбока бръчка.

— Много си отслабнала. — В гласа му прозвуча укор.

— Не съм само аз — отговори тя и се запита какво ли става в душата му. Кит се държеше така, сякаш страшните думи изобщо не бяха казани, сякаш нищо не можеше да хвърли сянка върху любовта им.

Той кимна.

— Обърни се.

— Защо да се обърна? — изгледа го накриво Айша.

— Обърни се по корем — нареди строго той.

Тя вдигна рамене и се подчини.

— Сега ще видим дали съм научил нещо от теб през изминалите месеци, любов моя — прошепна той и коленичи до нея. Нави косата й и я вдигна над главата, после започна да разтрива шията, раменете и гърба й, да ги мачка и притиска, като използваше наученото от нея и й доставяше облекчението и утехата, с които тя толкова пъти го бе дарявала.

Кит усещаше как Айша се отпуска все повече и повече и се усмихваше, горд от успеха си. Тя реагираше също като него на умелия масаж. Протягаше се, извиваше се като змия, стенеше дрезгаво. Той се приведе да целуне ухото й, после се дръпна назад, към краката й, притисна палци в гръбнака й и плъзна бавно ръце към задните й части, после към бедрата, напредвайки постепенно, с кръгови движения. Разтри бедрата й, помилва всички чувствителни места, погъделичка колянните ямки и се наведе да ги целуне, размачка силно прасците и потърси най-важните места по стъпалата, които, както знаеше, донасяха отпускане и блаженство на цялото тяло.

— Колко било хубаво… — пошепна учудено тя. — Никой не го е правил за мен.

— Толкова се радвам — отговори той, мушна ръце под бедрата й и я повдигна така, че да се опре на ръцете и коленете си. — Радвам се, че съм първият. А сега ще направим нещо друго. — Обхвана с две ръце хълбоците й и проникна внимателно в разтворената й женственост. Айша отпусна глава към меките кожи, затоплени от огъня и от телата им, и се остави в умелите му ръце. Никога досега не се бяха любили в тази поза. Движенията му й доставяха неизмерима наслада.

Застаналият отвън Акбар хан спусна бавно капачето пред тесния отвор. Влюбените бяха твърде заети със себе си, за да забележат, че не са сами, че някой ги гледа и слуша. Играта, измислена от самия него, се оказа съдбоносна грешка. Той излезе навън, вдъхна дълбоко ледения въздух и се загърна в топлото палто. Мислеше, че ще задоволи любопитството си, като присъства на последната среща между Айша и любовника й, мислеше, че ще изпита удовлетворение от представлението, на което бе дошъл неканен, искаше му се двамата да се любят, без да подозират, че участта им е решена.

Стана съвсем друго. Айша отгатна намеренията му и ги съобщи на своя англичанин, който я изслуша, а после продължи да я люби, сякаш утрешната му смърт нямаше никакво значение. А тя забрави страха в обятията на любовника си.

Видяното от любовната им игра също не го удовлетвори. Без съмнение, насити предостатъчно любопитството си по отношение на разликата между любовта и плътското удоволствие, но тези нови знания никак не му харесаха. Почувства се ограбен, лишен от увереността, че плътското удоволствие е единственото, което има значение за мъжа.

Потънал в нерадостни мисли, Акбар хан се върна в покоите си.