Джейн Фийдър
Нефритови очи (14)

Тринадесета глава

Ако беше очаквала, че при завръщането си любимият й ще прояви бурно своите чувства, Анабел разбра самоизмамата си в мига, в който видя лицето му.

— Какво стана? Да не би лейди Сейл…

— Не — поклати глава Кит и направи опит да се усмихне. — Колкото и да е учудващо, този въпрос се уреди без много затруднения. Оказа се обаче, че ти си имала право с нападението над интендантския форт.

— Затова ли си толкова обезпокоен? — прошепна с болка Анабел.

— Да. Командващият офицер получи заповед да се държи до последния човек. Надявам се, че скоро ще можем да му изпратим подкрепление. — Той се разхождаше неспокойно напред-назад и ясното му чело беше прорязано от дълбоки бръчки. — Мисля обаче, че скоро ще се видим принудени да напуснем това място.

Анабел седна, скръсти ръце пред гърдите си и склони глава. Видът й издаваше пълно покорство.

— Всяко зло за добро — промърмори Кит. — Знам, че не ти казвам нищо ново. Важното е да се подготвим за онова, което ни очаква.

— Продължавай, Ралстън-хузор.

Той прие леката подигравка като сянка от миналите им разправии и дори се усмихна.

— Ще ти трябва кон, Айша.

— И то добър — гласеше отговорът. — За съжаление кобилката ми остана в Кабул.

— Ти имаше чистокръвен арабски кон, ако не се лъжа.

— Точно така. — Погледът й издаваше внимание.

— Щом си се научила да се справяш с арабските коне, значи яздиш достатъчно добре, за да се справиш с кон, който е свикнал с моята тежест.

— Да, мисля, че ще се справя.

— Имам няколко коня, за съжаление все кавалерийски, не състезателни. Най-добре да ти дам един от тях, но първо трябва да се научиш как се язди такова животно.

Айша кимна пренебрежително.

— Вече ти казах, че с удоволствие ще се пораздвижа малко. Имам нужда от чист въздух.

Кит я погледна с усмивка.

— Не мога да ти предложа препускане из планините, но днес съм на служба в манежа и ще обучавам ескадрон кавалеристи. Би могла да се присъединиш към тях.

— В какво облекло?

— Афганистанско. Остави обясненията на мен.

— Как ще яздя без ботуши?

— Ако ме извините за намесата, сър, аз мога да набавя чифт дамски ботушки за езда — проговори почтително Харли, застанал в отворената врата на дневната. — В кухнята на църквата работи едно афганистанско момиче и е готово да снабдява англичаните с всичко, което поръчат… срещу определена цена, разбира се.

— Тогава ти поставям задачата да попълниш гардероба на мис Спенсър, Харли — отговори бодро Кит. — Без да отговаряш на въпроси и без да пестиш рупиите.

— Веднага ще се заема, сър. Може ли да получа едната пантофка на мис Спенсър, за да видя номера?

— Вероятно момичето е с предприемчив дух и има роднини на пазара — промърмори Анабел и потърка босия си крак. — Ако заплащането е добро, общуването с неприятеля не е предателство. Сигурно малката е струпала цял склад зад църковната кухня.

— Е, ако ни достави всичко необходимо, няма да размишлявам за произхода й — заяви Кит. — Най-добре иди с Харли и сама си купи онова, от което се нуждаеш. Ти ще се справиш по-добре от него.

— Вярно е, освен това умея по-добре да се пазаря — отговори замислено Анабел. — Ще ми трябват вълна и кожи, за да се пазя от студа. Ще си купя и едно чадри, за да си улесня живота. Палтото е хубаво, но ми е много трудно да се загърна цялата в него. Сигурно ще ми трябват и…

— Достатъчно! — прекъсна я през смях Кит. Всички жени обичаха да купуват. — Вземи всичко, каквото ти трябва. Не мога да си представя, че ще ме разориш. През това време аз ще отида в обора, за да реша кой от конете ми ти подхожда най-добре. След това ще ви запозная.

Той се върна скоро, възседнал силен и изключително грозен петнист жребец. Анабел, която все още беше без обувка, заподскача на един крак към входната врата и се развика през смях:

— Предпочитам арабската си кобилка!

— Може би, но Чарли ще ти служи по-добре. Ела да те запозная с него.

— За съжаление ми липсва едната обувка.

Кит слезе от седлото и поведе коня към входната врата. Анабел огледа внимателно коня, протегна ръка и помилва ноздрите му.

— Какъв огромен жребец…

— Маниерите му са отлични — увери я Кит. — И е невероятно издръжлив.

— Хмм… — Анабел и новият й кон се спогледаха, после тя се надигна на пръсти и нежно духна в ноздрите му. Конят накъдри кадифената си муцуна и оголи зъбите си в усмивка.

Кит кимна доволно. Анабел и Чарли щяха да свикнат бързо един с друг.

— Надявам се ботушките да ви харесат, мис. — Харли дотича по пътеката с чифт кожени ботушки в ръка. — Онази крадлива сврака искаше цяло състояние за тях, сър.

Кит махна с ръка, взе ботушките и ги огледа внимателно.

— Изглеждат достатъчно здрави. Обуй ги и да тръгваме.

Анабел грабна ботушите и много скоро се появи в образа на Айша — забулена, скрита под тежкото палто. Кит я сложи на гърба на Чарли, който, кой знае как, доби изненадан вид, сякаш на гърба му беше кацнала муха, но въпреки това склони любезно глава и затропа покрай Кит към манежа.

В голямата, подобна на обор сграда се бяха събрали двадесетина кавалеристи и чакаха край конете си. Един строен, обрулен от ветровете индийски офицер надзираваше момъка, който се мъчеше да изглади посипаната с трици арена.

— Добро утро, капитане — поздрави индиецът. — Мисля, че сме готови за урока.

— Добро утро, рисалдар — отговори приятелски Кит. — Моля, свалете седлата, господа — обърна се той към кавалеристите. Закрачи към арената и извика през рамо: — Айша, ти още не сваляй твоето.

Никой не се учуди на заповедта. Кавалеристите се подчиниха, макар и неохотно. Докато разседлаваха конете си, те хвърляха любопитни погледи към неподвижната, забулена фигура на гърба на огромния жребец, която очевидно принадлежеше на капитана.

Рисалдарят не направи опит да скрие любопитството си.

— Вие имате посещение, а, капитане?

— Една… една приятелка, би могло да се каже — отговори Кит и се ухили съзаклятнически. — Обзаложих се, че ще я науча да язди в манежа не по-зле от най-добрите ни кавалеристи. Затова ще я водя с мен винаги когато съм на служба. Ако нямаш нищо против, рисалдар, можеш да се позанимаеш индивидуално с нея. Понякога ще ти я пращам да се упражнявате.

Индиецът беше свикнал е лудориите и малко странните понякога забавления на офицерите от аристокрацията и дори не трепна.

— А говори ли английски?

— Малко — отговори небрежно Кит. — Обаче разбира всичко, каквото й се каже.

Кавалеристът кимна и рече:

— Съмнявам се, че Чарли изобщо забелязва, че някой седи на гърба му. — Той огледа коня и ездачката му с поглед на познавач. — Тя ще трябва да го убеди да я слуша, но без мускулна сила. Е, Чарли е добро същество и не вярвам да й създава ядове.

Кит кимна и се обърна към войниците, които вече бяха възседнали голите гърбове на конете.

— Започваме ли, господа? Замахване надясно, ако обичате.

Анабел наблюдаваше внимателно движенията на войниците и скоро разбра защо лицата им изразяваха такава неутешимост. Това упражнение се изпълняваше много трудно без седло. Ограничени в движенията си от дългите мечове, които бяха чисто церемониални, и от копията, които трябваше да държат неподвижни, войниците започнаха да описват полукръгове под зорките погледи на капитана и рисалдаря.

Чарли започна да рие неспокойно в триците. Очевидно не му беше приятно, че е разделен от другарите си. Айша го успокои с няколко тихи думи и опъване на юздите.

— Нека първо ги погледаме — обясни му тя, след като конят се поуспокои. — Ти може би знаеш как се прави, но аз нямам представа.

Тя продължи да наблюдава упражнението, възхитена както от този нов Кит, така и от самата дресура. Гласът му, тих и винаги учтив, даже когато критикуваше или поправяше грешките на войниците, и равномерният тропот на копитата бяха единствените шумове в дървената постройка. Ритуалът изглеждаше дяволски сложен и приличаше повече на танц, отколкото на подготовка за бой. Айша не се усъмни нито за миг в ездаческата опитност на Кит, който извършваше с лекота и най-трудните маневри, както и в умението му да общува с коне. Ако двамата с Чарли успееха да постигнат съгласие, щяха да се справят не по-зле от него.

След известно време Кит пошепна нещо на рисалдаря и той продължи упражнението с войниците. Кит му кимна и се запъти към Айша. Вървеше с дългите, енергични крачки на атлет и тесният, прилепнал панталон, както и отлично ушитият жакет, подчертаваха всички предимства на стройното му тяло.

— Хайде първо да опитаме половин въртене надясно — предложи бодро той. — Освен ако не искаш да си останеш тук през цялата сутрин като паметник на търпението.

— Не, разбира се, че не искам — отговори с известно нетърпение тя, но видя как сияеха очите му и се засмя. — Само не бих искала да изглеждам смешна, нали разбираш…

— Това няма да се случи. Чарли знае много добре какво трябва да прави, но няма да се чувства добре, ако не го водиш. — И той започна да й дава указания със същия любезен и едновременно с това категоричен тон, с който се обръщаше към кавалеристите.

Айша се учуди колко й е лесно да следва нарежданията му и да не се сърди на безкрайните повторения.

— Ти си чудесен учител — проговори с обич тя. — Имаш талант.

— Този комплимент ми прави чест — отговори той и очите му блеснаха дяволито. — Готова ли си да се присъединиш към другите? Не мога през цялото време да ти давам частни уроци.

— Какво ли ще си помислят за мен? — пошепна несигурно тя и хвърли боязлив поглед към арената.

— Те са тук, за да яздят, а не за да мислят — поправи я Кит. — Готова ли си?

Нямаше какво повече да се каже.

— Готова съм, разбира се — промърмори нетърпеливо Айша, подкара Чарли към арената, а Кит се запъти с големи крачки към поста си пред строените кавалеристи. Едрият жребец зае обичайното си място в средата на редицата и господарят му избухна в смях.

— Нали ти казах, че знае какво да прави.

Два часа след това Анабел се чувстваше изтощена до смърт, пот се стичаше по тялото й, макар че в манежа цареше леден студ. Ставаше й мъчно, като си помислеше за кавалеристите с тежкото им въоръжение и без опората на седлото и стремената.

Най-после Кит даде знак за свършване:

— Много добре, господа. Достатъчно за днес. Много ви благодаря за добрата работа.

Всички приеха с облекчение и благодарност учтивите му думи, отговориха с готовност на поздрава му и изведоха конете си от арената. Рисалдарят ги последва, а Кит хвърли ухилен поглед към Айша.

— Е, пораздвижи ли се, както ти се искаше?

— Не се смей — укори го сърдито тя. — Предпочитам да се състезавам с Акбар хан, отколкото да…

— Какво предпочиташ?

— Понякога той ме предизвикваше да играем тази игра — обясни с усмивка тя, преметна крак през седлото и се плъзна в чакащите ръце на Кит. — Всъщност, това беше по-скоро изпитание, отколкото игра — поправи се замислено тя. — От време на време се питах какво ли щеше да стане, ако не бях издържала изпитанието, ако бях като всички други жени. Дали щеше да ми се насити и да ме захвърли? — По гърба й пробягаха студени тръпки. За първи път осъзна колко много се е измъчвала от този дълбоко вкоренен страх.

Тя погледна Кит в лицето и се стресна. Сивите му очи бяха твърди като гранит, устата опъната в тънка линия.

— Феринджи! — прошепна предупредително тя и направи опит да се усмихне. Не й беше трудно да отгатне мисълта му. — Веднъж вече ти казах, че не бива да ме оценяваш според вашите норми.

— Но мога да държа похитителите ти отговорни за онова, което са ти сторили — проговори студено той.

— И какво са ми сторили? — учуди се Анабел. — Недей така, Ралстън-хузор, не съм видяла нищо лошо от Акбар хан.

— Така ли? — Той я погледна пронизващо, сякаш искаше да проникне в душата й. — Истината ли казваш, Анабел Спенсър? Вероятно не очакваш от мен да ти повярвам. Ти си била дете, когато са убили родителите ти пред собствените ти очи, а теб са отвлекли, хвърлили са те в една затворена зенана и са започнали да те учат на неща, които никое дете не бива да знае. Кой те е научил да се страхуваш, ако не те? Не ми говори, че детето е преживяло всичко това, без в душата му да останат кървави рани!

— Аз се промених, това е вярно — възрази твърдо тя. — Но това не означава, че нося в душата си рана. Може би ти мислиш така, защото виждаш, че съм неспособна да се върна към предишния си живот. Искам да знаеш, че промяната в мен е много дълбока, Кит, и аз наистина не мога да се върна назад.

Убедеността й идваше направо от сърцето. Кит потрепери от внезапен студ. Днес за пореден път бе чул от устата й, че двамата са съвършено различни. Ала той бе отишъл твърде напред във фантазиите си и беше започнал да си въобразява, че съпротивата й е само формална. Погледна я и кимна сериозно:

— Да, бих го възприел като жестока рана, ако се окаже истина. Студеният манеж потъна в гробна тишина и двамата усетиха почти физически колко дълбока е пропастта помежду им.

— Това е съдба — наруши мълчанието Анабел. — Ние сме в ръцете на съдбата, Кристофър Ралстън. „Всичко е само шахматна дъска от дни и нощи, дъска, на която съдбата си играе с хората: тя ги насочва напред и назад, съединява ги и ги разделя, а накрая ги хвърля един след друг в кутийката за фигури.“ Така е писал един персиец, един от любимите поети на Акбар хан — обясни тя, забелязала учудването му. — Живял е през единадесетия век. Името му е Омар Хаям.

— И ти си възприела тази философия?

— О, не съм съвсем сигурна — отговори нетърпеливо тя и се обърна към изхода. — Какъв смисъл има да водим този разговор?

— Ако не го разбираш, и аз няма да ти го кажа — отговори нетърпеливо той и болката в гласа му отстъпи място на гнева. — Най-добре е да се върнеш в бунгалото. Имам и други задължения.

Айша му отговори с ислямски поздрав, при което той улови ръцете й и ги стисна до болка.

— Защо ме вбесяваш така, Анабел? Иска ми се да те раздрусам, докато зъбите ти затракат от ужас!

— Ти просто се отбраняваш срещу истината, която ти казах — отговори меко тя. — Ако я бях скрила от теб, щеше да повярваш, че виждам света през твоите очи, и това щеше да бъде още по-лошо.

Кит въздъхна примирено и я пусна.

— Помоли Харли да те отведе при онази афганистанска търговка. Ще се радвам, когато знам, че имаш достатъчно дрехи за всички превратности на съдбата.

Той проследи излизането й от манежа и за кой ли път се възхити на грациозните й движения. Тя беше толкова различна от другите млади жени, които познаваше… Никоя не се движеше като Анабел, никоя не беше способна на това тихо спокойствие. Той се усмихна криво и си каза, че никоя жена не умееше и да избухва като нея, да сипе проклятия като последното улично хлапе… Сенки от миналото, беше признала тя, събудени от двучасовия урок по езда. Може би двамата имаха общо бъдеще…

С тази окуражителна мисъл той се метна на гърба на Чарли и препусна към обора.

Късно следобед Кит се върна в бунгалото си, след като през целия ден си беше блъскал главата как да организират нападения срещу двата завзети форта. Когато влезе в антрето, Харли тъкмо излизаше от кухнята.

— О, ето ви и вас, сър. Ако знаете какъв ден прекарах! — изрече задъхано той и го последва в дневната.

— Ходихте ли на покупки с мис Спенсър? — Новите правила изискваха да се пие алкохол само следобед и Кит с доволна въздишка си наля чаша бренди.

— Да, разбира се, сър. Велики Боже, никога не сте виждали такова нещо! Мис Спенсър и онова момиче от кухнята едва не се хванаха за косите, сър, и през цялото време бъбреха на онзи езически език. Не разбрах нито думичка, но мис Спенсър свали цената от шестстотин на двеста рупии. — Изуменото изражение на общо взето равнодушното лице на Харли, отразяваше страхопочтителното стъписване пред манията на тукашните жени да пазаруват.

Кит се ухили с разбиране.

— Много ли накупихте?

— Нямам представа, сър, но вероятно е било много. Момичето ще донесе дрехите утре сутринта. Мис Спенсър рече, че то нямало много женски дрехи тук и трябвало да ги донесе от града.

Усмивката на Кит угасна.

— Постовете няма да я пуснат. Или поне не би трябвало.

Харли кимна мъдро.

— Мис Спенсър каза, че момичето знаело някакъв път, и многократно минавало по него, без да го забележат.

Кит смръщи чело и отпи голяма глътка бренди. Не се учуди особено, защото знаеше, че защитата им е пълна с дупки и те просто не бяха в състояние да запушат всичките.

— Къде е сега мис Спенсър?

— Мисля, че си почива, сър. Изглеждаше доста уморена, след цяла сутрин езда и цял следобед пазарлък. — Харли изтри запотеното си чело. — Всеки би се уморил, нали?

— Мога да си представя. Какво има за вечеря? Гладен съм като вълк. След закуска не съм хапнал нищичко.

— Всички складове са празни, сър. Не ми дадоха нищо, но кокошката е снесла яйца, нищо, че е толкова стара — обясни потиснато ординарецът. — Имаме още чувалче брашно, няколко картофа и праз лук. А, и бекон…

— Добре де, но какво има за вечеря? — прекъсна го Кит, който наистина умираше от глад.

Харли го погледна виновно.

— Направих малко задушено с картофи и лук сър, с повечко сланина. Ще запазя бекона за закуска, ако нямате нищо против…

— Ти си най-добрият ординарец в целия свят! — похвали го искрено Кит. — Не исках да те засегна с настойчивостта си. — Усмихна му се обезоръжаващо и Харли засия с цялото си лице.

Поласканият момък се поклони и попипа стеснително яката си, сякаш внезапно му беше отесняла.

— Ще отида да погледна вечерята, сър. — Той изчезна в кухнята и Кит отнесе чашата си в затъмнената спалня.

Анабел се протегна сладостно, прозя се и му се усмихна щастливо.

— Колко време съм спала?

— Сигурно много дълго, като се има предвид какво ми разказа Харли — подразни я той и седна на леглото. — Какво ще кажеш за една целувка?

Очите й блестяха като нефрит в полумрака.

— Значи вече не искаш да ме раздрусаш?

— За момента не — отвърна сухо той. — Но съм сигурен, че спокойствието ми няма да трае дълго. — Той се приведе над нея и пошепна: — Целуни ме, невъзпитано хлапе.

Тя се подчини с готовност, после седна до него.

— Бяхме на покупки. Сигурно Харли вече ти е разказал как мина.

— Тази вечер Харли прояви необичайно красноречие — отговори с усмивка Кит, свали мундира си и се изтегна доволно на леглото. — Освен това ми каза, че търговката знае някакъв таен път, по който минава със стоките си.

— Естествено — отговори делово Айша. — Нима не си подозирал, че селището гъмжи от шпиони?

— Бих казал, че съм го очаквал. — Той разкопча ризата си. — Всъщност, Макнейтън също има цял куп шпиони в Кабул и ги използва за гадните си интриги.

— Значи той кове планове срещу Акбар хан? — Анабел скочи от леглото и запали газената лампа на масата. — Съмнявам се, че постъпва умно.

— Защо мислиш така? — Кит събу ботушите си и ги захвърли в ъгъла. — Както се казва, око за око.

— Зависи от много неща. За какви интриги говориш?

— Знаеш ли, Макнейтън има един агент, на когото много разчита. Казва се Мохун Лал и живее в градската резиденция на един от племенните водачи. Този Мохун Лал е натоварен да съобщи на афганистанските първенци, че който донесе главите на някои от най-злостните ни противници, ще получи огромна сума пари.

Анабел го погледна стреснато.

— Това е предателство в най-страшната му форма!

— Твоят бивш хан сам даде това предложение — напомни й Кит.

— Акбар хан е предложил на Макнейтън да организира убийството на най-решителните бунтовнически водачи? Не мога да повярвам, че е казал такова нещо.

Кит разтърка схванатия си врат и се надигна.

— Не го каза точно така, но смисълът на думите му беше ясен. Отвратително е, че пълномощникът на Короната го възприе така буквално. Всъщност Акбар хан предложи да се посеят раздори между отделните племена, защото тогава те ще са заети с разправиите помежду си и няма да имат време да се бият срещу нас.

— И ти се хвана на въдицата му? След всичко, което съм ти разказвала за Акбар хан, след всичко, което видя и чу в крепостта му? Как можа да бъдеш толкова глупав, Кит? — Тя го погледна укорително и отиде до прозореца.

— Не си права, не съм се хванал на въдицата му — отговори сърдито той. — Аз бях само посредник. Бях длъжен да предам думите му на пълномощника и той…

— Веднага падна в капана — допълни горчиво Анабел. — Ако британците решат да действат с предателство и нарушат дадените клетви, тогава Акбар хан няма да има угризения на съвестта, че прилага насилие.

— Но нали самият той наведе Макнейтън на тази идея! — извика гневно Кит.

— Не е така. Макнейтън е имал пълното право да избере. Акбар хан го е изпитал, за да знае дали може да му има доверие. Много добре знаеш, че Акбар хан е непредвидим. Той ти предлага ябълка, но отхвърля всяка отговорност от себе си, ако я изядеш.

— Какво да правим?

Кит наметна един кадифен халат и дръпна толкова силно колана, че едва не го скъса.

Анабел усети умората му, изпълващото го недоволство и горчивина. Отиде при него, прегърна го през кръста и сложи глава на гърдите му.

— И аз съм безпомощна като теб. Хайде да не говорим повече за това. Искам да си починеш, не да се караш с мен.

Кит помилва косата й. Тя го прегръщаше без страст, искаше само да му влее малко от нежността и спокойствието си. Тези качества й помагаха да заглажда и най-острите противоречия, да омекоти и най-страшната караница.

— Сигурно си гладен — прошепна на гърдите му тя. — Харли се скри в кухнята веднага щом се прибрахме. Да вървим в трапезарията, аз ще ти сервирам.

Кит се подчини. Той усети как напрежението и опасенията се разсеяха. Айша се грижеше предано за него, обслужваше го, наливаше му вино, поддържаше огъня, говореше за разни неща, които нямаха нищо общо с жестоката съдба, с борбата, предателството и опасното подценяване на врага. Той изпита прекрасното, омагьосващо чувство, че е център на света, че светът съществува само за да му създаде спокойствие и удобство, а усещането, че броди през една неразрешена, но примамлива страна на чудесата, го завладя като в първата им нощ. По-късно, огряна от меката светлина на газената лампа, тя дари на тялото му същото отпускане и задоволство и сънят го залюля в меките си обятия.

Когато Кит заспа, Анабел приглади буйната си коса, наведе се над него и с усмивка очерта с връхчето на показалеца си твърдите черти на лицето му. Насън това лице не изразяваше присъщото му, понякога мъчително самопрезрение, студеният блясък на знанието в сивите очи го нямаше. Тя се запита какво ли дете е бил: във всеки случай е приличал на ангелче с тези гъсти руси коси и обезоръжаващата усмивка, която изгряваше на лицето му, щом забравеше да бъде циничен или скучаещ. Сигурно никой не е устоявал на ласкателствата му.

Тя изгаси лампата и се сгуши до него, завита до брадичката. Много е приятно да споделяш леглото с мъж, каза си развеселено тя и се прозя доволно. Никога преди това не бе усещала, че присъствието на чуждо тяло може да бъде толкова успокояващо и утешително… разбира се, докато съдбата оставяше фигурите на шахматната дъска. Защо ли беше толкова твърдо убедена, че съдбата е жена?

Отначало събитията отвън не проникнаха в света на сънищата й, скрит под дебелата завивка, но тя се събуди изведнъж и седна в леглото в същия момент, в който и Кит я погледна с бистър поглед.

— Какво става, по дяволите? — Той скочи от леглото и изтича до прозореца. — Нищо не се вижда. — Навлече панталона и ризата си и закрачи към вратата. — Не се чуват изстрели, значи не сме нападнати. Колко ли е часът?

— Минава полунощ — отговори глухо Анабел и бързо облече жакетчето си. — Къде ми е булото?

Кит отвори уста, за да й нареди да си остане вкъщи, но бързо я затвори и хвърли булото.

— Обещай ми, че няма да говориш с никого и няма да съобщаваш пред целия свят какво мнение имаш за надутите и глупави феринджи.

— Ще си запазя думите, докато се приберем вкъщи — обеща тържествено тя, закрепи булото зад ухото си и грабна палтото. — Тръгваме ли?

Кит кимна и отвори вратата. Харли вече ги чакаше в антрето.

— Какво става? — попита мрачно той и огледа околните къщи, ярко осветени в този ранен утринен час.

— И аз мисля същото — отговори Кит. — Положението не е добро. — Той излезе навън и се обърна. — Айша, стой близо до мен. Не искам да те губя от поглед, разбра ли?

— Разбирам, Ралстън-хузор — отговори тихо тя и сведе глава. — Ще вървя на две крачки след теб, както е прието.

Въпреки напредналото време и убеждението си, че току-що е бил забит нов пирон в британския ковчег, Кит не можа да се удържи и се засмя. Ощипа я по ръката и й напомни развеселено:

— Мисли за това през цялото време.

Тримата забързаха към централния площад. В селището цареше страшна бъркотия. Изведнъж Кит спря.

— Господи, та това е Уорън с гарнизона си! Напуснал е поста си.

— За какво говориш? — Айша застана до него и се надигна на пръсти, за да различи нещо в навалицата. Площадът беше пълен с коне и войници. Сред неистовия шум се издигаха отделни гласове, които ревяха неразбираеми заповеди.

— Не мога да повярвам, Кит. — Боб Маркъм, изникнал сякаш от нищото, се присъедини към тях. — Уорън твърди, че не е получавал заповед да се държи до последно. Дяволите да го вземат нашия началник! Майор Грифит се готвеше да излезе от крепостта с няколко роти, за да щурмува форта на Шариф. — Той изглеждаше също като Кит, несресан, с накриво закопчан мундир. — О, Анабел, простете, не ви видях — поздрави разсеяно той и продължи мрачно: — Уорън казва, че неприятелят обстрелвал портата на форта и че досега е успявал да го задържи. Не искал да чака афганистанците да нахлуят вътре, затова тръгнал. — В гласа на Боб звучеше отвращение. — Доколкото разбрах, заповядал да пробият дупка в стената на форта и прекарал оттам всичките си хора.

— Каква гадост! — изкрещя ядно Кит и прокара пръсти през косата си.

— Ти си твърде мек — усмихна се Боб. — Аз бих го нарекъл другояче.

— И аз, повярвай. Може би той наистина не е получил второто съобщение. Но както и да е… — Кит вдигна рамене. — Или ще се бием, или ще уговаряме условията за капитулация. Освен ако Елфинстоун не реши да се свие в креслото си и да потърси решение в гладната смърт.

Двамата мъже сякаш бяха забравили Айша, а и тя не правеше нищо, за да насочи вниманието им към себе си. Тя стоеше неподвижна отстрани, слушаше разговорите наоколо и размишляваше напрегнато. Скоро се появиха и други офицери, загрижени и ядосани, тонът се повиши и в същото време стана по-тревожен. Анабел стоеше настрана и си повтаряше, че и тук, както и в зенаната, тя нямаше никакво право да се намесва в мъжките разговори. В укрепеното селище имаше само четирима мъже, освен Кит и Боб, които знаеха коя е тя и откъде е дошла, и след като Кит държеше да запази анонимността й, тя нямаше друг изход, освен да се подчини, както беше правила през последните години от живота си. Стана й смешно при мисълта, че Кит беше решил да скрие някъде Анабел Спенсър и да качи Айша на гърба на Чарли.

Тя не се помръдна дори когато Кит, зает с разговора, се отдалечи и я остави сама. Разбираше, че цялото му внимание е погълнато от случилото се, и не се разсърди. Остана на мястото си, питайки се колко ли време ще мине, докато той си спомни за нея.

Минути след като беше изчезнал зад ъгъла, Кит излезе на площада тичешком, с разкривено от тревога лице. Като я откри на същото място, загрижеността отстъпи място на учудване. Втурна се към нея и попита неспокойно:

— Какво има?

— Исках само да разбера колко време ще ти трябва, за да се сетиш, че си ме оставил — отговори безгрижно тя.

Кит я погледна несигурно и се опита да отрече вината си, но не можа да произнесе нито дума.

Анабел избухна в смях.

— Не се тревожи, не съм обидена. Само стигнах до заключението, че всички мъже по света са еднакви, все едно дали живеят в планините на Афганистан или в европейски вили. Щом се задълбочат в някой интересен разговор, жените престават да съществуват.

— Това не е вярно — възрази Кит. — Животът без жени би бил непоносим.

— Да, но само докато те не забравят мястото, което им е отредено. — Тя го погледна с разбиране и се усмихна.

— Стига толкова — отсече сърдито Кит. — Няма да стоим насред площада и да си разменяме остроти. Твоето място е в леглото и искам веднага да те видя там.

— Трябва да потърсим храна — промърмори замислено тя. — Казват, че любовта е най-добрият заместител… когато няма нищо по-добро…

Продължавайки да се шегуват, двамата тръгнаха към къщи. Шегите им помагаха да скрият ужаса си от положението, в което се намираше британското селище. А то беше повече от страшно.