Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свидетели на времето
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura (2008)

Издание:

Георги Стоев. СИК. Книга втора

Поредица: Свидетели на времето

Под редакцията на: Владо Даверов

Издателство: Световит, 2007

ISBN: 9549761290

История

  1. — Добавяне като отделен текст; беше при № 5496

Глава XX

Поли имаше един приятел от Радомир Юлиан, когото всички по неизвестни причини наричаха Зорката. Познаваха се още от Германия. Там му беше помагал в убийствата и след това двамата, доколкото се знаеше, са лежали заедно в затвора.

Зорката командваше целия район на Радомир и работеше предимно с катаджиите. За него не беше никакъв проблем да регистрира каквато и да е крадена кола. Пренабиваше номерата съвсем небрежно, защото беше купил полицаите до един. Повечето от големите софийски гангстери именно затова караха коли с пернишки номера.

Зорката приличаше на дружески шарж — малко човече с голяма глава. Обичаше да се застоява вечерно време по кръчмите и да се прави на велик, но без съмнение владееше целия регион.

— Аз съм осигурил автомобилния парк на СИК! — хвалеше се той. — Без мен те са нищо.

— Кажи му на тоя да млъкне, че все ще се намери кой да му отреже динята, дето я има за глава — караше се Маджо на Поли.

Поли обаче защитаваше приятеля си — определено имаше слабост към него.

— Остави го нека си плямпа. И без друго не му плащаме нищо.

Точно по това време организацията реши да контролира централизирано дрогата. Районът на Перник и Радомир се оказа изключително апетитен. Миньорите вземаха добри заплати, а синовете им нямаха никаква работа. Животът на всички протичаше между две квартални кръчми, овъргалян в кал от кюмюр и сажди. Хероинът наистина им беше единственото спасение. Точно тогава обаче от Германия се завърна стар мошеник и върл враг на Поли — Никодим. Навремето Зорката работеше за него. Помагаше му в кражбите на автомобили и го покриваше, когато се наложи. Никодим го смяташе за свой слуга. На практика, той го беше наследил от Поли.

— Почваш да работиш за мен, гъз! — привика го веднага Никодим.

— Ще има да вземаш, мой човек — опъна се Зорката. — Аз отдавна съм човек на СИК и бачкам за тях.

Това си беше самата истина. Ние с Женята имахме вече големи бригади и му гостувахме понякога. Целият район знаеше, че зад него стои стабилен гръб. Освен това хероинът се харчеше добре и Зорката се отчиташе редовно. Никодим обаче не миряса. Отиде директно при Жоро Илиев.

— Има там при мен един миризлив чорап, мой комшия, който в Германия ми беше пълна подлога — оплака се той. — Одупил се е на СИК—аджиите и ми се прави на голямата работа.

— Действай! — даде му карт—бланш Жоро. — Имаш едно рамо от мен.

Никодим не изчака да минат дори два дни. Вече набираше хора около себе си, събра ги и за една нощ натроши всички дилъри на Зорката. Хероинът мина в негови ръце.

Зорката веднага притича при нас. Събрахме се в едно от нашите заведения Женята той и аз, за да решим проблема.

— Давай направо да го трепем тоя — настояваше Зорката. — Няма оправия с него.

Поли обаче научи за нашите намеренията и ни възпря:

— Много ще ни дойдат убийствата. Намерете друг изход.

Лошото беше, че със Зорката се говореше доста трудно. Клетъчния му телефон звънеше постоянно и го търсеха всевъзможни идиоти. В началото разговорите се водеха изключително конспиративно.

— Имаме една дебела гостенка от Щутгарт — съобщаваха му отсреща, когато ставаше дума за Мерцедес S—класа. — Можем ли да я уредим в някой хубав курорт?

— Нямаш проблем — отвръщаше Зорката. Това означаваше в общи линии, че още на другия ден мерцедесът щеше да бъде легализиран в районната полиция. Срещу съответната сума, разбира се.

— Пристигнала е една елегантна дама от Щутгарт — имаше кодовото название Мерцедес Е-класа.

— Докарай ми я, осигурил съм и хотел — хилеше се Зорката.

Крадените БМВ-та имаха друго конспиративно име. Те също бяха дебели или елегантни дами, но от Бавария. Джиповете Mitsubishi Pajero минаваха като крехки японки. Зорката обаче си беше най-обикновен селски тъпак и след толкова много тайнствени разговори най-безотговорно изтърсваше:

— Абе, докарайте ми го тоя мерцедес тука да го регистрирам и ми се махайте от главата!

Въпреки глупостта си, той бе изключително ценен за организацията. Снабдяваше ни с оръжие. Налагаше се да му помогнем по някакъв начин.

— Искаш ли да изпратя групата на Ганеца? — предложи услугите си Женята.

— В никакъв случай — отхвърли офертата Поли. — Те ще ни трябват само за тежки ситуации.

Аз пък въобще не споменах за моето тайно оръжие Серафим и така с двете рутинни бригади се отправихме към Радомир.

Зорката държеше две трети от заведенията в града, но другата една трета принадлежеше вече на Никодим. Всяка вечер той събираше хората си там. Повечето от тях не бяха за подценяване. Около четиридесетгодишни печени гангстери, които години наред крадяха заедно с него автомобили в цяла Западна Европа. Не бяха страхливи и не си поплюваха. Обичаха да си попийват вечерно време и да се държат като господари на града и на целия регион.

За разлика от тях, нашите момчета се бяха поотпуснали. Повечето живееха буквално на фотосинтеза. Поли не им даваше никакви пари, пък още по-малко се грижеше за сигурността им. Събирахме ги епизодично. Раздадохме им по една бухалка и Женята тутакси се направи на вожд пред тях.

— Влизате вътре и ги пребивате! — нареди той.

Забрави да им даде най-елементарните инструкции. Едно от правилата задължаваше всеки един да провери прекия си противник за оръжие. На мен веднага ми направи впечатление, но си замълчах. Женята толкова ме дразнеше с командирския си стил на говорене, че го оставих да се издъни. Разбира се не предполагах по никакъв начин последвалите събития.

Нашите момчета наистина смляха набързо хората на Никодим. Попиляха ги по пода като кегли. Оръжие имахме само ние с Женята, а Зорката стоеше покрай нас, за да наблюдава как ще свърши екшъна. Той имаше огромни връзки в казанлъшките заводи. Майсторите измъкваха оттам отделни части от „Калашников“ и пистолети „Макаров“, след което ги сглобяваха по къщите си и му ги даваха срещу крадени автомобили с пренабити номера. Зорката не искаше нито лев от организацията. Трябваше му само протекция и ние в момента му я давахме.

Изстрелите се чуха, когато вече бяхме тръгнали и Женята веднага обърна колата. Двамата застанахме пред изхода на ресторанта той със скъсения си автомат и аз с пистолета. После започнахме да товарим ранените момчета в колите. Слава богу, бяха изпозастреляни в задниците и долните крайници, тъй като хората на Никодим бяха стреляли от легнало положение. Още по пътя се обадихме на Поли.

— Ще ги караме в Пирогов — казах му аз.

— В никакъв случай — отвърна той. — Отведете ги в хотел „Аякс“! Там имаме лекар, който знае какво да прави с тях.

Цялата следваща седмица очаквахме Поли да ни извика. И той го направи. Освен него се събрахме аз, Женята и Зорката.

— Извинявайте момчета — стисна ни ръцете Зорката. Той беше мъжко момче и съзнаваше, че носи голяма вина, заради погрешната информация. Трябваше да ни предупреди, че хората на Никодим са въоръжени. — Оставете ме да се оправям сам.

— Ще можеш ли? — изгледах го внимателно аз. Моята бригада се беше настървила толкова, че едвам я удържах.

— Ще мога.

Ние посещавахме Радомир твърде рядко и нямаше откъде да знаем за колоритен млад руснак, който живееше там от известно време. Беше дошъл при баща си — един от многото българи, тръгнали навремето да търсят препитание като строители в руската провинция и станали временно руски зетьове. Нямахме представа в коя точно точка на Русия се беше женил, но синът му пристигнал в България веднага след войната в Чечня. Участвал там като редови войник. На вид беше слаб, но изключително жилав, с остригана глава и тридневна брада. Очите му изобщо нямаха цвят. По цял ден шареше из града и си търсеше работа ту при Никодим, ту при Зорката. Всъщност той не можеше да прави нищо друго освен да убива. И Зорката реши да го купи. Остави на руснака сам да реши как да приключи с Никодим. Онзи говореше вече чат—пат български, застана по обяд на шосето за Перник и зачака да мине колата на боса. Знаеше, че редовно ходи по това време по бизнесдела в областния град.

— Кажи, руснак! — спрял му Никодим. — Защо мръзнеш на пътя?

— Ще ме вземеш ли до Перник, чичо Никодиме? — попитал руснакът. След което изчакал онзи да му отвори вратата и го прострелял в корема.

Никодим беше от стара коза яре. Изобщо не се е съгласил да умира. Успял да се закара до пернишката болница и веднага съобщил на своите хора кой го е прострелял. Оказа се, че това не е толкова важно. Руснакът също беше изтичал тутакси до първия участък, където се предал и разказал цялата случка.

* * *

Поли веднага се разпореди да докарат Зорката, жена му и двете му дечица в София. Намери му квартира и го настани в нея, без да му иска нито стотинка. Помнеше добре услугите му, пък и не забравяше, че именно Зорката държи връзката с казанлъшките оръжейни майстори.

— Ще се оправя сам — убеждаваше го Зорката. — Моите хора ще ми сглобят каквото трябва.

— Седи мирен! — натискаше го на стола Поли.

— Абе, ще му еба майката аз на тоя Никодим! — вдигна телефона си Зорката и започна изумително конспиративен разговор: — Здрасти, братовчед! Ще ми трябват малко бонбони.

— Имаш ги — отвърнаха му. — Само кажи какви.

— 5 на 45 мм — изръси Зорката, с което цялата конспирация се свърши. Дори на най-тъпият подслушвател му стана ясно, че иде реч за патрони.

Поли направо побесня.

— Прибирай се у вас и повече да не съм те чул да се занимаваш с каквито и да било отмъщения и тем подобни. Топиш ни всичките, лайно такова!

Междувременно Никодим бързо се оправяше в пернишката болница. Неговите дърти разбойници се бяха разбягали мигновено, а и той самият не изживяваше първа младост. Премисли отвсякъде случилото се и реши твърдо да не се меси в битката между двете групировки. Нямаше сили за това. Освен това му беше пределно ясно, че Зорката е маша в ръцете на други хора. Накрая намери начин да изпрати послание до Поли, което в общи линии гласеше: „Аз се отказвам, ако ме ставите на мира. Оправяйте се сами!“

Поли естествено остана супер доволен. Винаги му беше драго, когато старите бандити вдигаха белия флаг. Можеше да успокои Зорката, обаче не го направи. Привика ме насаме:

— Нека тоя селяндур седи нащрек! Имам чувството, че в крайна сметка ще проговори на полицията.

Около месец Зорката живя спокойно в София. Квартирата му знаеха само двамата с Поли и жена му. Гледаше да се прибира рано вечер и да излиза по-късно сутрин. Без друго нямаше никаква работа Една събота взеха децата от детската градина малко по-рано и още докато се изкачваха по стълбите чуха странни шумове на тяхната площадка. Зорката не беше вчерашен. На секундата му стана ясно какво го чака. Грабна жена си и дечурлигата, качи се на колата и понеже беше много добър шофьор успя да се измъкне от преследвачите. Отиде директно при Поли.

— Пратил си ми бандата на Женята — заговори му съвсем открито той. — Още един път ти казвам, че никога няма да проговоря.

— Говориш ми глупости — отпрати го Поли — Сигурно Никодим те е надушил.

На Зорката моментално му стана ясно всичко. Още същата вечер се прибра в Радомир. Остави жена си и децата вкъщи, а самият той свика всичките си приятели, доколкото ги имаше, в най-големия ресторант. Събра ги около себе си и нареди на келнерите да сервират на всеки каквото поиска. След това ритуално се обърна към оркестъра:

— Свирете любимите ми песни! Тази вечер си правя панахида!

Оркестрантите знаеха какво обича. Подредиха репертоара така, че и камък да заплаче. Малко преди да приключат, Зорката без никаква изненада забеляза, че приятелите му са го напуснали и той е заобиколен от дебилите на Женята. Всеки един от тях изстреля по един куршум в него. Така заслужиха по хиляда марки на човек. Напуснаха заведението без да бързат. Дори към София се придвижиха спазвайки правилника за движение и в най-добро настроение.

Седмица подир това оздравелият Никодим внезапно се разболя отново. Лекарите се чудеха какво става с него, с изключение на един, който много добре знаеше да брои парите на Поли. Тези, които получи, му бяха напълно достатъчни, за да го изпише в ковчег. Всички разбраха, че Поли не признава приятелство и е готов да убива наред. Страхът от него прерастна в ужас. Моите момчета ме напуснаха вкупом. Идиотите на Женята се покриха. Ние с него останахме в организацията по различни причини. Женята не можеше да преодолее робската си психика, а аз огромните си амбиции.