Георги Стоев
СИК 2 (2)

Глава II

Борбата е особен вид спорт. Тези, които побеждават на тепиха, не винаги са първи в живота. Световните и олимпийски шампиони достигаха своя връх в най-активната си възраст, а другите трупаха само злоба, комплекси и завист. Маджо беше точно от тях. Но той пък имаше друг талант. Умееше да ръководи и управлява.

Офисът му се намираше в центъра на София и представляваше непристъпна цитадела дори за съакционерите му. Никой от тези, които го посещаваха не можеше да паркира на по-малко от две преки. Съществуваше строг режим на проверка и той се обявяваше предварително. Десетина охранители претърсваха с металотърсач дори жените. Изтърбушваха им чантите, оглеждаха ги под полите, събуваха им панталоните. Маджо вежливо се извиняваше, но не отстъпваше от правилата.

Поли се появи в офиса една сутрин и се настани като всички други пациенти на наредените в коридора столове. Беше облечен както обикновено — с черните си дънки и мърлявото пуловерче. Огледа с любопитство насядалите около него бели якички, един през друг в по-скъпи костюми. Бизнесдамите направо го разсмяха. Бяха се накиприли като за модно ревю. Всички в коридора, приличащ повече на приемна в поликлиника, отколкото на бизнес-салон, очакваха от Маджо пари. За тях той беше господин Директорът. Големият бизнесмен и бъдещият собственик на Голяма международна банка, а Поли го знаеше просто като Маджо. Кирливо селянче от Силистра, станало по някаква случайност бос и отявлен измекяр на един ретрограден генерал.

От върха на аристократичното си потекло Поли гледаше с огромна насмешка целия цирк. В ранното си детство бе виждал подобна картинка пред кабинета на баща си, без да разбира за какво точно става дума. Сега знаеше, че цялото усърдие е за малко пари, за средни пари или за много пари. Учудваше го единствено факта, кой ги раздава. А ги раздаваше Маджо. Обаче си даваше ясна сметка, че в конкретния случай и той зависеше от него.

Към един часа през нощта момчетата от охраната се раздвижиха.

— Накъде сте тръгнали?

— Отиваме до KFC — отвърна на поносим английски един от тях.

— Купете порция пилешки крилца и за мен.

— Имаш ги — отвърна му някакъв младок, който очевидно го познаваше.

Охраната на Маджо се ползваше с особен статут. Беше абсолютно неприкосновена и стоеше в йерархията дори над останалите акционери. Когато му готвеха в ресторант двама души от охраната висяха през цялото време около готвача и следяха какво слага в тиганите, а след това задължително опитваха от храната. Към КРС се отнасяха по-либерално, тъй като от там на знаеха на кого продават пилешките си крилца. Въпреки това те също пристигаха на трапезата пред Маджо нахапани.

— Вие сте недосегаеми — внушаваше им Маджо. — Никой не може да ви обижда, нито да ви докосва.

Бяха му верни до смърт. Дълго време той се хранеше заедно с тях и им поръчваше от най-скъпите френски вина. Подиграваха му се, че харчи около две хиляди лева за обяд на своите гавази. Това не му правеше впечатление. Той знаеше какво прави. С времето Маджо изгради гвардия, каквато нямаше никой друг.

Към три часа редиците на бизнесмените оредяха, но Поли все още седеше на един от столовете. Видимо нямаше никакво намерение да си тръгва. Охранителите на Маджо имаха нареждане да се държат изключително учтиво, въпреки големите си правомощия. Почти като госпожици. Най-едрият от тях се наведе над Поли и с баритонов глас го подкани да си тръгва:

— Извинявай, но шефът няма да те приеме днес.

— Извинявай, но му кажи, че ако не ме приеме, проблемът със Сталин остава неразрешен — ухили се ехидно Поли.

После в чакалнята настъпи мъртва тишина. Дори мухите се скриха. Отвън се чуваше скърцането на завиващите трамваи и обичайната градска гюрултия. На горния етаж някой пусна водата на казанчето в тоалетната, майка се скара на детето си, тропна врата. Поли продължаваше да стои като сфинкс. Така минаха още четири часа. Огромният охранител излезе от кабинета на Маджо, приближи се до него и мазно се огъна.

— Шефът нареди да ти предам една усмивка — подсмихна се той.

— Като те гледам така, ще отнесеш един пълнител — отвърна му съвсем сериозно Поли. — Доста си понаедрял.

Охранителят се оттегли заднишком и едва влезе в рамката на вратата. След малко отново се появи. Посочи любезно входа към кабинета и се оттегли на прилично разстояние. После застана пред нея като скала.

Поли познаваше добре мерките за сигурност на Маджо. Бодигардовете му бяха предвидили всичко Нямаше никаква възможност да влезе с огнестрелно оръжие, нито пък с каквото и да било взривно устройство. Пробойната се намираше в тъпите им глави. Нито един от тях не знаеше дори грам за силата на информацията. Заглушаваха целия офис с апаратура за около сто и петдесет хиляди долара, но изобщо не можеха да си представят, че някой ще се вмъкне вътре с миниатюрно касетофонче. Поли направи точно това. Той знаеше, че няма да го преджобят, обаче за всеки случай взе със себе си любимия нож. Ако случайно някой се сетеше да го пребърка, Поли щеше да вдигне неописуем скандал. Дори да му вземеха ножа, касетофончето пак щеше да остане в него.

Маджо имаше кабинет от комунистически тип. Гостът се настаняваше зад огромно бюро по дължина, а той сядаше някъде далеч, почти в отвъдното. Така се запазваше дистанцията пък от гледна точка на сигурността беше значително по-безопасно.

— Кажи — опита някаква усмивка към Поли той.

Поли не му отвърна нищо. С човека в далечината беше спал в едно легло, беше делил залъка си и целия си странен и твърде опасен живот. Не можеше да проумее грандоманията му, но съзнаваше прекрасно, че това е част от занята. Когато Маджо го попита в Гърция дали знае за прословутата реплика на Сталин, Поли веднага се досети за кого е предназначен куршумът. У него имаше нещо от ловджийските кучета.

Животът го беше обучил да мрази неистово стълбата на системата и да отмъщава по всякакъв начин. А сега му се отдаваше възможност да се намеси пряко. Поли си даваше ясна сметка, че ако се стигне до този изстрел България вече няма да е същата. Единствената му грижа беше каква цена ще вземе за това.

— Какво правим с другаря Сталин? — приближи се безцеремонно до Маджо той. Придърпа стол и седна на разстояние, което позволяваше касетофончето да записва.

— Не те разбирам — повдигна рамене Маджо. — Какво е казал другарят Сталин знаеш добре, и си поел ангажимент да го изпълниш.

— А колко ще ми плати другарят Сталин?

— Нищо. Ти си гражданин на държавата. Колкото за теб, толкова и за другите.

Поли се облегна на стола дълго наблюдава как светлината се свлича от прозорците и над София идва нощта. До този момент дори не беше му минавало през ума, че ще седи в приемната на един от съакционерите си цял ден, за да го приемат. Още повече, когато трябваше да поеме огромен риск.

— Даваш ли си сметка какво ще стане?

— Ще бъде добре за всички нас.

— А кой ще понесе отговорността?

— Каква отговорност?

— За сделката.

— Както се случи.

— Може ли да пратя други да я подпишат?

— В никакъв случай — подскочи Маджо. Той процеждаше думите си през зъби: — Сделката я подписваш само ти.

— А кой ще понесе евентуалните загуби? — просъска Поли.

— Който изпадне от каруцата. Ти си богомолец, братко! Бог ще ти помогне каквото и да направиш.

— Не намесвай името, Христово!

— Не аз съм следвал богословие, а ти!

— Слушай, мой човек — навдигна се от стола Поли, така че касетофончето да може да запише всяка дума. — Искаш да убия Дебелия Андро, нали? Това струва пари. Никакви дивиденти не ме устройват.

— Ще го убиеш и ще си сядаш на задника! Ние сме едно цяло и ти си част от нас! — побесня Маджо. После изведнъж се усети и отново върна конспиративния тон: — Глупости говорим, Поли. Ако всеки от нас си свърши добре работата, може и да се намерят пари!

На Поли повече не му трябваше. Напусна офиса без да се сбогува с никого.