Георги Стоев
СИК 2 (19)

Глава XIX

Следващите четиридесет и осем часа бяха обща лудост. Шмъркахме кокаин и пиехме уиски на воля. Женята го правеше много по-добре от мен. Все пак имаше опит, а аз като новобранец, започнах доста глуповато, но постепенно също се научих.

— Вие не сте никакви бандити — потупваха ни дружески по гърбовете сърбите. — Ние с Аркан изправяме един танк пред банката в някое от босненските градчета, влизаме вътре и обираме всичко. Не си играем на шикалки.

Руснаците също се намесиха. Те не познаваха добре региона, но винаги бяха готови да свършат поредното безобразие. Не се интересуваха от никого и не уважаваха балканските авторитети. Митака беше същия като тях.

— Що не го освиткате тоя Маджо, бе? — предложи той. — Ще ви дам едно рамо и после владеем цяла България!

— Маджо ли? — изненада се в първия момент Женята. Позамисли се малко и потвърди: — Ами защо пък да не го отсвиткаме?

Аз се държах по-здраво, а Килията направо изчезна. Той беше дърт шмекер и като видя толкова кокаин и уиски, предпочете да не участва в оргията. Ни чул, ни видял. В крайна сметка вакханалията свърши и трябваше да се прибираме в България. Бретона така и не успя да научи името на Женята. Викаше му Жената.

— Нямай доверие на тая Жена — изпроводи ме той. — Подличък ми се вижда. — После ми стисна ръката и по някакъв начин усетих, че приятелските ни отношения от едно време отново са възстановени. — Разчитай на мен, ако ти се наложи! — добави той. — И оставете Кили на мира!

— Знаеш ли колко много те обичам? — разлигави се по едно време Женята, докато Бретона се занимаваше с пияните руснаци. — Винаги съм разчитал на теб в най-трудните си дни. Оня идиот Поли ме накара да заколя дори кучето, за да направя впечатление на едни селяндури, а пък когато хвърлях хамстери на пираните, трябваше да стресна теб.

— И аз те обичам — едва се задържах на стола. Все пак успях да се овладея донякъде и не продължих по-нататък. Без малко да му кажа как съм пратил Серафим да потроши краката на неговите дилъри.

Още същия ден хванахме самолета и се върнахме в България. Поли ни очакваше в „Олимп“. Забелязхме, че цялата охрана на Маджо също се навърта наоколо, но влязохме вътре без да минем през пропусквателен режим.

— Къде ходите вие, бе? — посрещна ни с лицемерна усмивка Славчо.

— По света и у нас — отвърна му мрачно Женята. Еуфорията вече беше минала и той не обичаше нито себе си, нито мен.

— Ей там, ви чакат — поведе ни Славчо към сепарето на Костов.

Един срещу друг бяха седнали Поли и Маджо отпиваха по глътка уиски и ни гледаха любопитно.

— Казвайте! — тръгна директно Поли.

— Остави момчетата да похапнат нещо, тук има всякакви благини — намеси се Маджо. Както винаги пушеше цигарата си с цигаре и изглеждаше изключително добронамерен.

Ние си поръчахме някакво ядене, започнахме кротко да се храним, обаче Поли видимо нямаше търпение да разбере как са се развили събитията.

— К’во стана, бе? — обърна се към Женята той.

— Нищо съществено — отвърна му Женята. — Бретона се е окопал яко, пази го една рота руски бандюги и никой не може да се докопа до него.

— Каза ли нещо за мен? — попита меко Маджо.

— Каза.

— Предай ми го дума по дума.

— Да го еба в Маджото — изтърси внезапно Женята. Изненада дори мен. Отдавна не вярвах, че е способен да изрече дори една десета от истината.

— Ти чу ли нещо? — обърна се Маджо към мен.

— Каза още, че си плъх.

— Е, аз винаги съм твърдял, че в дадена ситуация може да си мишок и в това няма нищо лошо — усмихна се благо босът. През цялото време Поли застрашително мълчеше. Цялото му поведение излъчваше напрежение.

Маджо изпуши цигарата си, пъхна нова в цигарето. И все още в добро настроение се обърна към Женята:

— Какви хора бяха там?

— Ами най-различни балкански и руски разбойници.

— По-точно?

— По-точно какво да ти ги изброявам — обърка се Женята и тогава се намесих аз. Знаех имената на всички, както и кой къде се намира в йерархията.

— Умно момче — погледна ме внимателно Маджо. Отпи глътка уиски и продължи въпроса си като разтегляше отчетливо думите: — Поръчаха ли ви да ме убиете?

— Нищо подобно — подскочи като ужилен Женята.

— А ти, какво ще кажеш? — обърна се отново към мен Маджо.

— Ние не сме убийци.

— Правилно… наистина си умно момче. В нашата организация няма убийци!

Междувременно келнерите взеха празните чинии и ни сервираха кафе с минерална вода. Поли дори не го погледна. Маджо продължаваше да отпива от уискито си, макар че вече не изглеждаше толкова благ. Присви устни и злобно просъска:

— Пратиха ли потеря по мен? — надвеси се над мен той.

— Всичко е наред — отвърнах аз.

— Умно момче — за трети път ме изгледа Маджо. — Питаха ли ви за навиците ми?

— И да ни бяха питали, ние не ги знаем.

— Умно момче — поклати глава Маджо.

После се облегна в ъгъла на сепарето, доста по-спокоен, дръпна от цигарата си и за последен път вдигна чашата. Поли продължаваше да мълчи. Сервитьорите се въртяха като оси около нас и не смееха дори да ни погледнат.

— Сигурно сте много уморени, момчета? — загаси най-сетне цигарата си Маджо. Идвате отдалеко и сте свършили добра работа. Благодаря ви много.

После извади две пачки по пет хиляди марки, увити в ластик и ни ги подаде. Напусна заведението преди нас.

Прибрахме се с колата на Поли. Настроението му изведнъж се подобри и той съвсем приятелски ни стисна ръцете.

— Здравата го наплашихте този плъх! Дори да бяхме се уговорили, нямаше да стане толкова добре.

— Горе-долу му казахме истината — осмели се да сглоби две-три думи Женята.

— Абе, каква истина! Митака никога няма да ни прости, обаче е такъв заклет селянин, че иска да се върне в България. А нашата цел е да го държим надалеч.

След това внезапно сви в горичката около семинарията, спря колата и в типично свой стил ни нареди:

— Слизайте! Докато ви нямаше тука стана голяма беля.

— Каква беля? — смръщи чело Женята.

— Някой ти е потрошил с чук дилърите.

— Не може да бъде?

— Не само, че може, ами всички едва мърдат. Женята буквално се стопи пред очите ми. На мен ми нямаше нищо, защото знаех за какво става дума. Поли се разходи нагоре—надолу пред нас с ръце в джобовете, потърка замислено брадичка и чак тогава съобщи последната неприятна вест:

— Един кретен от Радомир ми обяви война, казва се Никодим. Предполагам, че това е негова работа. — После отново тръгна към колата и преди да влезе, рязко се обърна към нас: — Не предполагам, сигурен съм!