Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свидетели на времето
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Magna Aura (2008)

Издание:

Георги Стоев. СИК. Книга втора

Поредица: Свидетели на времето

Под редакцията на: Владо Даверов

Издателство: Световит, 2007

ISBN: 9549761290

История

  1. — Добавяне като отделен текст; беше при № 5496

Глава XII

В ония години тежките коли в България не бяха толкова много и се наложи да минем на по-леки класове — предимно мерцедеси. На всичко отгоре двамата крадци се оказаха доста страхливи. Имаха известно основание, защото бяха многократно бити, стреляни и преследвани, така че поискахме от тях да ни обучат. Нито аз, нито Венци можехме да декодираме ключалките, но колите с обикновена аларма не представляваха никаква трудност. Разработихме изключително проста схема. Аз разбивах с меча лапа ключалката на шофьорската врата и мигновено отварях предния капак, пред който вече стоеше Венци. Той изтръгваше кабелите на алармата, един от крадците се наместваше на шофьорското място и потегляше към гаража. Правехме го обикновено по обяд, когато бизнесмените се хранеха или правеха обичайните си срещи. Бизнесът наистина потръгна. Понякога се случваше да вкараме две тежки и десетина по-леки лимузини в гаража за седмица.

Никога не разговаряхме за Мелания. Беше някакво негласно споразумение. Бедата беше там, че аз не преставах да мисля за нея, а Венци естествено продължаваше да посещава кафенето.

Един ден се оказа особено успешен. Още преди десет часа успяхме да задигнем две лимузини и да ги откараме в гаража. В най-добро настроение отидох да взема Ася от училище, но нея я нямаше никаква. Повъртях се наоколо и реших да изчакам. След петнайсетина минути тя се появи с някакъв свой съученик. Момчето изглеждаше съвсем невинно, голобрадо хлапе и доколкото можех да съдя по фигурата му, най-вероятно лекоатлетче. Двамата вървяха спокойно и си говореха нещо съвсем приятелски. На мен обаче кръвта ми кипна. Годините в мутренския бизнес явно си даваха отражението. Не можех да си представя мое момиче да излиза с друг.

— Ебе ли те този? — нахвърлих се върху Ася.

Тя ме погледна ужасена, загубила ума и дума. Не беше свикнала да й говорят така.

— Ела тук! — привиках момчето. — Падни на колене! Обещай ми, че повече никога няма да излезеш с Ася, дори да ти се моли!

Лекоатлетчето се срина пред мен. Не искаше да отнесе пердаха за нищо, видимо се чувстваше безкрайно унизен, обаче нямаше какво да стори.

Вече в колата Ася ме погледна плахо и тихо промълви:

— Такъв ли си бил?

— Извини ми се! — ударих волана аз, макар че всъщност извинението трябваше да дойде от моя страна.

— Не смея да излизам повече с теб.

— Човек от моята среда и на моето ниво, не може да си позволи приятелката му да си купува дори мекици с друг мъж.

— Разбрах — наведе глава Ася и не продума преди да стигнем до кафенето на Мелания.

Всъщност нямах представа какво правя. От една страна исках да покажа на оная курва, че имам изключително чисто момиче за приятелка, от друга страна желанието ми да я видя бе по-силно от всякога. Тя наистина стоеше зад бара. Веднага притича да ни обслужи.

— Как си, скъпа? — попитах я аз, докато Ася смаяно гледаше непривичната за нея обстановка. — Донеси две кафета!

— Имаш ги — врътна се Мелания и грациозно се понесе към работното си място.

Забави се доста. Видях я два пъти да влиза и да излиза във вътрешното помещение. Накрая ни донесе кафетата и се наведе над мен:

— Можеш ли да дойдеш оттатък? Мъжът ми иска да говори нещо с теб.

Знаех прекрасно, че Чука не стоеше през деня в кафенето. Моташе се някъде из града и се правеше на бизнесмен. Наредих небрежно на Ася да ме чака и влязох във вътрешните помещения. Това, което намерих изобщо не ме изненада. Мелания седеше на колене с разголени гърди и похотливо ми се усмихваше.

Има най-различни курви, но Мелания не приличаше на нито една от тях. Можеше да ти извади душата с клечка, с навита около нея памук, а можеше да те набие и на кол. Беше права, че всички се завръщат някой ден при нея. Разкопча ми ципа и ми отвъртя такъв минет, че забравих на кой свят се намирам. После преспокойно се изправи, сякаш нищо не е било. Дори не си изми зъбите.

— Тази ли ти е приятелката? — попита ме тя.

— Да — отвърнах. — Чисто момиче, а не пачавра като теб…

Мислех си поне, че съм я засегнал, но тя се разсмя толкова гръмогласно, колкото можеше да го направи само курва от класа.

— Сериозно ли ми говориш?

— Съвсем сериозно. Ще се женя за нея.

— Ти си луд!

— Защо?

— Защото си най-обикновен престъпник и все някой ден полицаите ще нахлуят в дома ти. Как ще те защити тогава твоята непорочна девица? Най-много да избяга при майка си и на другия ден да потвърди пред ченгетата, че наистина си бандит.

— А ти какво ще направиш?

— Ще застана на вратата, за да ти дам възможност да им избягаш — тръгна пред мен Мелания. — Ако все пак те хванат, ще излезна отново на пистата и ще правя свирки, да събирам пари докато те оттърв.

— Не бързай толкова — дръпнах я аз.

— На работа съм, ако си забравил — ухили се тя. — Я ми кажи тая пикла може ли да прави такива свирки като мен?

— Ще се научи.

— И как, като ти прави само на теб? Трябва да духа поне на стотина човека, за да се научи.

— Престани да говориш глупости — ядосах се аз — и защо каза на Венци, че съм те изчукал?

— Исках да проверя дали ще се бориш за мен — врътна се Мелания и ме изгледа нагло отдолу нагоре.

— Да се боря ли? Ние щяхме да се избием!

— Знам. Венци ми разказа.

— Все пак не разбрах какво си имала в тъпата си кратуна?

— Съвсем просто нещо. Ако се беше преборил докрай, на теб щях да издам къде са парите на Чука.

— Този път ще те убия! — свих юмрук аз.

— Счупи ми ръката — изпъна китката си тя. Знаех, че позира, но вече бях толкова бесен, че строших клетъчния телефон в пода. Трябваше някъде да си излея гнева.

Взех Ася почти в движение, качих я на колата и тръгнахме да се прибираме. Тя веднага забеляза, че съм в отвратително настроение и кротко си замълча. Малко преди да спрем пред дома й, ме помоли за телефона.

— Искам да се обадя на нашите. Нямам ключ.

Едва тогава изтрезнях. Нямах никакъв отговор. Не можех да и обясня нищо от това, което стана във вътрешните помещения на кафенето.