Владимир Савченко
Втора експедиция на Странната планета

1.

Космическият пламтящ, диск на Най-близката потъваше стремително зад жълто-червените зъбери на хоризонта. Заедно с нея зад скалите бързо се гмуркаха околните звезди. Цялата ослепителна пиротехника на залеза продължи не повече от минута.

Ракетата-разузнавач стоеше леко наклонена сред каменистата площадка. В кабината беше тихо и тъмно, цареше мълчание.

Горе светна овалният екран, на него се показа продълговатото лице на телеметриста Патрик Лоу, дежурен по звездолет.

— Капитане, те отново предаваха нещо за нас! Успях да го запиша. Вижте забавения запис.

Екранът мигна. Появиха се неясни светли линии, след това се замяркаха бързи и ярки изображения, подобни на избухвания.

Ето — тяхната ракета-разузнавач бавно планира в магнитното поле над повърхността на Странната планета. Абстрактен пейзаж от разноцветни скали и камъни. Ето ги и тях — Антон Новак и Сандро Рид — тромаво изскачат от люка на ракетата върху площадката. Вървят бавно, свели глави в прозрачни шлемове, навеждат се, вдигат нещо… Ето ги, долепиха се до скалата в нелепо напрегнати пози.

— Всичко беше и така, и не така — забеляза Сандро.

И беше прав. Те слязоха, вървяха, навеждаха се, прилепваха към скалите — всичко това беше така. Но изображенията, появяващи се сега на екрана, не бяха нито снимки от натура, нито кинорепортаж — всичко изглеждаше много по-изразително, по-ясно. И още нещо имаше в тях — онова нещо, което кара човека дълго да гледа най-обикновената по сюжет картина на талантлив художник; в живота би отминал, не би обърнал внимание, а сега — стоиш, гледаш, разбираш. Това „нещо“ е точната, обобщаваща мисъл, която художникът затова и изобразява с бои и линии, защото с думи тя не може да се изрази… В изображенията на екрана също имаше някаква мисъл. Но каква?

— Антоне, миналия път, при първата експедиция, имаше ли такова нещо?

— Не.

Новак трепна от изненада; от екрана към него се приближаваше собственото му лице, опростено, но точно хванато с няколко щриха. Това беше гениална жива рисунка; когато се взря в нея, Антон се стресна: „Господи, нима имам такива лоши очи, такава безапелационно властна линия на устните! Същински тиранин, а не капитан на звездолет“. Изведнъж ужасна гримаса изкриви лицето, то заподскача паралитично, сви се като топка, настъпена с крак, изчезна. Сандро се изкиска.

— Това е от вчера, когато тяхната „ракета“ пикираше над мен — промърмори Новак. — Аха, ето те и теб!

На екрана Сандро Рид изигра такава пантомима, на каквато в живота не бе способен. Карикатурно шаржираните движения на устните, очите, брадата, обръщането на главата разказваха всичко за него: и че е млад, невинен и възторжен, и че се прекланя пред капитана и малко се страхува от него, и че тъгува за Земята и за къщи, и че е болезнено самолюбив и мнителен. „Комици! Какво им влиза в работата…“ — мрачно изръмжа Рид.

В това време на екрана се появи цялата група: Максим Лихо, Патрик и Юлий Торена. Мярнаха се някакви опростени разноцветни изображения. После в овала на екрана влетя „ракетка“: ясно се виждаха четирите остри издатини на носа, гъстите ребрени ивици по дължината на корпуса, завършващ с три плоски триъгълни израстъка — като стабилизатор на бомба от голям калибър.

— Не разбирам едно: защо „ракетките“ имат опашни плоскости? — промълви Сандро. — Та нали планетата няма атмосфера.

— Хм… А разбираш ли всичко останало?

— Гледай!

„Ракетката“ изчезна. На екрана се появи съсредоточеното лице на Ло Вей — без шлем, върху фона на звездите. Екранът изгасна.

— Но нали Ло Вей не е слизал на планетата! Тогава как…

— Значи, те наблюдават и „Фотон“. Ло Вей неведнъж е излизал навън, за да проверява рефлекторите.

— Наблюда-а-ват — проточи Сандро. — Но защо те самите се крият? Страхуват се от нас ли? И къде са те? Какви са те?

Телевизионното предаване и думите на Рид събудиха отново в душата на Новак досада и лоши чувства към тази странна, неблагополучна планета. Той вече разбираше ясно, че и втората експедиция ще завърши така безрезултатно, както и първата. Е, ще има доста дребни наблюдения, които ще зарадват гравитолозите, магнитолозите и космолозите. Но главната цел, заради която летяха — контакт с другата цивилизация — няма да бъде постигната. „Те не желаят контакт с нас — какво можем да направим ние? А на Земята ни чакат. И е срамно да се върнем без нищо!…“

— Кажи, Анти, при първата експедиция тук имаше ли „ракетки“?

Не. Имаше „самолетчета“ с крила. Те летяха, опирайки се на атмосферата. Тук имаше доста плътна атмосфера от инертни газове. Наблюдавахме прекрасни, преливащи се залези и изгреви на Най-близката — червено-зелени, дъгоцветни… Когато долетяхме тук за втори път, помислих, че сме объркали планетата! Но други планети наоколо няма.

— Наистина… За някакви си двадесет години атмосферата е изчезнала. А инертните газове не биха могли да образуват съединения с почвата. Пък и почва, в истинския смисъл на думата, няма… Не се ли опитахте тогава да заловите някое от тези „самолетчета“?

Новак помълча, после каза глухо:

— Опитвахме. И загинаха Пьотр Славски и Ана. Те се издигнаха с въртолет, за да опънат металната мрежа. „Самолетчетата“ разбиха витлото на въртолета.

— Антоне, ти… много ли обичаше Ана?

Новак се размърда в тъмнината, но нищо не отговори. Сандро се смути.

— Извини ме за глупавия въпрос, Антоне!… Аз още никого не съм обичал, разбираш ли?

В този момент нощта, която траеше час и половина, свърши. Най-близката пъргаво излетя откъм хоризонта. През задния илюминатор в кабината нахлу прожекторен сноп светлина. С резки, лишени от полутонове контури той извая от тъмнината двете седнали в креслата фигури. Едната — масивна, със здраво поставена на широките плещи глава; късите побелели коси блеснаха в мраморни къдрици, очите хлътнаха в сенките на веждите. Втората, юношески стройна, бе полегнала в креслото; светлината ясно очерта профила: отвесно чело, тънък, леко изгърбен нос, меки линии на устата и брадата.

Лъчите изтръгнаха от тъмнината част от пулта с приборите, стойката с полупрозрачните, подобни на манекени скафандри, квадрата на обвитата с кожа стена.

Скалите зад прозореца пламнаха, засвяткаха с острите си ръбове.

Новак стана.

— Приготви се, Малкия — усмихна се той. — Тръгваме да търсим следи от материална култура. Дявол да го вземе, ако има култура, трябва да има и някакви следи!

Той се наведе и разроши черните къдри на Рид:

— Ех, ти! Нима може да се обича малко?

 

Планетата се въртеше така бързо, че на екватора центробежната сила почти уравновесяваше притеглянето. В средните ширини, където се спусна ракетата-разузнавач, бързото въртене на Странната предизвика своеобразен гравитационен ефект: да се стои на повърхността беше възможно само под наклон от петдесет градуса спрямо полюса. Новак и Рид се катереха по скалистата равнина, издигаща се в планина на хоризонта, разглеждаха с бинокли околността, преобръщаха камъните под краката си и в ямите. Това търсене, както и предишните, беше безуспешно. Тук — както и в повече от петдесетте изследвани от тях места на планетата — не се намериха никакви следи от „културен слой“: купища боклук, отпадъци и отломки, които неизбежно остават там, където, макар и за кратко, се разполагат разумни същества.

В шлема на Новак мигна червеното повикване на звездолета.

— Капитане! — чу се напевният глас на Ло Вей. — Имаме една идея… Чувате ли ме?

— Идвам. Е, и какво?

— Да предадем на честотата, на която предават тези същества, не тестовете на Комисията по контактите, а просто подробна информация за нас. Позволете да ви се представим, така да се каже…

— Отлично! — включи се в разговора Сандро. — Наистина, защо им са тези египетски триъгълници и таблицата на Менделеев в двоичната система!

— Какво възнамерявате да предадете? — завита Новак.

— За Слънчевата система и за мястото й в Галактиката, за Земята, за нашите градове и съоръжения… Торен предлага: за нашето изкуство. Разбира се, всичко трябва да се предава в ускорен ритъм, иначе те няма да го възприемат.

— Така… — Новак размишляваше, уловил се за края на скалата. — Информация за Слънчевата система и за координатите й не бива да се дава. Опитайте с останалото.

— Защо, Антоне? — намеси се пак Сандро. — Те трябва да знаят откъде сме.

— Не, засега не бива! — отсече Новак. — Доверието трябва да бъде двустранно… Ло, за изкуството също не си струва, няма да разберат.

— Ясно, капитане. Край. Ще монтирам кинограмата.

Ло Вей се изключи. Известно време Новак и Рид се промъкваха мълчаливо по стръмната скалиста пустиня. Звездите бяха горе и под нозете им — безкрайна звездна пропаст, о чийто ръб се вкопчваха двамата. Съзвездията се местеха тъй бързо, че това предизвикваше виене на свят. Дългият светещ корпус на „Фотон-2“, неподвижно увиснал във висината, изглеждаше единствената стабилна точка в пространството.

Новак се обърна към Сандро, забеляза капчици пот по лицето му.

— Почивка, Малкия!

— Уф!… Странна планета наистина. Къде е „горе“, къде е „долу“ — не можеш да разбереш — Сандро седна до него, започна да се настанява по-удобно, но замря. — Антоне, „ракетки“! На северозапад.

Капитанът вдигна глава.

— Виждам.

Над северната част на хоризонта, ниско, сред звездите, се появиха малки сребристи капки. Движеха се с огромни плавни скокове: ту падаха към повърхността на планетата, ту рязко литваха нагоре и напред. „Ракетките“ описваха правилен кръг над равнината.

— И все пак в тях няма живи същества — каза Сандро, сякаш продължаваше отдавна започнат спор. — Нито едно живо същество не може да понесе такива ускорения. Виж какво правят!

Една „ракетка“ се отдели от отлитащото ято и се втурна към тях като безшумна сребриста сянка. Внезапно, като че срещнала невидима преграда, тя спря и увисна в пространството; започна да пада с все по-нарастваща скорост към острите зъбери на скалите… След това, като изстреляна от безшумен пистолет, „ракетката“ излетя нагоре, направи лупинг и отново започна да пада…

— Няма съмнение, нас търси.

— Да-а… — Новак следеше „ракетката“ изпод вежди и си мислеше: „Да опитам ли? Иначе така и ще си отлетим без нищо“. Той натисна копчето за повикване на звездолета. — „Фотон-2“! „Фотон-2“!

— Защо?! — разтревожи се Сантро. — Те ще ни запеленговат!

— Нищо. Ще си поиграем с тях на гоненица… „Фотон-2“!

— Слушам ви, капитане!

— Патрик! Включете системата за радиосмущения, дръжте ни под нейния прицел. По даден сигнал пратете лъч към нас.

— Добре.

… „Ракетката“ пикираше точно към тях — беззвучна и ослепителна като мълния преди гърма. Сърцето на Сандро се сви, дощя му се да затвори очи, да падне на земята или да избяга неизвестно къде; той едва се сдържа. Сребристата капка наедряваше така стремително, че очите им не успяваха да хванат подробностите. Но в неуловимия миг преди да се вреже в скалите тя се спря и увисна в пустотата. От силния удар на магнитното поле се изкривиха хоризонтът и контурите на близките канари, нагорещиха се до бяло и веднага потъмняха, изстивайки, някакви металически пръски. „Ракетката“ се преобърна, направи „свещ“ нагоре… Новак и Рид въздъхнаха едновременно.

— Ех, че локатори има това устройство! — възхити се Сандро. — Не могат дори да се сравняват с нашите!

— Патрик! — отново предаде по радиото Новак. — Превключете системата за радиосмущения, така че да се управлява от моите биотокове. Осигурете максимална енергия на лъча.

— Готово — доложиха веднага от звездолета.

… Някой трошеше тъмносивата коса стена на дъжда с бели лъкатушещи мълнии. Петгодишният малчуган бягаше бос по хлъзгавата трева, по рядката кал, по локвите, крещеше и не чуваше гласа си в грохота на бурята. Дъждът го шибаше с тежките си струи по лицето и раменете. И изведнъж ослепяваща синьо-бяла точка прободе завесата на дъжда — мълния, насочена право в него! В непоносим ужас момчето се пльосна в калта, зажумя…

Този спомен от дълбокото детство се мярна в съзнанието на Новак, когато „ракетката“ започна да пикира над тях за втори път. Той напрегна волята си, съсредоточи се. „Да не се изпусне моментът… и да не се избърза.“ „Ракетката“ беше вече на десетина метра над скалите. „Сега ще забави движението си.“ Съзнанието на Антон се материализира в една непроизнесена команда: „Лъч!“

Системата за радиосмущения отговори веднага. Срещу „ракетката“ се втурна мощен хаос от радиовълни — наушниците на разузнавачите се изпълниха със скърцане и вой. „Ракетката“ загуби управление за нищожна част от секундата — и се вряза в камъните. Почвата потрепери беззвучно. Отломките на „ракетката“ блеснаха в полегатите лъчи на залязващата Най-близка, смесиха се с каменната лавина и се устремиха „надолу“ по посока на екватора…

Новак скочи, като едва не загуби равновесие.

— Бързо! — викна той на Сандро. — До настъпването на тъмнината трябва да намерим поне няколко късчета!

Те прекараха тази скоротечна нощ в експрес-лабораторията на ракетата. Новак разглеждаше повърхността на отломките под микроскоп, движеше по тях остриетата на електрическите сонди, следеше показанията на осцилографите. Сандро отначало му помагаше — направи спектрален анализ на веществото на „ракетката“. Получи се комбинация от почти всички елементи на Менделеевата таблица. После, преборен от умората, задряма в мекото кресло.

… Кафявите шестостенни клетки, прослойките от бял и червен метал, впръсканите жълти прозрачни кристалчета, сивите жилки на някакъв минерал — всичко това образуваше сложна, но без съмнение не произволна структура. Новак отново и отново я разглеждаше под микроскопа — и ту вярваше, ту се плашеше от съзряващата в мозъка му догадка. „Ето какво е то! Ето как… И то също е успяло да преживее през последните милисекунди страх от смъртта, отчаяние, болка. Жажда за живот и страх от смъртта — май че това е единственото, което го свързва с нас. Свързва и — разделя.“

Бяло-розовата Най-близка пак излетя в черното небе. Новак погледна със зачервените си от взиране очи дремещия Сандро, побутна го по рамото:

— Мини в кабината, завържи се. Отлитаме.

— Вече?! Нали ни остават още шест часа работа?

— Да, вече. Ние двамата убихме живо същество. При това, струва ми се, по-високо развито от нас, хората.

— Какво говориш? — Сандро разтвори широко очи. — Нима в „ракетката“?…

— Не, не в „ракетката“ — прекъсна го Новак. — Не в „ракетката“, а — трябваше да разберем това по-рано — самите „ракетки“ са живи същества. И други на тази планета няма…

Зад стъклото на илюминатора бързо като светулки летяха звездите. Светкаха скали, образувайки към полюса планинска стена. Отвъд хоризонта излетя „ракетка“ и се понесе „надолу“ с полегати многокилометрови скокове.

— Защо „ние двамата убихме“ — неуверено промърмори Сандро, като гледаше встрани. — Аз не знаех, че ти ще направиш това…

Новак го погледна удивено, но премълча.

2

Ло Вей и Патрик гледаха монтираната кинограма.

… На екрана Земята беше такава, каквато я виждат връщащите се от рейс астронавти: голямо кълбо, обвито със синия воал на атмосферата, през който смътно се очертават пъстрите петна на континентите и островите сред синьо-сивото пространство на океана; белите кръпки на ледовете по полюсите и като тяхно продължение — белите петънца на облаците и айсбергите. Контурите на материците се разширяваха, изпълваха се с подробности: кафяви разклонени хребети, синьо-зелени горски масиви, светли петна и линии — реки и езера. Хоризонтът се обърна като чаша с неясни, мъгливи краища. Долу стремително се носеха тънките сиви линии на автострадите, малките като играчки здания, жълтите правоъгълници на пшеничените поля, стръмен скалист бряг и — морето, без начало и край, цяло в синьо-зелените блясъци на играещата под слънцето вода.

Ето, телеокото ги носи по улиците на Астроград — покрай куполите и стометровите мачти на Радионавигационната станция, покрай разноцветните жилищни домове, покрай гигантските хангари, където се монтират новите ракети. Навсякъде има хора. Те работят в хангарите, вървят по улиците, спорят, играят на топка в парка, къпят се в откритите басейни. Едри, добре сложени, в прости дрехи, с весели или съсредоточени лица — те всички са красиви. Тази красота на лицата, телата, движенията, осанката не бе случаен дар на природата, щедра към едни и немилостива към други — тя бе дошла при хората като резултат от чистия, обезпечен, одухотворен от труд и творчество живот на много поколения. По края на улицата вървяха прегърнати момичета. В пясъка, под дъб с тъмни листа, играеха деца.

Градът свърши. Сега Ло и Патрик се носеха между скали и постройки по криволичещото шосе — към космодрума, към гърлото на петстотинкилометровото електромагнитно оръдие, насочено към Космоса. Те отново се вдигаха във въздуха и видяха блестящата металическа струна, опъната между Астроград и най-високия връх на Хималаите — Джомолунгма. Ето, от гърлото на оръдието в разреденото тъмносиньо пространство излетя като алуминиева стрела върволицата свързани помежду си товарни ракети…

Екранът изгасна, кинограмата свърши. Ло Вей и Патрик седяха мълчаливо в затъмнената радиокабина на звездолета, страхувайки се дори с дума да не пропъдят усещането си за Земята. Астронавтите нямаха време дори да помислят за нея в напрегнатата си работа, в безкрайния поток от нови впечатления. Те съзнателно отвикваха от тази мисъл. Но сега Земята ги зовеше спокойно и властно — и те усетиха тъга… Не, никаква обработка на въздуха не може да замени тръпчивия мирис на бора и на нагретите от слънцето треви, нито пък милиардите космически километри, изминати със скоростта на светлината, ще заменят улиците, по които можеш да си вървиш ей така — с ръце в джобовете — и да гледаш минувачите; никога мъдрата красота на приборите и машините не ще измести от сърцето на човека разточителната, буйна и нежна, ярка и деликатна, тиха и страшна красота на земната природа.

— Ех, сега над нас да валеше дъжд — въздъхна Патрик. — А ние — боси през локвите, като деца. „Вали, вали дъжд, да порасне ръж!“

— А по локвите изскачат мехури от капките — подхвана Ло. — Такива… весели. И се пукат…

— Хайде, стига вече — каза Патрик, ядосвайки се на себе си и на другаря си. — Приготви телемонитора. Странно е, че капитанът не ни разреши да им покажем целия наш участък от небето. Предпазлив е…

Изведнъж подът на радиокабината трепна, като че ли се изплъзна изпод нозете им: електромагнитният катапулт на „Фотон“ бе приел разузнавателната ракета с Новак и Рид.

— Защо се връщат толкова рано? — зачуди се Патрик и отиде да ги посрещне.

Ло Вей настрои предавателя на монитора на честотата на „ракетките“ и го включи. Това, което преди малко бяха гледали половин час, сега, при успоредното предаване, се вмести в една минута. Диполните антени на „Фотон“ разпръснаха електромагнитните лъчи по всички краища на планетата. От много наблюдения Ло Вей знаеше колко по-бързо течаха времето и възприятията на съществата от Странната, за да улавя тяхната видеоинформация, се налагаше да използуват специални екрани, да забавят светването на изображенията с части от секундата. Той повтори още няколко пъти предаването на кинограмата, след това се включи на приемане: дали нямаше да хване нещо?

В радиокабината беше здрачно и спокойно. Осемте телевизионни екрана слабо блещукаха: имаше смущения. На стената светеха два циферблата: на часовника, който отчиташе времето на Земята с необходимите относителни корекции, и на часовника на звездолета.

След десет минути на крайния ляв екран светна и изчезна смътен образ. Ло Вей се сепна и включи видеомагнитния запис. Образът се мярна отново, този път бе по-ясен: двама в скафандри до тъмночервени скали, пикираща над тях „ракетка“, след това някакви абстрактни светли линии. Екранът изгасна. Ло почака малко, след това изключи записа.

По-нататък всичко стана за частиците от секундата, нужни на Ло Вей, за да премести два пъти лостчето на видеозаписа: първо на „изкл.“ и веднага пак на „вкл.“. Естествено, на магнитната лента не се зафиксира нищо и в събитията, които последваха, Ло Вей се ориентираше единствено по субективните си впечатления от видяното.

Едновременно светнаха двата средни екрана. Образите се редуваха, сякаш двамина разговаряха помежду си. На левия екран се появи опростеният, без детайли, почти символичен силует на звездолета. В отговор на десния екран се мярнаха откъслечни кадри от наскоро предадената кинограма: застиналите вълни на морето, улиците на Астроград, лица на хора, планини, ракети, излитащи от гърлото на електромагнитното оръдие. Кадрите се наслагваха един върху друг, образите се преплитаха причудливо. Ло Вей ги различаваше, защото знаеше кое какво е… Вторият екран отговори с няколко непонятни символа. Първият показа звездолета (този път детайлно): от дюзите на кърмата му излитаха стълбове пламък. На втория се появи отчетливо изображение на Астроград и Радионавигационната станция; светвайки, то изведнъж се завъртя в странен вихър. Изчезна, сякаш смачкано, синьото небе, в купчина безформени линии се разсипаха мачтите и куполите на станцията, къщите, дърветата. Но преди земните очертания да се изтрият напълно, през екрана прелетя ято „ракетки“.

Двата екрана изгаснаха — „диалогът“ между двете същества завърши, преди Ло да включи записа. Той объркано мислеше: „Какво беше това? Наслагване на образи? А тези начупени линии — като пукнатини в стените на къщите… И «ракетките» летяха сякаш на Земята. Привидя ли ми се? Или… какво искаха да кажат те?“

Ло Вей дежури пред екраните още няколко часа, ядосвайки се на своя пропуск. Но нищо повече не видя.

3

Колкото и да бързаше Новак, трябваше да обясни на екипажа причината за преждевременния старт. Всички се събраха в общата зала. Антон показа отломките от „ракетата“, описа наблюденията си.

— … Ние се сблъскахме с кристалинен живот, разбирате ли? Именно сблъскахме, защото не бяхме готови за тази среща. Твърде дълго царува на Земята самодоволното убеждение, че е възможен само нашият органичен живот, висша проява на който сме ние, хората; че ако се случи да се срещнем с разумни същества от други светове, те ще се отличават от нас само по подробностите: формата на ушите или размерите на черепа… Най-радикалните умове допускаха, че е възможен високоорганизиран живот върху основата на други химически елементи: германий или силиций вместо въглерод, флуор или хлор вместо кислород. Всички предишни експедиции не можаха нито да подкрепят, нито да опровергаят това мнение, тъй като не успяха да открият сложни форми на живот нито на планетите от Слънчевата система, нито на другите звезди. И когато за втори път се отправихме към Странната, за да установим контакт с някакви неизвестни, но, без съмнение, разумни същества, ние си ги представяхме себеподобни! Ако не беше се случило това, може би и ние нямаше да разберем очевидното: тези „летателни апарати“, тези „ракетки“ са в същност живите същества. Странна планета — странен живот… Изглежда, той е родствен не на нас, а по-скоро на създаденото от ръцете и ума на човека: електрическите двигатели, фотоелементите, ракетите, електронните машини, построени на кристалинна основа…

Новак помълча, после продължи:

— Аз си обяснявам грубо разликата между тях и нас така: ние сме разтвори, те са кристали. Природата ни е „сглобила“ от клетки, които не са нищо друго, освен сложни разтвори на сложни вещества във водата. Основата на живота ни е водата, тя е две трети от състава на нашите тъкани. Те, „ракетките“, са изградени от сложни и прости кристали — метални, полупроводникови, диелектрически.

— С една дума, като роботите — вмъкна Торена.

— Съвсем не като роботите, Юлий! Там е работата, че нашите електронно-шарнирани роботи са родени от ума и фантазията на хората за наши цели, приспособени са към нашите движения, към нашия бит… А „ракетките“ са продукт на естествената еволюция на кристалинната форма на живот…

— Дори еволюция? — иронично-недоверчиво каза Максим Лихо, немлад риж юначага с умни сини очи, другар на Новак от първата експедиция.

— Именно, иначе не би могло да се обясни — извърна се към него Антон. — Хайде да поразмислим: животът, възникнал сам, започва на атомно-молекулярно ниво. Тоест с обединяването на белтъчните молекули в клетка — при нас, с кристалинните шестостенни килийки — при тях. В белтъчната тъкан основен носител на енергия е йонът. В кристалите — електронът. И цялото непреодолимо различие между тези две форми на живот — органична и кристалинна — се определя от един прост физически факт: при равни електрически заряди йоните притежават хиляди, десетки и стотици хиляди пъти по-големи маси от електроните. Всички жизнени процеси у нас — и нервните, и мускулните стават благодарение преместването и изменението на енергията на йоните и неутралните молекули, благодарение на обмяната на веществата. При кристалинните същества няма и не може да има обмяна на веществата — има само обмяна на електронна енергия. За да получим някакъв си жалък киловатчас енергия, ние трябва да си доставим, да изядем, да смелим, да усвоим и да отделим порядъчно количество храна. А „ракетките“ могат да се „хранят“ непосредствено със светлина, топлина, с колебанията на магнитното поле, както кристалинните термо- и фотоелементи. Още от самото начало на развитието си кристалоидите не са имали нужда от механически движения на органите си — посредством мускули, лостове или шарнири, все едно.

— Искаш да кажеш — Максим се облегна в креслото, — че не току-тъй в природата не съществува колелото. Самото колело няма никаква полза от това да бъде колело.

— Именно: колелото е било нужно на човека… „Ракетките“ могат да се зареждат с огромни заряди, с огромна енергия и да развиват наистина космически скорости на движението. Но основната разлика не е в скоростта на движението, а в скоростта на вътрешните процеси. В нашето тяло и най-елементарният процес е ограничен от скоростта на преместването на йоните; затова скоростта на процесите в нашия организъм не може да бъде по-голяма от скоростта на разпространение на звука във водата. А бързината на електронните процеси в „ракетките“ е ограничена само от скоростта на светлината. При тях и измерването на времето е друго, и представите за света. Всичко, което човекът е постигнал след хилядолетен труд и търсения, е дошло в организма на „ракетките“ по естествен път: електромагнитното движение, телевизията, радиолокацията, космическите скорости…

— Дявол да го вземе! — тупна се по коляното Патрик. — Наистина е така! Сега разбирам защо бързодвижещите се „ракетки“ предават не на тази честота, каквато е при малка скорост — помните ли как си блъскахме главите? Те отчитат корекциите на теорията на относителността! — той дори скочи. — Много просто: те се движат със скорост до двадесет километра в секунда, отчитането на времето при тях е също стотици хиляди пъти по-точно, отколкото при човека… Разбирате ли какво значи това! — Лоу изгледа всички с налудничави очи. — „Ракетките“ в ежедневния си бит чувствуват и използуват това, което ние можем само да си представим: промяната в ритъма на времето, скъсяването на дължините, нарастването на масите, изкривяването на пространството. Навярно те чувствуват и вълновите свойства на частиците на микросвета?…

Юлий Торена се наведе напред в креслото, отметна с ръка черните си коси.

— Антоне, що за живот е това без обмяна на веществата? Нима може да се нарече живот?

— Наистина — подкрепи го съчувствено Максим. — Нито да хапнеш, нито да пийнеш!

Всички се засмяха. Слабостта на Торена беше добре известна — неслучайно той по-често от другите се съгласяваше да дежури в кухнята.

— Престани, моля ти се — възмутено го стрелна с поглед Юлий. — Говоря сериозно.

— Защо да не е живот? — вдигна рамене Новак. — Те се движат, обменят информация, развиват се.

— Развиват ли се?

— И то много стремително, Юлий. През миналата експедиция ние видяхме не „ракетки“, а „самолетчета“ — така са се изменили те за двадесет години. Това съвсем не е по-малък път, отколкото от питекантропа до съвременния човек.

— Почакайте, Антоне. — Обзет от полемична страст, Торена стана прав. — Разумният живот трябва да бъде съзидателен. Къде е това, което те са създали? Та планетата има съвсем див вид!

— Аз мислих за това — кимна капитанът. — Всичко се обяснява просто: на тях, кристалинните същества, нищо не им трябва. Нито здания и пътища, нито машини и прибори, защото те самите са по-мощни и по-универсални от всяка машина, по-съвършени и по-чувствителни от най-точните прибори. Те не са минали стадия на машинната цивилизация и няма да го минат. Вместо да строят и усъвършенствуват машини и прибори, те усъвършенствуват самите себе си…

— Но възможно ли е с увереност да ги смятаме за разумни същества, щом няма и следа от някаква тяхна колективна дейност? — не се предаваше Юлий. — Може би те са „кристалинни зверове!“

— Има! — намеси се Максим Лихо. — Има следи, макар че това едва ли може да се нарече съзидание: изчезването на атмосферата на Странната. Вероятно тя им е пречила да летят, да увеличават скоростта си. „Ракетките“ са я унищожили — това е…

— Слушайте! — възкликна Сандро и огледа всички. Очите и бузите му горяха. — А в същност те са практически безсмъртни, тези разумни кристалоиди. Или поне — в своята система за отчитане на времето. Вижте: първо, условията им за съществуване сега са идеални — вакуум, никаква атмосфера, никаква влага и корозия. Вероятността за излизане от строя на който и да е детайл е нищожно малка, веднъж в годината съобразно нашето време. Но нашата година за тях е равнозначна на няколко хилядолетия пълноценен живот!… Помислете само: за една минута те могат да измислят, да узнаят и да разберат повече, отколкото аз за цял месец! Една Ниагара от мисли — и то какви… Иска ми се да бъда „ракетка“, макар и за няколко часа.

Антон наблюдаваше другарите си с известно удивление: някак си прекалено академично обсъждаха те въпроса за „ракетките“. Нима не разбират в какво може да се превърне той за експедицията? Впрочем понятието „опасност“, а още повече „опасност от страна на разумните същества“, отдавна вече бе станало абстрактно за хората.

Торена не можеше да се успокои:

— Но ако те са разумни, защо не общуват с нас? Защо не отговарят на нашите сигнали, на тестовете, най-после — на кинограмата?

— Страхувам се, че на тях им е по-трудно да ни разберат, отколкото на нас — тях, Юлий — отговори Новак. — Бързината на движенията и мисленето на „ракетките“ е тъй огромна, че да ни наблюдават за тях е по-трудно, отколкото за нас — да видим как расте дървото. Спомняте ли си: за да ни разгледат внимателно, „ракетките“ пикираха… Кой знае дали не вземат за живи същества нашия звездолет и разузнавателната ракетка, а не нас?

Максим Лихо гледаше през прозрачната част на пода Странната планета, гледаше я поновому: ето какъв можеш да бъдеш ти, свят на разумните същества! Тази част на планетата, над която висеше звездолетът, навлизаше в нощта. Криволичещата, размазана от релефа граница между светлината и сянката заемаше все по-голяма част от повърхността: черното пространство захапваше от планетата залъци като от крайшник. Само последните искрици — отражения от върховете на най-високите скали — мъждукаха известно време в чернотата. Дневната част, играейки с резки светлинни нюанси, отстъпваше все по-назад.

Максим вдигна глава.

— Какво пък, така всичко си идва на мястото. Сега му е времето да изследваме!

— Не — каза Новак. — Сега му е времето да изчезваме.

Отговориха му дружни възгласи на недоумение и възмущение.

— Спокойно — вдигна ръка Антон. — Ще обясня защо. Първо, ние узнахме най-главното, най-важното: тук има разумен кристалинен живот. Тази нечувана информация е, без преувеличение, ценност, несравнима с никоя друга, освен може би с тайната на органичния живот. Ние трябва благополучно да я доставим на Земята. Това, което можем още да изследваме и да разберем, ще бъде вече допълнение към тая информация, подробности. Не си струва да рискуваме заради тях. А рискът — и то голям — съществува по силата на печалното обстоятелство, че ние… — той забеляза неволния протестиращ жест на Сандро Рид — … добре, — че аз убих една „ракетка“. Сандро е прав, те са посвоему безсмъртни. Следователно всеки живот тук е огромна ценност… та те нямат други ценности, освен живота си.

— Тогава ти защо… — надигна се яростно Максим. — Да убиеш мислещо същество, с разум, може би по-съвършен от нашия… Това не трябваше да става! Какво ще помислят те за нас, хората от Земята?

— Не забравяй, че всички ние се досетихме едва след това — отговори Новак. — Всички, аз също… Както и да е, сега трябва да действуваме съобразно обстоятелствата.

— Но може би те ще се окажат толкова по-умни от нас, че ще разберат и ще ни простят тази… изследователска глупост? — каза като на себе си Максим.

Новак не хареса тази характеристика на своя опит, но сега не му беше до дребнави обиди.

— Възможно е, Макс — сдържано отговори той. — Но рискът си остава. А от известно време аз не обичам да рискувам. Ти знаеш откога…

— Но вие все пак трябваше да се посъветвате с нас, Антоне — намръщено забеляза Патрик — Да се посъветвате, преди да осъществите намерението си.

Останалите мълчаха.

— Има случаи, Патрик, когато няма време да се правят събрания. Ето и сега… — Новак погледна часовника, гласът му стана твърд. — Обявявам половинчасова предстартова готовност. Всички да заемат местата си!

4

… Пръв забеляза рояка от „ракетки“ Сандро. „Фотон-2“, набирайки скорост, вече десет денонощия заобикаляше по парабола Най-близката и излизаше на изчислената инерционна траектория. Членовете на екипажа, приковани към седалките от претоварването, се отегчаваха от принудителното безделие и неподвижността. Сандро си бе избрал хубаво място — обсерваторията на кърмата — и наблюдаваше звездите и мъглявините. Именно той забеляза някакво полупрозрачно петно, което закриваше частично смаляващия се диск на Най-близката. Звездолетът набра скорост от около четиридесет хиляди километра в секунда, но петното не изоставаше — напротив, приближаваше се. Ослепителните избухвания на антихелия, който изгаряше в дюзите, пречеха да се види както трябва формата на петното.

Рид повика кабината за управление:

— Антоне! Налага се да спрем двигателите.

— ?! — на екрана се видя как Новак от изумление се опита да стане от креслото. — Какво има?!

— След нас лети някакво тяло.

Щом изключиха двигателите, автоматически заработиха двата центробежни маховика на носа и на кърмата на звездолета. Те създаваха противовъртенето на огромната маса на „Фотон“ със скорост десет оборота в минута: това беше достатъчно за възникването на нормално центростремително притегляне в жилищната и работната част на кораба.

Небето зад кърмата сега изглеждаше като устремен в далечината конус от тънки светещи окръжности, очертавани бързо от звездите. Дискът на Най-близката описваше ярко огнено колело. Беше трудно да се разбере нещо в тази главозамайваща въртяща се вселена. Наложи се Новак да превключи маховиците на обратен ход, за да се спре въртенето на звездолета. След половин час небето доби нормален вид.

Все пак това не можеше да се нарече тяло: в пространството се носеше плътен рояк от няколко десетки хиляди „ракетки“! Те сновяха вътре в рояка и той ту приемаше формата на кълбо, ту се разтягаше в елипсоид. От дълбините му излизаше ярко, променливо сияние. Имаше някаква ритмична връзка между пулсацията на светлината, изменението на формата на рояка и движението му. Сякаш тези пламвания-импулси тикат рояка напред, разтягат го в елипсоид. След това „ракетките“ се пренареждаха отново в кълбо.

Астронавтите се събраха в обсерваторията на кърмата и мълчаливо наблюдаваха приближаването на рояка. С всеки импулс неговите размери растяха.

— Интересно, как ли се движат? — замислено каза Максим.

— Капитане, те ни настигат! — винаги мълчалив и сдържан, Ло Вей изглеждаше разтревожен. — Останаха десет-дванадесет хиляди километра. Не е ли време да включим двигателите?

— Ще почакаме още малко. — Новак гледаше през окуляра.

… Когато между „Фотон“ и рояка останаха не повече от хиляда километра, светенето в центъра на рояка изчезна. Той стана невидим в космическата пустош. Сандро включи радиотелескопа: на екрана се появи неподвижно висящото кълбо от „ракетки“.

— Изглежда, че нямат намерение да ни нападат — облекчено въздъхна Ло.

— Разбира се! Те можеха прекрасно да направят това още на Странната. „Ракетките“ възнамеряват да летят след нас към Слънчевата система, това е! — Новак погледна изпитателно събралите се. — Какво мислите по този повод?

— Чудесно! — Сандро беше във възторг. — Каква по-изчерпателна информация за кристалинния живот! Ето, значи, нашите съседи по космос, драги земни жители! Долетяха ни на гости, посрещнете ги както трябва!

— Така… Какво мислите вие, Патрик?

— Според мен — нека си летят. Очевидно нямат намерение да ни нападат, това е главното. Ще летим дълго, възможно е по пътя да се установи взаимно разбиране…

— И в Слънчевата система ще се намери база за тях — добави Максим. — Меркурий. Условията там са сходни с тези на Странната. И без това планетата стои неизползувана… Аз зная какво те безпокои, Антоне — той погледна капитана. — Напразно. Човечеството е достатъчно силно, за да се справи с тях, ако потрябва. Но не вярвам, че ще се стигне до конфликт. Мислещите същества винаги биха намерили начин да се разберат.

Новак стисна челюсти, но нищо не каза. Той се обърна към Ло Вей:

— Вашето мнение, Ло?

Ло Вей не бързаше да отговори:

— Те не пожелаха да общуват с нас, не се опитаха да ни съобщят, че ще ни следват… Това ме кара да бъда нащрек… Не вярвам, че те не са могли да ни предадат тази информация.

— А вие, Юлий?

— Ами… трябва поне да разберем как летят. Нали тук няма магнитни полета, няма затворена конструкция, двигатели — а роякът вече достигна скорост от четиридесет хиляди километра в секунда. Може би те добиват енергия за движение непосредствено от вакуума? Интересно дали могат да развиват скорости, близки до тая на светлината?

— А ако могат, тогава?…

— Тогава? Е… не зная. А вие какво мислите, капитане?

— Моето мнение е такова… — Новак помълча и каза, като отсичаше всяка дума. — Ние трябва на всяка цена да се отървем от тях.

5

… Новак и Ло Вей, напрегнали всички сили, мъкнеха по коридора към входната камера на електромагнитния катапулт контейнер със сгъстен антихелий. Този неголям цилиндър от неутриум имаше огромна маса. При всеки тласък той се изтръгваше от ръцете им, при всяка погрешна стъпка политаше встрани, мъчеше се да притисне крехкото човешко тяло към стената. „Фотон-2“ летеше с околосветлинна скорост — проявяваше се ефектът за нарастване на масите. От непосилното напрежение сърцата биеха бясно, ръцете трепереха.

Иззад здраво затворената врата на общата зала долиташе грохот и гневни викове там бяха Сандро, Максим, Торена и Лоу. Люкът на входната камера беше вече близо, когато Антон пусна контейнера на пода, почувствувал, че пръстите му ще се разтворят сами. В този момент виковете в общата зала престанаха.

— Навярно нещо са измислили — каза Ло Вей, ослушвайки се. — Съвещават се.

Новак се наведе, хвана края на студения цилиндър.

— Вдигай!

И като се клатушкаха от една страна на друга, те отново го помъкнаха напред.

… Казаното от Антон предизвика тогава горещи възражения. Поддържаше го само Ло Вей:

— Да, аз също смятам, че ще отведем на Земята неизвестна опасност! — и той се опита да опише това, което видя на екраните.

Изглежда, Ло сам не бе уверен в своите впечатления и разказът му, доста объркан, не убеди никого. Но време за губене нямаше, затова решиха да продължат дискусията в полет. Разотидоха се по кабините си. Новак се върна в кабината за управление и включи двигателите.

Тогава той още се надяваше, че роякът на „ракетките“ няма да издържи състезанието по скорост.

Минаха четиридесет денонощия ускорение, а гонитбата продължаваше: скоростта на „Фотон“ беше вече половината на светлинната, но роякът не изоставаше. С гигантски скокове-проблясвания той настигаше звездолета, мигновено наваксваше няколкото хиляди километра, които го отделяха от него. Измени се само цветът на блясъците — от жълто-бял той стана синьо-бял. Юлий Торена и Сандро внимателно изследваха спектрите, но можеха да кажат само, че това не е анихилация. „Ракетките“ знаеха някакъв друг принцип за движение, не по-малко ефективен.

Дискусията за това, какво да се прави с „преследвачите“, не стихваше — напротив, разгаряше се с по-голяма сила. Астронавтите разговаряха от кабините с помощта на телевизофоните; а когато капитанът спираше за няколко часа двигателите, за да могат хората да си починат от сковаващата ги тежест на инерцията, всички се събираха в общата зала и спорът продължаваше с неотслабваща страст.

— Не само да ги водим след себе си, а дори само да им покажем посоката към Слънчевата система, значи да изложим човечеството на удар — доказваше Новак. — Смешно е да се мисли, че те ще правят това, което ние искаме!

— Защо смяташ, че са завоеватели, Антоне! — възкликваше Сандро. — Нима нас, хората, ни влече към другите светове стремежът да покоряваме някого? И тях ги тегли към нас жаждата за знания.

— Аз не ги смятам за завоеватели, Малкия — отбраняваше се Новак. — Всичко е далеч по-просто: ние не знаем какво искат те, не знаем техните замисли и намерения. Според мен това е достатъчно…

— Извинете, капитане, но според вас излиза, че всичко непонятно е враждебно — влизаше в боя Патрик Лоу. — Много примитивен подход! Защо да подозираме, че „ракетките“ ще искат да унищожат хората?

— Дори само за това, че могат да го направят. Те имат такива възможности.

— Да, но защо им е необходимо?

— За да не им се мотаем в краката! — включваше се Ло Вей. — Между нас и тези кристалинни твари няма и не може да има нищо общо. Бълнуването на някоя повредена електронна машина има повече прилика с нашето мислене — нали все пак ние програмираме машините. А тези… те не познават нашите чувства, нашите възприятия и не ще разберат нашите мисли. Ние и те сме принципно различни… На нас ни трябва въздух — на тях той им пречи. На нас ни е необходима вода — за тях тя е по-вредна от азотната киселина. На нас ни е нужна органична храна — те използуват лъчиста енергия.

— Но не бива да се забравя, че става дума за първия контакт между два вида разумен живот! — вълнуваше се Торена. — По-нататък всичко ще зависи от това, какъв е бил този контакт. Ние и без това започнахме доста лошо…

— Не трябва да се забравя, че става дума може би за съдбата на човечеството, Юлий!

— Не е нужно да се прекалява с тревогата, Антоне — раздаваше се увереният бас на Максим. — Между мислещи същества не може да има пропаст. Те ще ни разберат.

— От това няма да ни стане по-леко! — тънкият глас на Ло Вей звучеше неубедително след Максимовия бас. — Те ще разберат, че ние сме бучици пихтиеста материя с нищожно малък запас вътрешна енергия, с костенурчи темп на мислене и движение. Ще разберат, че ние, хората, сме несъвършено, съвсем несполучливо творение на природата и няма да изпитват към нас нито уважение, нито симпатия, нито жалост…

Когато след спора се разотидоха по кабините, Новак с отчаяние разбра, че така никога няма да стигнат до едно общо мнение.

… Имаше един момент, който реши всичко. Именно за него си спомни Новак сега, когато висеше в празното гърло на електромагнитния катапулт и закрепваше контейнера на носа на разузнавателната ракета.

На шестдесет и осмото денонощие от ускорението трябваше да се извърши последната разчетна маневра на „Фотон“; след това звездолетът излизаше на инерционната права с дължина четири светлинни години. Другият край на тази права опираше в Слънчевата система… Вцепенен, Новак седеше в кабината пред приборите: цялата борба, разгоряла се в звездолета, се бе съсредоточила сега в него, в едно леко движение на дясната му ръка. Слабо завъртване на ръкохватката, незначително усилие на палеца, показалеца и средния пръст — й в десните кърмови дюзи на „Фотон-2“ ще започне да постъпва малко повече ядрено гориво; точно толкова повече, колкото е нужно на кораба да опише с безопасно за екипажа напречно ускорение голяма дъга в пространството и да се устреми към Слънцето.

Движението на ръкохватката… То ще покаже на „ракетките“ необходимата посока. По-нататък те навярно няма да следват „Фотон“, а ще го изпреварят. „Ние няма да успеем дори да предупредим Земята. А когато те се появят в Слънчевата, събитията могат да се развият много бързо. Времето, за което хората едва ще успеят да ги забележат, ще бъде достатъчно на «ракетките», за да се ориентират, да вземат решение и да започнат да действуват. Техните «дни» са събрани в секунди… Какво решение ще вземат? Какви действия ще последват след него? Какво искат от нас, хората? — Антон затвори очи, потърка чело. — Не зная. И се страхувам… Може би този страх е глупав. Атавистичен страх пред чуждоземните…“

… Някога, преди векове, корабите достигали до чужди земи. На брега слизали хора и започвали да изтребват, да палят, да грабят, да прогонват в гибелни места другите хора: за това, че те имат различен цвят на кожата, различни — странни! — обичаи, за това, че те вярват в друг бог, че са слаби и се страхуват от тези, които са доплували до тях. Заради всичко това. И просто така, за собствено удоволствие… Това е било колективна подлост. Много такива подлости са извършили хора против хора — и в епохата на платноходите, и в епохата на парата, и в епохата на напалма, ядрените бомби, електрониката. Споменът за тях потискаше сега психиката на Новак. Той беше човек — потомък и на тези, които убиваха, и на тези, които бяха убивани…

Върху движещата се лента на звездната карта, където само писецът чертаеше курса на звездолета, червената линия започна забележимо да се отклонява вдясно от разчетната синя линия. Новак гледаше като хипнотизиран перото на самописеца: със скоростта на мравка пълзеше то по мащабните квадратчета, отчитайки милионите километри… „Прав ли си или не, Антон Новак? Можеш ли да поемеш върху себе си тази огромна отговорност или ще оставиш събитията да се развиват така, както те намерят за добре?“ Той отново претегли всички доводи и възражения на Максим, Сандро, Патрик Лоу и Торена; спомни си как в първата експедиция загинаха Пьотр Славски и Ана. „Не! Ние сме хора — с всичко, което е било и което е. Това е.“

Ръчката на регулатора остана в предишното си положение. Сега звездолетът всяка секунда се отклоняваше със стотици хиляди километри от разчетената крива. В душата на Антон настъпи спокойствие и студ: въпросът какво да се прави с рояка от кристалинни същества се превърна в строга математическа задача. Тя трябваше да се реши бързо.

„И така, дадено е: две тела, разделени от разстояние хиляда километра, летят със скорост, близка до светлинната. От летящото отпред тяло се отделя някакъв предмет и ускорявайки движението си, лети срещу второто тяло. От този предмет в даден момент се отделя облак газ и обгръща тялото. Точно в кой момент? И колко антихелий е необходим? И при каква скорост това ще се извърши безпогрешно?…“

Новак погледна с недоверие закачения до него куб на навигационния робот-изчислител и поклати глава; такава задача не е предвидена в типовите програми на робота. Да се програмира отново?… Не, по-просто е да реши всичко сам. Той тежко придърпа лист хартия, потъна в изчисленията. След няколко часа знаеше: да се реши успешно задачата е възможно само при скорост 0,9 от светлинната. Значи — още четири денонощия (по вътрешното изчисляване на времето) работа на двигателите.

… Пръв забеляза отклонението от курса пак Сандро: откъм кърмовата обсерватория прозвуча в кабината разтревоженият му глас:

— Какво се е случило, Антоне? Отклоняваме ли се от курса?

Новак погледна скоростомера: 0,87 от светлинната. „Рано забеляза — помисли той с досада. — Необходими са още тридесет часа ускорение. — Той усети хлад в гърдите. — Е, започва се…“

— Сега ще ти обясня, Сандро. — Капитанът включи връзката с всички кабини. — Внимание! Към всички! Звездолетът лети под ъгъл четиридесет и два градуса спрямо разчетения курс, с посока звездата Бета на Голямата мечка. Скоростта спрямо звездите е двеста и шестдесет хиляди километра в секунда. Субективната скорост е петстотин осемдесет и пет хиляди километра в секунда…

— Това е… това е удар в гърба! — пръв извика яростно Патрик Лоу. — Ти не искаш да се върнем на Земята?!

— … Но успяхме да се отървем от рояка „ракетки“. След тридесет часа ще бъде предприет опит за унищожаване на рояка.

— Ти няма да направиш това! — гръмна в репродуктора гласът на Максим. — Ти си луд! — на контролния екран се виждаше как Максим се повдига тежко, посяга към вратата. Новак едва-едва помръдна регулатора за подаване на гориво, ускорението нарасна до 4.5. Сломен от претоварването, Максим рухна обратно в креслото. „И така, двама… Докато работят двигателите, никой не може да направи нищо.“

— Това е позор! Нечувано предателство!

„Трима… И Торена е с тях. Жалко, наблюденията му за движението на «ракетките» вътре в рояка ни бяха много нужни.“

— Това е отмъщение! — гласът на Сандро звънтеше от възмущение. — Зная, той отмъщава на „ракетките“ заради първата експедиция. За това, че тогава на Странната загина Ана Новак.

„Четирима… И Малкия е с тях. Лошо… — за секунда го обхвана страх — Нима ще остана сам? Нищо няма да мога да направя. Тогава остава само едно: звездолетът няма да се отклони от този път. Ние няма да се върнем на Земята…“ Той продължи да говори:

— Разполагаме с около петдесет часа по субективното изчисление на времето. Ако в този срок успеем да унищожим рояка, запасите от антихелий ще ни стигнат да се завърнем на инерционната траектория. В противен случай „Фотон“ няма да може да влезе в района на Слънчевата система.

— Не е истина, Новак! — викна Торена. — Ние имаме много повече антихелий. Той стига за един месец отклонение.

— Трябва да се има пред вид — с максимална безстрастност възрази капитанът, — че част от антихелия ще употребим за унищожаването на „ракетките“ — той замълча за миг. — Повтарям още веднъж: при ситуацията, в която попаднахме, подозрението, че „ракетките“ носят опасност от агресия спрямо Земята, е решаващо. Дори ако вероятността от такова събитие е едно на хиляда… Затова предлагам на членовете на експедицията да прекратят ненужната дискусия. След спирането на двигателите всички ще се съберат в общата зала за разработване план на действие.

— Аз съм с вас, Новак! Чувате ли? — каза Ло Вей. Тънкият му глас звучеше много решително. — Вие сте прав — и аз съм с вас.

И веднага от другия репродуктор се чу викът на Максим Лихо:

— Вие сте двама, ние — четирима. Няма да ви позволим да извършите престъпление! Чувате ли: няма да позволим!

Те не прекратиха „дискусията“. Времената, когато за опит за бунт на кораба са бесели на реята, бяха далечно минало. Пък и въпросът — това го разбираха всички — засягаше нещо по-сериозно, отколкото живота и благополучието на всеки един от тях. Обстановката на звездолета се нажежаваше все повече и поради това, че всеки беше прикован на място от претоварването и не можеше да предприеме нищо.

… Разбира се, да се ходи в общата зала нямаше никакъв смисъл. И Новак извърши още едно престъпление, обмислената низост на което нямаше да забрави до края на живота си. Той изключи общия микрофон и предупреди Ло Вей да позакъснее за събирането в общата зала. Срещнаха се до вратата. Ло беше бледен, но решителен.

— Какво мислите да правите?

— Преди всичко да ги затворя тук — Антон кимна с глава към общата зала. — Иначе ще ни попречат…

— Чакайте, Новак — Ло Вей се намръщи, наведе глава, — това е… — той трудно намери почти забравената дума, — това е измама. Още три години ще трябва да летим заедно. Как ще ги гледаме в очите?

— Иначе не може! Иначе не ми остава нищо друго, освен да се върна в кабината и да разбия навигационния пулт. Как не разбирате!… Ако ни попречат, ние нищо няма да направим… Може би по-късно те ще разберат, че ние сме постъпили така в интерес на човечеството. Е, да действуваме!

Горе в стената бе вградена херметическа „защитна врата“, която нито веднъж досега не беше използувана. Такива врати имаха всички затворени помещения на звездолета — за в случай че метеорит пробие обвивката на кораба и въздухът от коридора започне да изтича в пространството. Новак разби стъклото на автомата, привеждащ вратата в действие, натисна нужните лостове — и плътната блестяща броня меко се спусна по пода. Ло Вей здраво завинти двете ключалки — горе и долу.

Всичко това бе извършено така бързо, че никой в залата не усети. Но щом свали ръка от автомата, Новак бе връхлетян от никога още непреживяното чувство за извършена подлост. Зад вратата бяха неговите другари, с които той бе живял, работил, делил и мисли, и опасности, и успехи. Наистина, сега те са противници; но едно е да се спори, съвсем друго — да извършиш срещу тях такова нещо… Антон погледна Ло Вей и видя в очите му същото: погнуса, отвращение към себе си.

Реакцията беше толкова силна, че те едва не се хвърлиха едновременно да отвинтват ключалките. Но се овладяха.

6

— Защо увеличихте толкова много скоростта на звездолета, Антоне? Ще ни бъде трудно да се върнем на разчетената траектория.

— За да унищожим със сигурност рояка. Така показаха изчисленията — гласът на капитана звучеше пресекливо. Той току-що бе закрепил контейнера на носа на ракетата и сега, опрян уморено о стената на кабината, разкопчаваше скафандъра си. — Виждате ли, ракетата-разузнавач не може да развие ускорение, по-голямо от километър в секунда. При ниска скорост на „Фотон“ и на рояка тя би покрила разстоянието между тях за четиридесет и пет-петдесет секунди. Това е солидно време за „ракетките“ — те ще успеят да забележат опасността и да се разпръснат. Би се наложило да употребим огромен заряд от антихелий, почти половината от нашия запас. А това би било опасно за звездолета…

— Разбирам: решил сте да използувате релативистичните ефекти. — Ло Вей кимна, като не откъсваше поглед от пулта за управление на ракетата: той я настройваше за автоматичен полет.

— Да. При такава скорост ние печелим шест пъти повече време. Сега, дори да забележат насрещното тяло, „ракетките“ не ще успеят да се отклонят… Готово ли е всичко?

— Готово.

През съединителната камера те преминаха от разузнавателната ракета в коридора на звездолета. Новак изключи електромагнитните държатели: сега ракетата висеше в гърлото на катапулта, свързана с „Фотон-2“ само посредством силата на притеглянето.

Антон и Ло тръгнаха към камерата за управление на катапулта. В звънливата тишина на коридора отекваха бързите им крачки. Ло Вей спря пред вратата на общата зала:

— Гледайте!

В бронирания щит зееше овална дупка с неравни разтопени краища. Ло вмъкна главата си в нея, огледа залата — тя беше празна.

Новак докосна с пръсти краищата на дупката.

— Изрязали са я с ток. Сега ни търсят. Да вървим по-бързо!

… Най-близката вече се бе изгубила във въртящото се пространство. На това място, където като в тунел се събираха звездните кръгове, сега в тъмнината витаеше роякът. Ло Вей насочи натам параболичните антени на радиотелескопите. На екрана се появи съсирек от множество зелени точки. Виждаше се как „ракетките“ сноват бавно в рояка. Ло се зае да измери точното разстояние между звездолета и рояка, за да предаде на автоматите на ракетата-разузнавач последните поправки.

— Е? — попита Новак. Бяха изминали само три вътрешни часа от спирането на двигателите, но Антон вече се бе уморил от напрежение. „По-бързо! По-бързо да свършим с това!“

— Сега… — Ло Вей завъртя няколко ръкохватки на пулта, сетне, спомнил си нещо, вдигна глава. — Антоне, ще последва силен трясък. Трябва да ги предупредим.

— Наистина, може да пострадат! — капитанът включи микрофона за обща връзка. — Внимание! Максим, Сандро, Патрик, Юлий — слушайте! След пет секунди звездолетът ще изпита тласък със сила три-четири „же“. Където и да се намирате, завържете се в креслата или се хванете за защитните дръжки. Започвам да броя: пет… четири… три…

В този момент вратата на камерата загърмя от удари. Новак погледна объркано Ло Вей.

— Те не са чули. В тази част на коридора няма репродуктори… Какво да правим? — след секундно колебание той рязко отвори вратата и не давайки на никого да се опомни, оглушително закрещя:

— Махнете се от вратата! Хванете се за защитните дръжки! Ще последва силен трясък!!!

Бяха тук и четиримата — Максим, Сандро, Патрик и Торена — тежко дишащи, с яростни лица. За миг те се стъписаха, но тутакси мълчаливо се втурнаха в камерата. На Новак му помогна само това, че те взаимно си пречеха.

— Ло, включвай! — извика Антон, с последни усилия удържайки натиска.

Всички се вцепениха. Но вместо тласъка, който трябваше да извести, че заредената с антихелий ракета е изхвърлена с катапулт в пространството, прозвуча смаяният възглас на Ло Вей:

— Гледайте! Гледайте какво става!

Сега това можеше да се види не само върху екрана на радиотелескопа, но и в илюминаторите: роякът „ракетки“ оживя и засвети! Той като че се обърна наопаки — „ракетките“ се разпръскваха от центъра на всички страни. Сякаш се разпука празнично светеща пъпка, която скоро се превърна в голям пръстен.

„Те разбраха опасността — мярна се в главата на Новак. — Подготвят се! Ето…“

Но „ракетките“ отново се събраха в плътно кълбо. В него замигаха блясъци. В първия момент астронавтите не разбраха защо всеки следващ блясък е по-блед от предишния.

— Отиват си! — шумно въздъхна Максим.

— Отлитат към Най-близката…

— Завръщат се…

Скоро ритмично святкащата точка стана трудно различима сред звездите. И върху екрана изображението на рояка избледня, изгуби се. Астронавтите се гледаха мълчаливо.

— Изплашиха ли се, какво ли? — вдигна рамене Патрик.

— Не. Те разбраха… — замислено каза Максим. — Изплашили се! Само няколко „ракетки“ от този рояк биха могли като на шега да унищожат нашия звездолет. Те ни разбраха, ето истината. Дори „разбраха“ не е точната дума. Изглежда, „ракетките“ отдавна са разбрали какво представляваме ние, може би още на Странната. Ако се съди по това, че от разстояние хиляди километра те успяха да се ориентират какво става в звездолета — за тях това не е проблем… Но сега те за първи път ни приеха сериозно. Да, да! — той тръсна глава. — Те разбраха, че ние не сме само „нещо“; слаба и едва-едва жива белтъчна материя. Те разбраха, че и ние сме някой. Ти беше прав, Антоне, за „ракетките“ това бе несравнимо по-трудна задача, отколкото за нас… и все пак те я решиха! Разбраха, че са се срещнали с друг високоорганизиран живот, който се развива по свои закони, стреми се към свои цели. И че не бива нито да пренебрегват този живот, нито безцеремонно да се намесват в него. Трудно е да се каже какво им е внушило уважение: насоченият към рояка контейнер с антихелий, нашите схватки…

… Или може би нашата кинограма е стигнала до съзнанието им? — добави Патрик.

— Във всеки случай единственото, за което ти беше прав, Антоне, е това: към тях не бива да се подхожда с нашите мерки и представи — заключи Максим.

— Какво пък… — уморено сведе очи Новак. — Ако смятате, че за всичко останало не съм бил прав, то… аз не мога да бъда ваш капитан. Изберете друг.

— Защо? — примирително каза Торена. — В същност още не се знае кой е бил прав. Ние така и не разбрахме какво искаха те…

— Е-е! Защо са ни речи, защо трябва да се обясняваме, Антоне? — с ленива и студена усмивка каза Максим. — Все ще долетим някак си… Но бих искал да знам какво ли ще бъде на Странната след десет години?

А Новак си мислеше, че на звездолета няма да се върне скоро съгласието…