Серия
История на бъдещето (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Space Jockey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)
Сканиране
Xesiona (2008)
Разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Зелените хълмове на Земята

Повест и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №80

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител Емил Зидаров

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Американска, I издание

Дадена за набор на 28.V.1986 г. Подписана за печат на 17.IX.1986 г.

Излязла от печат месец септември 1986 г. Формат 70×100/32. Изд. №1986

Печ. коли 25. Изд. коли 16,18. УИК 15,91. Цена 2,00 лв.

Страници: 400. ЕКП 95366 5637–262–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

4 820(73)-32

© Емил Зидаров, съставител, 1986

© Агоп Мелконян, предговор, 1986

© Виолета Чушкова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Heinlein 1973

The Best of Robert Heinlein 1939–1942

Sphere Books Limited

© 1967 by Robert A. Heinlein

The Past Through Tomorrow

Berkley Books, New York


Тъкмо когато тръгваха, телефонът го повика по име.

— Не се обаждай — замоли го тя. — Ще изтървем началото на представлението.

— Кой се обажда? — извика той. Екранът светна — той позна Олга Пиърс, а зад гърба й — канцеларията на „Транс-Лунарен Транзит“ в Колорадо Спрингс.

— Викаме мистър Пембъртън. Викаме… О, ето те, Джейк. Ще летиш. Полет 27, Сюпра Ню Йорк до Космическа станция. Ще изпратя хеликоптер да те вземе след двадесет минути.

— Как така? — запротестира той. — Аз съм четвърти в списъка на повикване.

Беше четвърти. Сега си резервен щурман на Хикс, а той току-що бе отхвърлен на психопрегледа.

— Хикс да пропадне на психопрегледа? Това е смешно.

— Случва се и на най-добрите, приятелю. Бъди готов. Довиждане засега.

Жена му превръщаше в безформен възел дантелената си кърпичка от шестнадесет долара.

— Джейк, това е нелепо. В продължение на три месеца съм те виждала толкова, колкото да не забравя как изглеждаш.

— Съжалявам, скъпа. Заведи Хелън на представлението.

— О, Джейк, представлението изобщо не ме интересува. Исках да те заведа някъде, където поне веднъж да не могат да те намерят.

— Щяха да ме извикат в театъра.

— О, не! Аз изтрих записа, който бе оставил.

— Филис! Да не би да искаш да ме уволнят?

— Не ме гледай така! — тя изчака с надеждата, че той ще заговори, като съжаляваше за излишното разногласие и недоумяваше как да му каже, че нейната собствена раздразнителност е породена не от разочарование, а от разяждащото я безпокойство за неговата безопасност всеки път, когато той излиташе в космоса.

Тя продължи отчаяно:

— Не си длъжен да вземаш този полет, скъпи. Досега престоят ти на Земята е под определеното време. Умолявам те, Джейк.

Той започна да си съблича смокинга.

— Казвал съм ти хиляди пъти: един щурман не получава назначение на редовна линия, ако си играе на космически адвокат с устава. Да изтриеш моя запис с координатите ми — защо го направи, Филис? Искаш да престана да летя ли?

— Не, скъпи, но си помислих, че само този път…

— Когато ми предложат полет, аз го вземам. — Той излезе наежено от стаята.

Върна се след десет минути, облечен подходящо за космоса и очевидно в добро настроение — свиркаше си с уста. „… посетителят повика Кейси в четири и половина — той целуна своята…“ Спря, когато видя физиономията й и стисна устни.

— Къде ми е работният комбинезон?

— Ще ти го донеса. Да ти приготвя ли нещо за ядене?

— Знаеш, че не мога да понасям голямото ускорение с пълен стомах. И защо да губя тридесет долара, качвайки на борда един допълнителен фунт?

Така, както беше облечен — с къси панталони, фланелка, сандали и чантичка на колана — той вече бе готов за премията за това, че теглото му бе около петдесет фунта по-малко от разрешеното. Тя понечи да му каже, че могат да си позволят глобата, равняваща се на теглото на сандвич и чаша кафе, но това щеше да стане още една вероятна причина за недоразумение.

Никой от двамата не каза нищо до кацането на таксито върху покрива. Той я целуна за сбогом и й предложи да не го изпраща. Тя се подчини — докато не чу хеликоптера да излита. После излезе, изкачи се на покрива и се загледа в него, докато не го изгуби от погледа си.

Пътуващите хора страдат от липсата на пряка линия Земя — Луна, но за да се извърши този преход от четвърт милион мили — истинско изпитание на нервите, са потребни три вида ракетни кораба и две космически станции, и то поради единствената сериозна причина: пари.

Комисията по търговията бе определила таксите за сегашния триетапен рейс от тук до Луната да възлизат на тридесет долара за фунт тегло. Дали пряката линия щеше да е по-евтина? Ако един космически кораб е проектиран да излита от Земята, като каца в безвъздушно пространство на Луната, да се завръща и да каца в атмосфера, той ще е дотолкова претрупан с тежки специални съоръжения, които ще се използват само веднъж по време на рейса, че не би могло да се получи печалба дори при хиляда долара за фунт! Представете да се съчетаят в едно ферибот, подземен влак и експресен асансьор…

Ето защо за осъществяването на знаменития рейс от Земята до нашата сателитна станция Сюпра Ню Йорк, компанията „Транс-Лунарен Транзит“ използва ракети, пригодени за катапултиране и снабдени с криле за кацане при завръщане на Земята. За продължителния среден етап от Станцията до мястото, където Втора Космическа станция кръжи около Луната, са необходими удобства — но не и приспособления за кацане. „Летящият холандец“ и „Филип Нолън“ никога не кацат — те дори бяха монтирани в космоса и приличат на крилатите ракети от типа на „Небесен елф“ и „Светулка“, колкото спален вагон на парашут.

Корабите „Лунен прилеп“ и „Гном“ бяха подходящи само за прехода от Втора Космическа станция до Луна… безкрили, подобни на пашкул хамаци за понасяне на ускорението и спирането и с ограничено управление за огромните им реактивни двигатели.

Не е необходимо местата за прехвърляне да са нещо повече от снабдени с климатични инсталации резервоари. Втора Космическа станция, разбира се, си е цял един град заради полетите от Марс и Венера, но дори и в наши дни Сюпра Ню Йорк си остава твърде изостанало място, което едва ли представлява нещо повече от пункт за зареждане с гориво и ресторант чакалня. Едва през последните пет години бяха направени съоръженията за осигуряване на центробежна сила от 1 „g“ за удобство на пътниците с чувствителни стомаси.

Пембъртън измери теглото си в канцеларията на космодрума, после забърза към мястото, където „Небесен елф“ стоеше завързан в катапулта. Той съблече работния си комбинезон, потрепера, докато го подаваше на портиера, и влезе вътре. Отиде при хамака си за ускорение и заспа — пътуването до Сюпра Ню Йорк не беше негова грижа — неговата специалност бе Далечният космос.

Събуди се при задвижването на катапулта и изопващото нервите изстрелване от площадката „Пайкс Пийк“. Когато „Небесен елф“ премина в свободен полет, устремявайки се право нагоре, Пембъртън затаи дъх — ако ракетните двигатели откажат да се включат, щурманът на полета Земя — Космос трябва да се опита да извърши безмоторно летене и да свали кораба на Земята с помощта на крилете.

Двигателите се включиха. Джейк отново заспа.

Когато „Небесен елф“ се скачи със Сюпра Ню Йорк, Пембъртън отиде до звездната щурманска зала на станцията. Зарадва се, като видя Шорти Уайнстайн, дежурния програмист. Джейк имаше доверие в изчисленията на Шорти — хубаво е, когато твоят кораб, твоите пътници и собствената ти кожа зависят от това. За да бъде щурман, Пембъртън трябваше да бъде математик над средното ниво — собствените му ограничени способности го караха да цени високо гения на онези, които изчисляваха орбитите.

— Привет на току-що пристигналия щурман Пембъртън, страшилището на космическите друмища! — Уайнстайн му връчи лист хартия.

Джейк погледна листа и видимо се смая.

— Хей, Шорти… допуснал си грешка.

— Ха? Невъзможно. Мейбъл не може да сгреши — Уайнстайн посочи към гигантския компютър за космическа навигация, заемащ цялата отсрещна стена.

Ти си допуснал грешка. Дал си ми твърде лесен начин за ориентиране — Вега, Антарес и Регул. Ти толкова много улесняваш щурмана, че твоята гилдия ще те изключи.

Уайнстайн го погледна свенливо, но доволно.

— Виждам, че през следващите седемнадесет часа не ми престои полет. Можех да взема сутрешния кораб. — Мислите на Джейк се върнаха към Филис.

— От Обединените нации отложиха сутрешния рейс.

Пембъртън сви рамене.

— Е, ако заспя, повикай ме три часа преди полета.

— Добре. Касетата ти ще бъде готова.

Докато той спеше, „Летящият холандец“ застана леко на пристана си, скачи се към Станцията и разтовари пътниците и товара от Луна Сити. Когато се събуди, вече пълнеха трюмовете на кораба, зареждаха го с гориво и на борда се качваха пътници. Той се спря на гишето за радиопоща, търсейки писмо от Филис. Като не намери писмо, си каза, че тя сигурно го е изпратила във Втора Космическа станция. Продължи към ресторанта, купи факсимиле от „Херълд Трибюн“ и се настани мрачно на масата, за да се наслади на комиксите и закуската си.

Някакъв човек седна насреща му и започна да му вади душата с глуповати въпроси за ракетните полети, като на всичко отгоре тълкуваше погрешно отличителните знаци, избродирани върху фланелката на Пембъртън, и го наричаше неправилно „Капитане“. Джейк закуси на бърза ръка, за да се отърве от него, после прибра касетата от автоматичния щурман и се качи на борда на „Летящият холандец“.

След като се яви на доклад при Капитана, той се отправи към щурманската кабина, като се носеше свободно и се придърпваше по пътя за дръжките. После седна в щурманското си кресло, пристегна ремъците и започна своята проверка.

Капитан Кели се вмъкна вътре и зае другото кресло, докато Пембъртън привършваше серията от проверки на балистичния влекач.

— Вземи си цигара, Джейк.

— Ще направя проверка за валежите.

Той продължи. Леко намръщен, Кели го наблюдаваше.

Подобно на капитаните и лоцманите по Мисисипи от времето на Марк Твен и поради същите причини, капитанът на космическия кораб командува своя кораб, своя екипаж и своите пътници, но щурманът е решаващият, законният и неоспорим командир по въпроса, как трябва да се управлява корабът от излитането до края на полета. Капитанът може да отхвърли даден щурман — нищо повече. Кели опипа с пръсти листчето, пъхнато в джоба му, и си спомни думите, с които дежурният психиатър на Компанията му го бе връчил.

— Ще дам разрешително за полет на този щурман, Капитане, но за вас не е задължително да го потвърдите.

— Пембъртън е свестен човек. Какво му има?

Психиатърът обмисли това, което бе набелязал, докато се правеше на глупав турист, който досажда на непознат човек по време на закуска.

— Той е малко по-необщителен, отколкото сочи предишният му протокол. Мисли си за нещо. Каквото и да е то, засега успява да го надвие. Ще го държим обаче под наблюдение.

— Тръгвате ли с нас, ако щурманът е той? — бе отговорил Кели.

— Ако пожелаете.

— Не се притеснявайте — ще го взема. Не е нужно да возим гратисчия.

Пембъртън постави касетата на Уайнстайн в робота-щурман, после се обърна към Кели.

— Проверката приключена, сър.

— Излитайте при готовност, щурмане. — Кели почувствува облекчение, когато се чу да взема неотменимото решение.

Пембъртън даде сигнал на Станцията да ги отвържат. Огромният кораб бе изтласкан навън от пневматичен таран и се отдалечи плавно в космоса на хиляда стъпки, осигурен само с единично въже. След това Пембъртън го обърна по посока на излитането, като стори тъй, че маховикът, монтиран върху кардановото съединение при корабния гравитационен център, рязко да се завърти. Корабът се обърна бавно в противоположна посока по силата на Третия закон за движението на Нютон.

Направляван от касетата, щурманът-робот настройваше лещите на щурманския перископ така, че Вега, Антарес и Регул при правилен курс да заблестят като един образ. Пембъртън се грижеше корабът да следва този курс… придирчиво — грешка от един градус означаваше разлика от двеста мили при пристигането.

Когато трите образа се сляха в една точка, той спря маховика и изключи жирокомпаса. След това чрез пряко наблюдение на всяка една от звездите провери курса на кораба, точно както морският щурман използва секстант, с тази разлика, че уредите тук бяха несравнимо по-точни. Наблюдението не му даде сведения за правилността на курса, програмиран от Уайнстайн — трябваше да го приеме като евангелие, ала то го убеди, че роботът и касетата му действуваха по програмата. Доволен, той отдаде последното въже.

Седем минути до тръгването. Пембъртън чукна леко превключвателя, оставяйки на щурмана-робот да потегли, когато неговият часовник му нареди. Зачака с ръце, поставени върху лостовете за ръчно управление, готов да поеме командуването, ако роботът не сполучи, и усети как старата, неизбежна трескава възбуда започна да набъбва в гърдите му.

Дори когато количеството адреналин в кръвта му се покачи, деформирайки чувството му за време и туптейки в ушите му, неговите мисли непрекъснато се връщаха към Филис.

Призна си, че тя има от какво да се оплаче — космонавтите не трябваше да се женят. Не че тя ще умре от глад, ако той оплеска някое кацане, но жената не иска застраховка — тя иска съпруг… още шест минути.

Ако го назначат на редовна линия, тя ще може да живее във Втора Космическа станция.

Каква полза — жените, които безделничат във Втора Космическа станция, не свършват добре. О, Филис нямаше да стане уличница или гуляйджийка — тя просто щеше да откачи.

Още пет минути… Самият той не се интересуваше много от Втора Космическа станция. Нито от космоса!

„Романтиката на междупланетните пътешествия!“ — напечатано, това изглеждаше добре, ала той знаеше какво представлява: Работа. Еднообразие. Никаква природа. Върхови моменти, досадни периоди на очакване. Никакъв семеен живот.

Защо не си намери някоя почтена работа и не си стои нощем у дома?

Знаеше защо! Защото бе космически жокей и твърде стар, за да се промени.

Какви възможности има да смени начина си на живот един тридесетгодишен женен човек, свикнал на много пари? (Четири минути.) Дали вече не би му приличало да продава хеликоптери с комисионна?

Вероятно би могъл да си купи парче поливна земя и… Не се вдетинявай, приятелю! Ти разбираш от земеделие толкова, колкото теле от кубичен корен. Не, хубавичко си бе постлал той, като избра ракетите по време на военната си служба. Поне да се бе насочил към електрониката или да бе взел военна стипендия — но сега вече беше твърде късно. От казармата право в Компанията Хариман по използване на Луната — да превозва руда до Луна Сити. Това бе решило нещата.

— Как върви, докторе? — гласът на Кели прозвуча напрегнато.

— Още две минути и няколко секунди. — Проклятие… Кели трябваше да знае, че не бива да разговаря с щурмана в минутите до излитането.

Той хвърли последен поглед през перископа. Антарес сякаш се бе изместила. Той пусна жирокомпаса и завъртя маховика, като миг по-късно рязко го спря. Образът отново бе станал само една точица. Той не би могъл да обясни какво прави — това беше виртуозност, точно жонгльорство, които не се учат от учебника и класната стая.

Двадесет секунди… светкащи точици отброяваха секундите по хронометъра, докато той напрегнат бе готов да мине на ръчно управление или дори да прекъсне, или откаже полета, ако така му повеляваше неговата преценка. Прекалено предпазливото решение можеше да накара Лойдс да му развалят договора. Безразсъдното решение можеше да му струва щурманската диплома или дори живота… а и живота на други хора.

Той обаче не мислеше нито за застрахователни дружества и дипломи, нито дори за човешки съдби. В действителност той изобщо не мислеше — той усещаше, усещаше своя кораб, сякаш нервните му окончания продължаваха във всяка корабна част. Пет секунди… Предпазните изключватели щракнаха. Четири секунди… три секунди… две секунди… една…

Пръстът му вече настискаше копчето за ръчно включване, когато тътенът го оглуши.

Кели си почиваше при псевдогравитацията на потеглянето. Пембъртън бе сериозно зает — следеше уредите, засичаше време, сверяваше курса си по радара. Данните на Уайнстайн, щурмана-робот, самият кораб — всичко това работеше в синхрон.

Минути по-късно наближи критичният миг, когато роботът трябваше да изключи двигателите. Пембъртън насочи пръст към ръчния прекъсвач, докато разделяше вниманието си между дисплея на радара, измервателя на ускорението, перископа и хронометъра. Един миг те пригласяха на двигателите, в следващата частица от секундата корабът беше в свободна орбита, стрелвайки се безшумно към Луната. Човек и робот бяха в такъв съвършен синхрон, че самият Пембъртън не знаеше кой от двамата бе изключил двигателите.

Той погледна отново към таблото, после разкопча ремъците си.

— Какво стана с цигарата, Капитане? Можете да разрешите на пътниците си да се освободят от ремъците.

 

 

В космоса не е необходим втори щурман и повечето щурмани по-скоро биха имали с някого обща четка за зъби, отколкото обща щурманска кабина. Щурманът работи около час при излитането и горе-долу толкова преди скачването, а по време на свободния полет безделничи, освен при обичайните проверки и корекции. Пембъртън се приготви да прекара сто и четири часа в ядене, четене, писане на писма и спане — най-вече спане.

Когато сигналът го събуди, Пембъртън провери координатите на кораба, после се залови да пише до жена си: „Скъпа моя Филис — започна той. — Не те обвинявам, дето се разстрои, че се размина с излизането и театъра. Аз също бях разочарован. Но съгласи се с мен, скъпа, че в скоро време ще трябва да бъда назначен на редовна линия. След по-малко от десет години ще мога да се пенсионирам и ще имаме възможност да наваксаме и с бридж, и с голф, и с други подобни. Разбирам, че е доста трудно да…“

Вътрешната радиовръзка се включи.

— О, Джейк, сложи си физиономията за гости. Ще доведа посетител в щурманската кабина.

— Никакви посетители в щурманската кабина, Капитане!

— Хайде, Джейк. Този дръвник има писмо лично от шефа Хариман. „Да му се окаже всестранно внимание и т.н.“

Пембъртън бързо размисли. Той можеше и да откаже, ала нямаше смисъл да обижда шефа.

— Добре, Капитане. Но не се застоявайте.

Посетителят бе общителен и едър мъж. Джейк пресметна, че глобата му за свръхтегло ще е за осемдесет фунта. Зад гърба му един тринадесетгодишен негов двойник енергично се промъкна през вратата и се хвърли към контролното табло. Пембъртън го хвана за рамото и си наложи да му заговори с приятен тон.

— Хвани се просто за онази скоба, момко. Не ми се иска да си удариш главата.

— Пусне ме! Татко, кажи му да ме пусне.

Кели се намеси.

— Според мен най-добре е момчето наистина да се хване, господин съдия.

— Ъъъ, точно така. Направи, както казва капитана, младши.

— Е-е-ей, татко!

— Съдия Шахт, представям ви първия щурман Пембъртън — рече отривисто Кели. — Той ще ви покаже кабината.

— Драго ми е да се запозная с вас, щурмане. Много любезно от ваша страна и т.н.

— Какво искате да разгледате? — попита предпазливо Джейк.

— Ами това-онова. По-скоро заради момчето — това е първото му пътешествие. Самият аз съм стар космически вълк — сигурно съм прекарал повече часове в космоса, отколкото половината ви екипаж. — Той се засмя. Но не и Пембъртън.

— По време на свободния полет няма много за гледане.

— Няма значение. Просто ще се почувствуваме като у дома, нали, Капитане?

— Искам да седна в щурманското кресло — съобщи Шахт младши.

Пембъртън трепна.

— Джейк — заговори настойчиво Кели, — би ли имал нещо против да обясниш на момчето в общи линии системата на управление. След това ще си отидем.

— Няма нужда нищо да ми обяснява. Всичко това ми е известно. Аз съм член на Съюза на младите пилоти — виждате ли значката ми? — Момчето се насочи към командното табло.

Пембъртън го сграбчи, настани го в щурманското кресло и го пристегна с ремъците. После дръпна лоста за изключване на таблото.

— Кво правиш?

— Изключих захранването, за да мога да ти обясня.

— Няма ли да припалим двигателите?

— Не. — Джейк започна набързо да обяснява употребата и предназначението на всяко копче, скала, ключ, измервателен уред, дреболия, както и на уредите за наблюдение.

Младшият се въртеше нетърпеливо.

— Как се справяте с метеоритите? — попита той.

— О, с тях ли — едва ли става и по едно сблъскване на половин милиона пътувания Земя-Луна. Метеоритите са рядкост.

— И какво? Шубе ли ви е тогава? Сигурно адски ви е трудно.

— Нищо подобно. Противоударният радар охранява във всички посоки на разстояние от петстотин мили. Ако нещо се задържи на екрана за повече от три секунди — един пряк механизъм включва двигателите. Първо се удря предупредителен гонг, за да може всеки да се хване здраво за нещо, и една секунда по-късно… Бум!… Измъкваме се бързо от опасността.

— Звучи ми старомодно. Скивай, ще ти покажа как Комодор Картрайт направи това в „Разрушителите на комети“…

— Не пипай тези лостове!

— Корабът да не е твой! Татко казва, че…

— О, Джейк! — Чувайки името си, Пембъртън се изви като змиорка, за да се намери с лице срещу Кели.

— Джейк, съдията Шахт би искал да узнае… — с крайчето на окото си Джейк видя как момчето протегна ръка към таблото. Той се обърна, започна да крещи… ускорението го изненада, когато двигателите загърмяха в ушите му. При неочаквано преминаване от безтегловност към ускорение изпитаният космонавт обикновено се окопитва бързо като котка. Ала вместо да се залови някъде, Джейк протягаше ръце към момчето. Той политна назад, изви се, за да избегне сблъсъка с Шахт, удари главата си о прага на отворената херметическа преграда и изпадна в безсъзнание на по-долната палуба.

 

 

Кели го разтърсваше.

— Добре ли си, Джейк?

Той седна.

— Да, разбира се. — Усети тътена и тресящата се палуба. — Двигателите! Изключете захранването!

Избута настрани Кели, изкатери се в щурманската кабина и натисна силно копчето за изключване. Сред внезапната отекваща тишина те се озоваха отново в безтегловност.

Джейк се обърна, разкопча ремъците на Шахт младши и го тласна към Кели.

— Капитане, моля изведете тази заплаха от кабината ми.

— Пусни ме! Татко — той ще ме осакати.

По-възрастният Шахт незабавно се наежи.

— Какво означава това? Пуснете сина ми.

— Вашият скъпоценен син пусна двигателите.

— Младши… наистина ли направи това?

Момчето отмести поглед.

— Не, татко. Това… Това беше метеорит.

Шахт, изглежда, се обърка. Пембъртън изсумтя.

— Току-що му обясних как действува предпазният радар, за да избегне сблъскването с метеорити. Той лъже.

Шахт се справи набързо с процедурата, която наричаше „вземане на решение“, после отговори:

— Младшият никога не лъже. Засрамете се — възрастен мъж да се опитвате да прехвърляте вината на едно безпомощно момче. Ще докладвам за вас, господине. Ела, младши!

Джейк го сграбчи за рамото.

— Капитане, преди този човек да напусне кабината, искам тези копчета да се снимат за отпечатъци от пръсти. Това не беше метеорит. Механизмите бяха изключени, преди това момче да ги включи. Още повече че и противоударната верига дава сигнал за тревога.

Видът на Шахт стана лукав.

— Това е нелепо. Аз само възразих против злостната клевета относно характера на моя син. Нищо лошо не е станало.

— Нищо лошо, така ли? А какво ще кажете за счупените ръце… или вратове? Ами за похабеното гориво, а колко още ще похабим, за да се върнем на верния път? Известно ли ви е, мистър „Стари космически вълко“, колко безценно може да се окаже дори малко гориво, когато се опитаме да синхронизираме орбитите с Втора Космическа станция, ако не разполагаме с него? Може да се наложи да изхвърляме товар, за да спасим кораба, товар, чийто превоз само струва 60 000 долара на тон. Отпечатъците от пръстите ще покажат на Търговската комисия кому да ги лепне.

 

 

Когато останаха отново сами, Кели попита нетърпеливо:

— Нали в действителност няма да се наложи да изхвърляме товар? Имаш запас за маневриране.

— Може дори да не успеем да се доберем до Втора станция. Колко време работеха двигателите?

Кели се почеса по главата.

— Аз самият бях зашеметен.

— Ще отворим акселерографа и ще погледнем.

Кели просия.

— Да, разбира се. Ако зверчето не е изхабило чак толкова много гориво, тогава само ще обърнем кораба и ще пуснем двигателите за същия промеждутък от време.

Джейк поклати глава.

— Забравяш за изменението на масата.

— О… о, да! — Кели изпадна в затруднение. Изменението на масата… при включване на двигателите корабът губи теглото на употребеното гориво. Страничният тласък остава непроменен, масата, която се изтласква, намалява. Връщането към верния курс и скорост щеше да се превърне в задача от висшата математика из областта на балистиката.

— Но ти нали можеш да я решиш?

— Ще трябва да я реша. Естествено, бих искал Уайнстайн да бе тук.

Кели излезе да се погрижи за пътниците си. Джейк се залови за работа. Той провери местоположението посредством астрономическо наблюдение и радара. Радарът му даде всичките три фактора бързо, но не толкова точно. Замерванията на Слънцето, Луната и Земята му определиха местоположението, но не му помогнаха с нищо за определянето на курса и скоростта… едва ли можеше да си позволи да чака да направи повторни наблюдения за тази цел.

От определянето координатите на кораба без астрономически наблюдения получи приблизителна представа за положението си, като към изчисления резултат вследствие намесата на младия Шахт прибави и предсказанията на Уайнстайн. Всичко това бе надлежно проверено с радара и посредством зрителни наблюдения. Въпреки това обаче той нямаше изобщо представа дали би могъл или не да се върне в курса и да стигне до местоназначението си — сега трябваше да изчисли колко гориво ще му е необходимо и дали наличното гориво ще бъде достатъчно или не да намали скоростта си и да синхронизира орбитите.

В космоса няма никаква полза да достигнеш целта на пътешествието си, ако я подминеш като светкавица със скорост няколко мили в секунда или ако пълзиш с неколкостотин мили в час. Все едно да уловиш яйце с чиния… без да се счупи!

Той започна упорито да изчислява как да извърши маневрата с най-малко гориво, но неговият малък електронен калкулатор „Марчант“ не беше на нивото на многотонния компютър „Ай Би Ем“ в Сюпра Ню Йорк, нито пък той беше Уайнстайн. Три часа по-късно той разполагаше с отговор със съмнителна точност. Обади се на Кели.

— Капитане? Можете да пристъпите към изхвърлянето зад борда, като започнете от Шахт и син.

— И аз бих искал това. Няма ли друг изход, Джейк?

— Не мога да обещая да откарам кораба благополучно, без да се изхвърли част от товара. По-добре изхвърляйте сега, преди да включим двигателите. Ще излезе по-евтино.

Кели се колебаеше — със същата охота би се простил и с единия си крак.

— Дай ми време да избера какво да изхвърля!

— Добре — Пембъртън се върна мрачно към цифрите си с надеждата да открие спасителната грешка, след това промени решението си. Обади се в радиостанцията.

— Свържете ме с Уайнстайн от Сюпра Ню Йорк.

— Това е извън нашия обсег.

— Известно ми е. Обажда се щурманът. Аварийно предимство — спешно. Насочете към тях плътен сигнал и го усилвайте.

— Ъъъ… слушам, сър. Ще опитам.

Гласът на Уайнстайн прозвуча колебливо.

— Сили небесни, Джейк, не мога да те направлявам.

— Проклятие, ти можеш да ми направиш изчисленията!

— Каква полза от точност до седми десетичен знак, щом данните не са точни?

— Така е, така е. Но ти знаеш с какви уреди разполагам, известно ти е колко добре мога да боравя с тях. Намери ми по-точен отговор.

— Ще се опитам.

Четири часа по-късно Уайнстайн се обади отново.

— Джейк? Ето ти резултата: Ти възнамеряваш да се върнеш към първоначалната си скорост и после да направиш странични корекции на курса. Ортодоксално, но неикономично. Вместо това накарах Мейбъл да го изчисли като една маневра.

— Чудесно!

— Не е толкова бързо. Спестява гориво, но недостатъчно. Невъзможно е да се върнеш в предишния си курс и после да стигнеш до Втора Космическа, без да изхвърлите от товара.

Пембъртън изчака съобщението да проникне в съзнанието му, после каза:

— Ще съобщя на Кели.

— Почакай малко, Джейк. Опитай следното. Започни отначало.

— Ха?

— Разгледай го като напълно нова задача. Забрави за орбитата на касетата. С настоящия си курс, скорост и местоположение изчисли най-благоприятната орбита, която да съвпадне с тази на Втора Космическа станция. Избери си нов курс.

Пембъртън се почувствува неловко.

— Изобщо не съм се сетил за такова нещо.

— Разбира се, че не си. С онзи малък корабен калкулатор-джудже ще са ти необходими три седмици, за да направиш изчисленията. Готов ли си да записваш?

— Естествено.

— Ето твоите данни — Уайнстайн започна да ги диктува.

Когато ги свериха, Джейк попита:

— И тези данни ще ме заведат до целта?

— Може би. Ако данните, които ти ми даде, са максимално точни, ако можеш да следваш указанията точно като робот, ако успееш да потеглиш и да осъществиш скачването толкова точно, че да не са нужни странични поправки, тогава може и да се добереш до целта. Може би. И така — на добър час. — Смущенията в радиовръзката заглушиха прощалните им думи.

Джейк се обади на Кели.

— Не изхвърляйте товар, капитане. Накарайте пътниците си да пристегнат ремъците. Готови за излитане. Четиринадесет минути до излитането.

— Много добре, щурман.

 

 

След подготовката и проверката на новото излитане се оказа, че той отново разполага със свободно време. Извади недовършеното писмо, прочете го, после го скъса.

„Най-скъпа Филис — започна наново той. — През този рейс размишлявам много усилено и реших, че просто съм инат. Какво търся тук, толкова надалече? Аз обичам своя дом. Обичам да бъда с жена си.

Защо трябва да залагам главата си и твоето душевно спокойствие, за да гоня вятъра в небето? Защо да кисна около телефона в очакване да закарам някакви глупаци до Луната — празноглавци, които не могат да управляват дори гребна лодка и преди всичко е трябвало да си стоят у дома?

Пари, разбира се. Страх ме е да рискувам с някаква промяна. Няма да намеря друга работа, от която да печеля и на половината, но ако ти си готова, засядам на сушата и започваме отначало.

Много обич, Джейк.“

Той бутна писмото и заспа, за да засънува, че целият съюз на младите пилоти се е настанил в неговата щурманска кабина.

 

 

Като туристическа атракция гледката на Луната в едър план отстъпва само на Земята, гледана откъм космоса — независимо от това Пембъртън настоя всички пътници да се пристегнат с ремъците по време на обиколката около Втора Космическа станция. С малкото останало му безценно гориво за синхронната маневра той реши да не затруднява движенията си, за да угоди на туристите.

Отвъд извивката на Луната пред погледа се появи Втора Космическа станция… но само на радара, тъй като корабът се движеше с опашката напред. След всяко краткотрайно изключване на двигателите Пембъртън засичаше новото местоположение по радара, после сравняваше приближаването си с кривата, която бе начертал въз основа на данните на Уайнстайн, като с едно око следеше хронометъра, с другото перископа, с третото таблото, а с четвъртото разходометъра.

— Е, Джейк? — измъчваше се Кели. — Ще успеем ли?

— Откъде да знам? Бъдете готов за изхвърляне на товар. — Бяха избрали течния кислород като товар за изхвърляне, защото можеха да го пуснат да изкипи през външните клапани, без да се занимават с него.

— Не говорете за това, Джейк.

— По дяволите — притрябвало ми е да говоря така, ако не съм принуден! — Той отново докосна с пръсти копчетата на таблото, включването на двигателите отнесе думите му. Когато грохотът секна, вече го викаха по маневрената радиоверига.

— Тук „Летящият холандец“, обажда се щурманът — отговори Джейк.

— Управлението на Втора Космическа станция. От Сюпра докладват, че нямате достатъчно гориво.

— Точно така.

— Не се доближавайте. Синхронизирайте скоростта си далече от нас. Ще изпратим катер да ви зареди с гориво и да прибере пътниците.

— Мисля, че мога да се справя.

— Не се опитвайте. Чакайте да ви заредим.

— Я не ми разпореждайте как да управлявам кораба си! — Пембъртън изключи веригата, после вторачи поглед в таблото, като си подсвиркваше мрачно. Кели редеше думите наум: „Кейси каза на огняря: «Момче, най-добре скочи, защото два локомотива ще се сблъскат!»“

— Няма ли как да пристанеш, Джейк?

— Мм… не, дявол го взел. Не мога да рискувам да вляза в пристана на Станцията, и то с пътници на борда. Но няма и да синхронизирам скоростите на разстояние от петдесет мили и да чакам пътна помощ!

Той се съсредоточи и се понесе към самата орбита на Втора Космическа, управлявайки кораба по инстинкт, тъй като изчисленията на Уайнстайн вече не означаваха нищо. Целта му бе точна — не трябваше да похабява в последната минута скъпоценното си гориво за странични корекции, за да не се блъсне в Станцията. Когато най-сетне се убеди, че ще се промъкне благополучно покрай нея, той още веднъж намали скоростта. След това, като понечи да изключи двигателите, те се задавиха, изхъркаха и млъкнаха.

Корабът „Летящият холандец“ плаваше в космоса, на петстотин ярда от Втора Космическа, със синхронизирани скорости.

Джейк включи радиото.

— Станция — поддържайте връзката. Ще вкарам кораба в пристана.

 

 

Беше си предал рапорта, взел душ и вече бе поел към пощата да предаде по радиото писмото си, когато по радиотранслацията го призоваха да се яви в кабинета на Комодор-щурмана. О, виж ти, рече си той, Шахт е ударил вече тъпана — питам се само каква ли част от акциите на Компанията са собственост на този глупак. А и онзи другият въпрос… беше се държал грубо с Управлението.

— Първи щурман Пембъртън, сър — докладва той сковано.

Комодор Соумс вдигна очи.

— Пембъртън… ах, да. Вие притежавате две степени: Космос-космос и кацане в безвъздушно пространство.

„Хайде да не шикалкавим“ — рече си Джейк. Гласно той каза:

— Нищо не ме оправдава за поведението ми през този последен рейс. Ако Комодорът не одобрява начина, по който се разпореждам в щурманската си кабина, той може да получи моята оставка.

— За какво говорите?

— Ами как… не ви ли се е оплакал пътник от мен?

— О, това ли! — Соумс подмина въпроса. — Да, той беше тук. Но аз разполагам и с рапорта на Кели, както и с рапорта на вашия главен механик, а и друг, специален от Сюпра Ню Йорк. Това бе първокласно пилотиране, Пембъртън.

— Искате да кажете, че няма оплакване от страна на Компанията?

— Кога не съм подкрепял своите щурмани? Били сте абсолютно прав. Аз бих го изхвърлил през люка. Дайте да се заловим за работа — в момента работите на кораб Космос-космос, но ми се налага да изпратя специален кораб до Луна Сити. Ще ми направите ли услугата да поемете рейса?

Пембъртън се колебаеше. Соумс продължи:

— Кислородът, който спасихте, е за Космическата изследователска програма. Преградите на северния тунел са се срутили и са загубени тонове кислород. Работата е спряла — около 130 000 долара на ден отиват за режийни, заплати и глоби. „Гном“ е тук, но до пристигането на „Лунен прилеп“ друг щурман освен вас няма. Е?

— Но аз… вижте, Комодоре, нямате право да рискувате живота на хората с моето кацане. Позабравил съм — имам нужда от опреснителен курс и проверочен.

— Без пътници, без екипаж, без капитан — рискуваме само вашия живот.

— Ще поема рейса.

Двадесет и осем минути по-късно той излетя в грозноватия мощен корпус на „Гном“. Един силен тласък, за да убие орбиталната му скорост и да го спусне към Луната, после никакви грижи, докато не стане време за кацане.

Чувствуваше се добре, докато не измъкна две писма — едното, което не бе успял да изпрати, и другото от Филис, доставено във Втора Космическа.

Писмото от Филис беше нежно и безсъдържателно. Тя не споменаваше за внезапното му заминаване и изцяло пренебрегваше професията му. Писмото беше образец на благовъзпитаност, но то го разтревожи.

Скъса и двете писма и започна ново. В него отчасти се казваше:

„… никога не си го казвала открито, но ти негодуваш срещу моята работа.

Аз трябва да работя, за да се издържаме. Ти също имаш задължения. Те са стари, прастари задължения, които жената отдавна изпълнява — да пресича равнините в покрити с чергила каруци, да очаква завръщането на корабите от Китай или да стои около изхода на шахтата след експлозия, — да го целуне на прощаване с усмивка и да се погрижи за него у дома.

Ти се омъжи за космонавт, следователно част от задълженията ти са да приемеш с открито сърце моята работа. Мисля, че можеш да го направиш, ако го осъзнаеш. Надявам се, че това ще стане, защото така, както вървят нещата, няма да е добре и за двама ни.

Вярвай ми, обичам те.

Джейк.“

Той седя умислен над писмото, докато стана време да снижи кораба за пристигането си. От височина двадесет мили до една миля той остави роботът да намалява скоростта, после премина на ръчно управление, докато продължаваше бавно да се снижава. Идеалното безвъздушно кацане трябва да бъде точно противоположно на излитането на снаряд… свободно падане, после едно продължително включване на двигателите, което завършва, щом корабът застане напълно неподвижен, когато докосне земята. На практика щурманът трябва да си опипва пътя надолу — не много бавно — корабът може да изгори всичкото си гориво от тази страна на Венера, докато се сражава толкова дълго с гравитацията.

Четиридесет секунди по-късно, снижавайки се с малко повече от 140 мили в час, той улови в перископите си статичните кули, високи по хиляда стъпки. На 300 стъпки той включи за повече от една секунда двигателите на 5 „g“, което бе нормално за Луната. Чувствуваше се щастлив.

„Гном“ плавно се снижи, струята му набразди праха на Луната, после с достойнство се спусна надолу, за да кацне, без дори да потрепне.

 

 

Екипажът на космодрума пое кораба, херметически затворен автомобил откара Пембъртън до входа на тунела. Преди да е свършил предаването на рапорта си в Луна Сити, се оказа, че вече го търсят. Когато се обади, Соумс му се усмихна от екрана.

— Наблюдавах кацането ви от предавателя на площадката, Пембъртън. Не ви трябва опреснителен курс.

Джейк се изчерви.

— Благодаря, сър.

— Ако не сте решили твърдо да продължите с Космос-космос, мога да ви назнача на редовна линия до Луна Сити. Жилище или тук, или в Луна Сити. Съгласен ли сте?

Той чу собствения си глас да казва:

— Луна Сити. Приемам.

Когато влезе в пощенската станция, Джейк скъса третото си писмо. При телефонното гише се обърна към една блондинка в син лунен костюм.

— Моля свържете ме с мисис Джейк Пембъртън, Предградие шест-четири-нула-три, Додж Сити, Канзас.

Тя го огледа внимателно.

— Ама и вас, щурманите, си ви бива да харчите пари.

— Понякога телефонните разговори са евтини. Бихте ли побързали?

 

 

Филис се опитваше да редактира писмото, което бе убедена, че отдавна трябваше да напише. Беше й по-лесно да му го напише — тя всъщност не се оплакваше от самотата, нито от липсата на развлечения, но не можеше да понася напрежението от безпокойството за неговата безопасност. След това обаче осъзна, че не е в състояние да формулира логичния извод. Беше ли готова да се откаже напълно от него, ако той не се откажеше от космоса? Тя наистина не знаеше… телефонното повикване тъкмо навреме прекъсна мислите й.

Видеоекранът не показваше образ.

— Междупланетен — долетя тъничък гласец. — Обажда се Луна Сити.

Страх сви сърцето й.

— Тук Филис Пембъртън.

Безкрайна пауза — тя знаеше, че за да стигнат от Земята до Луната и обратно, на радиовълните им бяха потребни почти три секунди, но сега не си спомни за това, а и то нямаше да я успокои. Не виждаше нищо друго освен осиротелия дом, себе си вдовица, а Джейк, любимия Джейк, загинал в космоса.

— Мисис Джейк Пембъртън?

— Да, да! Продължавайте! — още една пауза. Дали не бе го изпратила в лошо настроение, или ядосан и това да се е отразило зле на разума му? Дали не е загинал там далеч, спомняйки си само, че тя направи скандал, задето я напуска, за да отиде на работа? Дали го подведе тогава, когато той имаше нужда от нея? Тя знаеше, че нейният Джейк не може да бъде вързан за женска пола — мъжете, истинските мъже, не мамините синчета — трябва да се отделят от полите на майките си. Тогава защо се беше помъчила да го върже за своята? Не трябваше да го прави, дори собствената й майка я беше предупредила да не опитва.

Започна да се моли.

Тогава заговори друг един глас, глас, от който коленете й омекнаха от облекчение.

— Ти ли си, мила?

— Да, скъпи, да! Какво правиш на Луната?

— Дълга история. При долар на секунда може да се разкаже и по-късно. Това, което искам да разбера, е: желаеш ли да дойдеш в Луна Сити?

Сега бе ред на Джейк да изтърпи неизбежното забавяне на отговора. Питаше се дали Филис усуква, неспособна да вземе решение. Най-сетне я чу да казва:

— Разбира се, скъпи. Кога трябва да тръгна?

— Кога… виж, не искаш ли поне да узнаеш защо?

Тя понечи да каже, че това няма значение, после рече:

— Да, кажи ми.

Паузите продължаваха да се редуват, но нито единият, нито другият им обръщаше внимание. Той й съобщи новината, после добави:

— Отскочи до Колорадо Спрингс и помоли Олга Пиърс да ти помогне при уреждането на формалностите. Трябва ли ти моята помощ за прибирането на багажа?

Тя трескаво съобразяваше. Ако той имаше намерение да се върне, нямаше да зададе този въпрос.

— Не. Мога и сама да се справя.

— Ти си славно момиче. Ще ти изпратя по радиото дълго писмо за това, какво да донесеш и прочее. Обичам те. Засега довиждане!

— И аз те обичам. Довиждане, скъпи.

Пембъртън излезе от кабината, като си подсвиркваше. Добро момиче бе Филис. Предано. Учуди се защо изобщо се бе съмнявал в нея.

Край
Читателите на „Космически жокей“ са прочели и: