Сергей Лукяненко
Предговор към цикъла „Прекрасната далечност“

Всеки текст е сътворяване на свят. Понякога — на съвършено нов; в този сборник има немалко такива светове. А понякога на света му става тясно да е в рамките на един разказ — пък бил и той голям. Той започва да расте, да изниква и в други разкази, да се промъква в повести и романи. Даже не зная късмет ли е това, или беда. Когато обаче завърших разказа „Пътят към Велесберг“, вече разбрах, че този свят няма скоро да ме пусне. Даже възникна мисълта да обединя всички разкази в единен цикъл, като взема за заглавие цитат от известна песен — „Прекрасната далечност“^[1]. Повест или даже роман в разкази… Тогава идеята ми се видя доста оригинална. Светът живееше, аз го виждах. Светът беше интересен.

„Пътят към Велесберг“ беше първият мой досег със света на „Прекрасната далечност“. След това беше написан „Моят татко е антибиотик“ — разказ с други герои, свързан с „Пътят…“ чрез твърде тънка нишка, който все пак е необходима част от този свят. После дойде „Почти е пролет“, един разказ, писан бавно и болезнено — може би затова той ми е много скъп. И вече съвсем неотдавна написах „Мирисът на свободата“. Кой знае защо, не престана да ме преследва сцената със запознанството на героите от „Пътят…“, пред очите ми изникваха пустата нощна гара, осветена от табелите над безлюдния перон, шум на море и натрапчиви, тъжни, тихи мелодии. Нямаше как — трябваше да се върна към твърде отдавна изоставен свят.

Ако все пак се направи опит за съставяне хронологична последователност на събитията, то тя е съвсем различна. „Моят татко е антибиотик“ става първият разказ на цикъла, „Мирисът на свободата“ е следващият, едва след това идват събитията от „Пътят към Велесберг“, като цикълът се завършва (в дадения момент) от разказа „Почти е пролет“. Читателят, обичащ хронологията, може да се пробва да прочете разказите именно в този порядък. И все пак… все пак бих ви посъветвал да се придържате към тази последователност, в каквато вървят разказите в сборника.^[2] Редът на написване в дадения случай е по-важен, нали именно така аз откривах за себе си света на „Прекрасната далечност“.

Не зная дали още ще се връщам към него. Всичко е възможно. Някога той се промъкна също и в романа „Стъклено море“, макар че първоначално това изобщо не се планираше…

И най-странният, поне за мен, въпрос е — дали този свят е красив? Дали той е добър? Бих ли искал да живея в него? Дали това наистина е светът на победилото благополучие, ситата и благоустроена Земя, където „войните, смрадта и ракът са в миналото…“^[3] Свят, където може свободно да се разхождаш вечер, където на всекиго е гарантиран къшей хляб, покрив над главата и безплатни панталони. Почти утопия.

Но, кой знае защо, толкова е трудно да измислиш утопия, където изобщо няма болка…