Едгар Алън По
На една в рая

Ти бе радост за мене мечтана,

ти бе всичко за мене в скръбта

като остров зелен в океана,

като ручей звънтящ в самота!

Ти бе храм сред цветя в пролет ранна

и за мен бяха тези цветя!

То бе сън — и сънят бе тъй кратък —

и крила пак нощта разпростря…

„Забрави! Отмини по-нататък!“ —

всуе бъдния ден ме огря.

Над отминалий ден в спомен сладък

моят дух неподвижно замря.

 

А в душата — под скръб и умора —

сетни лъч догоря без следа!

И солената морска вода

безутешно оглася простора:

„Навсегда — навсегда — навсегда —

на прострелян орел пак във взора

не запалва живота звезда!“

 

И нощите ми — призрак кошмарен, —

и — без теб! — моите тягостни дни

ме зоват в онзи край легендарен,

дето твойта походка звъни.

О, в какъв ли пак танц лъчезарен!

Над какви ли въздушни вълни!