Виктор Суворов
Аквариумът (12)

1

Беше време! Но си отиде! Наистина беше. Имаше Червена армия, а срещу нея — Бяла армия. А имаше и Зелена армия. Командваше я батко^[1] Фома Мокроус. Добре воюваха зелените. Но пострадаха — повярваха на червените, обединиха се с тях в Червено-Зелена армия. Това беше и краят им. Армията отново започна да се нарича Червена. Хубави времена бяха. Искаш при червените — моля! Не искаш — можеш да избягаш при белите или при още някои. Какви ли не: григориевци, антоновци, петлюровци. Или по-точно: Революционно-въстаническата армия Украйна — РВАУ. РВАУ — това е армията и държавата, философията е проста: ролята на държавата е да защитава населението от външните врагове. Толкова. Вътре в държавата всеки сам си е господар. Прави каквото искаш, само не обиждай другите. Ако нападнат врагове, държавата им противопоставя армията си — само от доброволци. Като не искаш да воюваш за свободата си, бъди роб. Такава беше системата на РВАУ.

При нас, на село, всички старци помнят онези славни времена. И ръководителят на онази армия помнят: Нестор Иванович Махно. Казват старците, че Нестор Иванович съвсем не е бил такъв, какъвто червените го показват по филмите. Казват, че бил младеж. По-късно в енциклопедията проверявах. Не лъжат старците: през осемнадесета година Нестор Иванович не е бил навършил и тридесет години. Косата му наистина е била дълга. Покриваща рамената му. Селяните го смятали за светец. Кръстели се, когато го видели.

Пътува Нестор Иванович из Екатеринослав с впряг от четири врани коня. Мрачен. Очите му — дълбоко умислени. Четирите врани коня Великият Ням управлява. Куца Нестор Иванович, не язди: в талигата, до картечницата седи. А Великият Ням е неотстъпно край него. Той е и кочияшът, и ординарецът, и телохранителят, и придворният палач: присъдите на Нестор Иванович са съвсем кратки.

Пътува Нестор Иванович — селяните му се кланят ниско, свой човек: селски цар. На задната страна на талигата му с картечница, със сребърни гвоздейчета е изтъкан девизът: „Ех, не ще ме стигнеш!“ А отпред: „Ех, не можеш ме хвана!“ А край талигата яздят: батко Макета, Николай Мелник, Гришка Антихристът, Никодим Пустовойт и Лев Андреевич Задов — началникът на разузнаването. Разузнаването на РВАУ е било на нивото на висшите световни стандарти. Махно никога не започвал бой в неизгодни условия. Отдръпвал се. Изчезвал. Армията му се разпилявала. Оръдията и картечниците — в овразите и деретата, конете — на паша из ливадите, а картечните талиги возят момичета на панаира. Селяните седят по дворовете си. На припек. Усмихват се.

Махновската армия се различавала от всички други с острия си хумор и усмивките. Самият Нестор Иванович е бил голям шегаджия. Челото му ще се пръсне от мислите, а в очите му — игриви дяволчета. За добра шега награждавал като за бойна победа. Храбро воювал Нестор Иванович! Само за нощ събирал армията си, стоварвал я внезапно на най-уязвимото място. В армията му имало седемнадесет кавалерийски дивизии. Градовете треперели от грохота на копитата на неговата конница. А обърне ли се съдбата срещу него: свирва батко и отново армията му се разпръсква, стаява, изчезва до настъпването на първата тъмна нощ.

Неуязвим бил батко Махно. Но повярвал на червените. Напразно повярвал. Намерил на кого да вярва. Махновската кавалерия заедно с червените се втурнала в Крим да коли белите. А след като изклали белите, внезапно Първа конна армия се разгърнала срещу съюзника си. Конна армия. Гола степ. Краят на ноември 1920 година. Конна армия! Лавина. Десетки километри се огласят от грохота от конските копита. Степта вече е стегната от студа. Степта е като безкрайно бетонирано поле. От хоризонт до хоризонт. Червените не стреляли и дори „ура“ не викали. Десетки хиляди саби шумно излетели от ножниците си, блеснали на слънцето. И тръгнала Конната армия! Тръгнала. Вой и свистене. Човек озверява в тълпата. И конят озверява. От устата му капе на едри парцали пяна. Коне-зверове! Хора-зверове! Свистене на саби. Непоносим блясък. Грохот от копита. Кавалерийските дивизии на червените заобикалят в голям кръг Махновската армия, като й отрязват пътя, а цялата Конна армия я напада челно. С галоп. Внезапно. Срещу съюзника си! Сечи! Давай! Отделно кавалерийска бригада със специално предназначение съсича пленниците на място, както и своите. Онези, които не озверяват в боя. Сечи!!!

Нестор Иванович разгърнал триста и осемдесетте картечни талиги. Четиристотин и шестнадесет от неговите картечници зашибали Първа конна армия с оловен смерч. Но било късно. Късно. На кого, Нестор Иванович, повярва? Късно е. Никога не си приемал бой в неравни условия. Отдръпвал си се. А тук къде да се денеш от съюзника си? Сечи! Шеста кавалерийска дивизия на червените се задавила със собствената си кръв. Трупове — планини. Ранени — няма. Ранените ги тъпчат конете: Първа конна армия връхлита като лавина! Няма време да заобикаля своите ранени. Сечи! Напразно, Нестор Иванович, им повярва. Аз не бих им повярвал. Аз и сега не им вярвам.

Знаеш ли, Нестор Иванович, не бих отишъл да служа при червените. Бих дошъл под черните ти знамена. Но теб те няма и няма други армии, освен Червената. И няма къде да избягаш. Отмина онова славно време. А принципно погледнато, почти нищо не се промени. Всеки сам си вербува бандата. Само че това се нарича не банда, а група. Наистина групите не се колят една друга със саби, но нима ти е по-леко от това? По-рано поне беше ясно кой е бял, кой — зелен. А сега всеки за удобство се причислява към червените. Но всеки червен не вярва на останалите червени. Другите червени са съюзници за него, колкото Първа конна армия е била съюзник на батко Махно.

Времето е лошо. Всички са другари. Всички са братя. А когато човек за човека е другар, приятел и брат, как да познаеш откъде ще те ударят? Откъде внезапно ще се спусне някоя лавина и копитата ще те стъпчат.

2

Тресавището на агентурното осигуряване ме засмуква все по-надълбоко. Не можеш се измъкна.

Ако един зидар изгражда стена, дори и на него по закон му се полагат трима помощници: да бъркат разтвора, да подават тухлите, да чупят тухлите на половинки, ако потрябва. В агентурното добиване са необходими много повече помощници за всеки работещ. И всеки иска да стане зидар. Никой не иска да бъде помощник. А майстор можеш да станеш, само като докажеш, че сам умееш да работиш на нивото на другите майстори или още по-добре. Но как да го направиш, ако агентурното осигуряване ти изяжда цялото време? Всички нощи. Всички празници. Всички почивни дни.

Николай Викторович Подгорни, съветският президент, изчезна. Изпари се. Изгуби се. Имаше го. Сега го няма. Разбира се, президентът е само пионка. Президентът е нищо. Президентът е параван. Нещо като съветския посланик. Разхожда се гордо из посолството. Разговаря с високопоставени особи. Стиска ръце. Усмихва се. Но не взема решенията. И не го допускат до големите тайни. Усмихвай се и стискай ръце. Това ти е работата. А ние имаме пряк канал за подчинение. Навигаторът се отчита пред началника на ГРУ. А той — пред Началника на Генералния щаб. Онзи пък — пред Централния комитет. А посланиците и президентите са маскировка. Параван.

Но, дявол да го вземе, ако един президент, дори и фалшив да е, изчезне, ако за него си спомнят само половин ден, ще си спомни ли някой за мен, ако изведнъж изчезна?

Съветският военен аташе във Виена изчезна. Изгуби се. Изпари се. Откараха го вкъщи. В Съюза. Евакуираха го, както казваме ние.

Евакуация на офицерите на ГРУ и КГБ се извършва в случай на големи грешки или пълно бездействие, в случай, че някой е заподозрян в непозволени контакти или че се готви да избяга.

Защо евакуираха военния аташе — не знам. Това никога не се обявява. Изчезва и толкова. Ни вест, ни кост. Заминава в отпуска и не се връща. Съветският съюз е голям. Загубва се някъде.

Зеленият му мерцедес премина по наследство към новия военен аташе, полковник Цветаев. Новият военен аташе е горд. Смята се за началник. Нашите съседи от КГБ мислят, че той е Младши лидерът. Но при нас, както във всяка тайна организация, официално заеманото положение не означава нищо. Ние си имаме своя йерархия. Тайна. Нелегална. Невидима за света.

Поразходи се, полковник, пофукай се. Но внимавай, Навигаторът скоро ще те извика в кабинета си. На тепиха. Той, полковник, много ласкаво, ще ти съобщи, че ти си подчинен не лично на Навигатора, не на Младши лидера и дори не на някой обикновен заместник на Навигатора, а просто на някого от преуспяващите вълци на ГРУ, на някой от нашите варяги. А такъв може да се окаже всеки, например твоят помощник. Официално, за пред хората, ти ще се усмихваш и ще стискаш ръце, а помощникът на военния аташе с майорско или подполковнишко звание ще носи подире ти чантата. Ти — на мерцедес, той — на форд. Но това е само официално. А това, което се върши официално, пред всички — не играе никаква роля. Главатарят на мафията може да се прави на келнер през деня. Но това съвсем не означава, че директорът на ресторанта има по-голямо влияние. При нас в ГРУ системата е същата. Външните рангове и отличия не играят никаква роля. Те са бутафория. Обратното, своите лидери и най-талантливи офицери ние изтегляме от сцената на тъмно, като изтъкваме надути велможи. А зад завесата си имаме свои рангове, свои отличия, своя специална скала на ценностите. И тук, зад завесата, варягът управлява хрътките. Варягът раздава правосъдие. Варягът добива тайните. Той трябва да бъде осигуряван. Твоят помощник вече се е издигнал до варяг. А ти, полковник, си само хрътка. Чакал. Шестица^[2]. Шаро. Мурджо. Ти с мерцедеса си ще осигуряваш и прикриваш своя помощник. За дребни грешки майорът публично ще ти се подиграе пред цялото наше добиващо братство. За големи грешки — ще те прати в затвора. Той добива тайни за ГРУ. А ти само го осигуряващ. Той ще ти пише характеристиката. Съдбата ти е в ръцете му. Сгрешиш ли — ще пропаднеш, ще изчезнеш. Ще те евакуират като предшественика ти. Но засега се усмихвай, хрътко, подметко, кутренце. И помни, след три месеца идва изпит по познаване на града. Трябва да познаваш Виена по-добре от виенската полиция! Сто въпроса. Трябва да има сто правилни отговора. Грешка в отговора ще доведе до грешка в агентурното осигуряване. А това е провал, скандал, комисия на Централния комитет, конвейр, затвор. Издържиш ли, полковник, изпита, те чака осигуряването. Ще прикриваш нечии гърбове. Без почивни дни. Без празници. Без никакво просветление. Но засега се усмихвай.

3

Агентурното осигуряване може да бъде пряко и общо. Днес в пряко осигуряване работи цялата наша славна резидентура. Целият забой. Цялата глутница.

Цялото осигуряване се координира лично от Навигатора. А за общото осигуряване работят посланикът на Съюза на съветските социалистически републики и Генералният консул. Те, които работят в общото осигуряване, си нямат и понятие какво става. Просто от Централния комитет (това се нарича „от инстанцията“) получават шифрограма: да прикрият, да предпазят, да заличат. Ако сгрешим ние, прякото осигуряване, общото осигуряване ще ни прикрива с димна завеса. Точно така октоподът бяга от врага, като се прикрива с непрогледна завеса. Посланикът и Генералният консул ще крещят, ще вдигат шум, ще обвиняват в клевета и в провокации австрийската полиция, ще отричат всичко. Те ще гледат нагло в очите, разигравайки оскърбена невинност. Ще заплашват с влошаване на приятелските отношения и с прекратяване на разведряването. Ще си припомнят, че Червената армия е освободила безкористно Австрия. Ще си напомнят за жертвите от войната и за престъпленията на нацизма. Работата им е такава. Те са измислени, за да прикриват нашето отстъпление, ако направим грешка.

Но засега ние не сме сгрешили. Засега всичко е добре. Операцията, която извършваме, изисква усилията на няколко резидентури и на всички добиващи офицери във всяка една от резидентурите, въвлечени в операцията: през Австрия се придвижва танков двигател.

Той е преминал вече през няколко страни. Транзитно. Краен пункт за доставка — Турция. Да не вярваш. Австрия е последният труден етап от този сложен път. По-нататък ще отиде в Унгария, а оттам ще смени рязко посоката си на движение.

Танковият двигател тежи тон и половина. Нашите варяги са го свили в някоя страна и са го прехвърлили през границата й под някакво друго наименование. Пътешества вече сума време, пресичайки граници, като всеки път сменя името си — също както нелегалният от ГРУ сменя паспортите, пресичайки границата.

Сега контейнерът с танковия двигател вече е в Австрия. Тук пътешества под названието „експериментално енергийно устройство за дренажни напоителни системи“. В страните от Азия и Африка гладуват! Пуснете да мине „експерименталното енергийно-устройство“! Нека бедните страни си решат проблема с изхранването!

Нервна работа. Тежка. Онзи, който не е свързан с транзитното преминаване на тежки товари през държавни граници, той дори не може да си представи колко бюрократи участват в него. А ГРУ трябва да бъде сигурно, че нито един от тях не подозира за истинското предназначение на „експерименталното енергийно устройство“. Ако някой от тях изведнъж се досети, трябва веднага да получи мощен хонорар за досетливостта си и да се направи, че не се досеща. Всекиго от тях ГРУ трябва да контролира, макар и отдалеч. Ето с това се занимаваме ние.

Някой от нашите варяги продупчва на униформата си дупка за орден. Танков двигател! Най-съвременен! Естествено не за копиране. А за изследване. Също както за един американски конструктор на състезателни коли най-новият японски двигател би бил много интересен.

Дявол да го вземе, откъде да се снабдя с нещо подобно? Има много интересни неща. И да се добият понякога не е чак толкова трудно. Но службата за информация купува три-четири еднакви екземпляра или документа в различни части на света и — край. Повече не са необходими. Давай най-новото, онова, което никой не може да достави. Понякога предлагаш нещо страшно интересно, но ГРУ отговаря с отказ. Благодарим ви, но дипломатическата резидентура на ГРУ в Тунис е работила по-бързо. Благодарим, това вече го имаме.

ГРУ — това е една жестока конкуренция. Оживяват най-силните.

4

Времето едва-едва се точи: тик-так-тик-так. Нощ е. А при нас в забоя цветът е винаги един и същ: синкав. Може да се регулира яркостта на светлината. Но от това цветът й не се променя. Всичко си остава постарому синкаво. 2 часа и 43 минути. Трябва да се разтъпча, да прогоня съня. Обикновено в помещенията на резидентурите няма никакви прозорци. В огромното ни съоръжение във Виена те са само три. Трябва от общата работна зала да излезеш или в коридора, да се изкачиш по стълбите, покрай фотодешифровачната лаборатория да отидеш в коридор „С“ и оттук — нагоре по стълбата. Четиридесет и осем стъпала. Ето тук имаме едно съвсем малко коридорче, което води към яката врата на антенния център. Тъкмо в това коридорче са и трите прозореца. Това място се нарича Невски проспект. Сигурно защото, като прекарва достатъчно дълго в дълбините на бетонните ни бункери, всеки гледа да се спре на педята място, да се порадва на слънчицето. Тази педя място е отделена от работните ни помещения с десетки врати, бетонни прегради и стени. Тук не е разрешено да се обсъждат секретни въпроси. Въпреки това трите прозореца са защитени така, както трябва да бъдат защитени прозорците на помещенията на ГРУ. Външно те по нищо не се отличават от другите прозорци. Същите решетки, както и навсякъде. Но нашите прозорци са малко по-мътни. Затова отвън е много трудно да се види онова, което става вътре. Стъклата са много дебели. Не могат да бъдат счупени. Направени са така и защото дебелото стъкло по-малко вибрира и не може да служи за мембрана, ако към него бъде насочен мощен източник на електромагнитни лъчения. Стъклата са изработени сякаш не много прецизно: на едно място са малко по-дебели, на друго — по-тънки. Но и то е хитрост. Неравностите по стъклото са пресметнати с компютър. Някой е получил и премия за изобретяването на неравното стъкло. Дори и те да се използват като мембрани, неравното стъкло разсейва отразения лъч хаотично и не позволява да бъде получено задоволително качество на приемането. Малки вентилационни прозорчета естествено няма. Системите за вентилация са специални. Те се охраняват и за тях зная малко. Ясно е, че прозорците изобщо не се използват за тази цел.

Всеки прозорец има тройно остъкляване. Рамките са метални. Между металните части има уплътнена подложка. Направена е, за да се намали по всякакъв начин вибрацията. Вътрешното и външното остъкляване е като с обикновените прозоречни стъкла, но ако човек се вгледа в средната рамка, ще види, че стъклата не се намират в една равнина. Всяко е леко наклонено и малко извито настрана. Всяко има собствен ъгъл на наклон. Той също е изчислен с компютър. Това е, за да се предотврати възможността за използването на прозорците за подслушване. Стените са защитени, естествено, още по-добре. Особено там, под земята — в забоя.

Зад прозорците е още непрогледна тъмнина. Знаех го. Дойдох тук, само за да се разходя по стълбите и коридорите. Аз съм дежурен офицер и изобщо не ми се полага сън.

Цялата нощна смяна практически работи без моето участие и намеса. Групата „ТС“ постоянно и денонощно извършва дейност по прехващането и разшифроването на военните и правителствените радиограми. Контролната група също се занимава с радиопрехващане. Но това е съвсем друг вид дейност. „ТС“ работи за Информационната служба на ГРУ, набавяйки онези трохички, от които командният пункт и големият компютър постоянно сглобяват общата картина в света. Радиоконтролът има други функции, макар и не по-малко отговорни. Групата по радиоконтрола работи само за нашата резидентура. Тази група следи активността на полицията. Тя винаги знае какво прави виенската полиция, как са разгърнати силите й, кого следят преоблечените й агенти. Радиоконтролът винаги ще ви каже, че днес край гарата те са следили един подозрителен арабин, а вчера всички сили са били хвърлени за залавянето на няколко търговци на наркотици.

Много често е невъзможно да бъде разшифрована активността на полицията, но и тогава групата по радиоконтрола е готова по всяко време да ви предупреди в кой район на града е тази неясна активност. Освен групите по радиопрехващане, през нощта работят радистите и шифровчиците, но и в тяхната работа нямам право да се намесвам. И защо ли тогава седя тук цяла нощ? Така се полага. Работят различни групи, които не са подчинени една на друга. Значи, над тях трябва да има някой старши. Затова и дежурим нощно време.

Аз, обикновеният добиващ офицер, без особени заслуги, съм за всички тях олицетворение на властта. За тях не е важно дали съм варяг или хрътка. Аз съм от висшата каста. Аз съм от добиващите. Значи съм много по-горе от когото и да е от онези, които не са свързани пряко с чужденците. За всеки от тях, независимо от военните им звания, да станат добиващи офицери е една красива, но неосъществима мечта.

— Виктор Андреевич, искате ли кафе?

Това е Боря, третият шифровач. Няма какво да прави. Главният приемник мълчи, приемникът на агентурната радиосигнализация — също.

— Да, Боря. Моля.

Канех се да завърша описанието на подбраните от мен площадки за десант за работата на Спецназа на 6-та гвардейска танкова армия. По заповед на ГРУ подбрах три такива площадки. В случай на война. Но щом Боря е излязъл от своя отсек, то все едно няма да успея да го завърша.

— Захар?

— Не, Боря. Винаги го пия без захар.

Боря е поклонник на Венера. Всички шифровачи на ГРУ и КГБ по целия свят са поклонници на тази дама. Той знае, че имам много работа и се разхожда наоколо, като обмисля как да отклони вниманието ми от бъдещата война и да го превключи към обсъждането на въпросите на неговата религия.

— Виктор Андреевич!

— Какво? — не се откъсвам от тетрадката.

— Дипломатическите куриери донесоха ново стихче.

— Сексуално, разбира се?

— При дипломатическите куриери те винаги са такива.

— Дявол да те вземе, Боря. Казвай си стихчето.

Боря кашля. Боря си прочиства гърлото. Боря застава в позата на велик поет:

— Аз вървя по росата,

мокря си в нея краката.

Аз съм като всичките

и обичам много п……!

— Боря, това съм го чувал и преди.

Боря се натъжава за малко:

— Ние в Ленинград имахме един страдалец. Страшни стихове създаваше:

О, Ленинград!

О, град ти мой!

Всички са к…

а аз — герой!

От него няма откачане. Пък и опасно е да си развалям отношенията. Шифровчиците са по-ниска каста, но затова са най-близо до Навигатора, като негови верни слуги. Изобщо не ми се иска да се задълбавам в неговата поезия, но и да го прекъсвам не е разумно. По-добре да отклоня разговора:

— Ти в щаба на Ленинградски окръг ли си служил?

— Не, в осми отдел на щаба на 7-ма армия.

— А след това?

— А след това — право във Ватутинки.

— Охо!

Ватутинки е едно напълно секретно градче край Москва. Главният приемащ радиоцентър на ГРУ. Там всичко е секретно. Дори гробището. Ватутинки е рай. Но както и истинският рай, има едно неудобство: няма изход навън. Онзи, който е попаднал във Ватутинки, може да бъде сигурен, че ще го погребат именно на това гробище и никъде другаде. Някои от попадналите в това райско място ходят и в чужбина. Но и там животът им не става по-разнообразен. За всички шифровчици вътре в посолството са определени стриктно ограничени зони. Всеки в своята. За Боря това са само шестнадесет стаи, включително и стаята, в която живее, общата работна зала, кабинетите на Навигатора и неговите заместници. Няма право да се движи извън границите на тази зона. Смята се за криминално престъпление. А да не говорим за извън границите на посолството. В тази зона Боря ще живее две години, а после ще го откарат във Ватутинки. В зоната. Боря не пътува. Него го карат. Под конвой. Боря е щастлив. Мнозина от онези, които попадат във Ватутинки, изобщо никъде не ги карат. Но и те са щастливци в сравнение с хилядите шифровчици, които служат по щабовете на окръзите, флотите, армиите, флотилиите. За всеки от тях Ватутинки е красива, но неосъществима мечта.

— Виктор Андреевич, разкажете ми, моля ви, за проститутките, защото скоро ще се връщам във Ватутинки. Там момчетата ще ме уморят от кодош: бил съм във Виена, а няма какво да им кажа.

— Боря, не знам нищо за проститутките — залагам си главата, че Боря не ме провокира по заповед от по-горе — просто иска да послуша. Всеки шифровчик, който се връща във Ватутинки, се оценява по способността си да разказва историйки на сексуални теми. Всички разбират, че той е имал много ограничена зона за движение вътре в посолството — пет стаи понякога. Всички разбират, че историите му са измислици, че нито един добиващ офицер няма да се осмели да разкаже на шифровчик нищо от онова, което вижда наоколо. И все пак умее ли да разказва интересно, във Ватутинки ще се цени — също както при народностите без писменост — цени се човекът, разказващ приказки. Всъщност и при цивилизованите народи се наблюдава същото. Магазините на Виена са претъпкани с фантастични романи за приключения на измислени планети. Всички цивилизовани хора разбират, че това е измислица, но тачат авторите на подобни измишльотини — също както във Ватутинки разказващите сексуални истории.

— Виктор Андреевич, ама разкажете ми за проститутките. Какво, направо така си и стоят по улиците, а? Как са облечени? Виктор Андреевич, знам, че не се приближавате до тях, но как изглеждат отдалеч?

5

… Усещам остър недостиг на въображение. А без него — край. Онзи, който сам планира ходовете си, се старае с всички сили да остане в сянка, вкарвайки осигуряващите го в светлината на полицейските фенерчета. Колко е добродушна полицията в Австрия — не гонят: все пак не си във Великобритания, но все пак и от Австрия понякога тихомълком разкарват някого. Без шум, без скандал. А щом като ти в Австрия не си се справил с работата, може ли да бъдеш изпратен в Холандия, където полицията си работи съвсем сериозно, или в Канада, където условията и перспективите сега са много по-различни от някогашните.

Всеки варяг е в сянка. Всяка хрътка е известна на всички. Какво пък, излъжи ближния си, иначе по-далечният ще се приближи и ще те излъже. Варягите постъпват правилно, че нас ни изпращат в огъня, като се прикриват зад мудността и неумението ни. Но и аз ще стана варяг. Твърдо съм го решил. Няма да спя през нощта, но ще намеря свой път към тайните.

Без достъп до истински документи — няма вербуване. А без вербуване няма живот в ГРУ. Ще те изкълват. Всичко, което ни го преподаваха в Академията беше с не по-малко от 20-годишна давност и е използвано многократно в практиката. Нужни са нови пътища.

За развиване на криминалното въображение ни караха да четем детективски романи. Но то беше по-скоро, за да развием критично отношение към действията и решенията на другите. Авторите на детективските романи са професионалисти, развличащи публиката, а не професионалисти, добиващи тайни. Леко и свободно те заобикалят главния въпрос: как някой командир може да постави задача за набавянето на едно ново оръжие, ако за него не е известно нищо? Съвсем нищо. Ако светът още и не подозира, че подобно оръжие може да съществува. А ГРУ беше започнало лова на атомната бомба на САЩ, когато никой в света не подозираше за възможността да бъде създадено такова оръжие и президентът на САЩ още не го беше оценил по достойнство.

За да развием подход на крадци при добиването, ни водеха в секретния отдел на музея по криминалистика на Петровка^[3]. Московската криминална полиция, естествено, не знаеше, какви сме. В този музей ходеха много тайни делегации и от МВР, и от КГБ, и от народния контрол, и от комсомола, и още дявол знае откъде. На всички им трябва да развиват криминалното си мислене.

Интересен музей, дума да няма. Най-много ми хареса машината, която правела пари. Тя е била изработена от студенти на МВТУ^[4] и продадена от тях на грузинци за 10 000 рубли: на нас са ни нужни истински пари, а фалшива машина и сами можем да си направим. Студентите показали къде да се налива боята, къде да се слага хартията, къде да се долива спирт. Машината правела великолепни шумящи десетачки, които нито един експерт не могъл да различи от истинските. Студентите предупредили грузинците: не се изхвърляйте, алчността ще ви погуби! Не прегрявайте машината — рисунката ще се замаже. Грузинците си заминали за Грузия. И започнали по вечерно време да си печатат парички. Но машината спряла. Наложило се да завербуват един механик в шайката. Отворил механикът машината и подсвирнал. Излъгали са ви, им казва. Тази машина не може да прави фалшиви пари. В нея са сложени сто истински десетачки. Завърташ ръчката и нова десетачка изкача. Но били само сто. Грузинците се оплакали в милицията. Хванали студентите и ги осъдили на по три години затвор за мошеничество. А грузинците — на по десет. За опита и решимостта да правят фалшиви пари. И правилно си е: студените излъгали само грузинците, а грузинците искали да излъжат работническо-селската държава.

Ех върви им на хората с такава разкошна фантазия. А аз какво да измисля?