Виктор Суворов
Аквариумът (11)

1

Когато спя, си покривам и главата, завивам се в одеялото, сякаш е кожух, по стар армейски навик. Несъзнателен рефлекс. Опит да запазя топлината чак до сутринта. Вече не спя в студени палатки, в мокри землянки, в замръзналата есенна гора. Но навикът да се завивам презглава ми е останал за цял живот.

Напоследък одеялото започна да ме плаши. Събуждайки се внезапно с гаден страх сред пълната тъмнина, аз се питам: дали не съм се събудил в ковчег. Внимателно докосвам с нос мекото, топло одеяло. Не ми прилича на ковчег. А може би са ме увили в платнище, а дъските на ковчега са малко по-нагоре? Бавно опипвам въздуха. Не, засега не съм в ковчег.

Сигурно така хората започват да полудяват. Така към тях се промъква безумието. А може отдавна вече да съм шизофреник, само че хората край мен не са ме разбрали? Напълно допустимо е. Да си луд съвсем не е толкова лошо, колкото може да изглежда отстрани. Ако утре ме омотаят в белите чаршафи и ме закарат в лудницата, няма да се съпротивлявам и да се чудя. Там ми е мястото. Аз, разбира се, съм ненормален. Но кой край мен е нормален?

Около мен е пълна лудница. Безумие без никакъв изход. Защо Западът ни допуска със стотици и хиляди до себе си? Та ние сме шпиони. Нима не е ясно, че аз съм изпратен да му причиня тук максимална вреда? Защо не ме арестуват, не ме изгонят? Защо тези странни, неразбираеми западни хора никога не протестират? Откъде идва това робско покорство при тях? Може би всичките те са се побъркали? А може би всички ние сме безумни? Аз поне — съвсем сигурно. И ненапразно ми се привижда капак на ковчег. Ох, ненапразно. Това започна преди година и половина, след срещата с Кир.

Кир всички го познават. Кир е голям човек. Кир Лемзенко е бил в Рим, но е работил, разбира се, не само в Италия. Кир навсякъде е имал успех. Особено във Франция. Римският дипломатически резидент на ГРУ генерал-майор Кир Гаврилович Лемзенко имаше невероятна власт. Затова го наричаха „римския папа“. Сега е генерал-полковник. Сега е в административния отдел на Централния комитет на партията. Сега от името на партията контролира и ГРУ, и КГБ.

Преди година и половина, когато минах през комисията по излизането в ГРУ, Кир ме повика. На петминутен разговор. Той приема всички: и офицерите от КГБ, и офицерите от ГРУ. Всички, които отиват да добиват. Кир утвърждава всички. Или не. Кир е велик. Кой познава Кир? Всички го познават. Съдбата на който и да е офицер от ГРУ и КГБ е в ръцете му.

„Старият площад“^[1]. Паметникът на гренадирите. Наоколо — милиция. Хора с цивилни дрехи. На групи. Сиви шлифери. Тежки погледи. Вход №6. Покажете партийния си билет. Суворов — чете младши офицерът облечен със синя униформа. Виктор Андреевич — обажда се втори, като открива фамилията ми в кратък списък. Да — чува се първият. Трети ме придружава по коридора. Тук, моля, Виктор Андреевич. На него, охраната, не му се полага да знае кой е Виктор Андреевич Суворов. Той знае само, че този Суворов е поканен на разговор в Централния комитет. С него ще говорят на седми етаж. В стая 788. Охраната е любезна. Тук, моля.

Ето ги коридорите на властта. Сводести тавани, под които са вървели Сталин и Хрушчов. Под които върви и Брежнев. Централният комитет е като цял град. Централният комитет — това е държава в центъра на Москва. Както Ватикана в центъра на Рим.

В Централния комитет винаги нещо се строи. Десетки здания са съединени едно с друго и всички свободни дворчета и преходи се застрояват с все по-нови бели стъклени небостъргачи. Странно — от „Стария площад“ тези белоснежни здания почти не се виждат. По-точно, виждат се, но не бият на очи. Към „Стария площад“ гледат огромните прозорци на сивите дореволюционни здания, съединени в една непрекъсната верига. Отвътре кварталът на Централния комитет не е толкова суров и мрачен. Там са се омесили всички архитектурни стилове.

Тук, моля. Ослепителна чистота. Червени килими. Дръжките на вратите — от полиран бронз. Страшно да ти стане да хванеш подобна дръжка с ръка да не я изцапаш. Асансьорите са безшумни.

Почакайте тук. Пред мен е един огромен прозорец. Там, зад него, се виждат тесните преки на Замоскворечието, там е и белият корпус на хотел „Русия“, позлатените куполи на църквите — разрушени и отново изградени заради чуждите туристи. Там, зад прозореца, е грамадата на Военно-инженерната академия. Там, зад прозореца, са яркото слънце и гълъбите по стрехите, а мен ме чака Кир.

— Влезте, моля.

Кабинетът му е широк. Едната му стена е от стъкло. Има изглед към сборището от зелени железни покриви на квартала на ЦК. Останалите стени са светло-сиви. Подът е постлан с килими — сива мека вълна. Масата е голяма, без никакви документи по нея. Една голяма каса. Няма нищо повече.

— Добро утро, Виктор Андреевич — любезен е.

— Добро утро, Кир Гаврилович.

Той не обича да го наричат генерал. А може и да обича, но не го показва Както и да е, наредено ми е да отговарям „Кир Гаврилович“, а не „другарю генерал“. Ама че име? По фамилия — украинец, а името му — на асирийски завоевател. Как може в Централния комитет да се държи човек с такова име? А може и името му да не е антисъветско, а обратното — съветско? След революцията правоверните марксисти какви ли не имена бяха измислили на децата си: Владлен — Владимир Ленин, Сталина, Искра, Ким — Комунистически интернационал на младежите. Ама че работа. И Кир е от същия сорт. Кир — това е комунистически Интернационал.

— Седнете, Виктор Андреевич. Как сте?

— Благодаря, Кир Гаврилович. Добре.

Той е съвсем дребен човек. Косата му тук-там е побеляла В лицето му няма абсолютно нищо забележително. Като го срещнеш на улицата — дори няма да се обърнеш, дори няма да притаиш дъх, дори сърцето ти няма да затупка. Костюмът му е най-обикновен, сив раиран. Ушит е естествено майсторски. Но това е и всичко. Много прилича на обикновен човек. Но си е Кир!

Чакам от него надути фрази: „Ръководството на ГРУ и Централният комитет са ви оказали огромно доверие…“ Но липсват подобни фрази за предните граници на борбата с капитализма, за дълга на съветския разузнавач, за всепобеждаващите идеи. Той просто разглежда лицето ми. Като доктор — мълчаливо и внимателно.

— Знаете ли, Виктор Андреевич, в ГРУ и в КГБ много рядко се появяват хора, които бягат на Запад.

Кимвам.

— Всичките те са нещастни. Това не е пропаганда. Шестдесет и пет процента от невъзвращенците на КГБ и ГРУ се връщат разкаяни. Ние ги разстрелваме. Те го знаят и въпреки всичко се връщат. Онези, които не се връщат в Съветския съюз по собствено желание, завършват живота си със самоубийство, пропиват се, отиват на дъното. Защо?

— Те са предали социалистическата си родина. Мъчи ги съвестта. Загубили са приятели, роднини, език…

— Това не е главното, Виктор Андреевич. Има по-сериозни причини. Тук, в Съветския съюз, всеки от нас е член на висшата класа. Всеки, дори най-незначителният офицер от ГРУ, е свръхчовек по отношение на останалите. Докато сте в нашата система, вие притежавате колосални привилегии в сравнение с останалото население на страната. Когато си млад, здрав, имаш власт и привилегии — забравяш всичко това. Но си спомняш за него, когато нищо вече не може да се върне. Някои от тях бягат на Запад с надеждата за великолепна кола, къща с басейн, пари. И Западът наистина им плаща много. Но получавайки мерцедеса и собствения басейн, предателят изведнъж забелязва, че всички край него са с хубави коли и басейни. Той изведнъж започва да се чувства като мравка в тълпа от също толкова богати мравки. Изведнъж губи чувството си на превъзходство над заобикалящите го. Става обикновен, такъв, каквито са и всички. Дори ако вражеското разузнаване вземе този предател на служба, той пак не намира загубеното си чувство на превъзходство над заобикалящите го, защото да служиш на Запад в разузнаването, не се смята за висша чест и почит. Правителствен чиновник, дребна риба и нищо повече.

— Никога не съм мислил за това…

— А ти мисли за това. Винаги мисли. Богатството е нещо относително. Ако караш лада из Москва, по теб се заглеждат много красиви момичета. Ако из Париж караш някой дълъг ситроен — никой не те и поглежда. Всичко е относително. Лейтенантът е цар и бог в Далечния Изток, господар на живота, властелин. Полковникът в Москва е пионка, защото край него има хиляди други полковници. Предадеш ли, ще загубиш всичко. И ще си спомниш, че някога си принадлежал към могъща организация, бил си един необикновен човек, издигнат над милиони други. Предадеш ли, ще се почувстваш като сиво, незабележимо нищожество, такова както и всички заобикалящи те. Капитализмът дава пари, но не дава власт и почести. Сред нас попадат някои особено хитри хора, които не заминават на Запад, а остават, като тайно продават нашите тайни. Те имат парите на капитализма и се ползуват от положението на свръхчовек, което им го дава социализмът. Но ние бързо откриваме подобни хора и ги унищожаваме…

— Знам. Пенковски…

— Не само. Пенковски е известен по целия свят. Мнозина са неизвестни. Владимир Константинов, например. Той се върна в отпуск в Москва, а попадна право в следствието. Уликите срещу него бяха безспорни. Смъртно наказание.

— Изгориха ли го?

— Не. Той помоли да не го убиват.

— И не го убиха?

— Не, не го убиха. Но веднъж сладко си заспа в килията, а се събуди в ковчег. Дълбоко под земята. Той помоли да не го убиват и не го убиха. Но ковчега са задължени да го закопаят, такава е инструкцията. Тръгвай, Виктор Андреевич. Желая ти успехи. И помни, че в ГРУ нивото на предателството е много по-ниско, отколкото в КГБ. Пази тази добра традиция.

2

В Мюнхен вали сняг. Небето е лилаво. И още насипва от снежния оловносив облак. Бюргерите бързат. Крият носове в яките. Елхи. Навсякъде наоколо — елхи. Край уличните лампи снежинките са по-гъсти, по-едри. Снегът прикрива мръсотията и сивотата на цивилизацията. Всичко е чисто, всичко е без мръсните петна, дори покривът на Дойче Банк. Тихо и топло е, когато вали сняг. Ако се вслушаш, може да чуеш шумоленето на белите меки кристалчета. Хора, слушайте как пада снегът! Хей, бюргери, накъде сте се забързали така? Спрете. Чисто и тихо е. Нито пронизващ вятър, нито скърцане на спирачки, само тишина над белия град.

… Меки, топли снежинки падат по лицето ми. Обичам ги. Не се пазя от тях. Снегът понякога боде, снегът понякога е твърд и грапав. Но днес не е такъв. Днес от небето пада добър сняг и аз не крия лицето си от него.

От гарата — на Мариенплац. Заличавам следите. Не ме следят. Но съм длъжен да замаскирам следите. По-добро време за това не може да се измисли. Майор от ГРУ 173-В-41. Заличавам следите след срещата си с приятеля № 173-В-41-706. Срещата я направих в Хамбург. Там някакъв младеж — хрътка от бонската дипломатическа резидентура на ГРУ, прие получените от мен документи. В Мюнхен само заличавам следите. По преки, по пресечки — и все по-надалеч в снежната мъгла. Понякога мога да бъда видян там, където има много хора. В безкрайните лабиринти на пивницата, където някога се е родила партията на Хитлер. Това не е пивница. Това е един истински град с улици и площади. С безкрайни редици от маси. Със стотици хора. Това е една цяла независима бирена държава, такава, каквито са Ватиканът в Рим и Централният комитет в Москва.

По-нататък, по-нататък край масите, зад ъгъла, после — зад другия. Тук ще изчакам малко в тъмната ниша. Кой ще се появи след мен? Тук, в огромното дъбово кресло в черната ниша, сигурно е сядал Гьоринг. А сега седя аз с огромна бирена халба. Това е моята работа. Кой ще мине край мен? Кой излезе след мен? Не ме ли търсят нечии очи, изгубили сивия ми гръб в този водовъртеж, в този полумрак, в изпаренията на пивницата? Май няма никой. Тогава — отново на улицата. В тесните пресечки. В синкавата виелица.

3

Във Виена е другарят Шелепин. Пътьом. Той отива в Женева на заседанието на сесията на Международната организация на труда. Другарят Шелепин е ръководител на съветските профсъюзи. Другарят Шелепин е член на Политбюро. Другарят Шелепин е звезда от първа величина. Но не изгряваща, а залязваща. Беше време, когато другарят Шелепин беше (тайно) заместник-председател на КГБ и едновременно (явно) вице-президент на Международната федерация на демократичната младеж. Другарят Шелепин организираше манифестациите за мир и дружба между народите. На неговата съвест са грандиозните манифестации в защита на мира. Милиони глупаци следваха другаря Шелепин. Крещяха, искаха мир, разоръжаване, справедливост. За това го издигнаха в ранг председател на КГБ. Той управляваше рязко и твърдо. Управляваше половината свят, включително и демократичната младеж, искаща мир. Но не успя да се задържи. Сега другарят Шелепин управлява съветските профсъюзи. Нашите профсъюзи са също КГБ, но не цялото КГБ, а само негов филиал. И затова посолството не се отнася с особено уважение към високия гост. Като си тръгнал за Женева, заминавай, не спирай. На всички им е ясно, че другарят Шелепин се е понесъл надолу. Беше председател на КГБ, а сега е само водач на профсъюзите. Ако е започнало слизането надолу, вече с нищо не можеш го задържа.

Цялото посолство знае, че Железният Шурик се напива до пълно обезумяване. Лидерът на съветския пролетариат псува гнусно на майка. Бие чистачките. Изхвърли един тежък кристален пепелник през прозореца и повреди покрива на лимузината на кубинския посланик. Сам си знае, че му е дошъл краят. Бившият водач на КГБ се прощава с властта. Буйствува.

Сблъсках се с него в коридора. Лицето му е разплуто и набръчкано, съвсем различно от онова, което ни се усмихва от портретите. Пък и аз го познах, само защото беше пиян (никой не се осмелява да ходи така из посолството), пък и с охрана. Кого другиго ще съпровождат петима телохранители? Лицата им са като каменни, както му е и редът. За телохранители избират такива, които не са се научили да се смеят. Крачат важно. Селски момчета, издигнати до върха на властта. Те естествено не разбират, че ако падането е започнало, не можеш го спря.

И само на устните на старшия от групата телохранители има едва доловима усмивка. Устните му се кривят едва забележимо. Тази усмивчица не може да ме излъже: той не пази другаря Шелепин от враговете на народа, той следи другарят Шелепин — вождът на най-съзнателната революционна класа — да не избяга. Ако другарят Шелепин побегне, началникът на охраната ще използува пистолета си. И то — в тила. Между ушите. За да не избяга другарят Шелепин много надалеч. И другарят Шелепин — залязваща звезда от първа величина, знае, че началникът на охраната не е негов телохранител, а конвой. Знае Шелепин, че на началника на охраната е дадена съответната инструкция. И аз го знам.

Ех, ако ми бяха дали на мен такава инструкция!

4

— Деза!^[2]

Навигаторът е суров. Мълча. Какво да кажеш при подобно заявление? В ръцете му е шифровка. Приятелят с номер Седемстотин и шест е започнал да произвежда деза. Ако се анализират получените от него документи, не е възможно да бъде открит опитът за измама на ГРУ. Но всеки документ, всеки уред, всеки образец от въоръжение ГРУ купува в по няколко екземпляра в различни части на света. Информацията за намаляването на шумовете в редукторите на атомните подводници от типа „Джордж Вашингтон“ беше получена в ГРУ чрез дипломатическия резидент в Уругвай, а пълната техническа информация за тези подводници — от нелегални на ГРУ чрез Белгия. Еднаквите парченца информация се сравняват. Това се прави винаги, с всеки документ, с всяко парченце информация. Опитай се да прибавиш нещо от себе си, опитай се да скриеш нещо — службата за информация ще го открие. Точно това се беше случило сега с моя приятел от изложбата, чийто номер беше 173-В-41-706.

Всичко вървеше добре. Но в последния документ, получен от него, липсват три страници. Страниците са важни и са махнати по такъв начин, че да е невъзможно да се открие, че някога са били там. Само сравняването с подобен документ, получен може би чрез Алжир или Ирландия, дава основание за твърдението, че се опитват да ни излъжат, фалшифицирането е изпълнено майсторски. Направено е от експерти. Значи Седемстотин и шести е под пълен контрол. Дали сам е отишъл в полицията със самопризнание или са го хванали, няма значение. Главното е, че той е под контрол.

— Ще заповядате ли да премахна Седемстотин и шести?

Навигаторът скочи от фотьойла:

— Събуди се, майоре! Побърка ли се? Или си прекалил с четенето на булевардна литература? Ако ти предадеш — ще те убием, ще бъде урок за всички останали. А ако бъде убит някой почтен буржоа, собственик на фирма — за кого ще е урок? Кой знае, че той е бил свързан с нас? Бих го убил, ако беше опасен. Но той не знае абсолютно нищо за нас. Той дори не знае с КГБ ли е работил или с ГРУ. Ние не сме му давали такава информация. Единствената тайна, която притежава е: Виктор Суворов е шпионин. Но това го знае цял свят. Голямо е изкушението да го убием. Много разузнавания точно така и постъпват. Въвличат се в тайната война и забравят главната си задача — да добиват тайни. На нас тайни са ни нужни. Както на един здрав мъж са му нужни половите сношения. Запомни, майоре, че само слабият, глупавият, несигурният в себе си мъж убива и насилва жени. Умното, силното, сигурното в себе си разузнаване не преследва агентурата, както се преследва жена. На един умен мъж жените не му дават мира, сами увисват на шията му. Мъж, който има стотици жени, не отмъщава на една, дори и да му е изменила, по простата причина, че няма кога да се занимава с това. Той си има сума момичета. Между другото, имаш ли нещо в запас?

— Имате предвид нови приятели?

— Само това и имам предвид! — ядосва се изведнъж той.

Навигаторът естествено знае, че освен Седемстотин и шести аз нямам никакви приятели, както и какъвто и да е намек за някакво интересно запознанство. Зададе въпроса само, за да ми натика носа в калта.

— Не, другарю генерал, нямам нищо в запас.

— В осигуряването!

— Слушам, в осигуряването!

5

Направих още една среща със Седемстотин и шести. Той е под контрол, но съвсем не е задължително да му се покаже, че ГРУ знае за това.

Правя срещата както винаги. Разплащам се. Казвам му, че засега неговите материали не са ни нужни. Ще се срещнем след година. Възможно е да се появи поръчка. След година под какъвто и да е предлог ще го изкарат в консервация. В резервната мрежа. Чакай сигнал. С това се прекратява и връзката с него: чакай, когато с теб ще се свърже някой особено важен нелегален! Има да си чакат и той, и полицията. Нищо няма да дочакате! Това, което направих, се нарича „прекъсване под формата на консервация“. От него получихме много нужни уреди. Чрез него икономисахме милиони. Материалът му, когато още беше от първо качество, също се използуваше за проверката на някой друг. А сега довиждане. Чакайте поредния сигнал. Чакайте особено важната среща.

Със Седемстотин и шести нямам никакви проблеми. Но самият аз какво да правя сега? Отново започва кучешкият живот. Отново ще съм хрътка. Отново безпросветното агентурно осигуряване. А вие, Виктор Андреевич, какво бихте искали? Като не можете да работите самостоятелно, поработете за другите.

6

Отново съм в осигуряването. Отново съм напълно подчинен на Младши лидера и съм лишен от правото да се срещам с Навигатора лично. За такива като мен той няма време. Наистина и онези, които имат успехи, също понякога работят в агентурното осигуряване. Но им се случва само по време на масово осигуряване, когато цялата резидентура е изкарвана за извършването на някакви операции, чиито смисъл е тайна за нас. А понякога ги привличат за осигуряването на операции на нелегалните резидентури на ГРУ. Това е друго нещо. Да осигуряваш нелегалните е почетно. Да осигуряваш нелегалните е съвсем друго нещо. Но нас, хрътките, ни пращат много рядко за осигуряване на нелегалните. За нас е оставена една тежка неблагодарна работа: голям риск, куп загубено време и никакви почести. Простото агентурно осигуряване не се смята за работа. Нещо като секретарка-машинописка на някой велик писател. Нито пари, нито почести. Но опитай само да сгрешиш!

Работата ми днес е точно такава. Отивам на излет в планините. Времето сега съвсем не е за излети. Сезонът не е подходящ! Но аз трябва да бъда в планините. Ако нас ни следяха, ако ни арестуваха и гонеха, щях да измисля някакъв по-умен повод за това. Но във Великобритания рядко ни закачат, почти никога в САЩ, а в другите страни към нас — шпионите — се отнасят доброжелателно. Затова няма нужда да измислям нещо по-оригинално. Излет. Това е достатъчно. Едва ли някой отива сам на излет. Но нима някой се интересува какво прави през работно време един съветски дипломат?

В багажника на колата ми има противотанков гранатомет РПГ-7 и пет гранати за него. Всичко това е грижливо опаковано. Всичко това трябва да оставя в едно скривалище. Гранатометът тежи 6 кг. Всяка граната — 2 кг и 200 г. Плюс опаковката. Общо — над 20 кг в един дълъг, сив пакет. Кому е нужен този гранатомет? Не знам. Ще го заровя в планината. Ще го скрия в едно скривалище, което подбирах шест дена. Някой на някого по някое време ще предаде описанието на това скривалище и тайните белези, по които може съвсем лесно да бъде открито. Получателят винаги получава описанието на скривалището, чак след като материалът е сложен в него. Следователно, дори и да иска да ни продаде на полицията, няма да може да го стори. Получателят ще получи описанието и ще побърза към мястото, но аз отдавна няма да съм там. Тъй че аз, моята дипломатическа резидентура, съветското военно разузнаване, целият Съветски съюз — ние нямаме отношение към него. Гранатометът си е лежал в земята — това е всичко. Може би той винаги си е бил там? Може би от деня на създаването на Земята мястото му е било все там? Няма страшно, че гранатометът е съветски. Може американците да са го пленили във Виетнам и да го крият в Алпите?

Кому е нужен този гранатомет? Убийте ни, но не знаем. Ясно, че не е резерв в случай на война. За дългосрочно съхраняване се използуват тежки контейнери, а тук опаковката е съвсем лека. Значи някой ще го вземе в близките дни. Не е изключено в близките дни да бъде използуван. Иначе ще се наложи дълго да бъде пазен. Това е опасно. Дявол да го вземе, та аз сега творя историята. Може би този гранатомет ще промени историята на човечеството в съвсем неочаквана посока? РПГ-7 е мощно оръжие, леко и просто. Всички лидери на Запада се крият зад непробиваеми от куршуми стъкла. А ако, господа, ви треснем с ПГ-7В? Нито една бронирана лимузина няма да издържи. Можем да я цапардосаме от 300 метра. Ама че вой ще има! Интересно в кого ли се е прицелило ГРУ? За кого са предназначени петте гранати? За държавен глава? За някой генерал? За римския папа? Но нали може да цапардоса само бронирана лимузина? Някой защитник на околната среда може — в знак на протест — да удари по цистерна с отровен газ или по ядрен реактор. Някой защитник на мира може да издебне конвой с американски атомни бойни глави и да натисне спусъка. Ще се вдигне шум по целия свят. Атомен взрив естествено няма да има, но вестниците така ще завият, че на Запада ще му се наложи да се разоръжава.

Аз се въртя из пресечките, често сменям скоростта, излизам на автомагистралата и отново свивам по съвсем незабележими полски пътища. Кой ме следи? Струва ми се, че никой. На кого съм потрябвал? На никого. Сам съм. Аз съм на един тесен път в гъста гора. Над главата ми шумят дърветата. Оставих колата в края на тесния път. Тук понякога туристите оставят колите си.

Седя на една височинка в еловата горичка и наблюдавам отдалеч колата си. Не съм бил следен. Гарантирам го. Но е възможно полицията да е монтирала в колата ми радиомаяк, който сега им подава сигнали за моето местоположение. Те може би не са ме следили, както обикновено, а са поддържали голяма дистанция? Ако е така, скоро някой трябва да се появи край моята кола. Наоколо са гората и планините. Могат да се появят, като използуват само един път. Но той е под контрола ми. Малко ще се позачудят край колата ми, ще се помъчат да съобразят накъде съм тръгнал. Тогава аз ще взема скъпоценния си пакет, ще направя един голям кръг в гората и ще се върна при колата си, когато вече няма никой там. Ще затворя вратата отвътре и ще започна да обикалям из гори и планини. А после ще се върна в посолството и на следващия ден ще повторя всичко от началото.

Гледам отново часовника си: минаха тридесет минути. Никой не се появи край колата ми. Тук само боровете шумят. Опаковката с гранатомета можеше да я оставя в колата и сега, убеден, че не ме следят, да се върна там, да взема товара и да тръгна към планината. Но нашата техника е друга.

Седя още няколко минути в храстите, като се вслушвам в горските шумове. Няма никой. Обувам гумени ботуши, на главата си слагам каскет с добродушния британски лъв и мятам раницата на рамо: нека ме мислят за турист. В ръцете си държа пура. Аз естествено не пуша. Преди много години ми забраниха да го правя. Но ароматната пура е винаги с мен. Крайчето й трябва да се отчупи, да се разтърка тютюнът между пръстите и да се пръсне наоколо. Това е моят поздрав за вашите кученца. Дълго бродя през храстите, стигам до един ручей и тръгвам по водата срещу течението. Няма следене. Но може би след няколко часа те ще пристигнат тук с кучета, с хеликоптери?

Жалко, че опаковката на гранатомета има твърде необикновена форма. Ако някой види, че от раницата ми стърчи такъв странен, увит с гума детайл, непременно ще се сети, че върша черната работа в ГРУ, че неблагодарното осигуряване ми е наказанието за моята некадърност сам да намирам пътища към тайните.

Пътят ми е дълъг. С крачетата, с крачетата, като в Спецназ. Все нагоре по ручея. На революционните отряди на борците за свобода е нужно оръжие за свалянето на капиталистическото робство. Възможно е гранатометът да бъде взет от италиански или германски момчета и да бъде използван за нанасяне ни пореден удар по гниещия капитализъм.

Дълъг е пътят. Достатъчно време за гимнастика на ума. Какво да измисля, за да ме сложат на самостоятелна работа? Да взема да напиша рапорт до началника на 5-то направление на 1-во Управление и да предложа нещо оригинално? Нека например италианските или германските момчета да отвлекат президента или министъра на отбраната. Това е добре за тях, за техните революционни цели, за повишаване на революционната съзнателност на масите. Отвлеченият да го съди революционният им трибунал. Да го екзекутират. Но преди екзекуцията му ние бихме могли да поговорим с него: с пила по зъбите — казвай, гадино такава, тайните!

Бродя по водата, като се усмихвам на фантазиите си. Естествено никога няма да предложа подобно нещо. Това е неблагодарна работа — да даваш съвети. Никога не си спомнят онези, които са дали идеята. Награждават не инициаторите, а изпълнителите. Идеята е проста. И без мен ще стигнат до нея. Може да се измисли нещо такова, където бих бил не само инициатор, но и изпълнител. Идеята не трябва да бъде обща, а да е конкретна. Преди да я разкажа на командира, трябва да подготвя хиляди подробности. Преди да я разкажа, трябва да бъда свързан изцяло с нея така, че да не мога да бъда изтикан встрани, като оставя провеждането на операцията на по-опитните асове.

Чистият планински поток ромоли под краката ми. Понякога, излизам на брега, за да заобиколя някой водопад. Тогава отново отчупвам парченце от пурата, стривам тютюна с ръце и го разпръсквам. Стъпвам само по камъните, без да оставям следи.

Ето мястото, избрано от мен, одобрено от Младши лидера на резидентурата и утвърдено от началника на 1-во Управление на ГРУ. Скривалището не е пещера и не е таен склад. Съвсем не. Скривалището е място, което лесно може да бъде открито от онзи, комуто се полага, и което е много трудно за откриване от онзи, комуто това не се полага. Скривалището е място, където нашият товар не може да бъде открит случайно, където той не може да пострада от стихийните бедствия.

Подбраното от мен скривалище отговаря на тези изисквания. То е избрано в планините, далеч от човешкото жилище. Това място е една пролука между скалите. Това място е скрито от непроходим гъсталак от бодливи храсти. Тук не идват туристи. Тук не играят любопитни деца. Тук никога няма да има строителство. Мястото не би могло да бъде засегнато от свлачища и наводнения. А е лесно за откриване. Ако знаеш как да търсиш. Ето високоволтната линия на далекопровода, закрепена на гигантски метални подпори. От подпора №042 трябва да се върви в посока към подпора №041. Като се стигне до мястото, където проводниците са най-увиснали, да се завие вляво. По-нататък да се изминат тридесет метра в посока, точно перпендикулярна на линиите на далекопровода. Бодли драскат лицето ви ли? Това е нищо. Ето в храстите купчина камъни и черни въглени от огън, горял тук преди много години. Оттук десет крачки вдясно. Да се промъкнем в пролуката. Пак — купчина камъни. Това именно е скривалището. Не много приятно място. Влажно, мрачно. Бодли. Миналия път, когато го открих, нахвърлях най-различни боклуци, които намерих наблизо: ръждясала консервна кутия, бутилка, кълбо проводници. Това е, за да не хрумне някому да си прави пикник тук.

Оглеждам още веднъж всичко, което ме заобикаля. От момента на първото ми появяване нищо не се е променило. Дори консервната кутия е на старото си място. Дълго се вслушвам в шума на вятъра по върховете на планините. Няма никой. Свалям раницата от рамената си, дошла ми е до гуша през дългия път. Предлагах на командира да закопая гранатомета в земята, но той заповяда да го затрупам с камъни, като избирам по-тежки. А освен това предлагах да се хване някоя бездомна котка, да се докара тук и да бъде жертвувана за интересите на световния пролетариат. Останките й ще пропъдят и ловци, и туристи, и любовни двойки, търсещи закътани места. Това предложение също не беше утвърдено. Първият заместник на командира заповяда да се използува течността „ЗРГ, вариант 4“. Моето шишенце е малко, но миризмата от него ще остане дълго време. „ЗРГ, вариант 4“ е миризма на изгоряла гума, която ще се разнася тук няколко седмици, ще пропъжда неканените гости и ще гарантира самота на получателите на моя колет. Е, успех, безстрашни борци за свобода и социална справедливост. Вслушвам се в шума на вятъра и като предпазлив звяр пропълзявам между скалите.

7

Вече познавам прилично Западна Европа. Както доброто ловджийско куче познава съседната гора. Бих могъл да работя като екскурзовод в Амстердам или Хамбург: погледнете надясно, погледнете наляво. Виена също познавам добре, но не толкова, колкото например Цюрих. Това е разбираемо: не върти любов там, където живееш. Ясно е, че колегите ми от Рим, Бон, Париж и Женева познават Виена по-добре от мен. Те работят тук, идвайки „на гастроли“. А пък аз гастролирам там. Системата е еднаква за всички. Всички имаме еднаква тактика: да не си разваляме отношенията с местните власти, ако операцията може да бъде проведена някъде много надалеч.

Днес работя в Базел. Не работя сам. Осигурявам. Базел е пресечната точка за Германия, Франция и Швейцария. Базел е много удобно място. Уникално място. Кръстопът. Бил си в Базел и изчезваш. Тук е лесно да изчезнеш. Много лесно.

Седя в едно неголямо ресторантче точно срещу гарата. Изобщо е трудно да се каже ресторант или пивница е. Залата е разделена на две, от едната страна е ресторантът. Съвсем малък е. На масите му има червени покривчици. От другата страна е пивницата. Дъбови маси без всякакви покривки. Аз седя тук. Върху тъмното дърво на масата е изрязан орнамент и дата „1932“. Значи тази маса е била тук още преди Хитлер. Добре е да си швейцарец. Границата с Германия минава ей там. Направо по улицата. А война никога не е имало.

Една симпатична дребна госпожица слага пред мен върху чисто картонено кръгче халбата с бира. Откъде тя, едрогърдестата, да знае, че вече съм на бойна нога. Че секундите тракат в главата ми, че тук не седя случайно и съм в такава позиция, че да мога да видя големия часовник на сградата на гарата. Откъде да знае, че по този часовник се ориентира още някой, когото не познавам и няма никога да го познавам. Откъде да знае, че краищата на пръстите ми вече са намазани с крем ММП и затова не оставят отпечатъци. Откъде да знае, че в джоба ми има една обикновена порцеланова дръжка като тези, дето висят в тоалетните. Дръпваш — и водата изтича. Дръжката е направена в Института по маскировка на ГРУ. Вътре в нея има контейнер. Там може да е описанието на някакво скривалище или пари, злато и дявол знае още какво. Не знам какво има в контейнера. Но точно след седем минути аз ще вляза в тоалетната и в предпоследната кабина ще сваля дръжката от верижката, а на нейното място ще окача тази, която е в джоба ми. Някой, който сега също гледа към гаровия часовник, ще влезе след мен в кабината, ще свали дръжката с контейнера, а на нейно място ще закачи обикновена. В момента е в джоба му. Всичките три дръжки са като близнаци. Не можеш ги различи. Не току-така работи Институтът по маскировка.

Стрелката на големия часовник едва трепна. Още шест минути. Край гарата има голямо строителство. Или нея я разширяват, или строят хотел. Под скелето прозира едно изящно съоръжение — нещо като кула. Стените са от кафеникав метал, прозорците също са тъмни, почти кафяви. Високо в небето се виждат работници с оранжеви каски — маймунките на стоманените джунгли. А по стрехите — гълъби. Ето един гълъб, който бавно и съсредоточено убива своя другар. С клюн в тила — цак, цак. Почака мъничко. И отново с клюн в тила. Отвратителна птица е гълъбът. Нито ястребите, нито вълците, нито крокодилите убиват за развлечение. Гълъбите убиват само затова. Убиват събратята си за едното развлечение. Убиват много бавно, разтягайки удоволствието.

Ех, да имах в ръце автомат „Калашников“. Щях да натисна предпазителя надолу, за автоматичен огън. Затворът ще издърпам рязко назад и такъв грохот би огласил гаровия площад на полусънения Базел. Бих пратил една дълга преливаща се автоматична поредица по гълъба-убиец. Щях да го размажа, да го разпердушиня с оловото. Щях да го превърна в топка от пера и кръв, но нямам автомат. Не съм в Спецназ, а в агентурното добиване. Жалко. Наистина бих го убил и нямаше да си помисля, че като спасявам слабия гълъб от сигурна смърт, спасявам също и убиеца. Нравът на всички е един и същ. Гълъбов. Ще дойде на себе си. Ще си почине. Ще намери някой, който е по-слаб и ще започне да го чука с клюна си по тила. Знае, гадината му, къде да удря. Професионалист — като палач от НКВД. Гълъбът е отвратителна птица. А има хора, които смятат този хладнокръвен убиец за символ на мира. По-добре щеше да бъде крокодила или анакондата да направят символ. Мирна животинка е анакондата. Убива само за храна. А похапне ли си, спи. Не намира наслада в мъченията. И не убива събратята си.

Слабият гълъб на стряхата разпери крила. Главата му съвсем увисна. Силният гълъб се наежи. Доубива го. Удар. Още един. Здравата удря. Краят на клюна му е в кръв. Е, ти си завършвай работата, а за мен вече е време. Към тоалетната. Към напълно секретна операция по агентурно осигуряване.

8

Не си губя времето. Когато осигурявам някого в Германия, си мисля как самият аз да проникна в германските тайни. Когато съм в Италия, си мисля за пътищата към италианските тайни. Но в Италия може да бъде завербуван и американец, и китаец, и австриец. На мен са ми нужни такива, които притежават държавни тайни. Сега се върнах от Базел и докладвам на Навигатора за резултатите от операцията. Обикновено рапорта го изслушва Младши лидерът, но днес го изслушва лично Навигаторът. Осигуряването, изглежда, е било много важно. Използувам случая и му докладвам своите предложения как да получим секретни документи за системата „Флорида“. „Флорида“ е системата на ПВО на Швейцария. Швейцарската „Флорида“ е само една тухличка. Но точно от такива тухлички е изградена системата на ПВО на САЩ. Ако се запознаем с някой швейцарски сержант, много неща по отношение на американската система ще се изяснят…

Навигаторът ме гледа с тежък поглед. Едни оловни очи и нищо повече. Погледът му е поглед на един бик, който дълго гледа младичкия тореадор, преди да го вдигне върху могъщите си рога. Имам имената и адресите на персонала на командния пункт на системата на ПВО на Швейцария. Знам как може да се запозная с някой сержант. Но той ме смазва с погледа си. Обърквам се и забравям целия ясен ред на моите конструкции.

— Ще се постарая да направя това…

Той мълчи.

— Ще ви съобщя всички подробности…

Той мълчи.

Вдишва цял кубически метър с ноздрите си и веднага шумно, като кит, го издишва:

— В осигуряването!

Агентурното осигуряване е нещо като сладкия сироп за някоя муха. Уж няма риск и е сладичко, а не можеш се измъкна от него. Крилцата ти натежават. Така и ще си издъхнеш в този сироп. Само онзи, който успее да се измъкне от него, става истински разузнавач. Генка-консулът, например. Той пристигна във Виена заедно с мен. Дадоха ни по три месеца да изучим града. За да го познаваме по-добре от виенската полиция. След три месеца и двамата ни изпитаха: десет секунди мислете и казвайте какво има на Люгерплац. Имената на всички магазини, хотели, ресторанти, номерата на автобусите, които спират там — изброявайте всичките. По-бързо! А може там да няма нито един хотел? По-бързо, по-бързо! Градът трябва да се познава по-добре от местната полиция. Изброй всички улици, пресичащи Таборщрасе! По-бързо! Колко спирки? Колко пощенски кутии? Ако се движиш по посока на… какво има отляво? Какво? Какво? Как? Как? Как?

Двамата издържахме изпитите си на второто си явяване. Ако не ги вземеш при три явявания — ще те върнат в Съюза. След изпитите веднага ме бухнаха в осигуряването. А него не! Той, докато изучаваше града, успял да се запознае с някакъв мошеник, търгуващ с паспорти. Паспортите са полуфалшиви — или са само чисти бланки, или са просто откраднати от туристи. 17-то направление на ГРУ купува невероятни количества паспорти и други лични документи: дипломи, шофьорски свидетелства, войнишки книжки. Не за да ги използва, а за да ги изучи като образци при производството на нови документи. Всички тези документи естествено не се оценяват особено и набавянето съвсем не е агентурна работа от висша класа. Само че мен ме пратиха в осигуряването, а Генка — не: набавяй проклетите си паспорти! Докато Генка работеше с паспортите, имаше достатъчно време. И той не го прахосваше. Запозна се с още някого. Сега вече мен ме сложиха да осигурявам операциите на Генка, да го прикривам. След неговите срещи аз получавах някакви папки и ги карах в посолството. Ако има арест на входа на посолството, то това ще съм аз, а не Генадий Михайлович. А той се разхожда чистичък. След това при него се появиха и по-сериозни неща. Отива на операция, а го прикриват пет-седем хрътки. На следващата година стана предсрочно подполковник. Беше майор само две години.

Не съм завистлив и не съм ревнив. Нека да ти върви, Генка! Пожелавам ти чисто небе! Аз, Генка, също скоро ще се измъкна от осигуряването.

Осем часа вечерта е. Бързам за вкъщи. Четири часа ще спя, а през нощта — осигуряване.

… Навигаторът ми се усмихва. За пръв път от много месеци:

— Най-после! Винаги съм знаел, че ти ще тръгнеш по самостоятелен път. Как се запозна с него?

— Случайно. Работех по осигуряването в Инсбрук. Връщах се. Реших да потърся някое запасно място за скривалище. Спрях край пътя. Избрах едно място. Добро. Реших да се връщам. Задните колела бяха стъпили на земята. А пък тя — мокра. Боксуват. Отзад има склон. Сам не мога да потегля. Стоя край пътя, махам за помощ. Всички минават край мен. Спря „Фиат-132“. Шофьорът беше сам в колата. Помогна ми. Бутна малко колата ми. Излязох от калта. Но целия го изпръсках с кал — дадох твърде силно газ. Исках като извинение да му дам бутилка уиски, но след това размислих. Извинете, казвам му, простете ми, нека се отбием в някой ресторант. Ще се почистите. А вечерта е за моя сметка. Каня ви.

— Съгласи ли се?

— Да.

— Попита ли те кой си?

— Не, попита само къде живея. Отговорих му — във Виена. Та аз наистина живея сега във Виена.

— Номерът на колата ти дипломатически ли беше?

— Не. Работех по осигуряването. С чужда кола.

Навигаторът върти визитната картичка в ръцете си. Не може да й се нарадва. Инженер. „Ото Велара“. Всеки ден ли генерал от ГРУ държи в ръцете си такава визитна картичка? „Ото Велара“. Златна мина! Може някой и да не дооценява Италия като родина на гениални мислители, но този някой съвсем не е ГРУ. ГРУ знае, че италианците имат глави на мислители. Глави на гениални изобретатели. Малцина знаят, че в предвоенните години Италия беше на необикновено високо технологично ниво. Но Италия воюваше не много блестящо и именно това и засенчи италианските постижения в областта на военната техника. А тези постижения, особено в областта на авиацията, подводниците, бързоходните катери, бяха просто учудващи. Преди войната полковникът от ГРУ Лев Маневич изпрати в Съюза тонове техническа документация с потресаваща важност. Италия! Италия — непризнатият гений на военно-морската технология. Може някой и да не вярва, но ГРУ — вярва. „Ото Велара“! Инженер!

— Да не излезе подставено лице? — на Навигатора съвсем не му се иска да вярва в подобна възможност, но е длъжен да зададе този въпрос.

— Не! — разпалено го уверявам. — Правих проверка. И радиоконтролът не откри нищо подозрително.

— Не се изхвърляй. При подобно нещо не трябва да се изхвърляш. Ако не е подставено лице, много ти е провървяло.

Това го разбирам и сам.

— Ето какво — казва Навигаторът, — ние нищо не губим. Спешно състави „проверочен лист“. До утре ще успееш ли?

— През нощта работя в осигуряването.

Той направи гримаса. После вдигна телефона и каза, без да избира никакъв номер:

— Ела.

Влезе Младши лидерът.

— Замени утре с някого Виктор Андреевич.

— Няма с кого, другарю генерал.

— Помисли.

— Единствено с Генадий Михайлович.

— Консула ли?

— Да.

— Слагай го в осигуряването. Нека да поработи в осигуряването, че започна да се надценява. Виктор Андреевич ще бъде освободен от каквото и да е осигуряване. При него се оформя един много интересен вариант.

9

Шифрованият отговор дойде след два дни. На Навигатора съвсем не му се иска да се прости с „Ото Велара“, с фирмата, която строи учудващо бързи и мощни военни кораби. Не му се иска да ми прочете шифровката. Той просто повтаря отговора на командния пункт на ГРУ: „Не“. Шифровката не обяснява, защо „не“. „Не“-то във всеки случай означава, че той е известна личност за големия компютър на ГРУ. Ако за него не беше известно нищо, отговорът би бил положителен: опитайте. Жалко. Жалко е да се изгуби един толкова интересен човек. А на командира сигурно му е дожаляло за мен. Може би за пръв път. Вижда как се напъвам да стана варяг. И съвсем не му се иска отново да ме прати при хрътките.

Той мълчи. Но аз си знам, че в осигуряването има огромен недостиг на работни ръце:

— Аз, другарю генерал, утре ще работя по осигуряването. Разрешете да напусна?

— Да — и изведнъж се усмихва. — Знаеш ли, всяко зло за добро.

— При мен, другарю генерал, винаги е само злото.

— А, ето че не е така. Забраниха ти да се срещаш с него — това е лошо. Но към съкровищата на нашия опит прибавихме още една трохичка.

— ?

— Ти беше изпаднал в беда и чрез нея се запозна с интересен човек. В нашата работа много тежък е първият момент на запознаването. Как да се приближиш към някого? Как да завържеш разговор с него? Как да се закрепи запознанството? За в бъдеще веднага след като откриеш някой интересен човек, блъскай колата си в неговата. Ето ти контакт. Нека да ти даде адреса си. А ти му се извинявай. Покани го да пийнете. Какво ви интересува? Монети? Марки? Аз имам една…

— Вие, другарю генерал, съгласен ли сте да плащате за разбитите коли? — смея се аз.

— Съгласен съм — отговаря ми сериозно той.