Джефри Дивър
Танцьорът (36)

Тридесет и шеста глава

Час 43 от 45

Върху ръцете на Мел Куупър бяха надянати латексови ръкавици, а той самият се беше надвесил над трупа, открит преди няколко часа в Сентръл парк.

— Мога да пробвам стъпалата — предложи той обезкуражен. Релефните отпечатъци на човешките стъпала бяха също толкова уникални, като пръстовите отпечатъци, но от тях нямаше голяма полза, щом нямаше с какво да се сравнят; те просто не влизаха в каталога на АСИО.

— Не си прави труда — измърмори Райм.

„Кой, по дяволите, беше тоя?“, чудеше се Райм, като гледаше обезобразеното тяло пред себе си. Той е ключът към следващата стъпка на Танцьора. О, това беше най-непоносимото чувство на света: да не можеш да се почешеш там, където те сърби. Да имаш пред себе си явно доказателство, да знаеш, че то е ключът за разгадаване на загадката и в същото време да си неспособен да го проумееш.

Очите на Райм пробягнаха по закаченото на стената табло на веществените доказателства. Трупът беше като ония зелени нишки, които бяха намерили в хангара — означаваха много, според предчувствието му, но никой не знаеше какво точно.

— Нещо друго? — Райм се обърна към съдебния лекар. Той придружаваше трупа. Беше млад човек, прогресивно оплешивяващ, поради което върху темето му лъщеше странно съзвездие от капчици пот.

— Ами бил е педераст или, ако трябва да сме точни, имал е хомосексуални връзки като по-млад. Макар и не през последните години, той е имал анални сношения, и то нееднократни.

Райм продължи да го разпитва:

— Ами този белег какво означава? Операция?

— Какво да ви кажа, това наистина е доста прецизен срез, но на мен поне не ми е известна някаква причина за операция точно на това място. Може би е имал някои проблеми с червата, задръстване или нещо такова. Но дори така да е, никога не съм чувал да се оперира точно този сектор от корема.

Райм съжали задето Сакс не беше тук. Той само щеше да й подхвърля идеи: тя винаги се сещаше за нещо, което той беше пропуснал.

„Кой може да бъде?,“ блъскаше си мозъка Райм. Установяването на самоличността беше комплексен процес. Веднъж той беше идентифицирал самоличността на труп чрез един-единствен зъб. Макар че това му беше отнело много време — седмици, че дори месец.

— Пуснете му анализ на кръвта и ДНК-генотипа — каза Райм.

— Вече го направих — отвърна лекарят. — Изпратих пробите за изследване.

Ако беше HIF-серопозитивен, щяха по-лесно да разберат кой е чрез лекуващи лекари или данни от изследвания в клиниките.

Отпечатъци…

По дяволите, бих дал всичко, за да му имам поне един свестен отпечатък, мислеше си Райм. Може би…

— Чакайте — и Райм не можа да се сдържи да не се разсмее с глас. — Пишката му!

— Какво? — смутолеви Селито. Делрей повдигна пречупената си вежда.

— Отрязани са му ръцете, нали, но коя част от анатомията си е пипал най-често?

— Пениса — викна Мел. — Ако е пикал през последните си няколко часа, може и да успеем да свалим отпечатък.

— Кой иска да обере лаврите?

— Няма срамна работа — отвърна техникът и си нахлузи още едни ръкавици. Взе специалните листчета за сваляне на отпечатъци от кожа и се зае за работа. И успя — сне два перфектни отпечатъка: палец от горната страна на члена и показалец от долната.

— Съвършена работа, Мел.

— Не казвайте на приятелката ми — срамежливо отвърна той. Пусна отпечатъците през АСИО.

На екрана се изписа съобщение

Моля изчакайте… Моля изчакайте…

„Дано да те има“, молеше се Райм. „Дано те има в списъка.“

Имаше го.

Но когато резултатът се изписа, Селито, Делрей и всички в стаята зяпнаха от удивление.

— Що за глупост?

Какво? — ревна Райм. — Кой е?

— Това е Кол.

— Какво?

— Това е Стивън Кол — повтори Куупър. — Има съвпадение на двадесет отделни белега. Няма никакво съмнение. — Куупър дори се разрови и намери оня, сглобения отпечатък, по който бяха открили преди самоличността на Танцьора. Сложи го до сегашния.

— Съвсем същия е.

„Но как? — питаше се Райм. — Как е възможно?“

— Ами ако — обади се Селито, — това наистина са пръстите на Кол, но върху пишката на този труп? Може Кол да е бил свиркаджия?

— Нали имаме основните белези на кръвта на Кол? От водната кула.

— Точно така — съгласи се Куупър.

— Сравнете ги — викна Райм. — С тези на трупа. И по-бързо.

* * *

Той съвсем не беше лишен от естетическо чувство.

„Танцуващия с трупове“… харесва ми, помисли си той. Много по-добре от Джоуди — името, което си беше избрал за тази работа, понеже му звучеше напълно безобидно. Глупаво и унизително име, име на отрепка.

Танцуващия…

Имената бяха важни, той знаеше това. Беше чел философия. Самият факт на именуване, на определяне, беше специфичен само за хората. Бавно и безмълвно Танцьорът заговори на покойния и разчленен Стивън Кол: Аз бях този, който не можеше да си спомниш. Аз съм онзи, който нарича жертвите си „трупове“. Ти ги наричаше Съпруги, Съпрузи, Приятели, каквото ти дойде наум.

Щом веднъж са ме наели, те вече са трупове. Те и без това всичките са такива.

Облечен в униформата на щатски маршал, той беше впил поглед в затъмнения коридор, а в краката му лежаха труповете на двамата дежурни. Не беше успял да опази униформата напълно от кръвта, но на дрезгавата светлина, която цареше в цялата къща, човек едва ли би забелязал тъмночервените петна върху тъмносинята униформа.

Тръгна да намери труп номер три.

Съпругата, щом така ти харесва, Стивън. Какво объркано и нервозно създание беше ти. Само като си спомня прежулените ти ръце и спаружената ти пишка. Съпругът, Съпругата, Приятеля…

Прониквай, преценявай, разсейвай, премахвай…

Умник.

Ех, Стивън… Ако ми беше в ръцете, щях да те науча, че в тази работа има само едно правило: винаги да бъдеш с една стъпка пред всички.

Сега в себе си имаше два пистолета, но не се канеше да ги използва. Не смяташе да действа прибързано. Ако сега се издънеше, никога нямаше да има шанса да убие Пърси Клей преди свикването на Голямото жури в понеделник.

Ето защо той безшумно влезе във фоайето, където стояха още двама маршали от охраната; единият четеше вестник, а другият се беше зазяпал в телевизора.

Първият вдигна поглед, видя Танцьора, униформата и се наведе отново към вестника си. После изведнъж пак погледна към него.

— Чакай — промълви той, внезапно осъзнал, че лицето не му е познато.

Но Танцьорът не пожела да чака.

Отвърна му с шат-шат върху двете му сънни артерии. Оня се свлече на пода и умря върху шеста страница на „Дейли Нюз“ толкова безшумно, че партньорът му дори не отлепи поглед от телевизора. Върху екрана една русокоса красавица, цялата отрупана със злато, обясняваше как се запознала с приятеля си благодарение на парапсихологичните си способности.

— Да чакам ли? Какво да чакам? — попита той, без дори да се обърне.

Този умря малко по-шумно от другаря си, но както изглежда, никой в къщата не го чу. Танцьорът завлече телата им под масата и ги остави там.

Когато стигна до задната врата, той се увери, че по касата на вратата няма сензори, и се измъкна навън. Двамата маршали отвън охраняваха зорко поста си, но не гледаха към къщата. Единият бързо се обърна към Танцьора, кимна и отново се върна към заниманието си. Сивотата на утрото вече доста изсветляваше, но все още бе твърде тъмно, щом постът не успя да различи лицето му. И двамата умряха почти без да гъкнат.

Що се отнася до тези отзад, на поста до езерото, Танцьорът им излезе в гръб. Дупна единият в сърцето откъм гърба и после шат-шат — разпра гърлото на втория. Докато се гърчеше на земята, първият нададе жален вой, преди да умре. Но, както и преди, никой сякаш не го чу; гласът му му напомни крясъка на птицата грумкач, току-що събудила се в розово-сивото утро.

* * *

Райм и Селито се бяха заровили в бумаги, когато пристигна факсът с ДНК-анализа. Тестът беше направен по бързата процедура, чрез предизвикване на верижна реакция под въздействието на полимераза, ензимът формиращ ДНК или РНК. Въпреки това той беше абсолютно категоричен: вероятността трупът пред тях да бъде на Стивън Кол беше поне шест хиляди към едно.

— Някой го е убил? — измърмори Селито. Ризата му беше толкова измачкана, че приличаше на увеличена петстотин пъти нишка полимер. — Защо?

Въпросът защо обаче не беше въпрос на професионален криминалист.

„Доказателство… — мислеше Райм. — Заради някакво доказателство.“

Той погледна към таблото с доказателствата на стената и очите му пробягнаха по всичките открити по време на следствието доказателства. Нишки, куршуми, парчета стъкло…

Анализирай! Мисли!

Знаеш реда. Правил си го милиони пъти.

Първо, установяваш фактите. После ги категоризираш по количество и качество. Създаваш си теории. Накрая си вадиш изводите. После проверяваш…

„Теории“, мислеше си Райм.

Една основна теория присъстваше по време на цялото следствие още от самото начало. Всички бяха смятали, че Танцуващия с трупове беше Стивън Кол. Ами ако това не беше вярно? Ами ако той беше само пешка, която Танцьорът беше използвал за своите цели?

Измама…

Ако това беше вярно, трябваше да има нещо, което да не се връзва. Нещо, което да сочи към истинския Танцьор.

Той за пореден път подробно разгледа таблото.

Не успя да открие нищо друго, освен зелената нишка. Но тя нищо не им казваше.

— Нямаме дреха от Кол, нали?

— Не, той беше чисто гол, когато го намерихме — отвърна докторът.

— Нещо, което да се е докосвало до него?

— Ами Джоуди — сви рамене Селито.

— Той се преоблича тук, нали? — попита Райм.

— Точно така — отвърна Селито.

— Ще ми ги донесеш ли? Дрехите на Джоуди. Искам да им хвърля един поглед.

— Уа, отврат — обади се Делрей, — Ако знаеш как смърдят. Куупър ги намери и им ги донесе. Изтръска ги върху чисти листове вестникарска хартия. Постави изпадналите частици върху предметни стъкла и започна да ги преглежда едно по едно под комбинирания микроскоп.

— Какво откри? — попита Райм и се вгледа в екрана на компютъра си, който даваше умален образа, който Куупър виждаше през окулярите.

— Какво е това бялото нещо? — вместо отговор попита Мел. — Тези зрънца. Доста са. Изпаднаха от шевовете на панталона му.

Райм усети как цялото му лице пламна. Част от това се дължеше на капризното му кръвно налягане, част — на онази призрачна болка, незнайно къде, която го обхващаше от време на време. Но главната причина беше възбудата от преследването.

— Боже, Господи! — прошепна той.

— Какво става, Линкълн?

— Това е оолит^[1] — обяви той.

— Това пък какво е? — попита Селито.

— Яйчен камък. Носен от вятъра пясък. Най-често се среща на Бахамските острови.

— Бахамските острови? — удиви се Куупър и се намръщи. — Някой нещо май беше казал за Бахамите наскоро. — Той се огледа. — Само че не си спомням.

Но Райм помнеше. Очите му се бяха спрели върху таблото, където беше закачен рапорта от ФБР за резултатите от анализа на онзи пясък, който Амелия Сакс беше намерила на мястото, където бе изчезнал Тони Панели.

Той зачете:

Веществото, предложено за анализ, не е истински пясък. Представлява ситни коралови отломъци с произход коралови образувания и съдържа микроскопични заострени кристалчета, пресечни тръбички, в които са живели вид морски червеи, черупки от рапани и фораминифери. Най-вероятен източник е северната част на Карибието: Куба или Бахамите.

„Той беше един от агентите на Делрей“, мислеше Райм… Човек, който знае къде се намират повечето охранявани от ФБР къщи в Манхатан. Който би казал на мъчителя си адресите им.

Така Танцьорът можеше да се промъкне там и да изчака Стивън Кол да се сприятели с него, после да уреди работата да го хванат, за да се добере по-лесно до жертвите си.

— Наркотиците! — изрева Райм. — Какво? — попита Селито.

— Какво си мисля ли? Че пласьорите на наркотици не разреждат синтетичните наркотици. Твърде опасно е. Само обикновените, херион, морфин, кокаин.

Куупър кимна.

— А Джоуди ги разреждаше с някаква бебешка формула. Той само си носеше хапчета. Лапва по някое хапче, най-вероятно витамин C през известно време, та да го помислим, че наистина е наркоман.

— Джоуди е Танцьорът! — ревна Райм. — Бързо на телефона! Веднага да се обадите в охраняваната къща!

Селито сграби слушалката и набра номера. Дали не беше твърде късно? „О, Амелия, какво направих? Дали не те убих?“ Небето придоби метално розов цвят. Някъде далече зави сирена.

Соколът-скитник — скиталецът, спомни си той — се беше събудил и тъкмо се канеше да поеме на лов. Лон Селито гледаше отчаяно към телефона.

— Никой не отговаря — едва промълви той.