Джефри Дивър
Танцьорът (25)

Двадесет и пета глава

Час 25 от 45

— Какво сте ми докарали? — попита Райм, като бутна съвсем леко едно лостче отстрани на инвалидната си количка и се придвижи напред.

— Един крастав боклук — обади се Фред Делрей, вече изкъпан, отново в униформата си — ако човек можеше да нарече ирландско зеленият му костюм униформа. — Оп, оп, оп. Хич дума да не си обелил. Ще чакаш да те попитаме. — И той обърна разтревожения си взор към Джоуди.

— Ама ти ме измами!

— Млъквай бе, скелет!

Райм съвсем не беше доволен, задето Делрей беше тръгнал на своя глава, но в края на краищата, това си беше естеството на работата под прикритие. Макар Райм да не го разбираше точно, не можеше и да не признае, че — както току-що беше доказано от уменията на агента — тази работа все пак даваше резултати.

На всичко отгоре Фред беше спасил кожата на Амелия.

Тя скоро трябваше да се върне тук. Докторите я бяха закарали до Спешна помощ, за да й прегледат ребрата на рентген. Имаше натъртвания от падането, но нищо счупено. Райм с болка установи, че разговорът им миналата нощ не беше имал никакъв ефект за нея — тя въпреки всичко беше тръгнала след Танцьора сама.

„Проклета да е“, мислеше си той, „същият магарешки инат е като мен.“

— Ама аз никого не съм заплашвал — протестираше Джоуди.

— Какво викаш? Нещо съм заглъхнал. Млъквай ти казах бе, чук!

— Откъде да я знам, коя е!

— Да бе — отвърна му Делрей, — тази мъничката сребриста значка, нищо ли не ти говореше? — После си спомни, че не искаше да говори с него и млъкна.

Тогава Селито се приближи и се наведе над Джоуди.

— Разкажи ни за приятеля си.

— Аз да не съм му приятел? Той ме отвлече. Бях в онази сграда на Тридесет и пета понеже…

— Понеже оттам се снабдяваш с хапчета. Знаем, знаем. Джоуди премигна.

— Ама вие откъде…

— Това обаче не ни интересува. Поне не засега. Продължавай.

— Отначало го помислих за ченге, ама после той ми каза, че бил там, защото трябвало да убие някакви хора. Помислих си, че и мене ще убие. Трябваше да се измъкне и ми каза да мълча и аз мълчах, после дойде онова ченге и той го намушка…

— И той го уби! — кресна Делрей. Джоуди въздъхна и придоби нещастен вид.

— Не знаех, че се кани да го убива. Мислех си, че само ще го цапне, колкото да изгуби съзнание или нещо такова.

— Да де, остроумен педал такъв — избухна отново Делрей, — ама той го е убил. Разбра ли, убил го е като куче!

Селито погледна към торбичките с веществени доказателства от метрото, пълни с противни порносписания, стотици хапчета, дрехи. И един нов клетъчен телефон. Пачка пари. Той се върна към Джоуди.

— Продължавай.

— Каза, че ще ми плати, ако го измъкна оттам и аз го поведох по онзи тунел към метрото. Ами вие как ме намерихте бе, хора? — и той погледна към Делрей.

— Ами щото си ходиш весело по улиците, свирукаш си и ей тъй, между другото си пласираш хапченцата, на който ти падне. Всички те знаят, Господи, дори ти научих името.

Ти си пълен боклук. Заслужаваш да те стисна за врата и да не те пусна, докато не посинееш.

— Нямате право да ме удряте — обади се онзи, като се опитваше да се защитава. — Аз си имам права.

— Кой го е наел? — попита го Селито. — Да е споменавал името Хансен?

— Не каза такова нещо. — Гласът му потрепери. — Вижте, съгласих се да му помогна, понеже знаех, че ще ме убие, ако не го направя. Иначе за нищо на света не бих го направил. — Той погледна Делрей. — Той искаше да ви накарам да ни съдействате. Но нали щом си тръгна, аз ви казах да си вървите. Щях да отида до полицията и да им кажа. Честна дума. Той беше ужасен. Беше ме страх от него!

— Фред? — повика го Райм.

— Да, да — отстъпи неохотно агентът. — Наистина смени тона. Караше ме да си вървя. Макар да не каза нищо, че ще ходи в полицията.

— И така, къде отиде той? Ти какво трябваше да направиш?

— Аз трябваше да се мотам около онези боклуджийски кофи срещу онази градската къща и да гледам колите. Каза много да внимавам за мъж и жена, които се качват в кола и заминават. Трябваше да му кажа каква е колата. Даде ми оня телефон там да му се обадя. После той щял да си поеме работата.

— Беше прав, Линкълн — обади се Селито. — Наистина трябва да ги оставим в охраняваната къща. Той се е подготвял за удар по пътя.

Джоуди продължи:

— Тъкмо щях да дойда при вас…

— Млъкни бе, каква полза като лъжеш? Нямаш ли поне малко достойнство?

— Вижте, аз наистина щях да го направя — този път по-спокойно. Той се ухили. — Нали може да дадете някаква награда.

Райм погледна към очите му и се опита да им повярва; после към Селито, който кимна одобрително.

— Ти ни съдействай сега — изръмжа Селито, — пък ние може да се напънем да ти спасим задника от затвора. За пари не зная. Може и това да те огрее.

— Никога не съм причинявал зло на никого. Как бих могъл? Аз…

— Казах ти да си държиш езика зад зъбите — бавно каза Делрей. — Разбрахме ли се?

Джоуди изтъркаля очите си към него.

— Ясно? — прошепна още по-застрашително агентът.

— Да, да, да.

Селито се намеси:

— Трябва да действаме бързо. В колко трябваше да бъдеш до градската къща?

— Дванадесет и половина. Имаха петнадесет минути.

— С каква кола е той?

— Не зная.

— Опиши ни го.

— Ами, между тридесет, тридесет и пет годишен. Не много висок. Но пък много силен. Ако знаете какви мускули имаше. Късоподстригана черна коса. Кръгло лице. Вижте, ако искате ще ви направя една от онези рисунки… дето там ги правят в полицията.

— Име не ти ли каза? Нещо друго? Например, откъде е?

Не зная. Имаше малко южняшки акцент. А, и още нещо — каза, че носи ръкавици, защото имал досие.

Райм попита:

— Къде и за какво?

— Не зная къде. Но беше за умишлено убийство. Каза, че убил някакъв тип в града. Когато бил тийнейджър.

— Друго какво? — излая Делрей.

— Виж какво — каза Джоуди като кръстоса ръцете си и погледна към агента, — може и да съм правил глупости, но никога никой не е страдал заради мене. Този тип ме отвлече. С тия негови пищови и откачените му приказки — направо ми взе акъла. Страх ме е от него. Пълен откаченяк и престъпник е, честна дума. Мисля, че и вие да бяхте на мое място, щяхте да направите същото. Така че ми писна от въпросите ви. Ако смятате да ме арестувате, давайте, ако щете, тикнете ме в пандиза, ама аз повече нищо няма да ви кажа. Разбрахте ли?

Намръщеното лице на Делрей изведнъж се ухили.

— Е, скалата се пропука.

В този момент Амелия Сакс се появи — мина през вратата и докато влизаше, погледна към Джоуди.

— Кажи им! — обади се той. — Кажи им, че нищо не ти направих. Кажи им!

Тя го погледна така, както би погледнала паднала на земята дъвкана дъвка.

— За малко не ми напълни черепа с олово от един Луисвил Слагър^[1].

— Не е така, не е вярно!

— Добре ли си, Сакс?

— Като махнем поредното натъртване, супер. Този път на гърба. За симетрия.

Селито, Сакс и Делрей се скупчиха около Райм, който обясни накратко какво беше казал Джоуди. Селито шепнешком попита Райм:

— Вярваме ли му?

— Въшкав скелет — измърмори Делрей. — Ама май трябва да призная, че казва противната истина.

Сакс също кимна.

— Предполагам. Но смятам, че трябва да го държим под око, каквото и да правим.

И Селито се съгласи.

— О, естествено, че няма да му се предоверяваме.

Накрая и Райм макар и неохотно се съгласи с тях. Изведнъж изглеждаше невъзможно да предвидят действията на Танцьора, без помощта на този човек. Райм беше категоричен, Пърси и Хейл да останат в къщата, но в интерес на истината той нямаше откъде да знае, че оня се беше подготвил за удар по пътя. Просто беше разчитал на интуицията си. Със същата лекота би могъл да реши да премести двамата свидетели и те щяха вече да бъдат мъртви някъде по пътя към новия охраняван апартамент. От напрежението му се схвана челюстта.

— Какво ще го правим тоя, Линкълн? — попита Селито.

Ставаше дума за бъдещите им действия, не като свидетел. Райм погледна към Делрей, който дръпна незапалената си цигара иззад ухото и я помириса. Накрая каза:

— Оставете скапаняка да се обади според уговорката си и да се опита да измъкне информация от Танцьора, колкото успее. Ще нагласим един лъжлив фургон и ще пуснем Танцьора подире му. Вътре ще е пълно с наши хора. Бием спирачките, притискаме го отпред и отзад с няколко други коли и му светяваме маслото.

Райм неохотно се съгласи. Той знаеше колко опасна можеше да бъде подобна тактическа операция някъде из улиците на града.

— Не може ли поне да го разкараме от центъра?

— Можем да го прекараме към Ийст Ривър — предложи Селито. — Там поне има достатъчно пространство за такива патаклами. На някой от онези стари паркинги. Можем дори да се престорим, че се каним да ги преместим в друг фургон. Все едно по тактически съображения.

Всички се съгласиха, че това ще бъде възможно най-безопасният начин.

Селито кимна към Джоуди и прошепна:

— Онзи издъни Танцьора… трябва нещо да му дадем. Да не остане недоволен, че може да опропасти работата.

— За разкриване на конспиративни планове на престъпника, помощ и съдействие — формулира го Райм. — Дайте му пари.

— Мръсният му шибаняк! — изпсува го Делрей, макар да беше познат с щедростта си сред агентите, работещи под прикритие. Накрая обаче кимна. — Добре, добре. Ще си поделим сметката. Зависи колко е алчен онзи плъх там.

Селито го извика.

— Виж какво, ето нашето предложение. Сега ще ни помогнеш, ще му се обадиш, както сте се разбрали, после го хващаме, сваляме всички обвинения от тебе, а ти получаваш парична награда.

— Колко? — попита Джоуди.

— Слушай к’во бе, копеле дребно, не разбра ли, че тука не можеш да се пазариш като циганин. Туй да не ти е концерт по желание.

— Парите ми трябват за лечение в клиника за наркомани. Трябват ми още десет хиляди. Ще се оправи ли?

Селито погледна към Делрей.

— Как ви е наградният фонд за доносници?

— Чат-пат. Ако поемете половината, ще го уредим.

— Наистина ли? — едва се сдържа да не се ухили Джоуди. — Тогава ще направя, каквото кажете.

Райм, Селито и Делрей обсъдиха плана. На последния етаж на охранявания блок щеше да има команден пост. Там щеше да бъде и Джоуди с клетъчния телефон. Пърси и Брит щяха да бъдат на първия етаж с подсилена охрана. Джоуди се обажда на Танцьора, казва му, че свидетелите току-що са се качили на един фургон и тръгват. Фургонът ще се движи бавно според движението и ще се насочи към паркинга в Ийст Сайд. През това време Танцьорът ще го следва. Закарват го там и действат.

— Добре, сега да се разпределим — каза Селито.

— Чакайте — викна Райм. Те млъкнаха и го погледнаха. — Забравяме най-важната част.

— И тя е?

— Амелия направи оглед на станцията. Искам първо да анализирам какво ни е донесла. Може да разберем как ще ни нападне.

— Ние знаем как ще ни нападне, Линк. — каза Селито и кимна към Джоуди.

— Не се бъзикай със стария, ако обичаш. Сакс, дай да видим какво има в торбата.

Червея.

Стивън вървеше през тротоари, паркове, улици, качваше се на автобуси, слизаше; заобикаляше ченгетата, които виждаше, и Червея, който не виждаше.

Червея, който го наблюдаваше от всеки прозорец, на всяка улица. Червея, който се приближаваше все повече и повече.

Стивън си мислеше за Съпругата и Приятеля, за работата, която му предстоеше, за това колко излишни куршума беше изхабил; чудеше се дали щяха да ги облекат в бронирани жилетки, от какво ли разстояние щеше да му се наложи да стреля, дали този път да си сложи заглушител или не.

Тези мисли обаче минаваха съвсем механично през ума му. Той не можеше да ги контролира, както не можеше да контролира дишането, биенето на сърцето си или скоростта, с която кръвта циркулираше из тялото му.

Това, с което съзнанието му беше заето, беше Джоуди.

Какво толкова имаше в него, та той толкова го беше харесал?

На този въпрос Стивън не можеше да си отговори.

Може би беше начинът, по който живееше сам и не изглеждаше самотен. Може да беше онази малка книга, която ревностно носеше със себе си и сякаш наистина искаше да се измъкне от дупката, в която живееше. Или това как, когато Стивън му беше казал, беше застанал до вратата, без да му пука, че може да получи куршум в главата.

Стивън почувства, че му става весело. Той…

* * *

— Какво си почувствал, Редник?

— Сър, аз…

— Весело ли, Редник? Какво, мамка му, значи весело? Ти какво, да не си се влюбил в мен?

— Съвсем не, сър, не съм.

Все още не беше късно да си промени плановете. Все още имаше избор. И то богат избор.

Мислите му се рееха около Джоуди, спомни си всичко, което му беше казал. По дяволите, ами те можеха да пийнат по кафе, като свършат работата.

Можеха да отидат до „Звездния козел“. Както с Шийла, само че това щеше да бъде истинско. И тогава Стивън нямаше да пие пикливия им чай, ами ще си поръча истинско кафе, двойно, както майка му го правеше за баща му сутрин. Щом водата закипеше, слагаше кафето — по две и три-четвърти равни супени лъжици за всеки един от тях. И никога не падаше и прашинка от смляното кафе по печката или където и да е.

Дали той щеше да иска да ходят на лов или за риба?

Ами да си кладат огън…

Можеше да каже на Джоуди да зареже мисията. Той и сам можеше да се справи със Съпругата и с Приятеля.

* * *

— Да зарежеш мисията ли, Редник? Какви ги плещиш?

— Сър, нищо, сър. Просто си обмислям всички възможни случайности, както сте ме учили, сър.

* * *

Стивън слезе от автобуса и потъна в парка зад противопожарната служба на „Лексингтън“. Облегна раницата на един боклуджийски кош и извади ножа от калъфа му под якето.

Джоуди. Джоу Д…

Той отново си представи слабите му ръце, погледът в очите му.

Радвам се, че те срещнах, партньоре.

Внезапно Стивън потрепера. Като когато беше в Босна и трябваше да премине през един поток, за да не го хванат партизаните. Беше през март и водата беше малко над нулата.

Той затвори очи и се облегна на една стена, подуши влажните камъни наоколо.

Джоуди беше…

— Редник, какво по дяволите, става?

— Сър, аз…

— Какво ти?

— Сър, ами…

— Казвай, Редник! Веднага!

— Сър, уверих се, че врагът опита да ме атакува психологически. Опитите му обаче се оказаха неуспешни, сър. Така че аз съм готов да продължа по плана.

— Много добре, Редник. Но не се разсейвай нито за секунда!

* * *

И Стивън разбра, щом отвори задната врата на пожарната и влезе вътре, че повече нямаше да има промени в плана. Това беше идеалната възможност и той не можеше да си позволи да я пропилее, още повече, че може би щеше да му се удаде случай, освен Съпругата и Приятеля, да премахне и Линкълн Червея, както и онази, червенокосата полицайка.

Погледна часовника си. След петнадесет минути Джоуди щеше да заеме позиция. Щеше да набере номера на Стивън. Той щеше да му отговори и да чуе за последно тънкия му глас.

Тогава Стивън щеше да натисне бутона за изпращане на съобщение, който щеше да взриви двадесетте унции циклонит в телефона на Джоуди.

* * *

— Разсейвай… изолирай… елиминирай.

* * *

Наистина нямаше друг избор.

„Освен това“, помисли си той, „за какво ли чак пък толкова можехме да си говорим? Какво ли щяхме да правим, след като си изпием кафето?“