Джефри Дивър
Танцьорът (24)

Двадесет и четвърта глава

Час 25 от 45

Спорът беше наистина ожесточен.

— Мисля, че грешиш, Линкълн — каза Селито. — Трябва да ги преместим. Ако ги оставим, той пак ще се опита да удари охраняваната къща.

Те не бяха единствените, които обсъждаха тази дилема. Прокурорът Рег Елиополос не се беше включил — още не — но Томас Пъркинс, специалният агент от ФБР, шеф на отдела в Манхатан, присъстваше лично от името на цялото ФБР. Райм си пожела да бяха тук Делрей или поне Сакс, макар че тя в този момент беше заедно с обединените сили на градската полиция и федералното бюро, които претърсваха изоставените станции на метрото. Досега обаче не бяха открили и следа от Танцьора или от неговия нов съдружник.

— Аз лично съм изцяло за промяна на ситуацията, не за реагиране на действията на престъпника — съвсем сериозно си каза Пъркинс. — Разполагаме с други помещения. — Той изглеждаше ужасен от факта, че на Танцьора му трябваха само осем часа, за да открие местоположението на свидетелите и да се приближи на около пет метра от маскираната врата на противопожарния изход на охраняваната къща. — И то по-добри помещения — побърза да прибави той. — Смятам, че трябва да предприемем незабавно преместване на свидетелите. Имам пълномощия от най-високо ниво. Направо от Вашингтон. Искат да осигурим абсолютната безопасност на свидетелите.

Което означава, заключи за себе си Райм, местете ги, и то веднага.

— Не — твърдо каза криминалистът. — Аз смятам, че трябва да ги оставим там, където са.

— Ако поставим на първо място създалите се преди броени минути обстоятелства — каза Пъркинс, — смятам, че разрешението на нашия спор е ясно като бял ден. Да ги преместим.

Райм обаче не се отказа:

— Той ще тръгне след тях, където и да отидат, било то в нова охранявана къща или във вече използвана. Тук поне си познаваме района, знаем вече и нещо от методите му. Имаме и добро прикритие за устройване на засади.

— Това е голям плюс — обади се Селито.

— Освен това така ще го пообъркаме.

— Как така? — попита Пъркинс.

— В момента той също се чуди какво ще правим, нали така?

— Наистина ли?

— Можете да бъдете уверен — отвърна Райм. — Опитва се да ни предвиди действията. Ако решим да ги оставим, той ще предприеме едни действия. Ако ги преместим — което мисля, че би му се сторило най-вероятно — вероятно ще се опита да нападне в движение. А мога да ви кажа, че колкото и сигурна да е охраната по пътя, все по-друго си е, когато сме на място, което познаваме като петте си пръста. Не, трябва да ги оставим там, където са, и да се подготвим за следващия му удар. Да го очакваме всеки момент, готови да нахлуем и да действаме. Последния път…

— Последния път той уби един от нашите агенти.

Райм не издържа и се озъби на Пъркинс:

— Ако Инелман имаше гръб, ако не беше тръгнал сам, щеше да бъде съвсем различно.

Пъркинс беше от висшия елит, но тъй като беше сам, пък беше свикнал сам да се защитава, реши да прояви благоразумие. Кимна и отстъпи.

„Но, все пак, дали съм прав?“, питаше се Райм.

„Какво всъщност си мислеше Танцьорът? Наистина ли мога да кажа със сигурност?

Да, мога с един поглед върху потъналата в мълчание спалня или мръсната странична алея да открия уликите и да разкажа последователно всичко, на което те са били неми свидетели. Мога да разбера по начина, по който са падали капките кръв по килима или плочките, колко малко й е оставало на жертвата да се измъкне от жестоките ръце на убиеца си, какви са й били шансовете срещу него или каква е най-вероятната причина на смъртта. Мога да анализирам праха, оставен от убиеца и веднага да кажа, откъде точно е дошъл.

Мога да кажа кой, мога да отговоря и защо. Но да кажа със сигурност какво точно се кани да предприеме Танцьорът?

За това мога да правя догадки, но никога не мога да съм сигурен.“

На вратата се появи някаква фигура. Единият от полицаите на входната врата. Подаде на Том някакъв плик и след като се завъртя, тръгна обратно към поста си.

— Какво е това? — попита Райм, докато внимателно се взираше в него. Не очакваше доклади от лабораторията, но пък беше вече твърде чувствителен към слабостта на Танцьора към бомби.

Пакетчето не беше по-дебело от лист хартия и беше подпечатано от ФБР.

Том го отвори и се зачете.

— От Техническия отдел на ФБР е. Изровили са отнякъде експерт по пясъците.

Райм обясни на Пъркинс:

— Не е за този случай. За агента, дето изчезнал по-предната вечер.

— За Тони? — попита оня. — Досега нямаме никаква информация за него.

Райм хвърли поглед към доклада.

Веществото, предложено за анализ, не е истински пясък. Представлява ситни коралови отломъци с произход коралови образувания и съдържа микроскопични заострени кристалчета, пресечени тръбички, в които са живели вид морски червеи, черупки от рапани и фораминифери. Най-вероятен източник е северната част на Карибието: Куба или Бахамите.

„Карибите… Интересно. Но ще трябва да остави това на заден план. Щом със Сакс пипнеха и бутнеха на топло Танцьора, щяха да се върнат на този случай…“

В слушалките му нещо изпука.

— Райм, ти ли си? — обади се сърдитият глас на Сакс.

— Да! Къде си, Сакс? Какво откри?

— Намираме се пред една изоставена станция на метрото, близо до Градския съвет. Заобиколили сме отвсякъде. Ония от „Локацията“ казват, че има някой вътре. Поне един е, ако не двама.

— Добре, Сакс — каза той и сърцето му се разтуптя, като си помисли, че те може би бяха твърде близо до Танцьора.

— Дръж връзка с мене. — После погледна към Селито и Пъркинс. — Както изглежда, може и да не се наложи да ги местим никъде.

— Намерили ли са го? — попита инспекторът.

Но криминалистът реши да не изказва на глас надеждите си. Страх го беше, че може да донесе лош късмет на операцията, и, което повече го вълнуваше, на Сакс. Измърмори:

— Стискайте палци.

* * *

Тихомълком специалните части заобиколиха старата станция на метрото.

„Това сигурно беше жилището на новия приятел на Танцьора“, заключи Сакс. Момчетата от „Локация“ бяха попитали няколко скитника от квартала, които ги бяха упътили насам, откъдето някакъв друсалка продавал хапченца на когото свари. Бил иначе дребен човек — носел осми номер обувки.

Станцията беше кажи-речи буквално дупка в стената, била заместена преди доста години от доста по-угледната метростанция Градски съвет, няколко пресечки по-надолу.

Докато частите на Хауман от 32-Е заемат позициите си, техниците от „Локация“ поставят скритите си микрофони и инфрачервени датчици, останалите полицаи спряха уличното движение и разгониха бездомниците, насядали по бордюри и стъпала.

Шефът на операцията нареди на Сакс да се махне от главния вход, далеч от централната огнева линия. Дадоха й унизителната работа да пази изхода на станцията, който беше залостен, а може би зазидан от години. Накрая тя с право почна да се чуди дали Райм не беше се разбрал с Хауман да я прати на по-безопасно място. Ядът й от предишната нощ и това, че още не бяха хванали Танцьора изведнъж закипяха с нова сила в нея.

Сакс кимна към ръждивата ключалка:

— Хм. Вероятно ще предпочете да не използва този изход — опита се да бъде остроумна тя.

— Трябва да се завардят всички изходи — отвърна маскираният й колега, пропуснал или нарочно не обърнал внимание на явния сарказъм в думите й и се върна при другарите си.

Около нея плющеше дъждът. Капките бяха леденостудени, падаха право от мръсносивото небе и шумно барабаняха върху струпаните най-различни отпадъци пред решетките на изоставената станция.

Дали Танцьорът беше вътре? Ако беше, щеше да настане истинска касапница. Нямаше начин. Тя не можеше да си го представи да се предава лесно, без никаква съпротива.

Ядоса се още повече, задето нямаше да участва в нея.

„Голям отворко си, когато си с пушката и те дели половин миля от нас“, мислено се обърна тя към главореза вътре. „Да те видим сега, скапаняко, как ще се оправиш с едно пистолетче в близък бой? Искам да те видя как точно се каниш да ме елиминираш?“ На полицата над камината си вкъщи тя беше поставила може би цяла дузина позлатени статуетки на стрелци, взели на мушка въображаемата си цел. Всичките позлатени фигурки бяха мъже, което по някаква причина доста гъделичкаше самочувствието й.

Слезе надолу по стъпалата, стигна до решетките и се залепи за стената.

По навик Сакс огледа с професионално око всичкия боклук внимателно, надуши противния мирис на урина, загнили отпадъци и противната миризма на метро и влакове. Разгледа внимателно и решетките, веригата и катинара. Надникна в тъмния тунел, но нищо не видя.

„Къде ли беше той?

И какво се бавеха още всичките ченгета и федерални агенти? Защо не влизаха? Какво чакаха?“

Секунда по-късно от слушалките в ушите й дойде и отговорът: чакаха подкрепление. Хауман беше решил да извика още двадесет спецченгета и втората група 32-Е.

„Не, не, не“, мислено се ядоса тя. „Това беше голяма грешка! Стигаше само Танцьорът да погледне навън и след като не видеше дори едно такси, кола или минаващ пешеходец, щеше да му бъде пределно ясно, че в района се провежда тактическа операция на ФБР. Тогава вече щеше да настане истинската касапница… Как не им идваше наум?“

Сакс остави на земята чантичката с инструментите си за оглед на местопрестъпления и се изкачи нагоре до нивото на улицата. Съвсем наблизо имаше дрогерия. Тя влезе вътре. Купи две големи бутилки бутан и взе назаем дългата метър и половина стоманена пръчка, с която съдържателят на магазина подпираше тентата си.

Като се върна отново пред заключения изход от метрото, Сакс промуши пръчката през една от брънките на веригата, която и без това някой се беше опитвал да среже и завъртя, докато металът не изпука от напрежението. Нахлузи една от латексовите ръкавици и изпразни съдържанието на едната бутилка върху опънатата брънка. Металът се покри със скреж от замръзналия бутан. Когато и втората бутилка беше празна, тя хвана пръчката с две ръце и започна да усуква. Леденият газ беше направил метала крехък и чуплив. Брънката изпука тихо и се разцепи на две. Сакс хвана веригата, преди да издрънчи на земята и внимателно я постави върху купчина листа.

Пантите бяха мокри от дъжда, но за всеки случай тя плюна върху тях, за да не скръцнат, и бутна внимателно вратата навътре. Докато тя се отваряше, Сакс извади пистолета си от кобура и си помисли: от триста метра те изпуснах, но няма къде да ми избягаш от тридесет.

Райм, разбира се, не би одобрил действията й, но пък той не знаеше. За момент отново си спомни миналата нощ в леглото му. Но лицето му бързо се изпари от мислите й. Настоящата й задача зае бързо съзнанието й и не й остави време за окайване на разбития й личен живот. Беше все едно да караш с двеста километра в час — нямаш никакво време за размисли, тъй като ей онова, далечното дърво, ако реагираш правилно, в следващия момент е вече зад тебе. Ако обаче сбъркаш, след време те остъргват от кората му.

Тя се скри в тъмния коридор, прескочи дървената къса бариера, пропускваща пътниците, и тръгна по перона към спирката.

Преди да беше направила и десет крачки, тя чу гласове.

— Трябва да тръгвам… разбра… ти казах? Изчезвай.

Мъж, най-вероятно бял.

Дали беше Танцьорът?

Сърцето й заби лудо в гърдите.

„Дишай бавно“, каза си. „Цаката на точността е в дишането.“

(На летището съвсем не беше дишала бавно, тя направо се задъхваше от страх.)

— Какви ги плещиш бе, човек? — Друг глас. Мъж, този път черен. В него имаше нещо, което я изплаши. Някаква заплаха. — Мога да ти дам пари, верно бе. Мога да те зарина с пари. Имам цели шейсет и знаеш ли к’во, мога да намеря и още. Колкот’ кажеш. Какво бачкане си имах. Ама онези тъпанари ме изхвърлиха. Щото съм знаел твърде много.

Оръжието е просто продължение на ръката ти. Насочваш ръката си, все едно сочиш с пръст, не мислиш за пистолета.

(На летището тя въобще не се беше целила. Беше се проснала по корем като подплашен заек и не смееше да се надигне, стреляше напосоки — най-безсмислената и опасна употреба на огнестрелното оръжие.)

— Разбираш ли бе? Промених си решението и това е, ясно? Сега… и си тръгвай. Ще ти дам… демитата.

— Ама не ми каза къде ще ходим. Де го това място, дето ще се ровим в боклука? Искам първо това да зная. Къде? С ченгел ли да ти вадя думите от устата?

— Никъде няма да ходиш. Върви си. Сакс бавно тръгна нагоре по стъпалата.

В главата й се подредиха мислите: Определяш целта, оглеждаш обстановката, броиш до три. Прикриваш се. Определяш, броиш до три, ако се наложи, до повече. Прикриваш се. Само не се шашкай.

(На летището обаче се шашна. Като изпищя онзи куршум покрай лицето й…)

Забрави го. Концентрирай се.

Още няколко стъпала.

— И сега ш’ми казваш, че не са безплатно, така ли? Значи трябва да си ги платя. Копеле мръсно.

Стъпалата бяха най-голямата й мъка. Коленете й бяха слаби. Скапан артрит…

— Вземай. Тука са към дузина демита. Вземай ги и да те няма!

— Дузина. И няма да ги плащам? — Оня зацвили от радост. — Цяла дузина.

Наближаваше края на стъпалата.

Можеше да се надигне на пръсти и да огледа цялата спирка. Беше готова да стреля. Само да мръдне повече от шест инча в която и да е посока, хич не му мисли, малката, тегли му куршума. Майната им на правилата. Тикваш му три в главата. Дан, дан, дан. Никакви гърди, право в гла…

Внезапно стъпалата свършиха.

— А-а-ах. — Докато падаше, от гърлото й излезе грозно ръмжене.

Стъпалото, върху което си беше поставила току-що крака, се оказа фалшиво. Беше подпряно върху две картонени кутии от обувки, които, разбира се, не издържаха теглото й и се смачкаха. Бетонната плочка се беше изплъзнала надолу и Сакс полетя заедно с нея към подножието на стълбите. Пистолетът изхвръкна от ръката й и тя закрещя:

— Десет-тринайсет! — После видя, че кабелът на Моторолата се беше извадил от радиопредавателя й.

Сакс тупна глухо върху стоманобетонния перон. Главата й се удари в някакъв стълб. Зашеметена, тя се претърколи по стомах.

— Страхотно — измърмори белият, застанал в горния край на стъпалата.

— Кой, мамка му, е това? — попита черният.

Тя повдигна глава и видя двамата мъже, които я гледаха отгоре.

— Мамка му — изпсува отново черният. — Мамка му! Какво, по дяволите, става?

Белият хвана една бейзболна бухалка и тръгна да слиза.

„Аз съм труп“, помисли си тя. „Труп съм.“

Автоматичният нож беше в джоба й. Отне й доста сили да извади дясната ръка изпод себе си. Претърколи се по гръб и зарови в джоба си за ножа. Беше обаче твърде късно. Онзи стъпи на ръката й и втренчи поглед в нея.

„О, Боже, Райм, яко се издъних. Да бяхме се сбогували по-добре снощи… Съжалявам… Съжалявам…“

Тя вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази от близкия удар и погледна към пистолета си. Беше твърде далече.

После усети жилестата ръка на онзи, как бръкна в джоба й, извади ножа и го хвърли някъде встрани.

После се изправи и стисна бухалката.

„Татко“, обърна се тя към отдавна умрелия си баща, „май много се издъних, а? Ама аз съм си виновна, виж колко правила наруших.“ Спомни си как той й казваше, че на улицата ти трябва само секунда разсейване и вече си мъртъв.

— А сега ми кажи какво търсиш тука? — промърмори оня, докато размахваше разсеяно бухалката, сякаш не знаеше къде точно да бъде първият му удар. — Коя, по дяволите, си ти?

— Казва се мис Амелия Сакс — отвърна му бездомникът, който изведнъж беше престанал да звучи като такъв. Той прекрачи горното стъпало и бързо слезе долу, към белия мъж и му взе бухалката. — Освен това, ако не греша, мисля че тя е дошла, за да ти срита мършавия задник, приятел. Което се отнася и за мене. — Сакс присви очи и изведнъж видя как бездомникът се изправи и се превърна във Фред Делрей. Беше насочил огромен автоматичен пистолет „Зиг-Зауер“ към главата на смаяния човек.

— Ти си ченге? — заекна онзи.

— ФБР.

— Мамка му! — изплю думите той и отвратен затвори очи. — Това ми е шибаният късмет.

— Тц. — обади се Делрей. — Късметът няма нищо общо с това тук. Сега ще ми позволиш ли да ти сложа гривничките или сам ще свършиш това? Само ми свий някой номер и ще страдаш до края на живота си. Разбрахме ли се?

* * *

— Как го направи, Фред?

— Лесно — отвърна високият федерален агент към Сакс, докато чакаха на входа на изоставената станция на метрото. Той все още си беше облечен като скитник, беше намазал лицето и ръцете си с всякакви мръсотии, за да изглежда така, сякаш от доста време живееше на улицата. — Райм като ми каза, че Танцьорът имал приятел просяк, дето живеел някъде в метрото, в центъра, на мен ми стана ясно къде ще да е това някъде. Купих една торба празни кутии и заговарях този онзи, да ми покажат къде му е офисът на нашия човек. — Той кимна към метрото. После погледите им се преместиха към патрулната кола, където на задната седалка седеше Джоуди, с белезници на ръцете, овесил нос.

— Ами защо не ни каза какво ще правиш?

Вместо отговор Делрей й се изсмя и Сакс разбра, че беше задала глупав въпрос; ченгетата под прикритие рядко казваха на някого какво ще правят — включително и на колегите си, особено пък на началниците си. Ник, нейният бивш приятел, също беше ченге под прикритие и сигурно не беше й казал повече от половината от това, което правеше.

Тя потърка удареното си място. Дяволски я болеше, а докторите й казаха, че ще трябва да го види на рентген. Сакс посегна и хвана бицепса на Делрей. Никога не беше се чувствала на място, когато й изказваха благодарност — в това отношение тя беше същински Линкълн Райм — но не й беше никак трудно да каже:

— Спаси ми живота. Щяха да ми надупчат задника, ако не беше ти. Какво да ти кажа?

Делрей вдигна рамене, отклонявайки благодарностите, и изръси цигара от едното от униформените ченгета, които охраняваха входа на метрото. Прекара Марлборо-то пред носа си, помириса го и го тикна зад ухото си. После погледна към затъмнените стъкла на станцията.

— Хайде — каза той, без да се обръща към никого и въздъхна. — Крайно време е вече да извадим някакъв късмет с това тук.

Когато арестуваха Джоу Д’Орфио и го хвърлиха на задната седалка, той им беше казал, че Танцьорът си бил тръгнал само десетина минути по-рано. Слязъл надолу по стъпалата и изчезнал покрай линията. Джоуди — така му викаха всички — не знаел точно в каква посока, просто взел пистолета и раницата си и изчезнал. Хауман и Делрей бяха изпратили групите си да претърсят основно станцията и околностите на Градския съвет. Сега чакаха за резултатите.

— Хайде…

Десет минути по-късно един от специалните части ритна ядосан вратата. Сакс и Делрей го погледнаха с надежда. Той поклати глава.

— Загубихме му дирите стотина метра надолу по линията. И представа нямаме къде може да е отишъл.

Сакс въздъхна и неохотно предаде новината на Райм, като го попита дали ще трябва да проследят линията до следващата спирка.

Той прие доста кисело резултатите от чакането си, което тя беше очаквала.

— Проклятие! — мърмореше Райм. — Не. Само станцията. Няма никакъв смисъл да се задълбочаваме. Мамка му, как го прави това, копелето? Изглежда има шесто чувство, да го втресе!

— Е — каза тя, — поне си имаме свидетел.

В следващия момент съжали, задето го беше казала.

— Свидетел? — кресна Райм. — Свидетел? Не ми трябват свидетели! Искам доказателства! Добре де, докарайте го тука. Да го чуем какво ще каже. Но, Сакс, искам да остържеш станцията така, както никога преди не си го правила. Ясно ли е? Чуваш ли, Сакс? Чуваш ли ме?