Джефри Дивър
Танцьорът (31)

Тридесет и първа глава

Час 33 от 45

Червеи…

Стивън Кол беше в мръсната тоалетна в задната част на един китайски ресторант.

Търкаше здраво, за да спаси душата си.

Червеите го глождеха, червеите го дъвчеха, червеите пъкаха…

Измий ги… Измий ги!

* * *

— Редник…

— Сър, зает съм, сър.

— Ред…

* * *

Търкай, търкай, търкай, търкай.

Линкълн Червея е по петите ми.

Накъдето и да погледне, Линкълн Червея, оттам запъкват червеи.

Върви си!!!

Четката се движеше напред-назад, шат-шат, шат-шат. Кожичките над ноктите му закървиха.

— Редник, тази кръв е доказателство. Не можеш…

— Върви си!!!

* * *

Той си изсуши ръцете, грабна калъфа си за китара и раницата и се втурна в ресторанта.

* * *

— Редник, ръкавиците…

* * *

Клиентите с ужас зяпаха разкървавените ръце и дивия поглед в очите му.

— Червеи — измърмори той, сякаш се оправдаваше пред целия ресторант. — Шибани червеи. — И изхвръкна на улицата.

Забърза по тротоара и се поуспокои. Обмисляше какво да прави. На първо място трябваше да убие Джоуди. Трябва да го убие, трябва да го убие, трябва… Не защото го беше предал, а защото се беше раздрънкал толкова много…

* * *

— И защо, по дяволите, го правиш, Редник?

* * *

… и то пред онзи човек. Трябваше да убие и него, Линкълн Червея, защото… защото червеите щяха да го изядат жив, ако не го направеше.

Трябва да убие, трябва, трябва, трябва…

* * *

— Слушаш ли ме въобще, Редник? Отговаряй!

* * *

Само това остана да свърши.

После щеше да напусне града. Обратно към Западна Вирджиния. Нагоре из планините. Линкълн, мъртъв. Джоуди, мъртъв.

Трябва да убие, трябва, трябва, трябва… Нищо друго не го задържаше тука. Колкото до Съпругата — той погледна часовника си.

Беше малко след седем вечерта. Е, тя най-вероятно вече беше мъртва.

* * *

— Бронежилетка.

— Срещу онези куршуми ли? — попита Джоуди. — Нали казаха, че избухвали!

Делрей го увери, че тази ще му свърши работа. Жилетката представляваше дебел пласт специален плат, а под него имаше стоманени листове. Тежеше двадесет и един килограма и Райм не познаваше ченге в града някога да е обличало нещо подобно.

— Ами ако ме гръмне в главата?

— Аз съм далеч по-примамлива цел за него, отколкото ти — обади се Райм.

— А той как ще разбере, че сме тука?

— Ам’ти как мислиш бе, боклук? — сряза го Делрей. — Аз ще му кажа.

Агентът пристъпи, стегна здраво каишите на жилетката и му хвърли един анорак за отгоре. Дребният отиде да си вземе душ — след дълги излияния и протести — и му дадоха чисти дрехи. Огромното синьо пехотинско яке, което покриваше бронежилетката му, висеше от двете страни, но го правеше далеч по-як, отколкото всъщност беше. Джоуди се видя в едно огледало — видя току-що изкъпаното си и пременено в нови дрехи амплоа — и, за първи път, откакто беше тук, се усмихна.

— Добре — обърна се Селито към двама агенти под прикритие, — изпратете го долу.

Ония го изкараха навън.

След като той си тръгна, Делрей погледна към Райм, който му кимна. Длъгнестият агент въздъхна и перна клетъчния си телефон. Отвори го и набра номера на Чартърни полети „Хъдсън“. Отсреща вдигна друг от неговите хора. Техническата група от ФБР беше открила дистанционно подслушвателно устройство в една от телефонните разпределителни кутии, близо до летището, прикачено към телефонните линии на Хъдсън Еър. Техниците обаче не бяха го махнали; дори по настояване на Райм бяха проверили дали наистина работи и му бяха сменили батериите. Криминалистът разчиташе на този малък уред, който щеше да подсигури присъствието на Танцьора в новоподготвения му капан.

След няколко иззвънявания, се чу леко пукване.

— Агент Мондейл — обади се плътен глас. Мондейл, разбира се, не беше Мондейл, освен това говореше по предварително написан текст.

— Мондейл? — каза Делрей. Гласът му звучеше точно като на някой бял потомствен аристократ от Кънектикът. — Тук агент Уилсън, ние сме при Линкълн. (Не „Райм“, понеже Танцьорът го знаеше като Линкълн.) — Как е при вас, на летището?

— Няма проблеми.

— Добре. Слушай сега, имам един въпрос. Накарахме един да работи за нас, казва се Джоу Д’Орфио.

— А, това е онзи…

— Точно така.

— … се съгласи. С него ли работите?

— Да — каза Уилсън, познат още като Делрей. — Малко боклук си пада, ама се нави да ни съдейства. Та значи, ще трябва да го закараме до дупката му и обратно.

— Къде обратно? А, при Линкълн?

— Правилно. Иска да си вземе малко дрога.

— Що му угаждате на тоя кретен?

— Ами защото имаме сделка. Той ни предава този убиец, а ние го пускаме да си вземе малко дрога от вкъщи. Тоест, онази запусната станция на метрото… Както и да е, няма да правим ескорт. Само една кола. Та обаждам ти се, да ти кажа, че ни трябва шофьор. Ти май разправяше за някого, дето много ти харесал, нали така?

— Шофьор?

— Да бе, само че не помня името.

— О, да… чакай да помисля.

Биваше ги в дрънкането на глупости. Райм винаги се беше възхищавал от изпълненията на Делрей. Този човек можеше да бъде когото си поиска.

Фалшивият агент Мондейл — който също заслужаваше награда за поддържаща роля — каза:

— А-а, сетих се. Тони Глидън. Не, Томи. Оня русия, нали?

— Същия. Дай ми го за тая работа. Той при тебе ли е?

— Не-е. Той е във Фили.

— Фили. О, много лошо. Трябва да я свършим тая работа до двайсетина минути. Не мога да чакам. Е, май ще трябва сам да сядам зад волана. Ама тоя Томи. Той…

— Всеки може да кара кола, ама тоя може да се измъкне от опашка за две пресечки! Човече, казвам ти, направо ми е събирал очите.

— Жалко, че не можем да го използваме сега. Все пак, благодаря, Мондейл.

— Чао.

Райм смигна с едното око, това беше неговия еквивалент на бурни овации и аплодисменти. Делрей затвори, изпусна въздуха си и каза бавно:

— Ще видим, ще видим.

Селито се опита да бъде по-оптимистичен:

— Това е третият капан, дето му устройваме. Този път

трябва да стане.

Линкълн Райм не вярваше, че това беше някакво законово средство за борба с престъпността, но все пак каза:

— Да се надяваме.

* * *

Седнал в откраднатата кола, недалеч от „жилището“ на Джоуди, Стивън Кол наблюдаваше как един правителствен седан спря точно пред входа на изоставената станция.

Джоуди и две цивилни ченгета слязоха от колата и огледаха покривите на сградите. Джоуди хукна и след пет минути се върна с два вързопа под мишница.

Стивън не видя други коли, само те бяха. Значи това, което беше подслушал, беше вярно. Те се включиха в движението и той тръгна след тях. Знаеше, че в Манхатан, за разлика от много други места по света, човек можеше да следи когото си поиска и да не го забележат. Това беше пълен абсурд в Айова да речем или във Вирджиния.

Немаркираната кола караше бързо, но Стивън също беше добър шофьор, така че успя да ги проследи съвсем успешно. Щом стигнаха центъра, те намалиха и при Сентръл парк уест завиха покрай една градска къща, близо до Седемдесетте. Отпред имаше двама мъже в цивилни дрехи, но отдалеч си личеше, че бяха ченгета. Дадоха си някакъв знак с шофьора — нещо като „Чисто е“.

Това е. Тук, значи, живееше Линкълн Червея.

Колата потегли на север. Стивън я последва, но след една-две пресечки внезапно паркира. Слезе и забърза към дърветата с калъфа на рамо. Знаеше, че вероятно бяха поставили микрофони и камери наоколо, затова се стараеше да се движи безшумно.

* * *

— Като елен, Редник.

— Тъй вярно, сър.

* * *

Скри се в един храсталак и запълзя обратно към къщата. Намери си укритие, до едни камъни, под напъпилото люляково дърво. Отвори калъфа. Колата с Джоуди, която сега се движеше на юг, изскърца и спря пред градската къща. Стандартните обиколки, позна ги Стивън — колата беше направила обратен завой и се беше върнала отново тук.

Загледа се в двете ченгета, които слизаха от седана. Огледаха се и тръгнаха от двете страни на умрелия от страх Джоуди.

Стивън свали предпазителите на телескопа на снайпера си и внимателно се прицели в гърба на предателя.

Изведнъж една черна кола прелетя наблизо и Джоуди подскочи от страх. Очите му се разшириха и той, като се изтръгна от ченгетата, хукна към градинката на градската къща.

Ескортът му се разпръсна, хванаха се за оръжията си и изгледаха колата, която ги беше изплашила. Щом обаче видяха четирите латиноамерикански момичета вътре, разбраха, че това беше фалшива тревога. Разсмяха се. Единият от тях извика Джоуди.

Стивън не се интересуваше от дребния човек точно сега. Знаеше, че не може да получи и двамата, и Червея, и Джоуди. За него беше по-важно да убие Линкълн, и то незабавно. Вече почти го предусещаше. Беше като някакъв особен вид глад, телесна нужда, като остъргването на ръцете.

Да убие лицето, което го гледаше от прозорците, да убие червея.

Трябва, трябва, трябва, трябва…

През телескопа си внимателно оглеждаше всеки прозорец на сградата. И, ето го! Линкълн Червея!

По цялото тяло на Стивън премина мощен импулс.

Приличаше на тока, който беше почувствал, когато коляното му се беше допряло до това на Джоуди… само че това беше хиляда пъти по-мощно. Направо се задъха от възбуда.

По някаква причина Стивън не беше изненадан да разбере, че Червея беше инвалид. Всъщност, точно така Стивън беше разбрал, че симпатичният мъж в комфортната инвалидна количка беше всъщност Линкълн. Просто защото Стивън винаги беше вярвал, че само изключителен човек можеше да го хване. Някой, който не се разсейваше с ежедневието. Някой, чиято същност беше мозъкът.

Червеите можеха да си пълзят по цял ден върху Линкълн и той нямаше да усети. Дори можеше да пробият кожата му и да влязат в него, без той да разбере. Той беше имунизиран срещу тях. И Стивън още повече го намрази заради неговата неуязвимост.

Обаче лицето от прозореца тогава, в Александрия, Вирджиния… май не беше Линкълн.

А може би е бил точно той?

Стига си мислил за това! Стига! Ако не спреш, пак ще те напъплят червеите.

Патроните дум-дум бяха в пълнителя. Той зареди един и отново огледа стаята.

Линкълн Червея говореше с някого, който Стивън не можеше да види. Стаята на първия етаж изглежда беше лаборатория. Видя компютърен екран и други уреди.

Стивън опъна каиша около бицепса си и застопори пушката за рамото си. Облегна буза на приклада. Вечерта беше влажна и хладна. Самият въздух беше тежък; но като нищо можеше да издържи и един дум-дум куршум. Нямаше нужда от корекции; целта беше само на осемдесет метра. Сваляме предпазителя, дишай, дишай…

Целеше се в главата. От това разстояние беше съвсем възможно.

Дишай…

Дишай, издишай, дишай, издишай.

Погледна още веднъж косъмчетата на кръста и ги центрира върху ухото на Линкълн, който се беше загледал в екрана на компютъра.

Увеличи натиска върху спусъка.

Дишай. Като при секса, като при оргазъм, като при докосване на твърда студена кожа…

Натискай.

По-силно…

И тогава Стивън го видя.

Едва се забелязваше — лека гънка върху ръкава на Линкълн Червея. Но не беше гънка от дрехата, а изкривено изображение.

Той отпусна показалеца си от спусъка и разгледа подробно с телескопа стаята. Щракна „Редфийлд“-а на по-голямо увеличение. Насочи го към компютърния екран. Буквите вървяха назад.

Огледало! Той се целеше в огледало.

Това беше още един капан!

Стивън затвори очи. За малко да се издаде. Отново се почувства дребен. Налапал няколко червея, той едва не се задуши с тях. Бяха навсякъде около него. Огледа се. Знаеше, че наоколо сигурно се разхождат поне дузина ченгета с такива големи микрофони, чакащи само някъде да гръмне пушка. Щяха за нула време да го засекат и с техните М-16 да го нарешетят целия.

Надъхани да убиват. Без милост.

Бързо, но абсолютно безшумно той смъкна телескопа с треперещи ръце и постави пушката и оптиката обратно в калъфа. През цялото време едва се сдържаше да не повърне. Сега вече се чувстваше дребен като хлебарка.

* * *

— Редник…

— Сър, разкарайте се, сър.

— Редник, какво пра…

— Сър, вървете да се шибате, сър!

* * *

Стивън се изгуби между дърветата, намери една пътека и се заразхожда покрай някаква ливада, като вървеше на изток.

Да, сега дори беше по-уверен в необходимостта да убие Линкълн. Имаше нов план. Трябваха му все пак час-два за да може спокойно да обмисли всичко.

Внезапно кривна от пътечката и се тикна в някакви храсти, където доста време оглежда и се ослушва. Явно бяха помислили, че ако не забележи хора из парка, ще стане подозрителен и може да го изпуснат, така че не бяха затворили изходите.

И това им беше грешката.

Стивън видя групичка мъже горе-долу на неговата възраст — юпита, на такива приличаха, облечени в пуловери и спортни костюми. Носеха калъфи за ракети за тенис и раници. Бяха се отправили към Апър Ийст Сайд и говореха на висок глас. Косите им още блестяха от шампоаните, явно току-що се бяха изкъпали в близкия спортен център.

Стивън ги изчака да го подминат, после бързо се измъкна и тръгна след тях, сякаш беше част от групата им. Дори се усмихна широко на един от тях. Вървеше с отсечена стъпка и размахваше небрежно калъфа за китара. Така с весел и безгрижен вид стигна до тунела, който водеше към Ийст Сайд.