Метаданни
Данни
- Серия
- Линкълн Райм (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Coffin Dancer, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Атанас Найденов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
Единадесета глава
Час 4 от 45
Лекарят се изтърколи от линейката. Тя му кимна.
— Аз съм полицай Сакс.
Той посочи с дебелото си шкембе към задните врати и с безизразно лице попита:
— Вие ли си поръчахте пицата? — После се изскиска. Тя въздъхна.
— Какво се е случило? — върна му въпроса Сакс.
— Какво се случило? На него ли? Намерил си е майстора, туй се е случило. — Той я измери с поглед от горе до долу и поклати глава. — Ама вие к’во ченге сте? Не съм ви виждал по нашия край.
— Аз съм от големия град.
— О-о-о, големия град. Тя била от големия град. Е, питайте тогава — прибави мрачно той. — Виждала ли си труп преди това?
Понякога човек трябва да отстъпи малко. Докато се научи как или колко му отнема това, което никога не е правил, но въпреки всичко това си е един полезен урок. Понякога твърде ценен, понякога направо необходим. Тя се усмихна:
— Виждате ли, попаднали сме в много критична ситуация. Наистина ще съм ви благодарна, ако ни помогнете. А сега бихте ли ми казал, къде го намерихте?
Секунда-две той остана загледан в гърдите й.
— Дето ви питам дали сте виждала трупове, е защото този си е наистина кофти работа. Мога и аз да свърша, каквото трябва там, да го претърся или каквото кажете.
— Благодаря. Ще стигнем и дотам. Сега ми кажете къде го намерихте?
— На боклука, на паркинга, на около две цъквания…
— Това значи мили — обади се един друг глас.
— Здрасти, Джим — каза докторът.
Сакс се обърна. Прекрасно. Беше онова ченге, дето се опитваше да я сваля на пистата. Сега бодро крачеше към линейката.
— Здравей, захарче. Пак съм аз. Върви ли ти касетофончето? К’во си ни докарал, Ърл?
— Труп без ръце — Ърл отвори задната врата със замах, протегна се и разкопча ципа на черния чувал. Отвътре бликна кръв върху пода на линейката.
— Опа-а — премигна той. — Хей, Джим, като сколасаме с тоя тука, що не вземеш да черпиш едни спагети, а?
— А к’во ще кажеш за свинско джоланче?
— Страшна работа си! Райм се намеси:
— Сакс, какво става при тебе? Докараха ли трупа?
— Да, Опитвам се да разбера какво се е случило. — И тя се обърна отново към доктора: — Трябва да приключваме по-бързо с това. Някой да го познава?
— Нямаше никакви документи. Никой не се е обаждал за изчезнал човек. Никой нищо не е видял.
— Има ли някаква вероятност да е ченге?
— Тц. Не го познавам — каза Джим. — Ами ти, Ърл?
— Не. Защо?
Тя не отговори. Вместо това каза:
— Трябва да го огледам.
— Дадено, мис — избоботи Ърл. — Ако искате, да ви подам ръка да се качите?
— Мамка му — обади се полицаят, — май онзи в чувала има нужда от ръка. Най-добре — две. — Той се изкикоти; и докторът не остана назад и пусна едно от свинските си изквичавания, които минаваха за смях.
Тя се качи в линейката и отвори ципа на чувала докрай.
И тъй като тя не показа някакво желание да си сваля дънките, за да изчука всеки един от двамата поотделно или заедно, нито пък се беше поддала на свалката преди малко на пистата, те решиха, че най-добре ще е да продължат да си чешат езиците с нея.
— Това май не е като да спираш коли по пътищата — подметна й Ърл. — Хей, Джим, Тоя добре са го подредили, като онзи миналата седмица, а?
— Да, намерихме му само главата — замислено се съгласи ченгето. — По дяволите, предпочитам да намирам всеки ден по една прясно отрязана глава, отколкото едномесечна. А, сладурче, знаеш ли какво значи едномесечен? Не можеш да си представиш как смърди. Да беше във водата три, четири месеца, нямаш никакъв проблем — остават само кокалите. Ама ела да видиш как му бъкат карантиите на някой, оставен само за един месец!
— Гадост — обади се Ърл и се изплю.
— Виждала ли си едномесечен, а, захарче?
— Да знаете как ще ми светне пред очите, ако си затворите устата — разсеяно му отвърна Сакс.
— Едномесечен?
— Сладурко.
— Добре де, извинявайте.
— Сакс — ядоса се Райм, — какво, по дяволите, става там?
— Не откривам никакви документи, Райм. И никой няма представа кой е той. Ръцете са отстранени с много остър бръснач.
— Пърси в безопасност ли е? А Хейл?
— Те са в сградата. Банкс е с тях. Казах му да ги държи далеч от прозорците. Нещо ново за фургона.
— Трябва да дойде след десет минути. Ти виж какво ще научиш за трупа.
— Да не си говорите сама, скъ… полицай,
Сакс огледа трупа на бедния нещастник. Предположи, че ръцете са били отрязани веднага след смъртта или докато е умирал, заради изобилното количество кръв. Тя надяна гумените хирургически ръкавици.
— Странно е Райм. Защо го е оставил само наполовина обезобразен?
По принцип, ако убийците нямат достатъчно време да се отърват от тялото, те го обезобразяват, като се премахнат основните идентификационни елементи: ръцете и зъбите.
— Не зная — отвърна криминалистът. — Не е типично за Танцьора да проявява небрежност, дори и да е бързал. С какво е облечен?
— Само долни гащета. Нищо друго, нито дрехи, нито документи са били открити на местопрестъплението.
— Защо? — замислено каза Райм. — Защо е избрал точно него?
— Ако това въобще е работа на Танцьора.
— Че колко такива като него откриват в окръг Уестчестър?
— Ако съдя по приказките на местните полицаи — мрачно каза тя, — през ден.
— Добре, разкажи ми за трупа. Причина за смъртта?
— Определил ли си вече причината за смъртта? — викна тя към дебелия Ърл.
— Удушен — отвърна специалистът.
Но Сакс вече беше забелязала, че липсват мъничките кръвоизливчета по вътрешната повърхност на клепачите и очните ябълки. Езикът също не беше повреден. Повечето жертви на удушаване прехапваха езика си в един или друг момент на покушението си.
— Не съм сигурна.
Ърл метна бърз поглед върху Джим и изгрухтя:
— Удушен е и още как! Я, виж червената линия по врата му. Ние й викаме лигатурен белег, гълъбче. Хайде свършвай по-бързо, няма да стоим тука цял ден, я? Ще вземе да кабардиса, както е напекло. А миризмата, която ще се надигне, не пожелавам и на най-лошия си враг.
Сакс се намръщи.
— Не е бил удушен.
И двамата си отвориха устата срещу нея.
— Скъ… Полицай, това наистина е лигатурен белег — успя да вземе думата Джим, ченгето. — Много пъти съм го виждал.
— Не, не — каза тя. — Сигурно на врата си е носил верижка, която убиецът е откъснал.
Райм се намеси:
— Права си, Сакс. Първото нещо, което правиш, когато не искаш да идентифицират жертвата ти, е да се отървеш от бижутата. Сигурно е бил Сейнт Кристофър, със солидна верижка и инкрустиран. Кой е с тебе?
— Двама пълни кретени.
— Уф. Добре, каква е причината за смъртта?
След като набързо огледа тялото, тя откри раната.
— Шило за лед или много тесен нож, забит в тила. Бъчвообразното тяло на доктора се промуши откъм страничната врата.
— Щяхме да го видим — опита се да се защити той. — То нали така се бяхме разбързали заради вас.
Райм се обърна към Сакс:
— Опиши ми го.
— Доста едър е, с голям корем. Ужасно затлъстял.
— Цвят на кожата или слънчев загар?
— Слънцето го е опърлило само по тялото и ръцете. Краката му са бели. Не си е рязал отдавна ноктите на краката. Носил е и обеца — желязна, не сребърна. Гащетата му са марка „Сеърс“, целите в дупки.
— Добре, явно е работник някакъв — заключи Райм. — Или снабдител. Да приключваме. Провери му гърлото.
— Какво?
— За портфейла или документи. Ако искаш да не разкрият за кратко време кого си убил, тикни му документите в устата. Докато не го аутопсират, никой няма да забележи.
Отвън онези нещо се закикотиха. Смехът бързо утихна, когато Сакс разтвори широко челюстите на трупа и започна да бърка вътре.
— Господи — промърмори Ърл. — Какво правите?
— Няма нищо, Райм.
— Срежи го. Гърлото. Трябва да са по-навътре.
Преди Сакс често беше настръхвала от ужас, като чуеше подобен страховит съвет от Райм, но днес тя просто погледна назад към двамата и извади нелегалния си, но много обичан от нея сгъваем нож от задния джоб на дънките си, натисна копчето и той се разгъна.
Това им свали усмивките от лицата.
— Ей, скъпа, какво се каниш да правиш?
— Малка операцийка. Трябва да погледна по-навътре — сякаш й се случваше всеки ден.
— Искам да кажа, не мога да закарам трупа на съдебния лекар и да му кажа, че едно ченге от Ню Йорк сити му е прерязало гърлото.
— Тогава вие го направете.
Тя му подаде ножа с дръжката напред.
— О, Боже, тая се бъзика с нас.
Сакс повдигна вежда, плъзна ножа малко зад адамовата ябълка на мъртвеца, досущ както запален рибар разпаря тлъста пъстърва.
— Господи, Джим, виж я какво прави. Спри я.
— Аз не съм идвал тук, Ърл. Нищо не съм видял. — С тези думи полицаят се отдалечи.
След като направи неголям разрез, тя надникна вътре и въздъхна.
— Нищо.
— Какво ли е намислил? — попита Райм. — Дай да помислим… Ами ако въобще не му е била целта да ни попречи при идентифицирането? Иначе щеше да извади и зъбите. Може би се опитва да скрие нещо друго от нас?
— Нещо, което е било по ръцете на жертвата — предположи Сакс.
— Може би — съгласи се Райм. — Нещо, което не е могъл да измие лесно от тялото му. И нещо, което ще ни каже, какви са плановете му.
— Масло? Грес?
— Може да е прекарвал реактивно гориво — обади се Райм. — Или пък е снабдявал ресторанти — и ръцете му са миришели на чесън.
Сакс огледа летището. Видя около дузина шофьори на цистерни с гориво, хора от наземния персонал, монтьори, строители, които издигаха ново крило към един от терминалите.
Райм продължи:
— Каза, че е едър мъж?
— Да.
— Днес сигурно бая се е изпотил. Може да е изтрил челото си. Или да си е почесал главата.
Аз самата цял ден само това правя, помисли си Сакс и отново понечи да зарови пръсти в косата си и да се почеше, както обикновено, но изведнъж се стресна и цялата се напрегна.
— Провери скалпа му, Сакс. Отзад, под линията на косата.
Направи го. И там го откри.
— Виждам цветни ивици. Синьо. Малко бяло също. По косата и кожата. О, по дяволите, Райм. Това е боя. Той е бил бояджия. А тук има поне двадесет строителни работника.
— Линията на шията му — продължи Райм. — Танцьорът е откъснал личната плочка, закачена на верижка около врата му.
— Но щеше да изглежда другояче.
— Мамка му, по плочката сигурно е имало боя или нещо такова. Той е някъде из полето около вас. Кажи на Пърси и Хейл да легнат на пода. Сложи някой да ги пази и изкарай всички навън да го търсят. Специалните части са на път към вас.
* * *
Проблеми.
Виждаше червенокосата полицайка да се суети нещо около задната врата на линейката. Но дори през телескопа си „Редфийлд“ не можеше да определи какво точно правеше тя. Внезапно усети, че нещо не е наред, почувства се нервен.
Инстинктивно усещаше, че действията й пряко го засягаха. Сякаш искаше да го разголи, да го върже и остави беззащитен на земята.
Червеите отново запълзяха към него. Лицето на прозореца, пълното с червеи лице го търсеше.
Стивън потрепера.
Тя скочи от линейката и огледа полето.
— Нещо става, Редник.
— Сър, зная това, сър.
* * *
Червената глава се развика нещо към другите ченгета. Повечето от тях я бяха зяпнали право в устата, намръщиха се като чуха думите й, после тръгнаха да търсят нещо. Един от тях хукна към колата си; след него и още един.
Червената глава имаше хубаво личице, но червееподобните й очи се взираха внимателно отвъд пистите на летището. Той смъкна косъмчетата на кръстчето точно върху брадичката й. Какво ли беше разбрала? Какво ли търсеше толкова усърдно?
Изведнъж тя наведе глава и започна да си говори сама.
Не, не сама. Говореше на някакъв скрит микрофон. Начинът, по който слушаше внимателно, после кимаше, тя сякаш приемаше заповеди от някого.
* * *
— Кой? — запита се той.
Някой, който беше разбрал, че е наоколо, отговори си сам.
Някой, който ме търсеше.
Някой, който можеше да ме наблюдава иззад прозорците и да изчезва мигновено. Който можеше да минава през стени и пролуки, и тесни процепи, да се прокрадва, и да ме пипне.
По гърба му се спусна хлад — той направо потрепери от студ — и за момент фините линийки на визьорното кръстче затанцуваха, червеноглавата полицайка изчезна и той напълно изгуби обзор върху целите си.
— Какво, мамка му, беше това, Редник?
— Сър, съвсем не зная, сър.
* * *
Когато отново улови червенокосата, разбра колко зле бяха нещата. Тя сочеше право към бояджийския фургон, който Стивън беше задигнал. Беше го паркирал на около двеста метра от мястото, където лежеше сега, на един неголям паркинг, отделен специално за колите на строителните работници.
С когото и да говореше червената глава, този човек беше открил тялото на бояджията и беше разбрал как Стивън се беше добрал до летището.
Червеите вече бяха досами него. Пълзяха бавно нагоре по краката му… влизаха във врата му…
* * *
— Какво да правя? — запита се той. Един шанс… един изстрел…
* * *
Бяха съвсем близо един до друг, Съпругата и Приятеля. „Всичко щеше да свърши за броени секунди. Най-много пет“, прецени той. „Това сигурно бяха силуетите им, на прозореца. Онази движеща се сянка. Или другата…“ Но Стивън знаеше, че ако стреля през стъклото, всички щяха да залегнат на пода. Ако не убиеше Съпругата с първия изстрел, всичко щеше да отиде по дяволите.
„Тя ми трябва вън, на открито. Трябва да ги изкарам навън от прикритието им, в зоната на поражение. Тогава са мои.“
Но знаеше, че няма време. „Нямаш време! Мисли!“
Ако искаш елена, хвани сърнето.
Стивън задиша бавно. Вдишвай, издишвай, вдишвай, издишвай. Отново улови целта си. Започна леко, съвсем леко, почти неуловимо да натиска спусъка. Оръжието гръмна.
Бронебойният куршум, плод на вдъхновението му, изтрещя, забивайки се в земята, което накара всички ченгета да се проснат на асфалта и да наизвадят пистолетите си.
Втори изстрел и от монтирания на опашката двигател на сребристия реактивен самолет в хангара се вдигна облаче дим.
Червенокосата полицайка, стиснала пистолета си в ръка, се приведе и го затърси с поглед. Хвърли един поглед върху двете димящи дупки по обшивката на самолета, после отново започна да се взира в голото поле насреща й с насочен напред пистолет.
— Да я премахна ли? Да? Не?
— В никакъв случай, Редник. Не се отклонявай от целите си.
* * *
Той стреля отново. Малката експлозия отвори нова дупка от едната страна на самолета.
Тишина. Пак изстрел. Прикладът леко го чукна по рамото, отново усети аромата на изгорял барут. Стъклото на пилотската кабина се пръсна.
Този изстрел постигна целта си.
После, внезапно — ето я — Съпругата — тъкмо се опитваше да излезе през вратата на офиса си, и разгорещено убеждаваше младото русо ченге да я пусне, но той я беше хванал за ръката.
Все още липсва цел. Хайде, изкарай я!
Натисна. Още един куршум проби двигателя.
С разкривено от ужас лице Съпругата се отскубна и се завтече по стъпалата; искаше да затвори вратите, да предпази рожбата си.
Презареди.
Щом тя се появи и се втурна да бяга, фаталното кръстче легна точно на гърдите й.
Чиста мишена, изпреварване четири инча, за стотна от секундата направи изчислението Стивън. Мръдна цевта малко пред нея и натисна спусъка. В момента на изстрела русото ченге успя да я докопа и двамата изчезнаха зад някакъв четвъртит предмет. Нахалост! Мръсните ченгета разполагаха с добри укрития, за да се скрият от стоманенокерамичните му поздрави, способни да ги направят на кайма.
* * *
— Прегрупират се, Редник. Заобграждат те.
— Слушам, сър, разбрано.
* * *
Стивън погледна към пистите. Бяха се появили други полицаи. Пълзяха към колите си. Една от тях хвърчеше право към него, само на петдесет метра от него. Жертва един куршум, за да им обезвреди двигателя. От предния капак се заиздига пара, колата постепенно спря.
„Спокойно“, каза си той.
Готов съм за евакуация. Трябваше просто да си разчистя пътя.
Чу няколко бързи пистолетни изстрела. Погледна отново към червеноглавата. Беше застанала като пълководец, леко приклекнала, насочила оръжието си към него, тя търсеше с очи откъде ще се появи сеещото смърт огънче. Естествено трясъкът на изстрела не й вършеше работа; той затова и не си играеше да слага заглушители. Знаеше, че високите звуци са също така трудно откриваеми, както и тихите.
Червенокосата се беше изправила в цял ръст и присвила очи продължаваше да се взира.
Стивън вдигна предпазителя на любимия си модел 40.
* * *
Амелия Сакс видя слабото пламъче и разбра къде беше застанал Танцьорът.
В една малка горичка на около триста метра от тях. Оптическият му мерник беше отразил бледите лъчи на слънцето, макар и скрито от облаците.
— Ей там — изкрещя тя на двете ченгета, които се бяха натъпкали в джипа си.
Те дадоха газ и потеглиха, унасяйки се на завоя зад близкия хангар, като се опитваха да изненадат негодника в гръб.
— Сакс — викна Райм в слушалките й. — Какво ст…
— Господи, Райм, той е на полето и стреля по самолета.
— Какво?
— Пърси се опитва да стигне до хангара. Той стреля с експлодиращи куршуми. Нарочно стреля по самолета, за да я изкара навън.
— Ти не се меси, Сакс. Ако Пърси е решила да се самоубива, да прави каквото знае. Но ти не се меси!
Потта течеше от нея като из ведро, ръцете й трепереха.
сърцето й биеше тежко. Усети как по гърба й премина тръпката на паниката.
— Пърси! — изкрещя тя.
Жената току-що се беше отскубнала от Джери Банкс и си беше плюла на петите. Тичаше право към вратата на хангара.
— Не!
О, по дяволите!
Очите й се бяха впили точно в мястото, където беше видяла отблясъка от оптиката на Танцьора.
„Твърде далече е, твърде далече“, помисли си тя. „Нищо няма да уцеля от такова разстояние.
Ако си спокойна, ще успееш. Имаш още цели единадесет патрона. Няма вятър. Единствения проблем е траекторията. Цели се високо, за да уцелиш.“
Видя как няколко листенца се разлюляха към нея от изстрела му. Почти в същото време на няколко сантиметра от лицето й профуча куршумът. Усети ударната му вълна и чу плясъка, с който парчето стомана, два пъти надвишило скоростта на звука, взриви въздуха около нея.
Тихо изскимтя и се просна по очи.
Не! Можеше да стреляш. Преди да презареди. Вече е твърде късно. Той е там, отново с пълен пълнител. Бързо погледна нагоре, вдигна пистолета и отново се разтрепера. Наведе глава, пистолетът още сочеше малката горичка. Стреля пет пъти, бързо.
Спокойно можеше да вдигне цевта право нагоре, резултатът щеше да бъде същият.
„Хайде малката. Ставай. Прицели се и стреляй. Останаха ти още шест и цели две пачки на колана.“
Но мисълта, че не беше уцелила, я държеше прикована на земята.
„Направи го!“ — ядосваше се на себе си тя.
Но не можеше.
Целият й кураж стигаше да си надигне главата няколко сантиметра — колкото да види как Джери Банкс успя в последния момент да настигне спринтиращата към вратите на хангара Пърси Клей. Младият инспектор я блъсна на земята зад някакъв подвижен генератор. Почти едновременно с това изтрещя изстрелът на Танцьора. Куршумът с тъп звук се заби в Банкс, който се подаде на инерцията на стоманата и като пиян се завъртя около оста си в облак ситни капчици кръв.
Докато падаше върху мокрия цимент, на лицето му се четеше изненада, после объркване, а накрая абсолютно нищо.