Джанет Еванович
Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот (9)

Глава 8

Рейнджъра шофираше черен мерцедес, който изглеждаше току-що излязъл от изложбената зала. Колите на Рейнджъра винаги са черни и със съмнителен произход. На огледалото му бяха закачени пейджър и мобифон, а под таблото лежеше полицейски скенер. От опит знаех, че някъде в колата са скрити пушка с рязана цев и автомат, а на колана му бе закачен полуавтоматичен пистолет. Рейнджъра е един от малкото цивилни в Трентън, които имат разрешително за носене на скрито оръжие. Той притежава офис сгради в Бостън, има дъщеря във Флорида от проваления си брак, работил е из целия свят като наемник и се придържа към морален кодекс, който не е в пълен синхрон с правната ни система. Нямам представа кой точно, по дяволите, е Рейнджъра, но го харесвам.

„Змийското гнездо“ не беше отворено за клиенти, но на паркинга имаше няколко коли, а предната врата бе открехната. Рейнджъра паркира до черно БМВ и влязохме вътре. Група чистачи се трудеше върху излъскването на бара и миенето на пода. Трима мускулести юначаги стояха настрани, пиеха кафе и си приказваха. Реших, че са кечисти, които изготвят плана на следващия си мач. Разбрах защо баба си тръгва от бингото по-рано, за да дойде в „Змийското гнездо“. Възможността да видиш как разкъсват и свалят шортичките на един или повече от пиячите на кафе беше определено привлекателна. Истината е, че според мен голите мъже са малко странни в тези случаи, когато пишките им висят отпуснато. Но все пак съществува любопитството. Предполагам, че това прилича на онези преживявания, когато се натъкваш на зловеща катастрофа и се чувстваш задължен да погледнеш, макар да знаеш, че ще се ужасиш.

До една от масите седяха двама мъже и преглеждаха някаква разпечатка. Бяха на около петдесет години, с фигури, оформени във фитнес клубове, облечени в панталони и леки пуловери. Те вдигнаха очи, когато влязохме, и единият кимна на Рейнджъра.

— Дейв Винсънт и счетоводителят му — прошепна ми Рейнджъра. — Винсънт е онзи с бежовия пуловер. Човекът, който ми кимна.

Беше изключително подходящ за къщата в Принстън. Винсънт се надигна и се приближи към нас. Усмихна се, когато видя насиненото ми око отблизо.

— Вие сигурно сте Стефани Плъм — рече той.

— Можех да я набия — оправдах се. — Но тя ме изненада. Стана случайно.

— Търсим Еди Дечуч — каза Рейнджъра.

— Всички търсят Еди Дечуч — отвърна Винсънт. — Той съвсем е откачил.

— Решихме, че може да поддържа връзка с деловите си партньори.

Дейв Винсънт сви рамене.

— Не съм го виждал.

— Шофира колата на Мери Маги.

Винсънт доби леко раздразнен вид.

— Не се меся в личния живот на служителите си. Ако Мери Маги иска да дава колата си на Дечуч, това си е нейна работа.

— Ако Мери Маги крие Дечуч, това става моя работа — отвърна Рейнджъра.

После се обърнахме и си тръгнахме.

— Е — казах, когато стигнахме до колата. — Май мина добре.

Рейнджъра ми се ухили.

— Ще видим.

— А сега какво?

— Бени и Зиги. Те трябва да са в клуба си.

— О, Господи — изстена Бени, когато дойде до вратата. — Сега пък какво?

Зиги застана зад него.

— Не сме го направили ние.

— Кое? — попитах.

— Което и да е — отговори Зиги. — Не сме направили абсолютно нищо.

Двамата с Рейнджъра се спогледахме.

— Къде е той? — попитах Зиги.

— Кой?

— Откаченяка.

— Това номер ли е?

— Не — отговорих. — Истински въпрос. Откаченяка изчезна.

— Сигурна ли си?

Двамата с Рейнджъра се вторачихме в тях безмълвно.

— Мамка му — каза накрая Зиги.

Оставихме Бени и Зиги, без да се снабдим с повече информация, отколкото имахме, когато дойдохме тук. А това означаваше, че не разполагахме с нищо. Да не говорим, че се чувствах, сякаш току-що бях участвала в скеч на Абът и Костело^[1].

— Това май не мина по-добре от разговора с Винсънт — казах на Рейнджъра.

Той отново се ухили.

— Влизай в колата. Сега ще посетим Мери Маги.

Усмихнах му се в отговор и се качих в колата. Не бях сигурна, че ще постигнем нещо, но пък денят бе приятен за разходка с Рейнджъра. Обикалянето с него ме освобождаваше от всякаква отговорност. Очевидно аз бях само помощник. И имах закрила. Никой нямаше да посмее да стреля по мен, докато бях с Рейнджъра. Или пък ако стреляха по мен, със сигурност нямаше да умра.

Пътувахме мълчаливо до сградата на Мери Маги, паркирахме близо до поршето й и взехме асансьора до седмия етаж.

Мери Маги отговори на второто почукване. Дъхът й спря, когато ни видя. Отстъпи назад. Обикновено подобна реакция може да се приеме като проява на страх или вина. В този случай обаче това бе нормалната реакция на жените, които застават срещу Рейнджъра. За чест на Мери Маги първоначалното стъписване не бе последвано от изчервяване и заекване. Вниманието й се насочи от Рейнджъра към мен.

— Пак ти — позна ме тя.

Махнах й дружелюбно.

— Какво е станало с окото ти?

— Спор за паркинг.

— Май си загубила спора.

— Видът често лъже — отвърнах.

Е, не и в този случай, но все пак…

— Дечуч обикаляше из града снощи — намеси се Рейнджъра. — Решихме, че може да сте се видели.

— Не.

— Шофираше колата ви, когато стана катастрофата. Блъсна друга кола, а после изчезна.

По изражението на лицето на Мери Маги си личеше, че чува за катастрофата за първи път.

— Очите му са виновни — каза тя. — Не би трябвало да шофира нощем.

Айде бе! Да не говорим за акъла му. Не трябвало да му се позволява въобще да се доближава до пътя. Дъртакът бе абсолютен лунатик.

— Пострада ли някой? — поинтересува се Мери Маги.

Рейнджъра поклати глава.

— Ще ни се обадите, ако го видите, нали? — попитах.

— Разбира се — отговори Мери Маги.

— Няма да ни се обади — казах на Рейнджъра, когато се качихме в асансьора.

Той само ме изгледа.

— Какво? — зяпнах го.

— Търпение.

Вратата на асансьора се отвори в подземния гараж и аз изскочих навън.

— Търпение? Откаченяка и Дуги са изчезнали, а Джойс Бърнхард ми диша във врата. Обикаляме и си говорим с кого ли не, но не научаваме нищо. Не се случва абсолютно нищо и никой не изглежда разтревожен.

— Оставяме съобщения. Оказваме натиск. Ако натиснеш на подходящото място, нещата започват да се разплитат.

— Хммм — изсумтях недоверчиво, убедена, че не сме постигнали нищо.

Рейнджъра отключи колата си с дистанционното.

— Не ми харесва да чувам хъмкане — каза той.

— Тази история с притискането ми звучи малко… неясно.

Бяхме сами в слабо осветения гараж. Само аз и Рейнджъра, и две нива коли и цимент. Идеалното място за гангстерско убийство или за нападение на луд изнасилван.

— Неясно — повтори Рейнджъра.

После ме сграбчи за реверите на якето, придърпа ме към себе си и ме целуна. Езикът му докосна моя и се развълнувах толкова силно, че едва не получих оргазъм. Ръцете му се плъзнаха под якето ми и обгърнаха талията ми. Рейнджъра се притисна плътно към мен. Внезапно всичко друго на света изгуби значение. Мислех само за оргазъм, предизвикан от Рейнджъра. Исках го. Веднага. Майната му на Еди Дечуч. В следващите дни сигурно щеше да се фрасне в някоя подпора на мост и всичко да приключи.

Ами сватбата? — прошепна вътрешният ми глас тихичко.

Млъкни — наредих му безмълвно. — Ще се тревожа за това по-късно.

Ами краката ти? — попита гласчето. — Обръсна ли си краката тази сутрин?

По дяволите! Толкова силно се нуждаех от проклетия оргазъм, че едва дишах, а трябваше да се притеснявам за краката си! В този свят нямаше никаква справедливост. Защо все на мен? Защо аз трябваше да се тревожа за космите по краката си? Защо винаги жените се притесняваха от шибаните косми?

— Туш за Стефани — каза Рейнджъра.

— Ако го направим сега, ще ми помогнеш ли да заловя Дечуч?

— Няма да го правим сега.

— Защо?

— В подземен гараж сме. А докато излезем от него, вече ще си променила решението си.

Присвих очи недоволно.

— И каква точно е идеята ти?

— Идеята ми е, че можеш да скапеш съпротивителната система на човек, ако приложиш подходящия натиск.

— Да не искаш да кажеш, че това е било само демонстрация? Докара ме до това… това състояние, за да ми покажеш идеята си?

Ръцете му още бяха на кръста ми и ме държаха здраво.

— И колко сериозно е това състояние? — попита той.

Ако беше малко по-сериозно, направо щях да избухна.

— Не е прекалено сериозно — отговорих.

— Лъжкиня.

— А колко сериозно е твоето състояние?

— Ужасяващо сериозно.

— Усложняваш ми живота.

Той ми отвори вратата на колата.

— Влизай. Роналд Дечуч е следващият в списъка.

Предната стая на фирмата за асфалтиране беше празна, когато двамата с Рейнджъра влязохме вътре. Млад мъж подаде глава иззад ъгъла и ни попита какво искаме. Отговорихме му, че искаме да поговорим с Роналд. След тридесет секунди Роналд се появи откъм задната част на сградата.

— Чух, че една старица те фраснала в окото, но не знаех, че е свършила толкова добра работа — огледа ме Роналд. — Първокласна синина.

— Виждал ли си чичо си напоследък? — попита го Рейнджъра.

— Не, но чух, че бил замесен в инцидента пред погребалното бюро. Не би трябвало да шофира нощем.

— Колата, която чичо ти кара, принадлежи на Мери Маги Мейсън — поясних. — Познаваш ли я?

— Виждал съм я наоколо — отговори той и погледна Рейнджъра. — И ти ли работиш по този случай?

Рейнджъра кимна едва забележимо.

— Е, радвам се да го науча — каза Роналд.

— Какво беше това? — попитах Рейнджъра, когато излязохме навън. — Дали беше същото, за което си мисля? Хемороидите на Роналд, които казват, че нещата са различни, ако и ти участваш? И че сега ще се отнесе сериозно към издирването?

— Да надникнем в къщата на Дуги — предложи Рейнджъра.

Къщата на Дуги не се бе променила от последния път, когато бях там. Нямаше следи от нов обиск. Нищо не подсказваше, че Дуги или Откаченяка може да са минали оттук. Двамата с Рейнджъра обиколихме всички стаи.

Разказах му за предишните претърсвания и за изчезналия бут.

— Според теб важно ли е, че някой е откраднал бута? — попитах.

— Това е една от загадките на живота — отговори ми той.

Отидохме отзад и надникнахме в гаража на Дуги.

Смахнатото кутре, което живее в съседната къща, напусна поста си до оградата на семейство Белски и заподскача около нас, като лаеше пискливо и се опитваше да захапе крачолите ни.

— Мислиш ли, че някой ще забележи, ако го застрелям? — попита Рейнджъра.

— Мисля, че госпожа Белски ще се нахвърли върху теб със сатър.

— Говорила ли си с нея за хората, които са претърсили къщата на Дуги?

Праснах се по главата с опакото на ръката си. Защо не се бях сетила да поговоря с госпожа Белски?

— Не.

Семейство Белски живееха в тази къща от безброй години. Сега и двамата са на около шейсет. Трудолюбиви, почтени поляци. Господин Белски се пенсионира като служител на компания за дърводелски инструменти. Госпожа Белски отгледа седем деца. А сега имаха за съсед Дуги. Ако бяха по-дребнави хора, щяха да са във вечна война с Дуги, но семейство Белски приемаха съдбата си за отредена от Господ и водеха мирно съвместно съществуване.

Вратата на къщата им се отвори и госпожа Белски подаде глава навън.

— Тормози ли ви Споти? — попита тя.

— Не — отговорих. — Няма проблеми.

— Той започва да се вълнува, когато види непознати — обясни ми жената, като прекоси двора, за да си вземе кученцето.

— Разбрах, че в дома на Дуги са идвали непознати.

— В дома на Дуги винаги има непознати. Бяхте ли тук, когато направи посветения на „Стартрек“ купон? — попита тя, като поклати глава. — Такава лудница беше.

— А напоследък? През последните няколко дни?

Госпожа Белски взе Споти в ръце и го притисна към себе си.

— Не, нямаше нищо, което и слабо да напомня за „Стартрек“.

Обясних й, че някой е проникнал с взлом в дома на Дуги.

— Не! — извика тя. — Това е ужасно.

Погледна разтревожено задната врата на къщата на Дуги.

— Дуги и приятелят му Уолтър са доста диви понякога, но са свестни младежи с добри сърца. Винаги се отнасят мило със Споти.

— Да са се навъртали подозрителни личности около къщата?

— Имаше две жени — отговори госпожа Белски. — Едната беше на моя възраст. Или по-стара с няколко години. Някъде около шейсетте. Другата беше няколко години по-млада. Двамата със Споти се прибирахме от разходка, а тези жени паркираха колата си и влязоха в къщата на Дуги. Имаха ключ. Реших, че са негови роднини. Мислите ли, че са отишли там, за да крадат?

— Помните ли колата?

— Всъщност не. Всички коли ми изглеждат еднакви.

— Дали не е бил бял кадилак? Или лъскава спортна кола?

— Не. Нито едно от двете. Щях да си спомня бял кадилак или лъскава спортна кола.

— А някой друг да е идвал?

— Отби се един възрастен мъж. Слаб. Около седемдесетте. Като си помисля, май той шофираше бял кадилак. Дуги има доста посетители. По-често не им обръщам внимание. Не съм забелязала подозрителни лица, освен жените, които имаха ключ. Спомням си ги, защото по-старата ме погледна и в очите й имаше нещо. Бяха доста страшни. Изглеждаха гневни и налудничави.

Благодарих на госпожа Белски и й връчих визитната си картичка.

Двамата с Рейнджъра се качихме в колата и аз се замислих за лицето, което Откаченяка беше видял на прозореца в нощта, когато го простреляха. Струваше ми се невероятно, че не му бяхме обърнали повече внимание. Но пък той не успя да идентифицира лицето или поне да съобщи някакви подробности за него, освен страшните очи. А сега госпожа Белски ми разказа за шейсетгодишна жена със страшен поглед. Освен това съществуваше и жената, която се бе обадила на Откаченяка и го бе обвинила, че е задигнал и крие нещо нейно. А как ли се бе снабдила с ключ? Дали от Дуги?

— Сега какво ще правим? — попитах Рейнджъра.

— Ще чакаме.

— Никога не ме е бивало в чакането. Имам друга идея. Защо аз да не се превърна в стръв? Ще се обадя на Мери Маги Мейсън и ще й кажа, че нещото е у нас и съм готова да го разменя срещу Откаченяка. А после ще я помоля да предаде тази информация на Дечуч.

— Мислиш ли, че Мери Маги поддържа връзка с него?

— Е, ще играем на тъмно, но си заслужава да опитаме.

Морели се обади около половин час след като Рейнджъра ме остави пред нас.

— Какво си станала? — изрева той.

— Стръв.

— Господи!

— Идеята е добра — успокоих го. — Ще накараме хората да си мислят, че онова, което търсят, е у мен…

— Ние?

— Рейнджъра и аз.

— Рейнджъра.

Представих си как Морели стиска зъби.

— Не искам да работиш с Рейнджъра — каза той.

— Това ми е работата. Ние сме ловци на престъпници.

— Не искам това да е работата ти.

— Ще споделя нещо с теб — отвърнах. — И аз не съм във възторг от мисълта, че си ченге.

— Моята работа поне е законна — възрази Морели.

— Моята работа е не по-малко законна от твоята.

— Не и когато работиш с Рейнджъра — ядоса се Джо. — Той е смахнат. И не ми харесва начинът, по който те гледа.

— И как ме гледа?

— По същия начин както те гледам аз.

Усетих, че се паникьосвам. Напомних си да дишам равномерно и бавно.

Отървах се от Морели, направих си сандвич с фъстъчено масло и маслини и се обадих на сестра ми.

— Тревожа се за сватбата — оплаках й се. — Щом ти не можа да останеш омъжена, какви са моите шансове?

— Мъжете не мислят нормално — отвърна Валери. — Направих всичко, което се искаше от мен, и се оказа, че греша. Как стана това?

— Още ли го обичаш?

— Не мисля така. Най-много ми се иска да го прасна по носа.

— Добре. Сега трябва да вървя — казах и затворих. После прелистих телефонния указател, но Мери Маги Мейсън не беше вписана. Е, не беше голяма изненада. Обадих се на Кони и я помолих да ми намери номера й. Кони имаше източници за получаване на нерегистрирана информация.

— Докато си на линия, ще ти дам една бърза задача — рече Кони. — Мелвин Бейлър. Не се яви в съда тази сутрин.

Мелвин Бейлър живее на две пресечки от нашите. Симпатичен четиридесетгодишен тип, съсипан от развода си, който го бе лишил от всичко, освен от бельото му. А като допълнителна обида две седмици след излизането на съдебното решение бившата му жена Луиз бе обявила годежа си с безработния им съсед.

Миналата седмица бившата съпруга и съседът се ожениха. Съседът е все още безработен, но сега шофира ново БМВ и гледа мачовете на широкоекранен телевизор. Мелвин пък живее в гарсониера над гаража на Върджил Селиг и шофира десетгодишна шеви-нова.

В деня на сватбата Мелвин погълнал обичайната си вечеря от студена попара и мляко и, изпаднал в зловеща депресия, подкарал смотаната си шеви-нова към бара на Кейси. Там се отрязал само от две мартинита, тъй като никога не е бил пияч. После се качил в развалината, която му служи за кола, и за първи път в живота си показал, че не е безгръбначно мекотело. Нахлул на сватбения прием на бившата си съпруга и се изпикал върху тортата пред очите на двеста души. Всички мъже в залата го аплодирали сърдечно.

Майката на Луиз, платила осемдесет и пет долара за триетажната торта, накарала да арестуват Мелвин за ексхибиционизъм, хулиганско поведение, нахлуване на частен прием и унищожение на частна собственост.

— Отивам направо там — уведомих Кони. — Приготви ми документацията. Ще я взема, когато мина през офиса.

Грабнах си чантата и обещах на Рекс, че няма да се бавя. Изтичах по коридора и надолу по стълбите. Във фоайето се сблъсках с Джойс.

— Чух, че тази сутрин си обикаляла и си разпитвала за Дечуч — каза тя. — Дечуч е вече мой. Така че разкарай се.

— Разбира се.

— Искам документацията.

— Загубих я.

— Кучка — изруга Джойс.

— Сопол.

— Дебел задник.

— Миризлив парцал.

Джой се завъртя и изфуча навън. Следващия път, когато майка ми изпечеше пиле, щях да си пожелая на ядеца Джойс да получи херпес.

В офиса беше тихо и спокойно. Вратата на кабинета на Вини беше затворена. Лула спеше на канапето. Кони ми бе приготвила телефонния номер на Мери Маги и документацията на Мелвин.

— Никой не отговаря от къщата му — каза Кони. — А сутринта звъннал в службата си и ги предупредил, че е болен. Вероятно се крие под леглото си с надеждата, че всичко е било само лош сън.

Натъпках документите в чантата си и използвах телефона на Кони, за да звънна на Мери Маги.

— Реших да сключа сделка с Еди — съобщих на кечистката, когато вдигна телефона. — Проблемът е, че не знам как да се свържа с него. Мислех си, че след като използва колата ти, може да ти звънне или нещо друго… за да ти каже, че всичко с колата е наред.

— Каква е сделката?

— Имам нещо, което Еди търси, и съм готова да го разменя срещу Откаченяка.

— Откаченяка?

— Еди ще разбере.

— Добре — съгласи се Мейсън. — Ако ми се обади, ще му предам, но няма гаранция, че ще говоря с него.

— Разбира се — отвърнах.

За всеки случай. Лула отвори едното си око.

— Охо, да не би пак да имаш предчувствия?

— Аз съм стръв — обясних й.

— Айде бе!

— Какво е това нещо, което Дечуч търси? — попита Кони.

— Нямам представа — отговорих. — Това е част от проблема.

Обикновено хората се изнасят от Бърг, когато се разведат. Мелвин беше едно от малкото изключения. Според мен по време на развода си е бил прекалено изтощен и съсипан, за да си търси свястно място, където да се настани.

Паркирах пред къщата на семейство Селиг и заобиколих отзад към гаража. Беше паянтов гараж за две коли, над него имаше паянтова гарсониера. Изкатерих се по стълбите догоре и почуках. Нищо. Потропах отново, залепих ухо до очуканото дърво и се ослушах. Вътре някой се движеше.

— Хей, Мелвин — извиках силно. — Отвори.

— Разкарай се — отвърна той иззад вратата. — Не се чувствам добре. Разкарай се.

— Аз съм Стефани Плъм — представих се. — Трябва да поговоря с теб.

Вратата се отвори и Мелвин подаде глава. Косата му беше несресана, а очите — кървясали.

— Днес сутринта трябваше да се явиш в съда — напомних му.

— Не можах да отида. Чувствах се зле.

— Трябваше поне да звъннеш на Вини.

— Уф! Не се сетих за това.

Помирисах дъха му.

— Пил ли си?!

Той се залюля напред-назад и по лицето му се разля глупава усмивка.

— Не.

— Миришеш на лекарство за кашлица.

— Черешов шнапс. Някой ми го подари за Коледа.

Олеле, майчице! Не можех да го заведа в съда в този вид.

— Мелвин, налага се да изтрезнееш.

— Добре съм. Само дето не си усещам краката — оплака се той и погледна надолу. — А само преди минута ги усещах.

Изкарах го от гарсониерата, заключих вратата зад нас и слязох надолу по паянтовите стълби пред него, за да му попреча да си строши врата. Натъпках го в хондата и му закопчах предпазния колан. Той увисна на него с отворена уста и замаян поглед. Закарах го до къщата на родителите ми и го завлякох вътре.

— Гости, приятна изненада — зарадва се баба, като ми помогна да вкарам Мелвин в кухнята.

Майка ми гладеше и си пееше беззвучно.

— Никога не съм я чувала да пее така — казах на баба.

— Цял ден е така — обясни ми тя. — Започвам да се тревожа. А и глади една и съща риза от часове.

Настаних Мелвин до масата, сипах му черно кафе и му направих сандвич с шунка.

— Мамо? — попитах. — Добре ли си?

— Да, разбира се. Просто гладя, скъпа.

Мелвин завъртя очи към баба.

— Знаеш ли какво направих? Изпиках се върху тортата на сватбата на бившата ми жена. Изззззпиках се върху цялата глазура. Пред всички гости.

— Можеше да е и по-лошо — успокои го баба. — Можеше да се изкензаш на дансинга.

— Знаеш ли какво ссссстава, когато се изззззпикаеш върху глазурата? Сссссъсипва се. Цялата се раззззтича.

— Ами малките младоженци на върха на тортата? — попита баба. — И върху тях ли се изпика?

Мелвин поклати глава.

— Не можах да ги стигна. Едва се справих с долния етаж — обясни той и положи глава на масата. — Не мога да повярвам, че се изложих по този начин.

— Ако се поупражниш малко, вероятно следващия път ще успееш да стигнеш и до върха на тортата — утеши го баба.

— Никога вече няма да отида на сватба — отвърна Мелвин. — Иска ми се да бях умрял. Може би трябва да се самоубия.

Валери влезе в кухнята с панера с прането.

— Какво става? — попита тя.

— Изпиках се на тортата — отговори Мелвин. — Бях пиян като мотика.

После той заспа с лице върху сандвича си.

— Не мога да го заведа в съда в този вид — казах.

— Остави го да си отспи на канапето — предложи мама, като остави ютията. — Всеки да хване по една част от тялото му и ще го завлечем там.

 

 

Зиги и Бени стояха на паркинга, когато се прибрах у дома.

— Чухме, че искаш да сключиш сделка — каза Зиги.

— Да. При вас ли е Откаченяка?

— Не съвсем.

— Тогава няма сделка.

— Преровихме апартамента ти, но го нямаше там — рече Зиги.

— Защото е на друго място — обясних им.

— Къде?

— Няма да ви кажа, докато не видя Откаченяка.

— Можем да те нараним лошо — заплаши ме Зиги. — Можем да те накараме да говориш.

— Бабата на бъдещия ми съпруг няма да хареса това.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Зиги. — Според мен лъжеш, че то е у теб.

Свих рамене и им обърнах гръб.

— Когато намерите Откаченяка, обадете ми се и ще сключим сделката.

Откак започнах тази работа, непрестанно разни хора влизат с взлом в апартамента ми. Купувам най-добрите ключалки, но това е без значение. Всички успяват да проникнат. А най-страшното е, че вече започвах да свиквам с това.

Зиги и Бени не само бяха подредили всичко както го бяха заварили, но дори бяха почистили. Бяха измили чиниите и избърсали прахта. Кухнята беше спретната и чиста.

Телефонът звънна. Беше Еди Дечуч.

— Научих, че е у теб.

— Да.

— В добра форма ли е?

— Да.

— Ще изпратя някой да го вземе.

— Задръж. Почакай една минута. Ами Откаченяка? Готова съм да го разменя само за него.

Дечуч изсумтя презрително.

— Откаченяка. Не знам защо въобще се тревожиш за тоя загубеняк. Откаченяка не е част от сделката. Ще ти дам мангизи.

— Не искам мангизи.

— Всички искат мангизи. Добре де, какво ще кажеш за това? Ще те отвлека и ще те измъчвам, докато ми го предадеш?

— Бабата на бъдещия ми съпруг няма да хареса подобно отношение и ще те урочаса.

— Дъртият прилеп е напълно откачен. Не вярвам в бабини деветини — тросна се Дечуч и ми затвори телефона.

Планът със стръвта започваше да действа, но не постигах никакъв напредък с връщането на Откаченяка. В гърлото ми заседна голяма тегава буца. Чувствах се уплашена. Очевидно никой не можеше да размени Откаченяка. Не исках той или Дуги да са мъртви. А най-малко исках да съм като Валери, да седя до масата и да хлипам с отворена уста.

— По дяволите! — изкрещях. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Рекс излезе от кутията за супа и ме погледна, като размърда мустаци. Отчупих парченце ягодова вафла и му го подадох. Той лапна парченцето и се върна в кутията. Не беше трудно да му доставиш удоволствие.

Обадих се на Морели и го поканих на вечеря.

— Но ще трябва да донесеш вечерята — казах.

— Пържено пиле? Сандвичи с кюфтета? Китайска храна? — попита той.

— Китайска.

Втурнах се в банята, взех набързо душ, обръснах си краката, за да не би тъпият глас в главата ми отново да провали нещата, и измих косата си с шампоан, който ухае на джинджифилова бира. Зарових из чекмеджето за бельо и най-после намерих дантелените бикини с прашка и подходящ за тях сутиен. Покрих бельото с обичайните си джинси и тениска, после се разкрасих с малко спирала и гланц за устни. Ако ме отвлечаха и измъчваха, поне първо щях да се позабавлявам.

Боб и Морели пристигнаха тъкмо когато си обувах чорапите.

— Нося рулца с яйце, зеленчуци, скариди, свинско, ориз и нещо, което бе поръчано от друг, но попадна по погрешка в моята торба — каза Морели. — Купих и бира.

Подредихме всичко на масичката за кафе и пуснахме телевизора. Морели хвърли на Боб яйчено руло. Боб го хвана във въздуха и го изяде за миг.

— Обсъждахме въпроса и Боб се съгласи да ми стане кум — съобщи ми Морели.

— Значи ще има сватба?

— Мислех, че вече си купила роклята.

Лапнах няколко скариди.

— Изчакват ме.

— Какъв е проблемът?

— Не искам голяма сватба. Ще се чувствам като кретен. Но баба и мама искат да ме принудят. И внезапно се озовах издокарана в булчинска рокля. А след това резервираха и залата. Имам чувството, че някой ми е изпил мозъка.

— Може би просто трябва да се оженим тайно.

— Кога?

— Тази вечер не може да стане, защото ще играят „Рейнджърите“. Какво ще кажеш за утре? Или в сряда?

— Сериозно ли говориш?

— Да. Ще изядеш ли и последното руло?

Сърцето ми спря, а когато заработи отново, пропускаше по някой удар. Омъжена. Мамка му! Бях развълнувана. Имах чувството, че ще повърна. Това, разбира се, беше причинено от вълнението.

— Нямаме ли нужда от кръвни проби и разрешителни и разни други такива?

Морели насочи вниманието си към тениската ми.

— Красиво.

— Тениската ли?

Той прокара пръст по дантелата на сутиена ми.

— И тя също.

Ръцете му се плъзнаха под памучната тъкан и внезапно тениската се озова над главата ми.

— Трябва да ми покажеш съкровищата си — каза Морели. — Да ме убедиш, че си струва да се оженя за теб.

Повдигнах само едната си вежда.

— По-скоро ти си човекът, който трябва да убеждава.

Морели смъкна ципа на джинсите ми.

— Сладурче, още преди да свърши нощта, ще ме молиш да се оженя за теб.

От опит знаех, че това е вярно. Морели знаеше как да накара едно момиче да се събуди усмихнато. Утре сутрин ходенето можеше да ми е трудно, но не и усмихването.