Джанет Еванович
Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот (13)

Глава 12

Еди Дечуч бе скрил баба някъде. Вероятно не в Бърг, тъй като щях да съм чула нещо досега. Но може би някъде из Трентън. И двата телефонни разговора бяха местни.

Джо ми обеща да не попълва протокол, но знаех, че ще поработи по случая. Щеше да задава въпроси и да накара ченгетата да издирват по-усърдно Дечуч. Кони, Вини и Лула също проверяваха информаторите си. Но не очаквах да се получи нещо. Еди Дечуч действаше самостоятелно. Можеше да посещава отец Кароли от време на време или да отиде на някоя погребение, но бе сам. Бях убедена, че никой не знаеше бърлогата му. С изключение на Мери Маги Мейсън може би.

По някаква причина Еди се опита да й отиде на гости преди два дни.

Взех Лула от офиса и се понесохме към дома на Мери Маги. Беше сравнително рано сутринта и движението не бе натоварено. По небето се бяха струпали облаци. По-късно през деня се очакваше дъжд. Но на никого в Джърси не му пукаше. Беше четвъртък. Нека си вали. Ние в Джърси се интересуваме само от времето през уикенда.

Харлито заръмжа в подземния гараж. Вибрациите му отекваха в циментовия под и таван. Не видяхме белия кадилак, но сребърното порше бе на обичайното си място. Паркирах харлито близо до него.

Двете с Лула се спогледахме. Не ни се искаше да се качим горе.

— Изпитвам неудобство от разговора с Мери Маги — признах си. — Битката в калта не беше особено славен момент за мен.

— Тя беше виновна. Тя започна всичко.

— Можех да се справя по-добре, но бях изненадана.

— Да — кимна Лула. — Това си личеше от начина, по който викаше за помощ. Надявам се обаче, че тя няма да ме съди за наранен гръбнак или нещо подобно.

Застанахме пред вратата на Мери Маги и притихнахме. Поех си дълбоко дъх и звъннах. Мери Маги отвори след секунда. Веднага щом ни видя, тя се опита да затръшне вратата. Правило номер две на ловците на престъпници: ако видиш отворена врата, бързо си пъхни крака вътре.

— Сега пък какво? — попита Мери Маги, като се опита да разкара крака ми от пътя си.

— Искам да поговоря с теб.

— Вече говорихме.

— Трябва отново да поговорим. Еди Дечуч отвлече баба ми.

Мери Маги спря да се бори с крака ми и се вторачи в мен.

— Сериозно ли говориш?

— Разполагам с нещо, което той иска. А сега той държи човек, когото аз искам.

— Не знам какво да кажа. Съжалявам.

— Надявах се да ми помогнеш да намеря баба си.

Мери Маги отвори вратата и ние с Лула влязохме в апартамента й. Не мислех, че ще намеря баба, скрита в някой гардероб, но все пак трябваше да погледна. Апартаментът беше хубав, но не особено голям. Съединени всекидневна, трапезария и кухня. Една спалня. Голяма и малка баня. Мястото беше обзаведено с вкус с класически мебели. Меки цветове. Сиво и бежово. Разбира се, навсякъде имаше книги.

— Честна дума, не знам къде е Еди — каза Мери Маги. — Помоли ме да му дам назаем колата си. И преди го е правил. А когато собственикът на клуба те помоли да му дадеш нещо, най-разумно е да изпълниш молбата му. Пък и той е приятен старец. След като говорих с теб първия път, отидох при племенника му и му казах, че си искам колата обратно. Еди ми я караше, когато приятелката ти му устрои засада в гаража. Оттогава не съм го чувала.

Лошото беше, че й повярвах. А добрата новина бе, че Роналд Дечуч поддържаше връзка с чичо си.

— Съжалявам за обувката ти — обърна се Мери Маги към Лула. — Търсихме я, но не успяхме да я намерим.

— Аха — изсумтя Лула.

Двете с нея не проговорихме, докато не стигнахме до гаража.

— Какво мислиш? — попита ме тя накрая.

— Мисля, че трябва да посетим Роналд Дечуч.

Запалих двигателя, Лула се метна на мотора и отпрашихме с гръм към „Асовете на асфалта“.

— Късметлийки сме, че имаме свястна работа — рече Лула, когато спрях пред офиса на Роналд Дечуч. — А можехме да работим на някое такова място, да миришем катран по цял ден и вечно разни черни буци да са залепени за подметките ни.

Слязох от мотора и си свалих каската. Силна миризма на горещ асфалт тегнеше във въздуха, а почернелите валяци зад заключената ограда трептяха в маранята от изпаренията. Не се виждаха никакви работници, но очевидно оборудването току-що се бе върнало отнякъде.

— Ще се държим професионално, но нахакано — инструктирах Лула.

— Имаш предвид, че няма да търпим простотиите на оня смачкан пихтиест задник Роналд Дечуч.

— Пак си гледала кеч — казах на Лула.

— Записах си мача на видео, държа редовно да си гледам Скалата.

Лула и аз събрахме смелост и нахлухме вътре, без да чукаме. Нямаше да се оставим да ни стреснат банда малоумни картоиграчи. Щяхме да получим отговори. Щяхме да получим и уважение.

Профучахме през тесния коридор и отново, без да почукаме влязохме във вътрешния кабинет. Отзовахме се лице в лице с Роналд Дечуч, който си играеше на „Скрий салама“ със секретарката си. Всъщност не беше лице в лице, тъй като Роналд бе с гръб към нас. И още по-точно — големият му, космат задник бе щръкнал срещу нас, тъй като Роналд опъваше горката женица на задна прашка. Панталонът му беше свлечен около глезените, а жената бе приведена над масата за карти.

За миг настъпи неловко мълчание, после Лула се изкикоти гръмогласно.

— Няма да е зле да отидеш да ти направят коламаска на задника — посъветва Лула Дечуч. — Това е един адски грозен задник!

— Господи — изстена Роналд, като бързо обу панталона си. — Човек не може да се позабавлява дори в собствения си кабинет.

Жената скочи, оправи си полата и се опита да си натъпче циците обратно в сутиена. После забърза навън с бикините си в ръка и безумно засрамен вид. Надявах се, че ще получи добра компенсация за това.

— Сега пък какво? — попита Дечуч. — Имате ли нещо наум или дойдохте само за да изгледате шоуто?

— Чичо ти отвлече баба ми.

— Какво?

— Вчера. Сега иска да я размени за сърцето.

Роналд се ококори изненадано.

— И ти ли знаеш за сърцето?

Лула и аз се спогледахме.

— Ами сърцето е у мен — отговорих.

— Исусе Христе! Откъде, по дяволите, се сдоби със сърцето?

— Това е без значение — отвърна Лула.

— Точно така — подкрепих я. — Важното е да уредим въпроса. Първо, искам баба да се прибере у дома. А после искам Откаченяка и Дуги.

— Може да успея да уредя нещо за баба ти — каза Дечуч. — Не знам къде се крие чичо Еди, но говоря с него от време на време. Той си има мобифон. Но с другите двама е различно. Не знам нищичко за тях. И според мен, никой друг не знае нищо за тях.

— Еди трябва да ми се обади довечера в седем. Не искам нещо да се обърка. Ще му дам сърцето и искам да прибера баба. Ако й се случи нещо лошо или Еди не я размени за сърцето довечера, играта ще загрубее.

— Разбирам.

Двете с Лула излязохме от кабинета. Затворихме вратата зад себе си, метнахме се на харлито и отпрашихме. След две пресечки се наложи да спра, защото се смеехме с такава сила, че се уплаших да не паднем от мотора.

— Беше жестоко — изкиска се Лула. — Ако искаш някой мъж да ти обърне внимание, просто трябва да го пипнеш със смъкнати гащи.

— Никога преди не съм виждала на живо някой да се чука — споделих с Лула, като продължих да се хиля. — Дори не съм поглеждала в огледало.

— Не е разумно да се гледаш в огледало — рече Лула. — Мъжете обичат огледалата. Гледат се как вършат работата и виждат в себе си Рекс Необуздания жребец. А жените се поглеждат и си напомнят, че трябва да подновят мъченията във фитнеса.

Опитвах се да се овладея, когато майка ми звънна.

— Става нещо странно — каза тя. — Къде е баба ти? Защо още не се е прибрала у дома?

— Ще се прибере довечера.

— Същото ми каза и снощи. Кой е този мъж, при когото е отишла? Това никак не ми харесва. Какво ще кажат хората?

— Не се тревожи. Баба е много дискретна. Просто трябваше да го направи.

Не знаех какво друго да кажа, затова започнах да издавам странни звуци, с които имитирах пращене по линията.

— Олеле! — извиках. — Линията се разпада. Трябва да вървя.

Лула гледаше над рамото ми.

— Виждам ясно долната част на улицата — съобщи ми тя. — Току-що от фирмата за асфалтиране излезе голяма черна кола. А от предната врата излязоха трима мъже. Мога да се закълна, че сочат към нас.

Обърнах се, за да видя какво става. От това разстояние бе невъзможно да видиш подробностите, но един от мъжете май наистина сочеше насам. Те се качиха в колата и тръгнаха към нас.

— Може би Роналд е забравил да ни каже нещо — допусна Лула.

Налегнаха ме неприятни предчувствия.

— Можеше да ни се обади.

— Май не трябваше да му казваш, че сърцето е у нас. Мамка му!

Лула и аз скочихме на мотора, но колата бе само на една пресечка от нас и се приближаваше бързо.

— Дръж се! — изкрещях.

Изстреляхме се напред. Ускорих и завих зад ъгъла внимателно. Не беше разумно да рискувам да повредя мотора.

— Ей — извика Лула в ухото ми. — По петите ни са. Периферното ми зрение улови черната кола, която се приближаваше отстрани. Намирахме се на двупосочна улица и до „Броуд“ оставаха само две пресечки. Проклетите странични улички бяха празни, но по „Броуд“ имаше сериозно движение по това време на деня. Ако успеех да стигна дотам, щях да изчезна от преследвачите. Колата ме задмина, после застана напреки на улицата и блокира пътя ми. Вратите на линкълна се отвориха и четиримата мъже изскочиха навън. Заковах на място. Усетих ръката на Лула на рамото си и с крайчеца на окото си мярнах глока й. Всички застинахме.

Накрая един от мъжете пристъпи напред.

— Рони каза да ви дам визитната му картичка. В случай че решите да се свържете с него. Там е написан и номерът на мобифона му.

— Благодаря — отвърнах и взех картичката. — Много умно от страна на Рони, че се е сетил за това.

— Да, Рони е умен тип.

После мъжете се натовариха в колата и си тръгнаха. Лула спусна предпазителя на пистолета.

— Струва ми се, че изцапах гащите — призна си тя.

Рейнджъра беше в офиса, когато се върнахме.

— В седем часа довечера — съобщих му. — В „Сребърният долар“. Морели знае, но обеща да не провежда полицейска акция.

Рейнджъра ме наблюдаваше внимателно.

— Имаш ли нужда и от мен?

— Помощта ти няма да ми навреди.

Той се надигна.

— Носи микрофона. Включи го в шест и половина.

— Ами аз? — попита Лула. — Поканена ли съм на купона?

— Идваш с мен — отговорих й. — Някой трябва да носи хладилната чанта.

„Сребърният долар“ се намира в квартал Хамилтън, съвсем близо до Бърг и още по-близо до апартамента ми. Работи двадесет и четири часа в денонощието и има меню, което можеш да четеш дванадесет часа. Можеш да получиш закуска по всяко време и чудесен мазен сандвич със сирене в два сутринта. Заведението е заобиколено от всичката онази грозота, която прави Джърси толкова прекрасен. Бакалници, клонове на банки, складове, видеомагазини и ателиета за химическо чистене. И докъдето вижда окото — неонови надписи и светофари.

Двете с Лула влязохме там в шест и половина. Замразеното сърце хлопаше из хладилната чанта, а микрофонът, залепен под карираната ми фланелена риза, ме дразнеше. Настанихме се в едно сепаре, поръчахме хамбургери и пържени картофи и се загледахме през прозореца в потока коли, които преминаваха покрай нас.

Изпробвах микрофона и получих потвърждение от Рейнджъра, че ме чува. Беше някъде наблизо и наблюдаваше ресторанта. Абсолютно невидим. Джо също бе някъде там. Вероятно поддържаха връзка. И преди ги бях виждала да работят заедно. Има правила, които мъже като Джо и Рейнджъра използват, за да определят ролите си. Правила, които никога не съм разбирала. Правила, които позволяваха на двама страхотни мъже да водят мирно съвместно съществуване за всеобщо добро.

Заведението беше пълно с клиентите от втората смяна. Първа смяна бяха старците, които идваха тук заради ранния специалитет. Към седем тълпата започваше да оредява. Това не беше Манхатън, където е модерно хората да вечерят в осем или девет часа. В Трентън всички се трудеха усърдно и повечето хора заспиваха към десет.

Мобифонът ми звънна точно в седем. Сърцето ми подскочи леко, когато чух гласа на Еди Дечуч.

— У теб ли е сърцето?

— Да. Точно до мен в хладилната чанта. Как е баба? Искам да говоря с нея.

Чу се тихо мърморене и баба се обади.

— Привет — извика тя.

— Добре ли си?

— Жестоко!

Гласът й звучеше прекалено щастливо.

— Пила ли си?

— Двамата с Еди ударихме по няколко коктейла преди вечеря, но не се тревожи, трезва съм като краставица.

Лула седеше срещу мен, хилеше се и клатеше глава. Подозирах, че и Рейнджъра прави същото. Еди взе слушалката от баба.

— Готова ли си за инструкциите?

— Да.

— Знаеш ли как да стигнеш до „Нотингъм“?

— Да.

— Добре. Тръгни по „Нотингъм“ към улица „Мълбери“ и завий по „Чери“.

— Чакай малко. Племенникът ти Роналд живее на „Чери“.

— Да. Ще занесеш сърцето на Роналд. Той ще се погрижи да го достави в Ричмънд.

По дяволите! Щях да си получа баба, но нямаше да мога да пипна Еди Дечуч. Надявах се Рейнджъра или Джо да го заловят, когато направим размяната.

— Ами баба? — попитах.

— Веднага щом Роналд ми се обади, ще пусна баба ти.

Пъхнах мобифона в джоба на якето си и обясних плана на Лула и Рейнджъра.

— Доста хитър е за един смотан старец — отбеляза Лула. — Планът не е лош.

Вече бях платила храната, затова оставих бакшиш на масата и Лула и аз излязохме от ресторанта. Черното и зеленото около очите ми бе изсветляло до жълто, а жълтото бе скрито зад тъмни очила. Лула не беше издокарана в кожения си тоалет. Носеше джинси, ботуши и тениска с няколко крави върху нея, които рекламираха сладолед „Бен и Джери“. Бяхме просто две обикновени жени, излезли да хапнат по един хамбургер. Дори хладилната чанта изглеждаше невинно. Никой нямаше причина да подозира, че вътре се крие сърце, което ще бъде разменено срещу баба ми.

Ами всички тези хора, които се тъпчеха с пържени картофи и зелева салата и си поръчваха оризов пудинг за десерт? Какви бяха техните тайни? Кой можеше да каже дали не са шпиони или бандити, или крадци на бижута? Огледах се наоколо. Кой въобще можеше да каже, че са хора?

Не стигнах много бързо до улица „Чери“. Тревожех се за баба и се притеснявах, че ще дам на Роналд свинско сърце. Затова карах много внимателно. Ако разбиех харлито, нямаше да улесня работата си по спасяването на баба. Все пак беше приятна вечер да караш мотор. Нямаше дъжд и мухи. Усещах зад себе си Лула, която стискаше хладилната чанта.

Лампата на терасата на Роналд светеше. Предположих, че ме очакваше. Надявах се във фризера му да има място за карантията. Оставих Лула на мотора с глока в ръка и отнесох чантата до вратата. Звъннах и зачаках.

Роналд отвори и ме огледа внимателно, после се вторачи в Лула.

— Вие двете да не би и да спите заедно? — попита той.

— Не — отговорих. — Аз спя с Джо Морели.

Роналд очевидно се разочарова. Морели беше ченге от нравствения отдел, а Роналд определено е от нарушителите на нравствения кодекс.

— Преди да ти предам сърцето, искам да се обадиш на Еди и баба да бъде освободена — казах.

— Разбира се. Влизай.

— Ще остана тук. Искам да чуя гласа на баба и да се убедя, че е добре.

Роналд сви рамене.

— Добре. Дай да видя сърцето.

Свалих капака и той надникна в хладилната чанта.

— Господи! — възкликна Роналд. — Замръзнало е.

И аз погледнах в чантата. Видях бледа буца червеникав лед, опакован в найлон.

— Да — кимнах. — Започваше да добива странен вид. Не можеш да запазиш едно сърце свежо завинаги. Затова го замразих.

— Но го видя, когато не беше замразено, нали? Добре ли изглеждаше?

— Не съм голям специалист в това отношение.

Роналд изчезна и се върна с мобифон в ръка.

— Ето — каза той и ми подаде телефона. — Можеш да говориш с баба си.

— Аз съм в „Квакерският мост“ с Еди — съобщи ми баба. — Харесах си едно сако в „Мейсис“, но ще трябва да изчакам да си получа пенсията.

После чух гласа на Еди.

— Ще оставя баба ти в пицарията. Можеш да си я прибереш, когато си поискаш.

Повторих думите му, за да ги чуе и Рейнджъра.

— Добре, искам да съм сигурна. Ще оставиш баба в пицарията в „Квакерският мост“.

— Да — потвърди Еди. — Ти какво? Да не носиш микрофон?

— Кой? Аз?

Върнах телефона на Роналд и му подадох хладилната чанта.

— Ако съм на твое място, ще сложа сърцето във фризера засега, а после ще го опаковам в сух лед за пътуването до Ричмънд.

Той кимна.

— Ще те послушам. Не бих искал да дам на Луи Ди сърце пълно с червеи.

— Ще те попитам нещо от чисто любопитство — казах. — Твоя ли беше идеята да донеса сърцето тук?

— Ти каза, че не трябва да позволявам нещо да се обърка.

Върнах се до мотора, извадих мобифона и набрах номера на Рейнджъра.

— На път съм — съобщи ми той. — На около десет минути от „Квакерският мост“. Ще ти звънна, когато прибера баба ти.

Кимнах и затворих. Не можех да говоря. Има случаи, когато животът е прекалено сложен.

Лула живее в малък апартамент в една част на гетото, която е доста приятна, доколкото може да е приятно гетото. Поех по авеню „Брънзуик“, пресякох железопътната линия и намерих махалата на Лула. Улиците бяха тесни, а къщите — малки. Вероятно навремето са били строени за имигранти, вкарани в страната, за да работят в заводите за стомана и порцелан. Лула живееше в средата на улицата, на втория етаж в една от тези къщи.

Телефонът ми звънна тъкмо когато изгасих двигателя.

— Баба ти е при мен, маце — съобщи ми Рейнджъра. — Ще я заведа у вашите. Искаш ли пица?

— С пеперони и допълнително сирене.

— Това допълнително сирене ще те убие — укори ме Рейнджъра и затвори.

Лула се смъкна от мотора и ме погледна.

— Добре ли си?

— Да. Чудесно.

Тя пристъпи напред и ме прегърна.

— Ти си добър човек.

Усмихнах й се, примигнах и си избърсах носа в ръкава. Лула също беше добър човек.

— Олеле — възкликна тя. — Да не би да плачеш?

— Не. Една мушица ми влезе в окото преди малко.

Нужни ми бяха около десет минути, за да стигна до къщата на нашите. Паркирах малко по-надолу и загасих фаровете. По никакъв начин нямаше да вляза в къщата преди баба. Майка ми вероятно бе откачила напълно. По-добре да й обясня, че баба е била отвлечена, след като и тя щеше да се появи в цялото си величие.

Седнах на бордюра и използвах свободното си време, за да звънна на Морели.

— Баба е в безопасност — съобщих му. — С Рейнджъра е. Той я взел от магазина и ще я доведе у дома.

— Чух. Бях зад теб, когато отиде при Роналд. Останах там, докато Рейнджъра ме уведоми, че баба ти е с него. Сега съм на път за вкъщи.

Джо ме покани да прекарам нощта в дома му, но отказах. Имах доста работа. Бях успяла да си върна баба, но Откаченяка и Дуги все още бяха някъде в неизвестност.

След малко в края на улицата проблеснаха фарове и лъскавият черен мерцедес на Рейнджъра спря пред къщата на родителите ми. Рейнджъра помогна на баба да излезе от колата и ми се усмихна.

— Баба ти изяде цялата пица. Предполагам, че апетитът на човек се увеличава, когато го държат за заложник.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Бих предпочел да умра.

— Трябва да поговорим. Няма да се бавя вътре. Ще ме изчакаш ли?

Приковахме очи един в друг и замълчахме. Облизах устни наум. Да! Щеше да ме почака. Обърнах се, за да тръгна към къщата, но той ме дръпна. Ръцете му се плъзнаха под ризата ми. Дъхът ми спря.

— Микрофонът — обясни ми Рейнджъра, като махна лепенката.

Пръстите му погалиха нежно кожата ми и се плъзнаха по онази част от гърдите ми, която не бе покрита от сутиена.

Баба вече бе влязла вкъщи, когато я настигнах.

— Господи, нямам търпение да отида във фризьорския салон утре и да разкажа на всички тази история.

Баща ми вдигна очи от вестника си, а майка ми потръпна неволно.

— Какво ново? — обърна се баба към баща ми. — Не съм виждала вестник от два дни. Изпуснала ли съм нещо?

Майка ми присви очи.

— Къде беше?

— Проклета да съм, ако знам — отговори баба. — Имах торба на главата, когато влизах и излизах.

— Баба беше отвлечена — обясних на майка ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Имах нещо, което Еди Дечуч искаше, затова той отвлече баба и ми я предложи за размяна.

— Слава Богу — въздъхна с облекчение майка ми. — Мислех, че се е нанесла при някой мъж.

Баща ми се върна към вестника си. Още един обикновен ден в живота на семейство Плъм.

— Научи ли нещо от Чучи? — попитах баба. — Имаш ли представа къде може да са Откаченяка и Дуги?

— Еди не знае нищо за тях. И той би искал да ги намери. Твърди, че Дуги е започнал цялата работа. Дуги бил откраднал сърцето му. Но така и не разбрах каква е тази история със сърцето.

— И нямаш никаква представа къде те държа Еди?

— Сложи торба върху главата ми, когато влизахме и излизахме. Отначало не осъзнавах, че съм отвлечена. Мислех си, че става дума за сексуална игричка. Знам само, че обикаляхме доста, а после влязохме в гараж. Чух вратата на гаража да се отваря и затваря. После отидохме в долната част на къща. Стори ми се, че гаражът води към мазе, но пък мазето беше ремонтирано и обзаведено. Имаше всекидневна с телевизор, две спални и малка кухня. И още една стая с котела за отоплението, пералнята и сушилнята. Не виждах навън, защото имаше капаци на прозорците от външната страна — каза баба и се прозя. — Е, аз си лягам. Скапана съм, а утре ме чака велик ден. Ще разкажа страхотна история за отвличането. А и много хора ще искат да я чуят.

— Само не разказвай нищо за сърцето — помолих я. — Това е тайна.

— Няма проблеми. Бездруго не знам нищо съществено по въпроса.

— Ще подадеш ли оплакване срещу Еди? Баба ме изгледа изненадано.

— Срещу Чучи? Не, по дяволите! Какво ще си помислят хората?

Рейнджъра стоеше облегнат на колата и ме чакаше. Беше облечен в черно. Елегантен черен панталон, скъпи черни обувки, черна тениска, черно кашмирено сако. Знаех, че сакото не е предназначено да го пази от студа, а да скрива пистолета му. Не че имаше някакво значение. Сакото беше много елегантно.

— Роналд ще занесе сърцето в Ричмънд вероятно още утре — казах на Рейнджъра. — Тревожа се да не открият прекалено бързо, че това не е сърцето на Луи Ди.

— Е, и?

— Страхувам се, че може да ни съобщят недоволството си, като направят нещо ужасно на Откаченяка или Дуги.

— И?

— Мисля, че Откаченяка и Дуги са в Ричмънд. Според мен съпругата и сестрата на Луи Ди действат в комбина. Убедена съм, че Откаченяка и Дуги са при тях.

— И би искала да ги спасиш.

— Да.

Рейнджъра се усмихна.

— Може и да е забавно.

Рейнджъра има странно чувство за хумор.

— Научих адреса на Луи Ди от Кони. Смята се, че жена му се е заключила в къщата след смъртта му. Естел Колучи, сестрата на Луи Ди, също е там. Потеглила за Ричмънд в същия ден, когато Откаченяка изчезна. Мисля, че жените са успели да отвлекат Откаченяка и са го завели в Ричмънд. Обзалагам се, че и Дуги е там. Вероятно на Естел и София им е писнало от безрезултатните действия на Бени и Зиги и са решили да вземат нещата в свои ръце.

За съжаление теорията ми звучеше съвсем объркано по-нататък. Една от причините за това бе, че Естел Колучи не отговаряше на описанието на жената със страшните очи. Всъщност не отговаряше дори на описанието на жената в лимузината.

— Искаш ли първо да се отбиеш у дома и да си вземеш нещо? — попита ме Рейнджъра. — Или предпочиташ веднага да тръгнем?

Погледнах мотора. Трябваше да го скътам някъде. Не беше разумно да споделям с майка ми, че заминавам за Ричмънд с Рейнджъра. А нямах желание да оставям харлито на паркинга пред апартамента си. Старците, които живеят в блока, са склонни да прегазват предмети, по-малки от кадилак. А Господ знае, че не исках да оставя мотора при Морели. Той щеше да настоява да дойде в Ричмънд. Беше не по-малко компетентен за подобна операция от Рейнджъра. Всъщност вероятно Морели бе още по-добър, защото не беше толкова смахнат. Но пък това не беше полицейска операция. Беше си операция на ловци на престъпници.

— Трябва да измисля нещо за мотора — казах на Рейнджъра. — Не искам да го оставя тук.

— Не се тревожи. Ще накарам Танк да се грижи за него, докато се върнем.

— Ще има нужда от ключовете.

Рейнджъра ме погледна, сякаш бях пълен идиот.

— Да бе! — плеснах се по челото. — Какви ги дрънкам?

Танк не се нуждаеше от ключ. Той беше един от разбойниците на Рейнджъра, а те имаха по-сръчни пръсти и от Зиги.

Напуснахме Бърг и потеглихме на юг. След няколко минути заваля, отначало леко, после все по-силно. Мерцедесът свистеше тихо по пътя. Нощта ни обгърна нежно. Само лампичките по таблото разсейваха тъмнината.

Всички удобства на майчина утроба, съчетани с технологията на пилотска кабина в реактивен самолет. Рейнджъра натисна копчето на уредбата и колата се изпълни с класическа музика. Симфония. Не беше „Годсмак“, но все пак музиката беше приятна.

По мои изчисления пътуването щеше да ни отнеме около пет часа. Рейнджъра не беше от хората, с които можеш да водиш безсмислени разговори. Държеше мислите и живота си за себе си. Затова се облегнах назад и затворих очи.

— Ако се измориш и искаш да те сменя, само ми кажи.

Отпуснах се удобно и се замислих за Рейнджъра. Когато се запознахме, беше мускулест и нахакан тип от улицата. Говореше с маниера и ходеше с походката, типична за испанската част на гетото, облечен в анцуг и черно яке. А сега внезапно бе издокаран в кашмир, слушаше класическа музика и се изразяваше като възпитаник на Харвард.

— Случайно да имаш брат близнак? — попитах.

— Не — меко отговори той. — Съвсем самичък съм.