Джанет Еванович
Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот (8)

Глава 7

Влязох в подземния гараж и затърсих белия кадилак. Минах по всички пътеки, но не извадих късмет. Може и да беше за добро, защото не знаех какво да правя, ако намеря Чучи. Не се смятах за способна да го заловя сама. А мисълта да склоня на офертата на Рейнджъра ме доведе до светкавичен оргазъм, последван от паническа криза.

Искам да кажа, ами ако наистина прекарам нощта с Рейнджъра? И после какво? Ами ако беше толкова страхотен, че изгубех вкуса си към всички други мъже? Ами ако беше по-добър в леглото от Джо? Не че Джо не го биваше. Но просто той беше смъртен, а за Рейнджъра не бях сигурна.

Ами бъдещето ми? Щях ли да се омъжа за Рейнджъра? Не. Той не ставаше за брак. По дяволите, и Джо едва ставаше за брак.

А имаше и още нещо. Ами ако аз не отговорех на очакванията му? Неволно стиснах очи. Ааах! Това щеше да е ужасно. Какво ти ужасно? Пълен кошмар!

Ами ако той не отговореше на очакванията ми? Фантазиите ми щяха да се скапят. За какво щях да си мисля, когато останех насаме с вибратора си?

Поклатих глава, за да си проясня мозъка. Не исках да мисля за секс с Рейнджъра. Беше прекалено сложно.

Беше време за вечеря, когато се върнах в къщата на нашите. Валери беше станала от леглото и седеше до масата с тъмни очила на носа. Анджи и Откаченяка ядяха сандвичи с фъстъчено масло пред телевизора. Мери Алис галопираше из къщата, тропаше с крак по килима и цвилеше. Баба се бе издокарала за поклонението. Баща ми се бе привел над мусаката си. А мама седеше начело на масата, очевидно измъчвана от сериозна гореща вълна. Лицето й беше страхотно зачервено, косата бе залепнала на челото й, а очите й се стрелкаха трескаво из стаята и предизвикваха останалите само да посмеят да намекнат, че критическата е настъпила.

Баба реши да не й обръща внимание и ми подаде ябълковия сос.

— Надявах се да дойдеш на вечеря — каза тя. — Някой трябва да ме закара на поклонението.

— Разбира се — отвърнах. — И аз бездруго ще мина оттам.

Майка ми ме погледна измъчено.

— Какво? — попитах.

— Нищо.

— Какво?

— Дрехите ти. Ако отидеш на поклонението на Ричи в тези дрехи, ще ми звънят по телефона цяла седмица. Какво ще кажа на хората? Ще си помислят, че не можеш да си позволиш прилични дрехи.

Огледах джинсите и ботушите си. Изглеждаха съвсем прилични, но не възнамерявах да споря с жена в критическата възраст.

— Мога да ти дам подходящи дрехи — обади се Валери. — Всъщност и аз ще дойда с теб и баба. Ще бъде забавно. Стива сервира ли курабийки?

В родилното сигурно бе станала някаква грешка. Не е възможно да имам кръвна сестра, която си мисли, че погребалните бюра са забавни.

Валери скочи от стола си и ме затегли към стълбите.

— Имам точния тоалет за теб! — развълнувано извика тя.

Няма нищо по-лошо от това да носиш чужди дрехи. Е, може би световен глад или епидемия от тиф биха се оказали по-лоши, но с изключение на тях най-неприятни са взетите назаем дрехи. Валери е три сантиметра по-ниска от мен и три килограма по-лека. Носим един и същи размер обувки, но вкусовете ни абсолютно се различават. Появата на поклонението на Ричи в нейните дрехи бе равносилно на Халоуин в ада.

Валери извади пола от гардероба си.

— Та-та-ааа! — изпя тя. — Не е ли чудесна? Идеална е. Имам и идеалното горнище за нея. Имам и идеалните обувки. Всичко е съчетано.

Валери винаги си е била съчетана. Обувките и чантите й винаги си подхождат. Полите и ризите й също. Тя дори може да носи шал, без да прилича на олигофрен.

След пет минути Валери ме бе издокарала напълно. Полата беше в цикламено и резеда, изпъстрена с розови и жълти лилии. Платът беше прозрачен, а дължината — до глезените. Вероятно изглеждаше чудесно върху сестра ми в Ел Ей, но аз се чувствах като завеса за баня от седемдесетте години. Горнището беше ластична бяла блуза с мускетарски ръкави и дантела около врата. Обувките бяха розови сандали с десетсантиметрови токове.

Никога в живота си не бях помисляла да обуя розови обувки.

Огледах се в огромното огледало и се опитах да не се намръщя.

— Я вижте какво нещо — каза баба, когато стигнахме до погребалното бюро на Стива. — Такъв наплив. Трябваше да дойдем по-рано. Всички хубави места отпред до ковчега ще са заети.

Намирахме се във фоайето и едва успявахме да си пробием път сред опечалените, които влизаха и излизаха от залите. Беше точно седем часът и ако бяхме пристигнали по-рано, вероятно щеше да ни се наложи да се редим отпред на опашка като фенове на рок концерт.

— Не мога да дишам — оплака се Валери. — Ще ме размажат като буболечка. Децата ми ще останат сираци.

— Настъпвай хората и ги ритай по кокалчетата — посъветва я баба. — Тогава ще се отдръпнат от теб.

Бени и Зиги стояха до вратата на първа зала. Ако Еди минеше през вратата, нямаше да го пропуснат. Том Бел, ченгето, което отговаряше за случая на Лорета Ричи, също бе тук. Както и повече от половината население на Бърг.

Усетих как нечия ръка гали задника ми. Завъртях се и видях Роналд Дечуч, който ми се хилеше похотливо.

— Здрасти, гадже — каза той. — Прозрачната пола е страхотна. Обзалагам се, че не носиш нищо отдолу.

— Слушай, смотан безпишковец — смъмрих го строго. — Ако ме пипнеш по задника още веднъж, ще накарам някой да те застреля.

— О, жестока си, когато си раздразнена — изпъшка похотливо Роналд. — Това ми харесва.

Междувременно Валери бе изчезнала, пометена от тълпата, която се носеше напред, а баба се промъкваше към ковчега пред мен. Затвореният ковчег е опасно нещо, тъй като в миналото няколко капака се бяха отворили мистериозно в присъствието на баба. По-разумно бе да стоя близо до нея и да внимавам да не извади пилата си за нокти и да поработи върху ключалката.

Константин Стива, прочутият погребален агент на Бърг, забеляза баба и се втурна бързо напред, за да застане на пост до ковчега. Успя да я изпревари.

— Една — каза той, като кимна и изкриви уста в съчувствената си погребална усмивка. — Толкова се радвам да те видя отново.

Веднъж седмично баба създаваше истински хаос в погребалното бюро, но Стива не възнамеряваше да пропъди бъдещата си клиентка, която не бе от най-скромните и вече си бе избрала луксозна махагонова, украсена с резба кутия за вечния сън.

— Реших, че трябва да поднеса съболезнованията си — каза баба. — Лорета беше в моята пенсионерска група.

Стива стоеше неотклонно между баба и покойната.

— Разбира се — отвърна той. — Много любезно от твоя страна.

— Виждам, че ковчегът е затворен — не се смути баба.

— Семейството предпочете така — отвърна Стива с глас, мек като крем, и доброжелателно изражение.

— Предполагам, че така е най-добре, след като Лорета е била застреляна, а после и накълцана по време на аутопсията.

Стива примигна нервно.

— Жалко, че й направиха аутопсия — продължи баба. — Лорета беше застреляна в гърдите и можеше да си лежи в отворен ковчег. Но предполагам, че при аутопсията вадят мозъка, а след това е трудно да се направи добра прическа.

Трима души, които стояха до нас, си поеха дъх дълбоко и тръгнаха бързо към вратата.

— И как изглеждаше Лорета? — попита баба. — Щеше ли да успееш да я издокараш, ако не беше онова нещо с мозъка?

Стива хвана баба подръка.

— Защо не отидем във фоайето, където не е толкова претъпкано и можем да хапнем малко сладки?

— Чудесна идея — кимна баба. — Бих могла да хапна няколко курабийки. Тук бездруго няма нищо интересно за гледане.

Последвах ги навън и спрях да поговоря с Бени и Зиги.

— Той няма да се появи тук — казах. — Не е чак толкова смахнат.

Бени и Зиги свиха рамене едновременно.

— За всеки случай — отвърна Зиги.

— Каква беше онази история с Откаченяка?

— Той поиска да види клуба — отговори Зиги. — Излезе от сградата ти, за да подиша малко чист въздух. Заприказвахме се и едното доведе до другото.

— Да, нямахме намерение да отвличаме малкия кретен — добави Бени. — И не искаме дъртата Морели да ни урочаса. Не вярваме в тези бабини деветини, но защо да рискуваме?

— Чухме, че урочасала Кармайн Скалари и след това той вече не можел да… изпълнява съпружеските си задължения — каза Зиги.

— Хората твърдят, че дори си купил новото лекарство, но и то не му помогнало — допълни Бени.

Зиги и Бени потръпнаха едновременно. Не искаха да ги сполети съдбата на Кармайн Скалари.

Огледах се наоколо и забелязах Морели. Стоеше облегнат на стената и оглеждаше тълпата. Беше облечен в джинси, черни маратонки и черна тениска под спортно сако от туид. Изглеждаше стегнат и хищен. Мъжете спираха до него, за да си поговорят за спорт, после излизаха навън. Жените го наблюдаваха отдалеч и се чудеха дали е толкова опасен, колкото изглежда, и дали е лош като репутацията си.

Той улови погледа ми и ме повика с универсалния жест със свит пръст. Прегърна ме собственически, когато застанах до него, и ме целуна по врата точно под ухото.

— Къде е Откаченяка?

— Гледа телевизия с хлапетата на Валери. Да не би да си тук с надеждата да хванеш Еди?

— Не. Тук съм с надеждата да хвана теб. Мисля, че трябва да оставиш Откаченяка у вашите за тази нощ и да дойдеш с мен у дома.

— Съблазнително, но съм с баба и Валери.

— Току-що пристигнах — каза Морели. — Баба ти успя ли да вдигне капака на ковчега?

— Стива я възпря.

Морели прокара пръст по дантелата около врата ми.

— Дантелата ми харесва — промърмори той.

— Ами полата?

— Полата прилича на завеса за душ. Но пък е еротична. Кара ме да се чудя дали имаш бельо.

Мили Боже!

— Същото ми каза и Роналд Дечуч.

Морели се огледа наоколо.

— Не го видях, когато дойдох. Не знаех, че той и Лорета Ричи са се движили в същия кръг.

— Може би Роналд е тук по същата причина като Зиги, Бени и Том Бел.

Госпожа Дугън се приближи усмихнато към нас.

— Поздравления — изчурулика тя. — Чух за сватбата. Толкова се радвам за вас. И имате такъв късмет, че сте успели да резервирате залата на пощата за приема. Баба ти сигурно е използвала връзките си за това.

Пощенската зала? Погледнах Морели и завъртях очи, а той поклати глава.

— Извинете ме — казах на госпожа Дугън. — Трябва да намеря баба.

Наведох глава и си запробивах път сред тълпата, за да се добера до баба.

— Госпожа Дугън ми съобщи току-що, че сте наели пощенската зала за приема ми — прошепнах вбесено. — Вярно ли е?

— Лусил Стилър я беше резервирала за златната сватба на родителите си, но майка й починала снощи. Веднага щом чухме, наехме залата. Подобни неща не се случват всеки ден.

— Не искам прием в пощенската зала.

— Всички искат приеми там — възрази баба. — Това е най-доброто място в Бърг.

— Не искам голям прием. Искам гости в задния двор. Или въобще никакви. Дори не бях сигурна, че искам да се омъжвам.

— Ами ако вали? Къде ще сложим всичките гости?

— Не искам много гости.

— Само от рода на Джо ще пристигнат поне сто души — отвърна баба.

Джо застана зад мен.

— Изпадам в паническа криза — оплаках му се. — Не мога да дишам. Езикът ми е подут. Ще се задуша.

— Задушаването може да се окаже най-доброто нещо — отвърна ми той.

Погледнах си часовника. Поклонението нямаше да свърши още поне час и половина. Като си знаех късмета, сигурно щях да си тръгна, а Еди да се появи малко след това.

— Имам нужда от малко чист въздух — въздъхнах. — Излизам навън за няколко минути.

— Още не съм говорила с всичките си познати — каза баба. — Ще се видим по-късно.

Джо ме последва навън и застанахме на верандата.

Вдишвахме уличния въздух, доволни, че сме се отървали от карамфилите, и се наслаждавахме на изгорелите газове от колите. Навсякъде светеше, а по улицата се движеше солиден поток коли. От погребалното бюро зад нас долиташе празничен шум. Е, не чак рок музика, но оживено бърборене и смях. Седнахме на едно от стъпалата и загледахме движението, потънали в дружелюбно мълчание. Почивахме си кротко, когато белият кадилак мина покрай нас.

— Това Еди Дечуч ли беше? — попитах Джо.

— И на мен така ми се стори.

Никой от двама ни не помръдна. Не можехме да направим абсолютно нищо, защото колите ни бяха на две пресечки оттук.

— Би трябвало да направим нещо и да го хванем — казах.

— Какво имаш наум?

— Ами вече е прекалено късно, но трябваше да му простреляш гумите.

— Ще го запомня за следващия път.

След пет минути Дечуч отново мина покрай нас.

— Господи — изстена Джо. — Какво му става на тоя кретен?

— Може би търси място за паркиране. Морели скочи на крака.

— Отивам да си взема пикапа. Ти влез вътре и кажи на Том Бел.

Морели потегли, а аз отидох да извикам Том Бел. На стълбището се разминах с Майрън Бърнбаум. Я чакай малко! Майрън Бърнбаум си тръгваше. Освобождаваше мястото си за паркиране, а Дечуч търсеше точно такова. Доколкото познавах Майрън, бях готова да се обзаложа, че е паркирал наблизо. Единственото, което трябваше да направя, бе да задържа мястото му свободно, докато Дечуч се появи отново. Той щеше да паркира, а аз да го заловя. Мамка му, бях невероятно умна!

Последвах Бърнбаум. Точно както очаквах, беше паркирал на ъгъла, удобно сгушен между една тойота и джип форд. Изчаках Майрън да излезе, застанах на освободеното място и започнах да правя знаци на хората, че е заето. Еди Дечуч едва виждаше отвъд предната броня на колата си и не трябваше да се тревожа, че може да ме забележи отдалеч. Планът ми беше да запазя мястото за него, а когато кадилакът се появи, да се скрия зад джипа.

Чух тракане на токчета зад гърба си. Завъртях се и видях как Валери се приближава към мен.

— Какво става? — попита тя. — Пазиш място за някого, ли? Искаш ли да ти помогна?

Възрастна дама в десетгодишен олдсмобил спря на няколко метра от празното място и даде мигач.

— Съжалявам — казах, като й махнах да се разкара оттук. — Мястото е заето.

Старата дама ми отвърна със същия жест. Поклатих глава отрицателно.

— Опитайте на паркинга — посъветвах я учтиво.

Валери стоеше до мен, размахваше ръце и сочеше към паркинга. Приличаше на един от онези типове, които насочват самолетите по пистите. Беше облечена като мен, но в различна цветова гама. Обувките й бяха лилави.

Старата дама натисна клаксона и се придвижи бавно напред. Валери отскочи настрани, но аз сложих ръце на кръста си, вторачих се в жената и отказах да помръдна.

На мястото до нея седеше друга възрастна дама. Тя свали прозореца си и подаде глава навън.

— Мястото си е наше — сопна се тя.

— Това е полицейска операция — отвърнах. — Ще трябва да паркирате някъде другаде.

— Полицайка ли сте?

— Агентка по залавяне на обвиняеми.

— Точно така — подкрепи ме Валери. — Това е сестра ми и тя е агентка по залавяне на обвиняеми.

— Това не е същото като полиция — възрази жената.

— Полицаите са на път насам — обясних кротко.

— Мисля, че си нагла лъжкиня. Според мен пазиш мястото за гаджето си. Никой в полицията не се облича по този начин.

Олдсмобилът беше навлязъл около една трета в мястото и задницата му блокираше половината от улица „Хамилтън“. С крайчеца на окото си забелязах нещо бяло, но преди да успея да реагирам, Дечуч се фрасна в олдсмобила, който подскочи напред и смачка задницата на джипа. Отървах се на косъм. Кадилакът се килна настрани и видях как Дечуч се мъчи да го овладее. Той се обърна и ме погледна право в очите. За момент всички сякаш застинахме във времето, после той изчезна. По дяволите!

Двете стари дами отвориха вратите на олдсмобила и излязоха навън.

— Виж ми колата! — извика шофьорката. — Истинска развалина.

Тя се завъртя към мен.

— Ти си виновна! Всичко стана заради теб. Мразя те! — изкрещя ми и ме удари по рамото с чантата си.

— Ей — ревнах. — Боли.

Възрастната дама беше няколко сантиметра по-ниска от мен, но ме превъзхождаше с няколко килограма. Косата й беше подстригана късо и накъдрена на студено. Изглеждаше около шестдесетгодишна. Носеше яркочервено червило, беше си изрисувала тъмнокафяви вежди, а бузите й бяха украсени с розов руж. Определено не беше от Бърг. Вероятно от Хамилтън.

— Трябваше да те прегазя, когато имах възможност — продължи тя и отново ме удари с чантата си.

Този път хванах каишката на чантата и я дръпнах от ръката й.

Чух как Валери, която стоеше зад мен, ахна изненадано.

— Чантата ми! — изпищя жената. — Крадла! Помощ! Открадна ми чантата!

Около нас почнаха да се трупат хора. Шофьори и опечалени. Възрастната дама сграбчи един от мъжете в края на тълпата.

— Тя ми открадна чантата. Причини катастрофата, а сега ми открадна чантата. Повикайте полиция.

Баба изскочи от тълпата.

— Какво става? Каква е тая суматоха?

— Тя ми открадна чантата — обясни жената.

— Не съм — възразих енергично.

— Си.

— Не съм!

— Да, открадна я — настоя жената и ме бутна назад.

— Дръж си ръцете далеч от внучката ми — твърдо каза баба.

— Точно така! Тя е и моя сестра — намеси се Валери.

— Гледайте си работата! — изкрещя жената и на двете, после бутна баба.

Баба не й остана длъжна и след миг двете се шамаросваха, а Валери стоеше отстрани и пищеше.

Пристъпих напред, за да ги спра, и в суматохата от размахващи се ръце и пронизителни закани, някой ме прасна по носа. Пред очите ми затанцуваха звездички и се смъкнах на едното си коляно. Баба и жената спряха да се удрят, предложиха ми салфетки и съвети как да спра кръвта, която шуртеше от носа ми.

— Някой да повика лекар — извика Валери. — Обадете се на 911. Повикайте лекар. Повикайте и погребалния агент.

Морели пристигна и ме изправи на крака.

— Мисля, че можем да зачеркнем боксирането от списъка с подходящите за теб професии.

— Старата дама започна разправията.

— Като съдя по носа ти, смятам, че тя я е и завършила.

— Извади късмет с удара.

— Дечуч профуча покрай мен със сто и двайсет километра в час. Отиваше в другата посока — смени темата Морели. — Не можах да завия навреме, за да го хвана.

— Това е предизвикателството на живота ми.

Когато носът ми спря да кърви, Морели натовари баба и Валери в хондата ми и ни последва към дома на нашите. Там ни махна за довиждане, тъй като не искаше да е наоколо, когато мама ни види. Бях оставила кървави петна по полата и блузата на Валери. Полата беше и леко съдрана. Коляното ми беше ожулено и кървеше. Около окото ми се заформяше здрава синина. Баба беше в подобно състояние, но без синината и съдраната пола. Освен това нещо се бе случило с косата й, която стърчеше право нагоре и я караше да прилича на Дон Кинг.

Тъй като новините в Бърг пътуват със скоростта на светлината, докато се приберем у дома, шест души вече се бяха обадили по телефона на мама и й бяха съобщили всяка подробност от скандала. Тя стисна устни, когато влязохме вътре, и изтича да ми донесе лед за окото.

— Не беше чак толкова лошо — обясни Валери на майка ми. — Пристигнаха ченгетата и оправиха всичко. Хората от спешното отделение казаха, че носът на Стефани не е счупен. А и те бездруго не могат да направят много, ако носът ти е счупен, нали така, Стеф? Могат само да ти сложат една лепенка.

Валери взе плика с леда от майка ми и го притисна към собствената си глава.

— Има ли някакъв алкохол в къщата? — попита тя.

Откаченяка се извърна за секунда от телевизора.

— Маце — поздрави ме той. — Какво става?

— Проведох малък спор заради едно място за паркиране.

Той кимна мъдро.

— Всичко е заради стоенето на опашка, нали? — изрече Откаченяка и насочи отново поглед към телевизора.

— Няма да го оставиш тук, нали? — разтревожено попита мама. — Няма да живее тук, нали?

— Не мислиш ли, че би било добре? — попитах с надежда.

— Не!

— Е, в такъв случай няма да го оставя.

Анджи откъсна поглед от телевизора.

— Вярно ли е, че те набила някаква баба?

— Беше инцидент — отговорих гордо.

— Когато праснат някого по главата, мозъкът му се подува от удара. Това убива мозъчните клетки, а те не регенерират.

— Не е ли прекалено късно, за да гледаш телевизия? — попитах раздразнено.

— Не трябва да си лягам рано, защото утре няма да ходя на училище — отговори Анджи. — Още не сме регистрирани в новото училище. А и сме свикнали да стоим до късно. Татко често имаше делови вечери и имахме право да останем будни, докато той се прибере у дома.

— Само дето него вече го няма — обади се Мери Алис. — Напусна ни, за да може да спи с детегледачката. Веднъж ги видях да се целуват. В панталона на татко имаше вилица и тя стърчеше напред.

— Да, така става понякога с вилиците — каза баба.

Събрах си дрехите и Откаченяка и потеглих към къщи. Ако бях в по-добра форма, щях да се отбия в „Змийското гнездо“, но това щеше да почака до утре.

— Е, обясни ми отново защо всички търсят онзи тип Дечуч — помоли Откаченяка.

— Аз го търся, защото пропусна делото си. А полицията го търси, защото смятат, че може да е замесен в убийство.

— А пък той мисли, че у мен има нещо негово.

— Да.

Загледах Откаченяка, докато шофирах, и се замислих дали нещо в главата му се бе раздвижило и дали някоя важна информация нямаше да изскочи на повърхността.

— Как смяташ? — попита ме той. — Дали Саманта щеше да прави всички ония вълшебства, ако не си мърдаше носа?

— Не — отговорих. — Мисля, че задължително трябва да си мърда носа.

Откаченяка се замисли сериозно.

— И аз така смятам.

 

 

Беше понеделник сутрин и се чувствах като прегазена от камион. На коляното ми се бе образувала коричка и носът ме болеше. Измъкнах се от леглото и закуцуках към банята. Мамка му! Имах синини и на двете очи. Едното изглеждаше доста по-зловещо от другото. Пъхнах се под душа и останах там сигурно два часа. Когато излязох изпод топлата вода, носът ми бе по-добре, но очите ми изглеждаха още по-зле.

Забележка. Два часа под горещ душ действа неблагоприятно в ранния стадий на насинено око.

Изсуших си косата и я прибрах на конска опашка. Облякох си обичайната униформа от джинси и тениска и отидох в кухнята да търся закуска. Откак Валери се върна, майка ми беше прекалено разсеяна и забравяше да ме изпрати у дома с традиционната торба с храна, затова в хладилника ми нямаше торта с ананас. Сипах си чаша портокалов сок и пъхнах филия хляб в тостера. В апартамента ми беше тихо. Спокойно. Хубаво. Прекалено хубаво. Излязох от кухнята и се огледах. Всичко изглеждаше наред. С изключение на възглавницата и одеялото върху канапето.

Ох, по дяволите! Откаченяка го нямаше. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Изтичах до вратата. Беше затворена и заключена. Веригата обаче висеше от едната страна. Отворих вратата и погледнах навън. В коридора нямаше никой. Метнах се към прозореца и огледах паркинга. Откаченяка го нямаше. Не се виждаха подозрителни коли или лица. Звъннах в дома на Откаченяка. Никакъв отговор. Надрасках му бележка, че ще се върна веднага и да ме чака търпеливо. Можеше да чака в коридора или да влезе в апартамента ми. По дяволите, всички влизат в апартамента ми. Залепих бележката на вратата и потеглих.

Първата спирка беше къщата на Откаченяка. Двама съквартиранти. Никакъв Откаченяк. Втора спирка — къщата на Дуги. И там нямах късмет. Минах покрай клуба, дома на Еди и къщата на Зиги. Върнах се в апартамента си. Никаква следа от Откаченяка.

Обадих се на Морели.

— Изчезнал е — казах делово. — Нямаше го, когато се събудих.

— Това лошо ли е?

— Да, лошо е.

— Ще си държа очите отворени.

— Не е имало… ъъъ?…

— Трупове изплували на брега? Или намерени в контейнерите за боклук? Разчленени крайници, натъпкани в пощенската кутия на видеомагазина? Не. Всичко е спокойно. Няма подобни проблеми.

Затворих и звъннах на Рейнджъра.

— Помощ.

— Чух, че снощи си изяла боя от някаква баба — каза Рейнджъра. — Трябва да те запишем на курс по самоотбрана, маце. За имиджа ти не е хубаво да те бият разни старици.

— Имам си по-сериозни проблеми. Грижех се за Откаченяка, а той изчезна.

— Може просто да си е отишъл.

— Но може и да не е.

— С кола ли е?

— Не. Колата му е на паркинга пред дома ми.

Рейнджъра замълча за момент.

— Добре, ще поразпитам наоколо и ще ти се обадя.

После звъннах на майка ми.

— Не си виждала Откаченяка, нали? — попитах.

— Какво? — изкрещя тя. — Какво каза?

Чух как Анджи и Мери Алис вилнеят някъде зад гърба й. Крещяха си ожесточено и май удряха капаци от тенджери.

— Какво става? — извиках в слушалката.

— Сестра ти отиде на интервю за работа, а момичетата си направиха парад.

— Звучи сякаш са започнали Трета световна война. Откаченяка да се е отбивал при вас тази сутрин?

— Не. Не съм го виждала от снощи. Той е доста странна птица. Сигурна ли си, че не се дрогира?

Оставих бележката до Откаченяка на вратата и подкарах към офиса. Кони и Лула седяха до бюрото на Кони и наблюдаваха вратата към кабинета на Вини.

Кони притисна пръст към устните си.

— Джой е вътре с Вини — прошепна ми тя. — Забавляват се от цели десет минути.

— Трябваше да си тук още в самото начало, когато Вини издаваше звуци като крава. Мисля, че Джойс сигурно го е издоила — каза Лула.

Иззад затворената врата се чуха сумтене и стонове. Сумтенето спря и Лула и Кони се наведоха напред очаквателно.

— Това е любимата ми част — примижа Лула. — Започват да се пляскат, а Джойс лае като куче.

И аз се наведох напред и се ослушах. Исках Джойс да залае като куче. Чувствах се леко засрамена, но нямах сили да се оттегля.

Някой ме дръпна за опашката. Рейнджъра бе застанал зад мен и ме държеше за косата.

— Радвам се да видя, че усърдно издирваш Откаченяка — скара ми се той.

— Шшт! Искам да чуя как Джойс лае като куче.

Рейнджъра се притисна към мен и усетих как топлината от тялото му се прелива в моето.

— Не съм сигурен, че това си заслужава чакането, маце.

Чу се пляскане и квичене, а после настъпи тишина.

— Е, това беше забавно — отбеляза Лула, — но ще си платим за развлечението. Джойс влиза вътре само когато иска нещо. А в момента имаме един-единствен сериозен случай.

Погледнах Кони в очите.

— Еди Дечуч? Вини не би дал Еди на Джойс, нали?

— Обикновено пада толкова ниско, когато става дума за конска езда — отвърна Кони.

— Да, конският секс го прави кротък и податлив — кимна Лула.

Вратата се отвори и Джойс пристъпи към нас.

— Ще имам нужда от документацията по случая Дечуч — заяви тя.

Хвърлих се към нея, но Рейнджъра още ме държеше за косата, така че не стигнах далеч.

— Вини! — изкрещях вбесено. — Ела веднага тук!

Вратата на кабинета на Вини се затвори и резето щракна. Лула и Кони се вторачиха мрачно в Джойс.

— Ще имам нужда от време да подготвя документацията — каза Кони. — Може да отнеме няколко дни.

— Няма проблеми — отвърна Джойс. — Пак ще дойда.

Тя ме погледна пренебрежително и процеди:

— Хубаво око. Много привлекателно.

Трябваше отново да заведа Боб на моравата й. Или пък да се промъкна някак си в къщата й и да накарам Боб да си свърши работата на леглото й.

Рейнджъра пусна косата ми, но задържа ръка на врата ми. Опитах се да се овладея, но докосването му изпращаше електрически ток от главата до петите ми и по всички точки между тях.

— Никой от информаторите ми не е виждал човек с описанието на Откаченяка — каза Рейнджъра. — Реших да обсъдим проблема с Дейв Винсънт.

Лула и Кони се вторачиха в мен.

— Какво е станало с Откаченяка?

— Изчезна — отговорих. — Също като Дуги.