Метаданни
Данни
- Серия
- Стефани Плъм (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Seven Up, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Чизмарова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джанет Еванович. Стефани Плъм или случаят с пенсионирания мафиот
ИК „Бард“, 2002
Редактор: Олга Герова
ISBN 954-585-343-3
История
- — Добавяне
Глава 11
— Какво беше всичко това? — попита Лула.
— Дечуч е хванал баба Мазур. Иска да я размени за сърцето. От мен се очаква да занеса сърцето в магазин „Квакерският мост“, а в седем той ще ми звънне с допълнителни инструкции. Предупреди ме, че ако види ченгета, ще очисти баба.
— Похитителите винаги заплашват — напомни ми Лула. — Това е първото правило в ръководството за похитители.
— Какво ще правиш? — попита Кони. — Имаш ли представа у кого е сърцето?
— Я чакай малко — прекъсна я Лула. — Името на Луи Ди не е гравирано на сърцето му. Защо просто не вземем друго сърце? Как Еди Дечуч би могъл да разбере, че не е сърцето на Луи Ди? Обзалагам се, че можем да му дадем кравешко сърце и той няма да се усети. Ще отидем при някой месар и ще му кажем, че се нуждаем от кравешко сърце. Само дето не бива да ходим при месаря в Бърг, защото рискуваме историята да се разчуе. Знам няколко подходящи места на улица „Старк“. А можем да опитаме и в „Най-ниските цени“. Те имат чудесен месарски щанд. Изненадана съм, че Дечуч не се е сетил за това. Имам предвид, никой не е виждал сърцето на Луи Ди, освен самия Еди, а той е кьорав. Вероятно е гепил телешкия бут от фризера на Дуги, защото го е объркал със сърцето.
— Лула е права — обади се Кони. — Това може да свърши работа.
Вдигнах глава.
— Звучи ми ужасно зловещо — казах.
— Да — ухили се Лула. — Точно това му е хубавото.
Тя погледна часовника на стената и добави:
— Време е за обяд. Хайде да хапнем по един хамбургер, а после ще отидем да купим сърце.
Използвах телефона на Кони, за да звънна на майка ми.
— Не се тревожи за баба — успокоих я. — Знам къде е и ще я взема по-късно довечера.
После затворих преди майка ми да успее да ми зададе някакъв въпрос.
След като обядвахме, двете с Лула отидохме в „Най-ниските цени“.
— Имаме нужда от сърце — каза Лула на месаря. — И трябва да е в добро състояние.
— Съжалявам — отвърна той. — Нямаме сърца. Мога да ви предложа друга карантия. Имаме чудесен телешки дроб.
— Не, трябва да е сърце — настоя Лула. — Знаете ли откъде можем да купим сърце?
— Доколкото знам, всички сърца отиват във фабриката за кучешка храна в Арканзас.
— Нямаме време да ходим до Арканзас — тъжно изхленчи Лула. — Е, благодаря ви все пак.
Преди да излезем, се отбихме в отдела за къмпинг екипировка и купихме малка хладилна чанта в бяло и червено.
— Идеално — усмихна се Лула. — Сега се нуждаем само от сърцето.
— Мислиш ли, че ще имаме повече късмет на улица „Старк“?
— Познавам няколко месари там. Продават стока, за която дори не би искала да знаеш. А ако нямат сърце, ще отидат да намерят. И няма да задават никакви въпроси.
Някои части на улица „Старк“ внушаваха, че Босна е истински оазис на мира. Лула бе работила тук, когато се занимавала с проституция. Беше дълга улица с мизерни къщи, скапани магазини и депресирани хора.
Нужен ни беше половин час, за да стигнем дотам. Бръмчахме из центъра на града и се кефехме на направените по поръчка ауспуси и вниманието, което харлито привличаше.
Беше слънчев априлски ден, но улица „Старк“ изглеждаше мрачна и унила. Страници от вестник се търкаляха по тротоара и се лепяха на циментовите стъпала на безрадостни къщи. Гангстерски лозунги бяха изписани със спрей по фасадите. От време на време се виждаше изгоряла и изкормена сграда с покрити с дъски прозорци. Между къщите се гушеха мизерни магазинчета и заведения. Бар „Анди“, „Електроуреди Стен“, „Пазар за месо на Омар“.
— Това е мястото — каза Лула. — „Пазар за месо на Омар“. Ако използват сърцата за кучешка храна, Омар сигурно ги продава за супа. Трябва само да внимаваме да не би сърцето още да бие, когато го купим.
— Безопасно ли е да оставим мотора до бордюра?
— Не, разбира се. Паркирай го на тротоара до витрината, за да можем да го наглеждаме.
Зад щанда стоеше едър черен тип. Косата му беше късо подстригана и прошарена. Бялата му престилка бе оплескана с кръв. Имаше дебела златна верига на врата и диамантена обица. Мъжът се ухили широко, когато ни видя.
— Лула! Изглеждаш страхотно. Не съм те виждал откак спря да работиш на улицата. Харесвам кожения ти тоалет.
— Това е Омар — представи го Лула. — Богат е като Бил Гейтс. Не се отказва от месарницата, защото обича да си пъха ръката в задниците на пилетата.
Омар отметна глава и се изсмя. Звукът напомняше на ръмженето на харлито.
— Какво мога да направя за вас? — попита Омар.
— Имам нужда от сърце.
Омар дори не мигна. Предполагам, че имаше голямо търсене на сърца.
— Разбира се — отговори той. — Какъв вид искаш? Какво ще го правиш? Супа? Или ще го пържиш?
— Дали имаш човешки сърца?
— Не и днес. Те са специална поръчка.
— Кое сърце прилича най-много на човешкото?
— Свинското. Почти няма разлика.
— Добре — кимна Лула. — Ще взема едно свинско.
Омар отиде до последния щанд и зарови ръка в карантията. Избра едно сърце и го сложи на кантара.
— Какво ще кажеш за това?
Аз и Лула се вторачихме в сърцето.
— Не знам много за сърцата — каза Лула на Омар. — Но ти сигурно можеш да ни помогнеш. Търсим сърце, подходящо за сто и двайсет килограмово прасе, което току-що е получило инфаркт.
— На колко години е било прасето?
— В края на шестдесетте. Или пък малко над седемдесет.
— Доста старо прасе — отбеляза Омар, после се върна до щанда и избра друго сърце. — Това стои в хладилника от доста време. Не знам дали прасето е имало инфаркт, но сърцето не изглежда много добре.
Той го натисна с пръст и продължи:
— Не че му липсват някакви части или нещо подобно, но изглежда, сякаш е видяло доста. Нали разбирате какво имам предвид?
— Колко струва? — попита Лула.
— Имате късмет. Това сърце е от разпродажбата. Ще ви го дам на половин цена.
Лула и аз се спогледахме.
— Добре, ще го вземем — потвърдих.
Омар хвърли поглед към хладилната чанта в ръката на Лула.
— Искате ли да ви увия Прасчо, или го предпочитате проснат върху леда?
На път към офиса спрях пред светофара и някакъв тип на предишния модел харли закова до мен.
— Жесток мотор — възхити се той. — Какво имаш в хладилната чанта?
— Свинско сърце — отговори Лула.
После светна зелено и потеглихме.
След пет минути стояхме в офиса и показвахме сърцето на Кони.
— Леле, изглежда съвсем истинско — отбеляза Кони.
Двете с Лула повдигнахме вежди.
— Не че съм виждала истинско — бързо каза Кони.
— Ще свърши чудесна работа — усмихна се Лула. — Трябва само да го разменим за баба.
Стомахът ми се сви от страх. Разтресоха ме нерви. Не исках нещо лошо да се случи на баба ми.
Двете с Валери водехме вечни битки, когато бяхме деца. Аз винаги имах налудничави идеи, а Валери ме топеше на майка ми. „Стефани е горе на гаража и се опитва да лети — викаше тя, като се втурваше в кухнята. — Стефани е в задния двор и се опитва да пишка права като момче.“ След като разправията с майка ми утихнеше и никой не ме гледаше, шамаросвах Валери здраво. Пляс! После се сбивахме, а накрая майка ми отново ми крещеше. Тогава бягах от къщи.
Винаги се скривах в дома на баба Мазур. Тя никога не ме съдеше. Сега знам защо. Дълбоко в себе си тя е по-смахната дори от мен.
Баба Мазур ме приемаше, без да каже нито една укорителна дума. Правеше квадрат от четири кухненски стола във всекидневната и опъваше чаршаф върху тях. Даваше ми възглавница и нещо за четене и ме изпращаше в палатката. След няколко минути пъхваше под чаршафа чиния с бисквити или сандвичи.
По някое време следобед, преди дядо ми да се прибере от работа, мама идваше да ме вземе и всичко се оправяше.
А сега баба беше със смахнатия Еди Дечуч. И в седем щях да я разменя за свинско сърце.
— Ууух! — изсумтях тъжно.
Лула и Кони се вторачиха в мен.
— Мисля на глас — обясних им. — Може би трябва да се обадя на Джо или Рейнджъра за подкрепление.
— Джо е ченге — напомни ми Лула. — А Дечуч изрично нареди да няма полиция.
— Дечуч няма да разбере, че Джо е там.
— Мислиш ли, че Морели ще одобри плана ти?
Това беше проблемът. Щеше да ми се наложи да разкажа на Джо, че искам да разменя баба за свинско сърце. Друго беше да разкажеш нещо подобно, след като всичко е завършило благополучно, но в момента звучеше като налудничавия ми опит да полетя от гаража.
— Може пък той да измисли по-добър план — казах.
— Дечуч иска само едно нещо — отвърна Лула. — И то е в хладилната чанта.
— В хладилната чанта има свинско сърце!
— Е, да, но няма голяма разлика.
Вероятно щеше да е по-разумно да звънна на Рейнджъра. Той се вписваше чудесно сред останалите откачалки в случая… като Лула, баба и мен.
Звъннах на мобифона му, но никой не ми отговори. Опитах пейджъра му и той ми се обади след по-малко от минута.
— Има нов проблем в историята с Дечуч — съобщих на Рейнджъра. — Хванал е баба.
— Ангелска двойка — захили се Рейнджъра.
— Говоря сериозно! Излъгах го, че разполагам с онова, което търси. А тъй като Откаченяка не е при него, той отвлече баба, за да има нещо за замяната. Трябва да се срещнем в седем часа.
— И какво възнамеряваш да дадеш на Дечуч?
— Свинско сърце.
— Звучи справедливо — засмя се Рейнджъра.
— Дълга история.
— И какво мога да направя за теб?
— Имам нужда от подкрепление, в случай че нещо се обърка.
После му изложих плана си.
— Накарай Вини да ти сложи микрофон — предложи Рейнджъра. — По-късно следобед ще мина през офиса, за да взема приемащото устройство. Включи микрофона в шест и половина.
— Цената същата ли е?
— Това е подарък.
След като се снабдих с микрофон, двете с Лула решихме да потеглим към магазина. Тя се нуждаеше от обувки, а аз исках да мисля за нещо друго, а не да се тревожа за баба.
„Кваркерският мост“ е двуетажен универсален магазин близо до шосе 1, между Трентън и Принстън. Вътре са представени всички типични фирми плюс два големи магазина, които ограждат „Мейсис“ от двете страни. Паркирах мотора близо до „Мейсис“, тъй като там имаше разпродажба на обувки.
— Глей к’во става — сръга ме Лула, когато влязохме в магазина. — Ние сме единствените с хладилна чанта в ръцете.
Истината е, че бях стиснала хладилната чанта в смъртоносна хватка и я притисках към гърдите си. Лула беше издокарана в рокерския си тоалет. Аз бях в ботуши и джинси, две насинени очи и хладилна чанта в ръка. Хората ни поглеждаха втрещено и се блъскаха във витрините и манекените.
Първото правило на ловците на престъпници гласи: Бъди незабележим.
Телефонът ми звънна и аз едва не изпуснах хладилната чанта.
Беше Рейнджъра.
— Какво, по дяволите, правите? Привличате толкова много внимание, че един от охраната ви следи. Вероятно мисли, че носите бомба в хладилната чанта.
— Малко съм изнервена.
— Айде бе! — захили се той и затвори.
— Слушай — предложих на Лула. — Хайде да отидем да хапнем по една пица и да си починем, докато стане време за размяната.
— Това звучи добре — кимна Лула. — Бездруго не харесах нито един чифт обувки.
В шест и половина изсипах разтопения лед от хладилната чанта и помолих хлапето на щанда за пица да ми даде пресен лед. Той ми подаде чаша с лед.
— Всъщност имам нужда от лед за чантата — обясних му. — Нуждая се от повече от една чаша.
Той огледа хладилната чанта.
— Мисля, че нямам право да ви дам толкова много лед.
— Ако не ни дадеш лед, сърцето ни ще пострада — каза Лула. — Трябва да го държим на студено.
Хлапето отново огледа чантата.
— Сърцето ви?
Лула отвори капака и му показа сърцето.
— Боже господи! — възкликна хлапето. — Вземете колкото си искате лед.
Напълнихме чантата до половина. Сърцето изглеждаше чудесно и свежо върху леглото от лед. Влязох в дамската тоалетна и включих микрофона.
— Проба — казах. — Чуваш ли ме? След секунда телефонът ми звънна.
— Чувам те — каза Рейнджъра. — Чувам и жената в съседния кенеф.
Зарязах Лула в пицарията и отидох в средата на магазина, точно срещу входа на „Мейсис“. Седнах на една пейка с чантата в скута и мобифона в джоба, за да имам лесен достъп до него.
Точно в седем телефонът звънна.
— Готова ли си за инструкциите? — попита Еди Дечуч.
— Готова съм.
— Карай до първата отбивка на юг по шосе едно…
В този момент един от пазачите ме потупа по рамото.
— Извинете, госпожо — каза той. — Ще ви помоля да ми покажете съдържанието на хладилната чанта.
— Кой е това? — поинтересува се Дечуч. — Кой е при теб?
— Никой — отговорих бързо. — Продължавай с инструкциите.
— Ще ви помоля да се отдръпнете от хладилната чанта — нареди ми пазачът. — Веднага!
С крайчеца на окото си видях, че към нас се приближава още един пазач.
— Слушай — казах на Дечуч. — Имам малък проблем. Можеш ли да ми звъннеш след десетина минути?
— Това не ми харесва — отговори Дечуч. — Отказвам се от размяната. Край.
— Не! Почакай!
Той затвори. Мамка му!
— Какво ви става, бе? — обърнах се към пазача. — Не виждате ли, че говоря по телефона? Какво е толкова важно, че не може да почака две секунди? На нищо ли не ви учат в училището за ченгета под наем?
Пазачът извади пистолета си.
— Отдръпнете се от чантата.
Знаех, че Рейнджъра ме наблюдава отнякъде и вероятно умира от смях.
Оставих чантата на пейката и се отдръпнах настрани.
— Сега протегнете дясната си ръка и отворете капака, за да мога да надникна вътре — нареди пазачът.
Изпълних заповедта.
Пазачът се наведе напред и погледна в чантата.
— Какво, по дяволите, е това?
— Сърце. Има ли някакъв проблем? Незаконно ли е човек да си носи сърце в магазина?
Двамата пазачи си размениха озадачени погледи. Очевидно в ръководството за ченгета под наем нямаше инструкции за подобен проблем.
— Съжалявам, че ви притесних — извини ми се пазачът. — Хладилната чанта изглеждаше подозрителна.
— Кретен — изругах лаконично.
После затворих капака, взех хладилната чанта и се втурнах към Лула.
— А така! — възкликна Лула. — Защо хладилната чанта е още у теб? Трябваше да си я разменила за баба Мазур.
— Работата се прецака.
Рейнджъра чакаше до мотора ми.
— Ако някога ме отвлекат и поискат откуп, моля те, откажи работата — каза ми той, като бръкна под ризата ми и изключи микрофона. — Не се тревожи. Еди ще се обади отново. Как би могъл да се откаже от едно свинско сърце? — попита той присмехулно, а после надникна в хладилната чанта и се ухили. — Ама това наистина е свинско сърце.
— Би трябвало да е сърцето на Луи Ди — обясних на Рейнджъра. — Дечуч го взел по погрешка. После някак си успял да го загуби, докато пътувал обратно към Ричмънд.
— А вие възнамерявате да го залъжете със свинско сърце — засмя се Рейнджъра.
— Нямахме достатъчно време — оправда се Лула. — Опитахме се да се снабдим с човешко, но те били специална поръчка.
— Жесток мотор — каза Рейнджъра. — Отива ти.
После се качи в колата си и изчезна.
Лула започна да си вее с ръка.
— Невероятно горещо гадже е този тип.
Обадих се на мама, когато се прибрах в апартамента си.
— Не се тревожи за баба — казах й. — Ще прекара нощта у един приятел.
— А защо тя не ми се обади?
— Предполагам е решила, че след като го е споделила с мен, е напълно достатъчно.
— Странна работа. Значи с приятел, а?
— Да.
Чух трясък от счупена чиния, после мама затвори.
Сложих хладилната чанта на кухненския плот. Надникнах вътре и не останах доволна от това, което видях. Ледът се топеше и сърцето не изглеждаше много добре. Можех да направя само едно. Да замразя проклетото нещо.
Взех сърцето внимателно и го сложих в плик за сандвичи. Задавих се няколко пъти, но не повърнах и бях много горда от себе си. После сложих сърцето във фризера.
Джо беше оставил две съобщения на телефонния ми секретар. И двете ми нареждаха да му се обадя спешно.
Определено нямах желание да направя това. Джо щеше да ми зададе въпроси, на които не исках да отговарям. Особено след като размяната със свинското сърце се бе объркала. Досаден глас в главата ми непрестанно нашепваше: „Ако ченгетата провеждаха акцията, всичко щеше да мине добре.“
Ами баба? Тя все още бе с Еди Дечуч. Със смахнатия, депресиран Еди Дечуч.
Мамка му! Звъннах на Джо.
— Имам нужда от помощта ти — съобщих му. — Но не бива да си ченге.
— Би ли ми обяснила по-подробно?
— Ще ти доверя нещо, но трябва да ми обещаеш, че ще си остане между нас и няма да се превърне в официална полицейска задача.
— Не мога да направя такова нещо.
— Трябва!
— Какво има?
— Еди Дечуч отвлече баба.
— Не се обиждай, но Еди ще е голям късметлия, ако оцелее.
— Иска ми се да ми правиш компания. Можеш ли да прекараш нощта тук?
Джо и Боб пристигнаха след половин час. Боб обиколи апартамента, подуши креслата, провери кофата за боклук и задраска по вратата на хладилника.
— Боб е на диета — обясни ми Морели. — Днес го водих при ветеринаря за ваксината и докторът каза, че е прекалено дебел.
Джо включи телевизора и намери мач, после се обърна към мен.
— Искаш ли да ми разкажеш историята?
Избухнах в сълзи.
— Той отвлече баба, а аз оплесках всичко. Страх ме е. Не съм се чувала с него. Ами ако е убил баба?
Ревях и не можех да спра. Хлипах тъпо, носът ми потече, а лицето ми се поду и стана на петна. Морели ме прегърна нежно.
— Как оплеска нещата?
— Сърцето беше в хладилната чанта, но пазачът ме спря и тогава Дечуч се отказа от размяната.
— Сърцето?
Посочих към кухнята.
— Във фризера е.
Морели ме пусна и влезе в кухнята. Чух го да отваря вратата на фризера. След секунда той каза:
— Права си. Тук наистина има сърце. После вратата на фризера се затвори.
— Това е свинско сърце — обясних.
— Е, така съм по-спокоен.
Разказах му цялата история.
Проблемът с Морели е, че трудно можеш да му разчетеш мислите. Беше хитро хлапе и див тийнейджър. Предполагам, че поведението му се определяше и от очакванията на хората. Мъжете от семейство Морели се славят с репутацията на диви и непредвидими. Но като навърши двадесетте, Джо се промени и си изгради свой собствен характер. И сега е трудно да се определи къде свършва старият Морели и къде започва новият.
Подозирах, че според новия Морели хързулването на свинското сърце на Еди Дечуч бе напълно откачена идея. Освен това подозирах, че това ще го подплаши и ще го накара да се усъмни дали не е тръгнал да се жени за Луси Рикардо от „Аз обичам Луси“[1].
— Много умно си се сетила да опиташ със свинско сърце — каза Морели.
Едва не паднах от канапето.
— Ако се беше обадила на мен вместо на Рейнджъра, щях да обезопася района.
— Страхувах се — отговорих му. — Не исках да направя нещо, което да стресне Дечуч.
И двамата подскочихме, когато телефонът звънна.
— Ще ти дам още един шанс — съобщи ми Дечуч. — Но ако прецакаш и него, баба ти е мъртва.
— Тя добре ли е?
— Да. И ме подлудява.
— Искам да говоря с нея.
— Ще говориш с нея, когато доставиш сърцето. Ето новия план. Занеси сърцето и мобифона си в малкото ресторантче на улица „Хамилтън“.
— В „Сребърният долар“?
— Да. Ще ти звънна утре вечер в седем.
— Защо не направим размяната по-рано?
— Повярвай ми, бих искал, но не може. Сърцето в добра форма ли е?
— Сложих го върху лед.
— Колко лед?
— Замразено е.
— И аз мислех, че ще направиш така. Просто внимавай да не му откъснеш някое парче. Аз го извадих много предпазливо. Не искам да оплескаш нещата.
Еди затвори. Стомахът ми се сви.
— Пфу!
Морели ме прегърна.
— Не се тревожи за баба си. Тя е като онзи буик от 1953 г. Опасно неунищожима. Може би дори безсмъртна.
Поклатих глава.
— Тя е само една старица.
— Бих се чувствал по-добре, ако можех да повярвам в това — отвърна Морели. — Но според мен сме изправени пред поколение жени и коли, които оборват логиката и науката.
— Мислиш за собствената си баба.
— Никога не съм го признавал, но понякога се тревожа, че баба наистина може да урочаса някого. И това страхотно ме плаши.
Избухнах в смях. Не можах да се въздържа. Морели винаги се отнасяше небрежно към заплахите и предсказанията на баба си.
Навлякох си анцуга с номер 35 над тениската и двамата с Морели изгледахме мача. После разходихме Боб и си легнахме.
Прас! Драс, драс. Прас.
Двамата с Джо се спогледахме. Боб тършуваше из кухнята, събаряше чинии от плота и търсеше остатъци от ядене.
— Гладен е — изпъшка Морели. — Май трябва да го заключим при нас в спалнята, за да не изяде някой стол.
Той стана от леглото и се върна с Боб. Заключи вратата и си легна. Боб скочи при нас на леглото. Завъртя се в кръг няколко пъти, подуши юргана, завъртя се отново и ни погледна объркано.
— Много е сладък — казах на Джо. — По някакъв странен праисторически начин.
Най-после Боб се напъха между мен и Морели. Положи огромната си кучешка глава на възглавницата на Джо, въздъхна доволно и мигновено заспа.
— Трябва да си купиш по-голямо легло — посъветва ме Морели.
Да, а освен това не трябваше да се тревожа и за противозачатъчни тази вечер.
Морели се надигна от леглото в ранна утрин. Отворих си едното око.
— Какво правиш? Едва започна да просветлява.
— Не мога да спя. Боб ми пречи. Освен това обещах на ветеринаря, че Боб ще започне да спортува, затова отиваме да тичаме.
— Чудесно.
— Ти също — дръпна се Джо.
— В никакъв случай.
— Ти ме насади с проклетото куче. Вдигай си задника и идвай с нас.
— В никакъв случай!
Морели ме хвана за глезена и ме извлече от леглото.
— Не ме карай да ставам груб — предупреди ме той. Застанахме до леглото и се вторачихме в Боб. Все още лежеше с глава на възглавницата, но изглеждаше разтревожен. Боб не беше ранобудна птица. Нито пък спортен тип.
— Ставай — нареди му Морели.
Боб затвори очи и се престори на заспал. Джо се опита да го дръпне от леглото, но Боб заръмжа гърлено.
— Мамка му! — изруга Морели. — Как успяваш да се справиш с него? Как го караш да се изака на моравата на Джойс в ранна утрин?
— Откъде знаеш за това?
— Гордън Скайър живее срещу Джойс. А аз играя тенис и скуош с него.
— Подкупвам го с храна.
Морели отиде в кухнята и се върна с плик с моркови.
— Виж какво намерих — каза той. — В хладилника ти имаше здравословна храна. Впечатлен съм.
Не исках да охлаждам ентусиазма му, но морковите всъщност бяха за Рекс. Аз самата мога да харесам морков само ако е в солена торта с огромно количество топено сирене.
Морели протегна морков към Боб, а кучето го изгледа презрително, сякаш искаше да му каже, че сигурно се шегува.
Започнах да изпитвам съжаление към Джо.
— Добре, хайде да се облечем и да отидем в кухнята — предложих. — Там ще затракаме с чиниите и Боб ще се предаде.
След пет минути бяхме напълно облечени, а каишката на Боб бе закопчана около врата му.
— Почакай — казах на Джо. — Не можем да излезем и да оставим сърцето само. Непрестанно разни хора влизат в апартамента ми.
— Какви хора?
— Например Бени и Зиги.
— Нямат право да влизат в къщата ти. Незаконно е. Това е влизане с взлом.
— Не е кой знае какво — отговорих. — Първите един-два пъти бях доста изненадана, но постепенно свикнах.
Взех сърцето от фризера и добавих:
— Ще го оставя при господин Моргенщерн. Той става рано.
— Фризерът ми е повреден — казах на господин Моргенщерн. — Не искам това да се размрази. Мога ли да го оставя при вас до вечерта?
— Разбира се — отговори той. — Прилича на сърце.
— Изпробвам нова диета. Веднъж седмично трябва да се ядат сърца.
— Гледай ти! Може би и аз трябва да опитам. Напоследък не съм в идеална форма.
Морели ме чакаше на паркинга. Тичаше на място, а Боб имаше доволен и весел вид.
— Празен ли е вече? — попитах.
— Да, погрижих се за всичко.
Морели и Боб се понесоха бързо напред, а аз се повлякох след тях. Мога да измина пет километра с десетсантиметрови токове и мога да скапя Морели от обиколки по магазините, но не тичам. Е, освен ако не търча за някоя разпродажба на чанти.
Малко по малко изоставах все повече. Когато Морели и Боб свиха зад ъгъла и ги изгубих от поглед, минах напряко през дворовете и излязох пред сладкарницата на Фераро. Купих си бадемов сладкиш и тръгнах лениво към къщи, като си хапвах доволно. Бях стигнала почти до паркинга, когато видях Морели и Боб. Веднага се затичах и задишах тежко.
— Къде бяхте, момчета? — попитах. — Изгубих ви.
Морели отвратено поклати глава.
— Не те е срам. Имаш пудра захар по фланелката.
— Сигурно е паднала от небето.
— Жалка история — промърмори Морели.
Минахме покрай Бени и Зиги във фоайето, когато се върнахме.
— Явно сте ходили да тичате — каза Зиги. — Много е полезно. Повече хора би трябвало да го правят.
Морели сложи ръка на гърдите на Зиги, за да го задържи.
— Какво правите тук?
— Дойдохме да се видим с госпожица Плъм, но нея я нямаше.
— Е, сега е пред вас. Не искате ли да си поговорите с нея?
— Разбира се — отговори Зиги, после се обърна към мен и попита: — Хареса ли ти конфитюрът?
— Да, чудесен е. Благодаря.
— Не сте влизали в апартамента й, нали? — попита Морели.
— Не бихме направили подобно нещо — отвърна Бени. — Прекалено много я уважаваме. Нали, Зиги?
— Да, точно така — потвърди Зиги. — Но бих могъл да го направя, ако исках. Още ме бива.
— Говори ли с жена си? — попитах Бени. — Още ли е в Ричмънд?
— Говорих с нея снощи. В Норфолк е. Каза, че нещата са такива, каквито може да се очаква. Сигурен съм, че разбираш защо всички замесени в тази история са притеснени.
— Истинска трагедия. Няма ли други новини от Ричмънд?
— За съжаление не.
Бени и Зиги се понесоха към асансьора, а ние с Морели последвахме Боб в кухнята.
— Влизали са тук, нали? — попита Джо.
— Да. Търсили са сърцето. Жената на Бени е превърнала живота му в ад и ще го тормози, докато сърцето бъде намерено.
Морели измери чаша храна за Боб. Псето я погълна на екс и затърси още.
— Съжалявам, приятел — каза Джо. — Така се получава, когато станеш дебел.
Глътнах си корема навътре и се почувствах виновна заради бадемовия сладкиш. В сравнение с Морели бях истинска крава. Джо имаше плосък и мускулест корем. Дори можеше да прави коремни преси. Много. И аз правех коремни преси… във въображението си. Но в истинския живот коремните преси не се различаваха силно от заниманията ми с тичане.