Джанет Еванович
Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот (6)

Глава 5

Седенето в лъскаво кафене и ленивото отпиване на кафе с мляко не влизаха в сутрешното ми разписание, затова се отправих към „Макдоналдс“, където менюто за закуска включваше френско капучино с ванилия и палачинки. Е, палачинките не бяха от калибъра на тези на баба, но не бяха лоши, а и човек можеше да се снабди с тях много по-лесно.

Небето беше надвиснало и предвещаваше дъжд. Не беше изненадващо. Дъждът е нещо задължително за Джърси през април. Непрестанно сиво и гадно ръмене, което е причина за лошите коси в щата и всеобщия мързел. В училище ни учеха, че априлските дъждове носят майските цветя. Априлските дъждове също така водят до гигантски задръствания из улиците и възпалени, пълни с гной синуси. Положителната страна е, че често си купуваме нови коли, а и ни разпознават из целия свят по характерната ни носова версия на английския език.

— Как ти е главата? — попитах Откаченяка на път за вкъщи.

— Пълна с кафе. Спокойна, маце.

— Не, имах предвид как са дванадесетте шева на главата ти?

Откаченяка опипа лепенката си.

— Чувствам се добре.

Той се облегна назад и се замисли задълбочено, като мърдаше леко с устни. Най-после някаква светлинка проблесна в ума му.

— О, да — каза той. — Бях прострелян от онази страшна стара дама.

Това е предимството да пушиш трева цял живот — нямаш спомени. Случва ти се нещо ужасно, а десет минути по-късно не помниш нищо.

Разбира се, това е и недостатъкът на пушенето на трева. Сполетява те бедствие, като например изчезването на приятеля ти, но всички важни събития или съобщения се губят някъде из мъглата в мозъка ти. Освен това съществува възможността да халюцинираш и да си представиш зловещо лице до прозореца, когато всъщност някой е стрелял от минаваща кола.

При Откаченяка всичко бе възможно.

Минах покрай къщата на Дуги, за да се уверя, че не е изгоряла, докато сме спали.

— Всичко изглежда наред — отбелязах.

— Изглежда самотно — поправи ме Откаченяка.

Когато се върнахме в апартамента ми, Зиги Гарви и Бени Колучи стояха в кухнята. Всеки от тях държеше чаша кафе и препечена филийка.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Зиги. — Бяхме любопитни как работи новият ти тостер.

Бени размаха филията си.

— Чудесен тостер. Виж колко равномерно е препечена филията. Никъде няма изгоряло. Хрупкава и вкусна.

— Трябва да си купиш конфитюр — посъветва ме Зиги. — Малко ягодов конфитюр е чудесна комбинация с препечените филийки.

— Пак сте влезли с взлом в апартамента ми! Това ми е адски неприятно.

— Нямаше те — обясни Зиги. — Не искахме хората да си помислят, че се мотаем из коридора ти.

— Да, не искахме да съсипем репутацията ти — добави Бени. — Не смятаме, че си такова момиче. Макар че в последните години се говори доста за теб и Джо Морели. Трябва да внимаваш с него. Той има лоша репутация.

— Ей, виж — подсвирна Зиги. — Малкият педал. Къде ти е униформата, хлапе?

— И каква е тая лепенка? — обади се Бени. — Да не си паднал от високите си токчета?

Зиги и Бени се смушкаха с лакти и се заляха в смях, сякаш това бе шега, която само те двамата разбираха. В главата ми се оформя идея.

— Момчета, случайно да знаете нещо за тази лепенка?

— Не и аз — отговори Бени. — Зиги, знаеш ли нещо по въпроса?

— Абсолютно нищо — отрече Зиги.

Облегнах се на плота и скръстих ръце.

— Какво правите тук? — попитах ги строго.

— Решихме да се видим с теб — подхвана Зиги. — Мина доста време откак говорихме за последен път и искахме да проверим дали не се е появило нещо ново.

— Минали са по-малко от двадесет и четири часа — отбелязах.

— Да де, и аз това казах. Мина доста време.

— Нищо ново не се е появило.

— Боже, това е лошо — упрекна ме Бени. — А чухме такива препоръки за теб. Силно се надявахме, че ще можеш да ни помогнеш.

Зиги допи кафето си, изми чашата и я сложи на сушилника.

— Е, ще си тръгваме — заяви той.

— Прасе — обади се Откаченяка.

Зиги и Бени спряха пред вратата.

— Това е обидно — каза Зиги. — Няма да обърнем внимание на грубостта ти, защото си приятел на госпожица Плъм.

— Точно така — добави Бени. — Няма да обърнем внимание, но би трябвало да поработиш върху маниерите си. Не е прилично да нагрубяваш така двама стари джентълмени.

— Нарекохте ме педал! — извика Откаченяка.

Зиги и Бени се спогледаха озадачено.

— Да — кимна Зиги. — И какво от това?

— Следващия път се мотайте в коридора и не влизайте тук — помолих ги кротко.

Затворих и заключих вратата след тях, после се обърнах към Откаченяка.

— Искам да помислиш — казах му. — Имаш ли представа защо някой е стрелял по теб? Сигурен ли си за лицето на старата жена до прозореца?

— Не знам, човече. Трудно ми е да мисля. Мозъкът ми дава заето.

— Имаше ли странни телефонни обаждания?

— Само едно, ама не беше чак толкова странно. Някаква жена се обади, докато бях у Дуги. Каза ми, че според нея у мен имало нещо, което не било мое. И аз отвърнах: „Да бе!“

— Тя каза ли нещо друго?

— Не. Попитах я дали иска тостер или костюм на супергерой, а тя ми затвори.

— Това ли е единствената стока, която ти остана? Какво стана с цигарите?

— Отървах се от тях. Познавам един страстен пушач, който…

Имах чувството, че за Откаченяка времето е спряло. Помнех го от гимназията, където изглеждаше по същия начин. Дълга кестенява коса, сресана на път и завързана на конска опашка. Бледа кожа, слаб, среден ръст. Беше облечен в хавайска риза и джинси, които вероятно са били донесени в дома на Дуги под прикритието на тъмнината. Откаченяка беше завършил гимназия, носейки се през предизвикана от тревата мъгла, кротък и спокоен. Говореше и се кикотеше в бюфета, където обядвахме, кимаше умно по време на часовете по английски. И сега все още се носеше в мъглата. Никаква работа. Никаква отговорност. Всъщност, като се замисли човек, не звучеше чак толкова лошо.

Кони обикновено работи в събота сутрин. Звъннах в офиса и зачаках да свърши другия си разговор.

— Говорех с леля Фло — съобщи ми тя. — Нали помниш, че ти казах за някакви неприятности в Ричмънд, когато Дечуч бил там? Според леля Фло били свързани с факта, че Луи Ди ритнал камбаната.

— Луи Ди. Бизнесмен, нали?

— Истински голям бизнесмен. Или поне беше. Умрял от инфаркт, когато Еди Дечуч прибирал товара.

— Може би куршум е причинил инфаркта.

— Не мисля така. Ако Луи Ди беше пречукан, досега щяхме да узнаем. Такива новини пътуват бързо. Особено след като сестра му живее тук.

— Коя е сестра му? Познавам ли я?

— Естел Колучи.

Съпругата на Бени Колучи. Мамка му!

— Малък свят — казах и затворих.

След секунда звънна майка ми.

— Трябва да отидем да изберем рокля за сватбата — заяви тя.

— Няма да нося рокля.

— Поне виж по магазините.

— Добре, ще погледна.

В никакъв случай.

— Кога?

— Не знам. В момента съм заета. Работя.

— Събота е — възрази майка ми. — Кой работи в събота? Трябва да си почиваш повече. Двете с баба ти ей сега ще дойдем.

— Не!

Прекалено късно. Вече беше затворила.

— Трябва да се махаме оттук — казах на Откаченяка. — И то спешно. Трябва веднага да тръгнем.

— Кое му е толкова спешното? Няма да ме застрелят отново, нали?

Взех мръсните чинии от плота и ги метнах в миялната. После грабнах одеялото и възглавницата на Откаченяка и се втурнах към спалнята с тях. Преди известно време баба ми живя за малко при мен и бях сигурна, че още има ключ от апартамента ми. Господ да ми е на помощ, ако майка ми влезеше тук и видеше в какъв хаос живея. Леглото не беше оправено, но нямах време да се занимавам с него. Събрах разпилените си дрехи и кърпи и ги хвърлих в панера за пране. Профучах през всекидневната към кухнята, грабнах си чантата и якето и изкрещях на Откаченяка да се раздвижи.

Срещнахме мама и баба във фоайето на блока.

Мамка му!

— Нямаше нужда да ни чакате във фоайето — трогна се мама. — Щяхме да се качим.

— Не ви чакаме — отвърнах. — Излизаме. Съжалявам, но трябва да поработя тази сутрин.

— С какво се занимаваш? — поиска да узнае баба. — Да не преследваш някой смахнат убиец?

— Търся Еди Дечуч.

— Почти уцелих — ухили се баба.

— Можеш да намериш Еди Дечуч друг път — каза мама. — Записала съм ти час в булчинския магазин на Тина.

— Да, и трябва да се явиш — добави баба. — Успяхме да те уредим само защото някой друг се отказал в последната минута. А и се нуждаехме от извинение да изчезнем от къщи. Всички ония крясъци, плачове и препускане и цвилене вече не се търпят.

— Не искам сватбена рокля — опитах да се измъкна. — Искам малка, скромна сватба.

Или въобще никаква.

— Да, но няма да ти навреди да погледнеш — настоя мама.

— Булчинският магазин на Тина е върхът — обади се Откаченяка.

Майка ми се завъртя към него.

— Това Уолтър Дънфи ли е? Господи, не съм те виждала от векове.

— Маце — ухили й се Откаченяка.

После двамата с баба изпълниха едно от онези сложни ръкувания, които никога не успявам да запомня.

— Е, да вървим — каза баба. — Не трябва да закъсняваме.

— Не искам рокля!

— Просто ще огледаме — успокои ме мама. — Ще прекараме половин час там, а после можеш да си вършиш работата.

— Добре. Половин час. Не повече. И само ще гледаме.

Булчинският магазин на Тина е в самото сърце на Бърг и заема половината от къща близнак от червени тухли. Тина живее в малкия апартамент горе и ръководи бизнеса си на долния етаж на къщата. Другата половина са апартаменти под наем, също собственост на Тина. Тя е прочута надлъж и нашир като най-проклетата кучка, която можеш да имаш за хазайка, и наемателите обикновено напускат веднага щом договорът им изтече. Но тъй като апартаментите под наем са като бели лястовици в Бърг, Тина винаги успява да си намери безпомощни жертви.

— Точно като за теб — каза Тина, като отстъпи назад и се вторачи в мен. — Идеална е. Зашеметяваща.

Бях издокарана в дълга до земята сатенена рокля. Корсажът беше набоден с карфици, за да ми прилегне, а кръглото деколте едва скриваше гърдите ми. Широката пола имаше еднометров шлейф.

— Чудесна е — примижа майка ми.

— Следващия път, когато се омъжа, ще си купя точно такава рокля — обади се баба. — Или пък ще отида във Вегас и ще се венчая в една от църквите на Елвис.

— Маце — намеси се и Откаченяка. — Взимай я.

Завъртях се леко, за да се видя по-добре в тройното огледало.

— Не мислите ли, че е прекалено… бяла? — попитах.

— Определено не — отговори Тина. — Това е кремаво. Кремавото е съвсем различно от бялото.

Наистина изглеждах добре в роклята. Приличах на Скарлет О’Хара, подготвяща се за величествена сватба в Тара. Раздвижих се с танцова стъпка.

— Подскочи няколко пъти, за да видим как ще изглеждаш, когато изпълняваш заешкия танц — посъветва ме баба.

— Красива е, но не искам рокля.

— Мога да поръчам нейния размер, без да плащате капаро — каза Тина.

— Без капаро — повтори баба. — Няма по-хубаво от това.

— Да, стига да няма капаро — съгласи се мама.

Изпитах силна нужда от шоколад. От много шоколад.

— О, Господи — простенах. — Вижте часа. Трябва да вървя.

— Жестоко — извика Откаченяка. — Започваме ли да се борим с престъпността? Знаеш ли, мислех си, че имам нужда от полицейски колан за моя суперкостюм. Мога да си сложа екипировката за борба с престъпността в него.

— За каква екипировка говориш?

— Не съм обмислил всичко внимателно, но мисля, че чифт антигравитационни чорапи ще ме улеснят да се катеря по калканите на сградите. Искам и спрей, който да ме прави невидим.

— Сигурен ли си, че главата ти е добре, след като те простреляха? Случайно да имаш главоболие или да се чувстваш замаян?

— Не. Чувствам се чудесно. Може би малко гладен.

Валеше лек дъжд, когато двамата с Откаченяка излязохме от магазина на Тина.

— Това беше страхотно преживяване — каза Откаченяка. — Почувствах се като шаферка.

Аз обаче не бях сигурна как точно се чувствам. Облякох булчинската роля и открих, че ми прилягаше особено добре. Не можех да повярвам, че бях позволила на майка ми да ме подлъже да пробвам сватбени рокли. Какво, по дяволите, мислех? Праснах се с ръка по челото и изсумтях.

— Маце — реагира Откаченяка.

Мамка му! Завъртях ключа в стартера и пъхнах диска на „Годсмак“ в уредбата. Не исках да говоря за сватбения провал, а хевиметълът е единственото, което може напълно да изпразни главата ти от мисли. Подкарах към къщата на Откаченяка и докато стигнем до улица „Роблинг“, двамата с него вече куфеехме и размятахме коси.

Заради това куфеене и размятане едва не пропуснах белия кадилак. Беше паркиран пред къщата на отец Кароли точно до църквата. Отец Кароли е стар като земята и живее в Бърг откак се помня. Логично бе двамата с Еди Дечуч да са приятели и Еди да ходи да се съветва с него.

Помолих набързо Господ, Дечуч да е в къщата. Там можех да го заловя по-лесно. В църквата беше различно. Имаше олтари и разни други свети неща, за които да се тревожа. А ако майка ми откриеше, че съм нарушила светостта на църквата, щеше да превърне живота ми в истински ад.

Отидох до вратата на Кароли и почуках. Никакъв отговор.

Откаченяка се мушна през храстите и надникна през прозореца.

— Не виждам никой тук, маце.

И двамата погледнахме църквата. Мамка му! Вероятно Дечуч се изповядваше. „Прости ми, отче, задето очистих Лорета Ричи.“

— Е, добре — казах накрая. — Да опитаме в църквата.

— Май няма да е лошо да изтичам до вкъщи и да си облека суперкостюма.

— Не съм сигурна, че е подходящ за църква.

— Искаш да кажеш, че не е достатъчно елегантен ли?

Отворих вратата на църквата и се вторачих в мрачната й вътрешност. В слънчеви дни мястото грее от светлината, която нахлува през рисуваните прозорци. В дъждовни дни обаче църквата изглежда мрачна и лишена от живот. Днес единствената топлинка идваше от няколкото обредни свещи, които пламтяха пред Света Богородица.

Църквата изглеждаше празна. Откъм изповедалните не се чуваше мърморене. Никой не се молеше. Просто горяха свещи и се носеше миризма на тамян.

Канех се да си тръгна, когато чух някой да се хили. Звукът идваше откъм олтара.

— Хей — извиках. — Има ли някой?

— Само ние, пиленцата.

Звучеше като гласа на Дечуч.

Двамата с Откаченяка тръгнахме предпазливо по пътеката и надникнахме зад олтара. Дечуч и Кароли седяха на пода, облегнали гърбове на олтара, и дружески споделяха бутилка червено вино. На половин метър от тях на пода лежеше празна бутилка.

Откаченяка ги поздрави със знака на мира.

— Пичове — каза той.

Отец Кароли му отвърна със същия знак и повтори мантрата.

— Пич.

— Какво искаш? — попита Дечуч. — Не виждаш ли, че съм на църква?

— Пиеш!

— С лечебна цел. Депресиран съм.

— Трябва да ме придружиш до съда, за да ти определят нова дата.

Дечуч отпи щедра глътка от виното и избърса уста с опакото на ръката си.

— В църква съм. Не можеш да ме арестуваш в църква. Господ ще побеснее. Ще гориш в ада.

— Това е Божа заповед — обади се Кароли.

Откаченяка се ухили.

— Тия пичове са вцепенени.

Зарових в чантата си и извадих белезници.

— Пфу, белезници — изфъфли Дечуч. — Ужасно ме уплаши.

Сложих белезниците на лявата му китка и се протегнах към другата му ръка. Дечуч извади деветмилиметров от джоба на сакото си, помоли Кароли да хване свободната гривна и простреля веригата. Двамата мъже изохкаха, когато куршумът преряза веригата и разтресе костеливите им ръце.

— Ей — извиках. — Тези белезници струват шейсет долара.

Дечуч присви очи и се вторачи в Откаченяка.

— Познавам ли те?

— Аз съм Откаченяка, пич. Виждал си ме в къщата на Дуги — отговори Откаченяка, като вдигна ръка и притисна показалеца и средния си пръст. — Ние с Дуги сме ей така. Екип сме.

— Знаех си, че те познавам! — извика Дечуч. — Мразя и теб, и гадния ти крадлив партньор. Трябваше да се сетя, че Крупър не действа сам.

— Пич — кротко го укори Откаченяка.

Дечуч насочи оръжието към него.

— Мислиш се за много умен, а? Мислиш си, че можеш да се възползваш от един старец? Да го изнудваш за повече пари… така ли смяташ?

Откаченяка почука главата си с пръст.

— Тук не расте трева.

— Искам го сега — каза Дечуч.

— Ще се радвам да правя бизнес с теб — отвърна Откаченяка. — За какво говорим? Тостери или суперкостюми?

— Задник — присви око Дечуч и натисна спусъка.

Куршумът бе предназначен за коляното на Откаченяка, но го подмина с около двайсет сантиметра и се заби в пода.

— Олеле — изстена Кароли и запуши ушите си с ръце. — Ще ме оглушиш. Прибери тоя пищов.

— Ще го прибера, след като накарам този кретен да говори — отвърна Дечуч. — У него има нещо, което ми принадлежи.

Дечуч насочи пистолета отново и Откаченяка побягна лудешки по пътеката.

Представих си как се проявявам геройски и избивам оръжието от ръката на Дечуч. В действителност обаче стоях като парализирана. Размахайте пистолет под носа ми и тялото ми се втечнява.

Дечуч изстреля още един куршум, който прелетя покрай Откаченяка и отрони голямо парче от кръщелния купел.

Кароли плесна Дечуч по тила.

— Престани!

Дечуч се олюля, пищовът изтрещя и проби дупка в разпятието, което висеше на далечната стена.

Ченетата ни увиснаха, после всички бързо се прекръстихме.

— Мили Боже! — изстена Кароли. — Простреля Исус. Ще трябва да кажеш безброй молитви, за да се покаеш.

— Стана случайно — оправда се Дечуч и се намръщи към разпятието. — Без да искам. Къде го уцелих?

— В коляното.

— Това е облекчение — успокои се Дечуч. — Поне не съм го уцелил на фатално място.

— Та за явяването ти в съда — казах. — Ще ми направиш лична услуга, ако дойдеш в участъка с мен, за да ти определят нова дата.

— Леле, ама ти си ужасна досадница — изхленчи Дечуч. — Колко пъти трябва да ти казвам? Забрави! Депресиран съм. Няма да седя в затвора, когато се чувствам депресиран. Била ли си някога в затвора?

— Не точно.

— Е, повярвай ми, мястото никак не е подходящо за депресирани. А и трябва да свърша една работа.

Отново зарових в чантата си. Там някъде се криеше спреят със сълзотворен газ. А вероятно и електрошоковата ми палка.

— Освен това ме търсят хора, които са много по-опасни от теб — продължи Дечуч. — А ако съм заключен в затвора, ще се доберат до мен без проблеми.

— И аз съм опасна!

— Госпожице, ти си смотана аматьорка — ухили се Дечуч.

Извадих лак за коса, но не можах да намеря спрея със сълзотворен газ. Имах нужда от по-добра организация. Вероятно бе добра идея да прибера спрея и електрошоковата палка в отделението с цип, но пък тогава трябваше да търся друго място за дъвките и ментовите бонбони.

— Сега си тръгвам — съобщи ми Дечуч. — Не започвай да ме следиш, защото ще се наложи да те застрелям.

— Само един въпрос. Какво искаш от Откаченяка?

— Това е нещо само между него и мен.

Дечуч излезе през страничната врата, а ние с Кароли се вторачихме в гърба му.

— Току-що пусна един убиец на свобода — упрекнах Кароли. — Седиш в църквата и пиянстваш с един убиец!

— Нееее. Чучи не е убиец. Познаваме се отдавна. Той има добро сърце.

— Опита се да застреля Откаченяка.

— Защото се развълнува. Откак получи удар се вълнува адски лесно.

— Получил е удар?

— Съвсем дребен. Направо не може да се брои. Аз съм имал много по-лоши болести.

О, Господи!

Настигнах Откаченяка на около половин пресечка от къщата му. Носеше се бързо напред, като ту тичаше, ту ходеше и гледаше през рамо. Това беше версията на Откаченяка за заек, подгонен от хрътки. Докато паркирам, той вече бе влязъл в къщата и палеше цигара с марихуана.

— Разни хора стрелят по теб — казах му. — Не би трябвало да пушиш трева. Дрогата те прави глупав, а ти имаш нужда от целия си ум.

— Маце — измърмори Откаченяка и издиша дима.

Пфу!

Извлякох го от къщата му и го поведох към дома на Дуги. Събитията се развиваха бързо. Дечуч се стремеше към нещо и мислеше, че то е у Дуги. А сега вече мислеше, че е у Откаченяка.

— За какво говореше Дечуч? — попитах Откаченяка. — Какво търси?

— Не знам, човече, но със сигурност не е тостер.

Застанахме насред всекидневната на Дуги. Той не е най-добрият домакин в света, но стаята изглеждаше необичайно разхвърляна. По канапето се въргаляха възглавници, а вратата на гардероба зееше отворена. Надникнах в кухнята и открих същия хаос. Вратите на шкафовете и чекмеджетата бяха отворени. Зееха и вратите към мазето и малкия килер. Доколкото си спомнях, снощи всичко изглеждаше по различен начин.

Метнах чантата си на малката кухненска маса и зарових из съдържанието й. Най-после намерих спрея със сълзотворен газ и електрошоковата палка.

— Някой е бил тук — казах на Откаченяка.

— Да, често се случва напоследък.

Завъртях се и се вторачих в него.

— Често ли?

— За трети път тази седмица. Реших, че някой търси скътаните ни парици. А и този дъртак… какво му има? Беше адски дружелюбен с Дуги, дойде в къщата за втори път и всичко друго… а сега ми крещи. Чувствам се объркан, маце.

Застинах на място с широко отворена уста и ококорени очи.

— Чакай малко! — извиках. — Да не искаш да кажеш, че Дечуч е идвал пак, след като е оставил цигарите?

— Да. Само дето тогава не знаех, че е Дечуч. Не му знаех името. Ние с Дуги го наричахме Стареца. Бях тук, когато остави цигарите. Дуги ме повика да му помогна да разтоварим камиона. А след няколко дни дъртакът се върна при Дуги. Но втория път не го видях. Знам, че е идвал, защото Дуги ми каза.

Откаченяка дръпна за последен път от марихуаната.

— Глей сега какво съвпадение, а? — замислено рече той. — Кой би си помислил, че ти издирваш дъртака?

Плеснах се безпомощно по главата.

— Ще отида да огледам останалата част от къщата. Остани тук. Ако ме чуеш да викам, обади се в полицията.

Е, смела ли съм или какво? Всъщност бях почти сигурна, че в къщата няма друг, освен нас. Валеше повече от час, а нямаше следи от мокри крака. Вероятно къщата бе претърсена снощи, след като ние си тръгнахме.

Запалих лампата в мазето и заслизах по стълбите. Също като къщата и мазето беше малко и не бе нужно да го обиколя цялото, за да видя, че е било претърсено щателно. Кашоните в мазето и третата спалня бяха отворени, а съдържанието им — изсипано на пода.

Очевидно Откаченяка нямаше представа какво търси Дечуч. Не бе достатъчно умен, за да лъже.

— Липсва ли нещо? — попитах го. — Дуги забелязвал ли е нещо да липсва след претърсванията?

— Един телешки бут.

— Какво?

— Кълна се в Бога. Във фризера имаше един телешки бут и някой го гепи. Беше мъничък. Кило и половина. Остана от една пратка телешко, която Дуги разпродаде. Нали знаеш… паднала от камиона стока. Това беше единственото останало от нея. Пазехме го за себе си, ако случайно някога решим да си сготвим нещо.

Върнах се в кухнята и огледах фризера и хладилника. Сладолед и замразена пица във фризера. Кола и остатъци от пица в хладилника.

— Гадна работа — оплака се Откаченяка. — Къщата изглежда отвратително, когато Дуги го няма.

Неприятно ми беше да си призная, но имах нужда от помощ с Дечуч. Подозирах, че той държи ключа към Дуги, а продължаваше да ме изпреварва с няколко хода.

Кони се приготвяше да затвори офиса, когато двамата с Откаченяка влязохме вътре.

— Радвам се, че си тук — каза тя. — Имам спешна работа за теб. Розан Крейнър. Делова дама от курвенския бизнес. Офисът й е на ъгъла на Дванадесета улица и „Старк“. Обвинена в побой над един от клиентите си. Вероятно не е искал да си плати за получените услуги. Сигурно ще я намериш лесно. Вероятно е предпочела да не губи от работното си време, за да се яви в съда.

Взех папката от Кони и я натъпках в чантата си.

— Наскоро да си чула нещо за Рейнджъра? — попитах я.

— Достави жертвата си тази сутрин.

Ура! Рейнджъра се бе върнал. Можех да го помоля за помощ.

Набрах телефона му, но нямаше отговор. Оставих съобщение и опитах на пейджъра му. След секунда мобифонът ми зазвъня и стомахът ми се сви. Рейнджъра.

— Привет — каза той.

— Имам нужда от помощта ти за залавянето на един обвиняем.

— Какъв е проблемът?

— Много е стар и ще изглеждам истинска загубенячка, ако го застрелям.

Чух смеха на Рейнджъра от другата страна.

— Какво е направил?

— Всичко. Става дума за Еди Дечуч.

— Искаш ли да поговоря с него?

— Не. Искам да ме посъветваш как да го пипна, без да го убивам. Страхувам се, че ако го прасна с електрошоковата палка, ще гушне босилека.

— Вземи Лула на помощ. Обградете го и му нахлузете белезниците.

— Вече опитах това.

— И той успя да се измъкне от теб и Лула? Маце, Дечуч трябва да е поне на осемдесет. Не вижда. Не чува. Нуждае се от час и половина, за да си изпразни мехура.

— Беше доста сложно.

— Опитай се да го простреляш в крака следващия път — посъветва ме Рейнджъра. — Това обикновено върши работа.

След този мъдър съвет ми затвори. Страхотно!

После звъннах на Морели.

— Имам новини за теб — каза той. — Сблъсках се с Констанца, когато отивах за вестници. Каза ми, че прочели доклада от аутопсията на Лорета Ричи. Починала е от инфаркт.

— И после е била застреляна?

— Точно така, сладурче. Странна работа.

— Знам, че днес е почивният ти ден, но се чудех дали ще ми направиш една услуга — промърках мило.

— О, Господи!

— Надявах се да станеш детегледачка на Откаченяка. Замесен е в бъркотията с Дечуч и не знам дали е безопасно да го оставям сам в апартамента ми.

— Ние с Боб се канехме да гледаме мача. Планираме го цяла седмица.

— Откаченяка може да гледа с вас. Ще го оставя при теб.

Затворих, преди Морели да успее да ми откаже.

Розан Крейнър стоеше на ъгъла си в дъжда. Изглеждаше прогизнала до кости и ядосана. Ако бях мъж, нямаше да я допусна и на двайсет метра от члена си. Беше издокарана с високи токове и черен чувал за боклук. Трудно бе да се каже какво имаше под чувала. Вероятно бе гола. Вървеше нервно и махаше на минаващите коли, а когато не спираха, размахваше среден пръст към тях. В протокола от ареста й пишеше, че е на петдесет и две години.

Спрях до бордюра и отворих прозореца.

— Оправяш ли и жени? — попитах.

— Скъпа, оправям прасета, крави, гъски и жени. Имаш ли мангизи, влагам усилия. Двайсетак за оправяне с ръка. Плащаш отгоре, ако ти трябва цял ден, за да свършиш.

Показах й двайсетак и тя се качи в колата. Натиснах копчето за автоматично заключване на вратите и потеглих към полицейския участък.

— Всяка странична улица ще свърши работа — каза тя.

— Трябва да ти призная нещо.

— Ох, мамка му! Ченге ли си? Кажи ми, че не си ченге.

— Не съм ченге. Агентка по залавяне на обвиняеми съм. Пропуснала си датата си в съда и трябва да ти определят нова.

— Мога ли да запазя двайсетака?

— Да, можеш.

— Искаш ли си масажа?

— Не!

— Господи! Няма нужда да крещиш. Просто не искам да се чувстваш измамена. Винаги предоставям на хората услугите, за които са ми платили.

— Ами онзи тип, когото си набила?

— Опита се да ме измами. Да не мислиш, че стоя на шибания ъгъл заради чистия въздух? Майка ми е в старчески дом. Ако не платя месечната вноска, ще трябва да живее при мен.

— Толкова лошо ли е това?

— По-скоро бих изчукала носорог.

Паркирах пред участъка и се протегнах, за да й сложа белезниците, но тя започна да размахва ръце.

— Няма да ми слагаш белезници — извика Розан. — В никакъв случай.

Внезапно, заради всичкото размахване на ръце и боричкане, автоматичната ключалка изщрака и Розан изскочи от колата и се понесе по улицата. Имаше преднина, но беше с високи токове, а аз с маратонки. Хванах я след около две пресечки. Никоя от нас не беше в добра форма. Тя пъхтеше тежко, а аз имах чувството, че дишам огън. Щракнах й белезниците и тя седна на земята.

— Никакво седене — казах строго.

— Майната ти! Няма да ходя никъде.

Бях оставила чантата си в колата, а тя бе прекалено далеч. Ако изтичах дотам, за да си взема телефона, Розан нямаше да е тук, когато се върна. Тя седеше и се цупеше, а аз стоях и беснеех.

В някои дни не си заслужава да ставаш от леглото.

Изпитвах огромно желание да сритам проститутката в бъбреците, но вероятно щяха да останат следи и тя можеше да реши да съди Вини за грубо отношение към обвиняемите. А Вини мразеше подобни неща.

Валеше доста силно и двете бяхме прогизнали. Косата ми бе залепнала за лицето, а джинсите — за краката ми. Двете с Розан решихме да изпробваме чий инат бе по-силен. Съревнованието ни приключи, когато Еди Газара мина покрай нас. Еди е ченге в Трентън и е женен за братовчедка ми Шърли Ревлата.

Той свали прозореца си, поклати глава и зацъка с език.

— Имам проблем със задържаната — споделих с Еди.

Той се ухили.

— Айде бе!

— Какво ще кажеш да ми помогнеш да я набутаме в колата ти?

— Вали. Ще подгизна.

Присвих очи мрачно.

— Ще си платиш за това — каза Еди.

— Няма да ви бъда детегледачка повече.

Хлапетата на Еди и Шърли са сладки, но последния път, когато се грижих за тях, заспах, а те ми скъсиха косата с пет сантиметра.

Еди отново зацъка.

— Здрасти, Розан — извика той. — Искаш ли да се повозиш?

Розан стана и се вторачи в него. Очевидно умуваше.

— Ако се качиш в колата, Стефани ще ти даде десет кинта — опита да я съблазни Газара.

— Не, няма да й дам — възразих. — Вече й дадох двайсетак.

— Получи ли си масажчето? — попита Еди.

— Не!

— Е — проточи Розан, — какво ще правим сега?

Отметнах косата от лицето си.

— Ще получиш ритник в бъбреците, ако не се качиш веднага в полицейската кола.

Много ме бива с празни заплахи.