Ерика Джонг
Страх от летене (7)

7.
НЕРВНА КАШЛИЦА

На това, което си спомняме, му липсват твърдите очертания на факта. Помагаме си, като създаваме малки фикции, много изкусни и индивидуални сценарии, които доизясняват и дооформят нашето изживяване. Припомняното събитие става фикция или структура, създадена да подслони известни чувства. Това ми се струва очевидно. Ако не бяха тези структури, изкуството щеше да е прекалено персонално за артистите, които го създават, и много по-малко за публиката, която го възприема. Даже киното, най-дословното от всички изкуства, е редактирано.

Йержи Козински

Бенет спи. Обърнал е лицето си нагоре. Ръцете — встрани. Мери Уинклеман не е с него. Промъквам се в леглото си. Синя светлина се процежда вече през прозореца. Прекалено щастлива съм, за да спя. Но какво ще кажа на Бенет сутринта? Лежа в леглото и мисля за Ейдриън (той току-що ме докара и вече трябва да се е загубил отново и безнадеждно). Обожавам го. Колкото повече се изгубва, толкова по-съвършен изглежда в моите очи.

Събуждам се в седем и лежа още два часа в очакване и Бенет да се събуди. Той изръмжава, пръдва и става. Облича се в пълно мълчание, потропвайки из стаята. Аз пея. И подскачам напред-назад до банята.

— Къде изчезна ти снощи? — питам закачливо. — Навсякъде те търсихме.

— Къде съм изчезнал аз!

— От дискотеката — изведнъж се изпари. Ейдриън Гудлъв и аз те търсихме навсякъде…

— Вие сте ме търсили навсякъде? — Гласът му звучеше много саркастично и горчиво. — Ти и твоите „Liaisons dangeureuses“ — допълни той. Произнасяше заглавието неправилно. Обхвана ме жалост към него. — Трябва да измислиш някаква по-добра история от тази! Най-добрата отбрана е нападението — мислех си. Батската невеста съветва развратните съпруги: винаги обвинявай мъжа си първа.

— Къде, по дяволите, изчезна ти с Мери Уинклеман? Бенет ме изгледа сърдито.

— Ние си седяхме точно там, в съседното сепаре, и ви гледахме как почти се наебахте на дансинга. След това си тръгнахте…

[# „Опасни връзки“ (фр.) — роман от П. А. Ш. дьо Лакло. — Б. пр.]

[## Образ от „Кентърбърийски разкази“ на Чосър. — Б. пр.]

— Вие сте били там!

— На масата, точно зад преградата.

— Даже не съм видяла, че има преграда.

— Ти нищо не виждаше.

— Помислих, че сте си тръгнали. Въртяхме с колата цели часове, за да ви търсим. След това се върнахме обратно. И все се загубвахме.

— Бас ловя, че е така!

Прочисти си гърлото по навик, както правеше, когато беше нервен. Издаваше някакъв нисък звук, като предсмъртно изхъркване, но приглушено, почти безмълвно. Мразех този звук повече от всичко друго в брака ни. Това беше винаги лайтмотивът на нашите най-лоши моменти.

Изядохме закуската, без да говорим. Чаках със свито сърце да завалят нападките, но Бенет не ме упрекна повече. Вареното му яйце почукваше о порцелана, лъжичката му прозвънваше в чашата с кафето. В мъртвешката тишина, настанала между нас, всеки звук и всяко движение изглеждаха преувеличени, като в кадър, заснет в едър план. Той режеше бавно върха на яйцето си — това наподобяваше епична творба на Анди Уорхол. — Можеше да бъде наречена „Яйцето“. Шест часът, една мъжка ръка ампутира горния край на върха на яйце. В бавен каданс.

Мълчанието му изглежда странно сега, мислех си, защото много пъти ме е ругал за дребни пропуски — ако не направя кафето навреме сутрин, ако не изпълня негова поръчка или не му покажа някой пътен знак, когато пътувахме и се загубвахме в чужбина. Но сега — нищо.

Само прочистваше нервно гърлото си и гледаше втренчено в изрязания отвор на яйцето си. Кашлицата беше единственият му протест.

Кашлицата ме връщаше към един от най-лошите моменти от най-лошите ни времена, преживени заедно. Първата Коледа след женитбата ни. Бяхме в Париж. Бенет беше страшно депресиран и почти не можеше да излезе от това състояние, откак се бяхме оженили. Той мразеше армията. Мразеше Германия. Мразеше Париж. Мразеше мен, изглежда, като че ли аз бях виновна за всичко, та дори и за кой знае колко още неща. Ледени планини от огорчение и яд се простираха далеч надолу и под морската повърхност.

Въпреки дългия път от Хайделберг до Париж Бенет караше, без да ми продума. Мълчанието е най-тъпото от всички тъпи средства. То те забива като с чук в земята. Все по-дълбоко и по-дълбоко в собствената ти вина. То кара вътрешния ти глас да отеква в теб и да те обвинява много по-коварно, отколкото всеки друг би могъл.

Виждам ясно в паметта си целия епизод, сякаш сбито сниман черно-бял филм. С режисьор Бергман може би. Ние играехме самите себе си в киноверсия. Ако можехме само да избягаме от това, от задължението да пресъздаваме винаги самите себе си!

Бъдни вечер в Париж. Денят — в бяло и сиво. Те са се разхождали във Версай цяла сутрин, съжалявайки голите статуи. Статуите били искрящо бели. Сенките им — тъмносиви. Подкастреният жив плет лежал полегнал като сенките им. Студеният вятър свирел остро. Краката им били вкочанени. Стъпките им отеквали глухо в общ ритъм със сърцата им. Те били женени, но не били приятели.

Сега е нощ. Близо до „Одеон“. Близо до „Сен Сюлпис“. Изкачват се по стълбите на метрото. Чува се ехото от замръзнали крачки.

И двамата са американци. Той е висок и слаб, с малка глава. Ориенталски тип, с рошава черна коса. Тя е руса и дребна, и нещастна. Препъва се често. Той — никога. Той я мрази за това, че се препъва. Сега вече сме ви разказали всичко. Освен историята.

В следващия момент гледаме надолу, от върха на спираловидно стълбище в някакъв хотел на Левия бряг, докато те се изкачват към петия етаж. Тя го следва по завоите нагоре, нагоре. Гледаме върховете на техните глави, които подскачат равномерно. След това виждаме лицата им. Нейното изражение е кисело и тъжно. Стиснатата му челюст излъчва инат и упорство. Той продължава да си прочиства гърлото.

Стигат на петия етаж и намират стаята. Той отваря вратата без никакво усилие. Стаята представлява обичайната гледка в западнал парижки хотел. Всичко е овехтяло. Избеляла басмена покривка на леглото. Изнищено по ъглите килимче. Зад паянтова картонена преграда има мивка и биде. Прозорците вероятно гледат към покривите, ала сега са с плътно спуснати завеси от кафяво кадифе. Започнало е да вали отново и дъждът се чува едва доловимо; чука морзовата си азбука отвън по терасата.

Тя отбелязва наум как всички парижки хотели от по двадесет франка на вечер имат един и същ въображаем декоратор. Не може да сподели прозрението си с него. Ще я вземе за развалена жена. Но го казва на себе си. Мрази тясното двойно легло, хлътнало в средата. Мрази дългата тясна възглавница. Мрази праха, който избухва в носа й, когато отмята покривката. Тя мрази Париж.

Той се съблича, треперейки. Ще забележите колко е хубаво тялото му, без нито едно косъмче по него, колко е изправен гърбът му, колко са стройни и загорели прасците на краката му, колко са издължени пръстите на ръцете му. Но това тяло не е предназначено за нея. Той си облича пижамата някак с укор. Тя стои по чорапи.

— Защо винаги трябва да правиш така? Караш ме да се чувствам толкова самотна.

— Ти си виновна.

— Какво искаш да кажеш? Тази нощ исках да бъда щастлива. Бъдни вечер е. Защо ми се сърдиш? Какво съм направила?

Мълчание.

— Какво съм направила?

Той я поглежда, сякаш нейното незнание е поредната обида за него.

— Виж, нека просто да си лягаме и да спим. Нека просто да забравим.

— Да забравим какво?

Той не отвръща нищо.

— Да забравим факта, че ми се сърдиш? Да забравим, че ме наказваш за нищо? Да забравим, че съм самотна и ми е студено, така ли? Че е празник и че ти пак го развали? Това ли искаш да забравя?

— Няма да го обсъждаме.

— Да обсъждаме какво? Кое не искаш да обсъждаш?

— Млъкни! Не желая да крещиш в хотела.

— Не ми пука какво не желаеш да правя. Аз пък искам да се отнасяш с мен цивилизовано. Искам да бъдеш поне любезен и да ми кажеш защо се държиш така! И не ме гледай по този начин…

— По кой начин?

— Сякаш това, че не мога да чета мислите ти, е най-големият ми грях. Не мога да ги чета! И не знам, защо си толкова бесен. Не мога да предугадя всяко твое желание. Ако искаш това от жена си, не очаквай да го намериш у мен.

— Разбира се, че не мога.

— Тогава за какво става дума? Моля те, кажи ми.

— Не би следвало.

— Боже мой! Да не искаш да кажеш, че наистина трябва да ти чета мислите? Да не искаш да се превърна в някаква твоя майчица? Това ли искаш?

— Само ако можеше да се поставиш на моето място…

— О, как го желая, Господи! Но ти не ми даваш, никакъв шанс.

— Нищо не разбираш. Въобще не си на тая вълна.

— Имаше нещо във филма, нали?

— Какво във филма?

— Отново разпит. Защо трябва да ме подлагаш на кръстосан разпит като някаква престъпница?… Беше погребалната сцена, нали?… Малкото момченце гледаше покойната си майка. Тогава ти стана нещо. Тогава се почувства потиснат.

Мълчание.

— Не съм ли права?

Мълчание.

— О, хайде, Бенет! Не ме вбесявай. Моля те, кажи ми. Моля те.

(Той процежда думите една по една като малки подаръци. Като твърди малки лайна.)

— Какво й беше на тази сцена? Какво ми е станало на мен?

— Не ме разпитвай! Отговори ми!

(Тя го обвива с ръце. Той се отдръпва. Тя пада на земята, улавя само крачола на пижамата му. Това не прилича на прегръдка, а по-скоро на спасителна сцена, в която тя потъва, а той с неохота допуска дланта й да се хване за крака му.)

— Стани! (Плаче.)

— Само ако ми кажеш! (Той издърпва крака си.)

— Аз си лягам.

(Тя полага лице на студения под.)

— Бенет, моля те, не прави така! Моля те, говори

— Вбесяваш ме!

— Моля те!

— Не мога.

— Моля те.

— Колкото повече се молиш, толкова повече охладнявам!

— Моля те.

Двамата лежат в леглото и мислят. Дългата възглавница откъм нейната страна е мокра. Тя трепери и хлипа. Той се прави, че не чува. Всеки път, когато се изтъркалят в провисналия център на леглото, той първи се отдръпва. Това се повтаря редовно. Леглото е хлътнало като кану, издълбано от дънер на дърво.

Тя обича топлината на коравия му гръб. Желае да го прегърне. Желае да забрави цялата сцена и да се преструва, че никога не се е случвала. Когато двамата се любят, те са заедно за малко. Ала той не иска. Маха ръката й от дюкяна на пижамата си. Отблъсва я настрани. Тя се изтъркулва обратно. Той се измества към външния край на леглото.

— Това не решава проблема — казва.

Чувате как дъждът вали. От време на време от улицата долитат крясъците на пияни студенти, които се прибират вкъщи. Мокри павета. Париж може да бъде толкова мокър. След филма нощес те бяха отишли в „Нотр Дам“. Оказаха се притиснати между мокри палта — вълнени и кожени. Среднощна меса. От върховете на чадърите се стичаше вода; стичаше се в обувките им. Не можеха да помръднат — нито назад, нито напред. Тълпата в катедралата се скупчваше, задръстваше пътеките между редовете. Paix dans le monde — изрече висок електронно усилен глас. Няма нищо по-лошо от миризмата на мокри кожени палта.

Беше се пренесъл в своята къща във Вашингтон Хайтс. Баща му бе починал. Той не чувствал нищо. Странно било, че не чувствал нищо. Когато някой умира, не може да не чувствате нищо.

Казах ти, че не усетих нищо, защо продължаваш да питаш? Защото трябва да те опозная. Досега никой не ти

[# Мир на света (фр.). — Б. пр.]

е умирал. За това ли ме мразиш? Ние получавахме помощи от държавата. Ти живееше на Сентръл парк уест, когато ние получавахме помощи от държавата. Аз ли съм виновна за това? Знаеш ли китайското погребално бюро на „Пел Стрийт“? Когато хората умрат, те се връщат към корена си. Расисти в смъртта. Той никога не е вярвал в Бога. Никога не е ходил на църква. Молитвите те изричаха на китайски. А аз си мислех: Боже Господи, не разбирам нито дума. Ковчегът беше отворен. Това е важно. Иначе няма да повярвате в смъртта. Психологически правилно. Макар да изглежда отвратително. После дойдоха роднините и изсмукаха последните ни пари. Щели сме да спечелим от бизнеса, казаха те, но бизнесът се провали. Бях ученик в началните класове на гимназията. Можех да започна работа след матурата, казваше госпожата от социалните грижи. Но аз си мислех: в крайна сметка тогава щях да стана келнер. Но не можех дори да стана келнер в китайски ресторант, защото не знаех китайски. Ще бъда маша, мислех си, жалък бачкьор. Значи, трябваше да продължа да уча. Междувременно ти си си живяла на Сентръл парк уест. И си прекарвала уикендите си в Кембридж. В Медицинския факултет аз хранех опитните животни. През коледните нощи. Всички излизаха да празнуват. Аз оставах в лабораторията и хранех проклетите плъхове…

Тя лежи до него съвсем неподвижно. Опипва се, за да си докаже, че не е мъртва. Спомня си за първите две седмици, когато си беше счупила крака. Тогава имаше навик непрекъснато да мастурбира, за да се убеди, че може да изпитва и друго освен болка. Тогава болката беше религия. Върховно задължение.

Тя прекарва ръцете си ниско долу по корема. С десния си показалец пипа клитора си, докато вкарва левия дълбоко в себе си, представяйки си, че това е пенис. Какво ли чувства един пенис, обграден от тази мека, тръпнеща пещера от плът? Пръстът й е много малък. Тя вкарва вътре двата и ги разтваря. Но ноктите им са много дълги и дерат.

Ами ако той се събуди?

Може би тя иска той да се събуди и да види колко самотна е.

Сама, сама, сама. Движи пръстите си в този ритъм и усеща как двата вътре стават все по-влажни и как клиторът става все по-корав и червен. Може ли да се усещат цветове с върховете на пръстите? Точно така се усеща червеното. Вътрешната пещера се усеща пурпурна. Кралски пурпур. Сякаш кръвта там долу бе синя.

— За кого си мислите, когато онанирате? — я беше попитал германският й психоаналитик. „За кого зи ислите?“ Аз мисля, зледователпо съм. Тя всъщност не мисли за никого, или й е все едно за кого. За психоаналитика си, за баща си. Не, не за баща си. не може да мисли за баща си. За мъжа във влака. За мъжа под леглото. За мъжа без лице. Лицето му е само едно празно пространство. Пенисът му има едно око. То плаче.

Усеща как гърчовете на оргазъма засмукват страстно пръстите й. Ръцете й падат встрани, а тя потъва в дълбок сън.

Сънува, че отново е в апартамента, в който е израснала, но този път той е проектиран от някакъв архитект на сънищата.

Коридорът, който води към тристенни спални, лъкатуши като пресъхнало речно корито, а кухненският килер е извит тунел със закачени по стените етажерки, прекалено високи, за да бъдат достигнати. Тръбите издават звук като старец, който си прави гаргара; дъските на пода дишат. В нейната спалня грапавото матово стъкло на вратата е изпълнено с изкривени от болка лица, взрени в луната, за да изплачат мъката си с широко зинали уста. Дълъг лунен лъч се плъзга надолу, посребрява пода и се разбива със звук на счупено стъкло. Лицата от вратата придобиват вълчи израз. Кръв засъхва по ъглите на устните им.

В банята за прислугата има вана с лъвски крака. Едно момиченце може да си представи как се дави в нея. Четири месингови фенера висят от тавана на гостната. Салонът е шеметно висок и покрит с потъмнял златен лист. Високо над помещението има балкон с парапет, чиито извити прегради са точно толкова раздалечени една от друга, та да може едно дете да мине между тях и да полети във въздуха към земята.

По стълбите тя стига до ателието, пропито с миризма на терпентин. Таванът се извисява нагоре и се

[# „Je pense, done je suis“ — на Дскарт; на бълг. „Мисля, значи съществувам.“ Тук, в текста — на англ. — Б. пр.]

@ва като шапката на вещица. Железен полилей, настръхнал от шипове, виси на черна верига точно в центъра. Той се поклаща леко от вятъра, който съска между трапецовидния северен прозорец и трапецовидния южен прозорец.

Гипсовата смъртна маска на Бетховен виси на стената. Куполовидните му клепачи са затворени. Тя се покатерва на един стол и ги погалва с пръсти. По гипса остават следи от черни сажди. Сега вече е оставила отпечатъците от пръстите си по очите на Бетховен. Със сигурност предстои да се случи нещо ужасно.

На масата лежи череп. До него има свещник. Това е натюрморт, подреден от дядо й. Съществуват ли наистина такива неща, като мъртвата природа?

На статива стои полузавършената картина с черепа и свещника. Кое е по-мъртво? Черепът? Или мъртвата природа на черепа? Чие мъртвило ще просъществува по-дълго?

В ъгъла на стаята е дрешникът. Там виси празна зелената военна куртка на мъжа й. Ръкавите се веят от вятъра. Мъртъв ли е той? Тя е страшно уплашена. Изтичва от ателието надолу по стълбите. И изведнъж пада, знаейки, че ще умре, когато стигне долу. Мъчи се да изкрещи и в усилието си се събужда. Учудена е, че се намира в Париж, а не в къщата на родителите си. Той все още лежи до нея, сякаш е мъртъв. Тя гледа заспалото му лице, дългата уста с извитите нагоре ъгли, веждите, изписани като китайска калиграфия, и си мисли, че по това време на следващата година те няма да бъдат заедно или пък ще имат бебе, което няма да прилича на нея.

— Честита Коледа — казва той, отваряйки очи. Те правят любов, изпълнени с надежда. Мразовито е и снощният дъжд е заледил улиците.

Двамата се обличат и излизат да се разходят. Той я държи здраво, но въпреки това тя продължава да се пързаля. Той я поучава как да „прави ситни стъпки“.

— Все едно че краката ми са вързани — отвръща тя. Той не се усмихва.

Разхождат се по остров Сен Луи и се възхищават на архитектурата. Сочат към чудати каменни резби по вторите етажи на къщите. Спират се да гледат как трима старци ловят малки, гърчещи се рибки в придошлата сива Сена. Изяждат две дузини стриди в някакъв Елзаски ресторант, след което вземат тартини с лук и се напиват с вино. Извървяват отново заледените улици, хванати един за друг като удавници за сламка. Тя се чуди къде ли би могла да се дене, ако го напусне. Къщата, която е сънувала миналата нощ, й се привижда пак откъслечно. Знае, че не може да отиде там. Просто няма къде. Никъде. Стисна го все по-здраво.

— Обичам те — казва тя.

Когато става още по-тъмно, двамата спират за кафе и buche de Noel в малък ресторант срещу „Нотр Дам“, на Левия бряг. Дали мисли той да я напусне? Тя никога не знае какво мисли той. Преструват се, че са прекарали един щастлив, безгрижен ден. Той не пропуска никога да я хване здраво през кръста, когато пресичат ледените улици.

— Прави ситни стъпки — продължава да й повтаря.

— Ще си счупиш врата и ще повлечеш и мен със себе си.

— Какво бих правила без теб? — пита тя…

Той нервно прочиства гърлото си, но не казва нищо.

Филмът би могъл да свърши тук, с неговата кашлица може би. Но аз си спомням събитията, които последваха: колата се развали и на връщане трябваше да вземем влака обратно до Хайделберг; четиримата френски войници, с които деляхме кушет-вагона втора класа и които се оригваха и пърдяха през целия път до Германия така, сякаш подсилваха тягата на локомотива; шеметното ми падане от най-горното легло на пода. Внезапни диарични пристъпи — поне шест пъти през нощта — ме накараха да превъзмогна това падане (като веднъж стъпих точно в слабините на французина от долната кушетка, който, обективно погледнато, се показа много мил.).

И после — завръщането в Хайделберг с останалата зад гърба ни Коледа и с лице към перспективата да бъдем пак в армията. (През отпуските се опитвахме да се преструваме, че сме просто една американска двойка, която живее в Европа единствено от любов към нея.)

И тогава, на самата Нова година, пристигна телеграмата — неясна, както често се случва с подобни известия, тя дойде през онзи мрачен, сив съботен следобед, когато цялата мъжка част от населението на Klein

[# buche de Noel (фр.) — коледно пънче (сладкиш). — Б. пр.]

Amerika беше се захванала да лъска семейния автомобил, а женската се разхождаше наоколо с ролки на главата, докато германците отсреща, на Гьотещрасе, отваряха вече първата бутилка Schnaps, за да се подготвят за Новата година…

ДЯДО ПОЧИНА ШЕСТ И ПЕТНАДЕСЕТ ВТОРНИК СТОП РЕАНИМИРАН С МАСАЖ СТОП СЪРДЕЧЕН УДАР СТОП РЕКТАЛЕН КРЪВОИЗЛИВ СТОП НИЩО НЕ МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ НАПРАВЕНО СТОП ПОГРЕБЕНИЕТО ЯНУАРИ 4 СТОП ОБИЧ МАМА

Прочетох първа телеграмата, после я дадох на Бенет. Бе ме обзело същото онова болезнено чувство, което изпитвах всеки път, когато усещах, че нещо ужасно ще се стовари върху ми. Знаех, че Бенет щеше да намери някакъв начин да стовари върху мен вината за смъртта на дядо си. Родителите на майка ми бяха все още живи. Прегърнах Бенет, но той се отдръпна. Помня, упреквах се, че не съм кой знае колко опечалена от смъртта на дядо му; трябваше, изглежда, аз да умра малко за изкупление. Бенет седна на дивана в гостната с телеграмата в ръце. Седнах до него и я препрочетох през рамото му. „Показалецът се движи, изписва и срича думите“ — мислех си. Бегло познавах дядото на Бенет (един стар китаец на 99 или на 100 години, който изглеждаше като пожълтяла статуйка от слонова кост и едвам говореше английски). Представих си, че беше умрял собственият ми дядо, и тогава започнах да плача. Всъщност плачех за себе си, за това, че умирах бавно на двадесет и пет годишна възраст.

Бенет беше белязан от смъртта; затънал до шия в нея. Влачеше тъгата на раменете си като невидима раница. Ако се беше обърнал към мен, ако ме беше оставил да го утеша, сигурно щях да споделя товара му. Но той като че ли ме обвиняваше. И с това обвинение ме отдалечаваше от себе си. Но аз се страхувах да си отида, да се отдалеча. Стоях и ставах все по-потайна. Отдавах се все повече и повече на своите фантазии и на писането. И ето така започнах да откривам себе си. Бенет се оттегли в тъгата си, барикадира се в нея, а аз се оттеглих в стаята си да пиша. През цялата тази дълга зима той жалееше за дядо си, за баща си, за сестра си, която бе починала на шестнадесет години, за брат си — роден недоразвит и умрял на осемнадесет — за приятеля си, починал от полиомиелит на четиринадесет; оплакваше още бедността си, безмълвието си. Оплакваше и армията, и предишния си живот в Ню Йорк. Оплакваше смъртта и собственото си затормозване от нея. Оплакваше своя траур. Замръзналото изражение, което беше надянал на лицето си, се превръщаше в известен смисъл в маска на смъртта. Толкова много хора беше обичал (а също и мразил), те бяха умрели и той носеше тази маска от покаяние. Защо трябваше да живее, щом те бяха мъртви? Така че направи живота си да изглежда като смъртта. А неговата смърт беше и моята смърт. Съумях да се съхраня жива благодарение на писането.

Това беше зимата, през която започнах да пиша не на шега. Пишех, сякаш това беше единствената ми надежда за оцеляване, за спасение. Винаги го бях правила, подражавайки на някого. Винаги съм боготворяла някои автори. Имах навика да целувам снимките им от гърбовете на книгите, след като свършех да ги чета. Гледах на всичко напечатано като на света реликва, а на авторите — като на създания със свръхестествени познания и умове. Пърл Бък, Толстой или Каролайн Кийн, авторът на „Ненси Дрю“. Не правех снобските разлики, които човек се научава да прави по-късно. Безпрепятствено преминавах от „Зад огледалото“ към някой комикс на ужасите, от „Големите надежди“ или от „Тайната градина“ към списание „Mad“.

Сред хаоса на семейството, в което израснах, бързо бях научила, че една внимателно нагласена пред лицето ви книга може да бъде непроницаем за куршумите щит, огнеупорна стена, шапка-невидимка. Научила се бях да намирам убежище зад книгите, да се правя, както казваха майка ми и баща ми, на „отнесен професор“. Те ми крещяха, но аз не ги чувах. Четях. Пишех. Бях се спасила.

Дядото на Бенет — този смел старец, който дошъл от Китай на двадесет години, който бил покръстен в Христовата вяра от някакъв мисионер с обещанието да го научи на английски (но така и не го сторил), който проповядвал Евангелието на китайските копачи от мините на Северозапад, който в крайна сметка завърши дните си като собственик на магазин за сувенири на Пел Стрийт и който никога през своите 99 или 100 години не се научи да изговаря правилно, още по-малко пък да пише, няколкото научени думи на разбираем английски, та ето той ме лансира, умирайки, в моята кариера на писател. Понякога смъртта е началото на нещата.

Докато Бенет страдаше мълчаливо през тази дълга зима, аз пишех. Изхвърлих всички свои поеми от колежа, дори публикуваните. Изхвърлих всички започнати фалшиви разкази и романи. Исках се обновена; исках, пишейки, да създам за себе си нов живот.

Потопих се в творчеството на други писатели. Поръчвах книги от Foyle’s в Лондон или карах приятелите и родителите си да ми ги пращат от Ню Йорк. Изучавах един по един съвременните поети или белетристи, четях и препрочитах творбите им, проследявах как те се променяха от произведение на произведение, подражавах на различен авторски стил всеки няколко месеца. През цялото време изпитвах ужас и гледах на себе си като на пълен „провал“. Някога, когато бях на около осемнадесет години (или нещо подобно) и мислех за тридесетте като за старческа възраст, аз си бях обещала да се самоубия, ако не публикувам първата си книга до навършването на моите двадесет и пет. И ето ме — вече на двадесет и пет! А току-що съм започнала!

Да изпращам работите си на списания беше абсолютно изключено. Макар да бях някогашната поетеса на класа в колежа и да притежавах всичките обичайни колежански отличия, сега се убедих, че нищо от това, което пишех, не ставаше за публикуване където и да било. Издателите на тримесечни списания ми се привиждаха като богоподобни същества; те не биха благоволили да прочетат нищо по-малко от шедьовър. И аз вярвах в това независимо от факта, че се бях абонирала за тези списания и четях почти в религиозен екстаз написаното в тях. Често пъти, трябва да призная, не струваше, но все пак убедена бях, че моята собствена работа сигурно е много, много по-лоша.

Живеех в свят, населен с призраци. Имах въображаеми любовни връзки с поети, чиито произведения следях редовно в списанията. Някои имена започваха да ми изглеждат почти въплътени. Четях биографични бележки за писатели и чувствах, че ги познавам. Странно е какво интимно приятелство може да имате с човек, когото никога не сте срещали, и колко погрешни могат да бъдат представите ви. По-късно, щом се завърнах в Ню Йорк и започнах да издавам стихосбирки, се запознах с някои от тези магически имена. Най-често се оказваха абсолютно различни от това, което си бях представяла. Умните в печатаното слово изглеждаха малоумни в действителността. Авторите на потискащи заупокойни поеми бяха понякога сърдечни и забавни хора. Очарователни писатели могат да се окажат най-лишените от чар хора. Щедри, с широко сърце писатели алтруисти биха могли да се проявят като стиснати, коравосърдечни и завистливи… Не че имаше някакво абсолютно правило, но обикновено ви очакваха изненади. Най-опасното нещо беше да се съди за характера на един писател по това, което е написал. Но с цялата тази действителност аз се сблъсках едва по-късно. В моя хайделбергски период се бях потопила в някакъв въображаем литературен свят, който, слава Богу, беше извън обсега на мръсната действителност. Любопитните ми отношения със списание „The New Yorker“ бяха един от аспектите на този свят.

По времето, което описвам, „The New Yorker“ (и всички други треторазредни издания) обикновено се изпращаше с кораб през Атлантическия океан. Може би поради тази причина три или четири броя (всеки един от тях най-малко отпреди три седмици) винаги пристигаха заедно, на тежък куп. Разкъсвах опаковките им, изпаднала сякаш в транс. Имах си ритуал, по който атакувах свещените пратки. Списанието нямаше даже съдържание — напълно обратната проява на снобизъм спрямо другите, в които всяко заглавие се предшества от срамежливи указателни чертички — аз започвах четенето отзад напред, преглеждах първо внимателно имената под дългите статии, проверявах щателно белетристите, проучвах, останала без дъх, поетите.

Вършех цялата тази работа обляна в студена пот, под думкащия акомпанимент на сърцето си. Онова, което ме ужасяваше, беше възможността да намеря стихотворение или разказ, или статия от някого, когото познавах. Някой, който се е проявявал като идиот в колежа или пък е бил известен с обстоятелството, че си бърка в носа, или който (в комбинация с първото или с двете неща) беше по-млад от мен даже само с един или с два месеца. Аз не просто само четях „Нюйоркър“, аз го изживявах по някакъв свой начин. Бях създала за себе си един особен „нюйоркърски“ свят (той се простираше някъде на изток от Уестпорт и на запад от Котсуолдс), в който Питър дьо Ври (с нежни игрословици на уста) държеше неизменната си чаша, пълна с „Писпортър“, в който Николо Тучи (облечен в лилав кадифен смокинг) флиртуваше на италиански с Мюриел Спарк, в който Набоков отпиваше на ситни глътки светлокафяво порто от коничен бокал (докато на малкия му пръст светеше рубин), в който Джон Ъпдайк се препъваше в швейцарските обувки на Маестрото, извинявайки се любезно (повтаряйки през цялото време, че Набоков е най-добрият английски писател, понастоящем с американско гражданство). Междувременно индийските писатели, заврени в един ъгъл, бръщолевеха с акцент (и излъчваха всепроникваща миризма на къри), а ирландските мемоаристи (в пуловери на рибари и с дъх на уиски) бяха заети главно да демонстрират презрение към превзетите, облечени в туид английски мемоаристи.

О, митологизирала съм и други списания и литературни издания, но „The New Yorker“ беше моят параклис още от детството. („Commentary“ например организираха гнили сбирки, където семити — с вид на болни от жлъчка и всеки от които се казваше Ървин — се притесняваха до смърт един другиго с проблемите на еврейството, на черните, на осъзнаването, докато си похапвах кълцан черен дроб и блюда от Нова Скотия.) Тези соарета ме забавляваха, но благоговение изпитвах само към „The New Yorker“. Никога не бих се осмелила да изпратя там собствените си жалки напъни, тъй че се чувствах оскърбена и изумена, ако срещнех някого, когото наистина познавах, на неговите страници.

Аз имах съвършено възвишена представа за това, какво означава да бъдеш автор. Представях си ги като тайнствено братство от смъртни, които стъпваха по-леко и по-чевръсто от другите хора, сякаш притежаваха невидими криле на раменете си. Те се усмихваха многозначително, разпознавайки се един другиго по някакъв таен знак — може би по нещо като пословичните радари на прилепите. Но в никакъв случай с нещо толкова елементарно като тайно ръкостискане.

Бенет беше индиректно въвлечен в моето писане, макар рядко да прочиташе и дума от него. Всъщност не изпитвах нужда чак толкова някой да чете творбата ми (защото тя беше по-скоро подготовка за моята бъдеща работа), а най-вече ми бе необходим някой, който да одобрява заниманията ми. Той правеше това. Понякога не беше много ясно дали Бенет е доволен от обстоятелството, че пиша, просто за да не го закачам в депресията му, или наистина се радва да играе ролята на Хенри Хигинс до своята Елиза Дулитъл. Така или иначе, факт беше, че той вярваше в мен дълго преди аз да си повярвам. Като че ли през този лош период от нашия брак ние се домогвахме един до друг индиректно, посредством моето писане. Макар че не четяхме страниците заедно, ние бяхме свързани от тях в уединението си.

И двамата се учехме как да изкараме наяве подсъзнанието си. Бенет седеше почти неподвижен в гостната, потънал в дълбок размисъл за смъртта на баща си, за смъртта на дядо си, за всичките тези кончини, които се бяха струпали на раменете му още когато едва ли беше достатъчно възрастен, за да се справи със собствения си живот. Аз седях в кабинета си и пишех. Учех се да се потапям дълбоко в себе си, за да спася остатъците от миналото. Учех се как да се промъкна в подсъзнанието си и как да уловя онези мои привидно случайни мисли и фантазии. Като ме изключи от своето мироздание, Бенет отвори вратите на световете, простиращи се вътре в собствената ми глава. Постепенно започнах да осъзнавам, че нищо от това, за което пишех в поезията си, не отговаряше на моите най-дълбоки чувства, че имаше едно голямо разминаване между вълненията ми и напечатаното върху листа. Защо? От какво ме беше страх? Изглежда, най-вече от самата мен.

Започнах два романа в Хайделберг. И в двата повествованието се водеше от мъж. Предполагах просто, че никой не би се заинтересувал от женската гледна точка. Не исках да рискувам да бъда наричана и с всички онези епитети, с които окачествяваха жените писателки (дори добрите), като: „умница, остроумна, блестяща, вълнуваща, но с липса на мащабност“. Желаех да пиша за целия свят. Трябваше да напиша „Война и мир“ — или нищо! Не понасях сюжети за „лейди-писател“. Нравеха ми се битки, кориди и сафарита в джунглата. Само че не знаех ни най-малка подробност за битки, кориди и сафари (както и повечето мъже). Линеех от чувство на абсолютно безсилие и мислех, че темите, по които бях компетентна, звучаха „тривиално“ и „женски“ — докато темите-тайни бяха „дълбоки“ и „мъжки“. Независимо какво предприемах, чувствах се обречена на провал. Без разлика дали щях да пиша, или нямаше да пиша. Бях парализирана.

Благодарение на късмета си, на тъгата, на странната си връзка с мъжа ми, на упоритата си решителност (в която тогава въобще не вярвах) успях все пак да натворя три стихосбирки през следващите три години. Изхвърлих двете; третата беше публикувана. Тогава започнаха серия нови проблеми. Трябваше да се справям със собствения си страх от успеха, което се оказа дори по-трудно, отколкото да надживея страха си от провала.

Ако се бях научила как да пиша, не трябваше ли също така да се науча и как да живея? Ейдриън, изглежда, искаше да ме научи как да живея. Бенет, изглежда, искаше да ме научи как да умра. А аз дори не знаех какво искам. Или ги схващах неправилно. Може би Бенет беше животът, а Ейдриън — смъртта. Може би животът беше низ от компромиси и тъга, докато екстазът завършваше неминуемо със смърт. Колкото и да бях встрастена почитателка на играта, не можех да различа сама играчите. Ако можех поне да разгранича доброто от злото, сигурно щях да направя своя избор, но в този момент бях по-объркана от когато и да било.