Ерика Джонг
Страх от летене (15)

15.
ПЪТЕШЕСТВИЯ С МОЯ АНТИГЕРОЙ

Искам! Искам!

Уилям Блейк

Разказах на Ейдриън всичко. Цялата си истерична история за търсенето на невъзможния мъж и за това как винаги се озовавах точно там, откъдето бях започнала: началото беше вътре в самата мен. Заради него се превъплъщавах в сестрите си, в майка си, в баща си, в баба си и дядо си, в съпруга си, в приятелите си… Шофирахме и говорехме, шофирахме и говорехме.

— Каква е прогнозата ти? — питах аз като всеки пациент, който търси идеалния доктор.

— Трябва да преподредиш всичко, патенце — повтаряше неизменно Ейдриън, — трябва да слезеш до дъното на самата себе си и да спасиш собствения си живот.

Не бях ли направила вече това? Какво друго означаваше този побъркан маршрут, ако не връщане към миналото ми?

— Още не си стигнала достатъчно дълбоко — настояваше Ейдриън. — Трябва да досегнеш дъното и след това да се изкачиш обратно.

— Господи! Чувствам се така, сякаш вече съм го извършила.

Ейдриън се ухили с хубавата си усмивка, с лула, затъкната между розовите му извити устни.

— Още не си достигнала дъното — рече той, сякаш знаеше някои от резервните изненади.

— Ще ме заведеш ли там? — попитах.

— Ако настояваш, любов моя.

Неговото великолепно безразличие ме вбесяваше, изваждаше ме от релси и ме караше да подлудявам от чувство на безсилие. Въпреки гушкането и сграбчването за гъза. Ейдриън беше толкова студен. Продължавах да се взирам и да се взирам в този красив профил, питайки се какво, за Бога, ставаше в съзнанието му и защо все не можех да схвана дълбокия смисъл на съжденията му.

— Искам да съм вътре в главата ти — рекох му, — а все не успявам да проникна. Побърквам се от безпомощност.

— И защо искаш да си вътре в главата ми? Какво ще реши това?

— Просто желая наистина да се чувствам близо до някого, съединена с него, едно цяло поне веднъж. Желая, ей така, да обичам някого.

— Какво те кара да мислиш, че любовта решава всичко?

— Може би не решава всичко — отвърнах, — но го искам. Ще ми се да се чувствам едно цяло.

— Но ти си се чувствала част от Брайън и пак не се е получило.

— Брайън беше луд.

— Всеки е по малко луд, като надникнеш в главата му — констатира Ейдриън. — Въпрос на степен.

— Предполагам…

— Виж, а не е ли по-добре просто да престанеш да търсиш любовта и да се опиташ да живееш собствения си живот?

— Какъв живот ще бъде това, ако нямам любов?

— Имаш работата си, писането, преподаването си, приятелите…

„Тъпо, тъпо, тъпо“ — мислех си аз.

— Цялото ми писане преди всичко е опит да получа любов. Знам, че звучи побъркано. Знам, че е обречено на разочарование. И все пак: искам да ме обичат.

— Губиш! — отбеляза Ейдриън.

— Така е, ала това, че го знам, не променя нищо. Защо фактът, че знам, не променя никога нищо?

Ейдриън не отговори. А може би не го и питах, а само подхвърлях въпроси в синия планински здрач (карахме през прохода Годар със свален гюрук на триумфа).

— Знаеш ли — рече най-накрая Ейдриън, — сутрин никога не мога да си спомня името ти.

Каквото си търсех — получих си го. Отговорът му ме прониза като нож. Оттогава лежах будна до него всяка нощ, треперех и повтарях собственото си име — отново и отново сама на себе си, — за да се опитам да си спомня коя съм аз всъщност.

— Проблемът при екзистенциализма е (изрекох съждението си, докато се спускахме по autostrada-та), че човек не може да спре да мисли за бъдещето. Действията наистина имат последствия.

— Аз мога да спра да мисля за бъдещето — отвърна Ейдриън.

— Как?

Той вдигна рамене:

— Не знам. Просто мога. Днес се чувствам блестящо например.

— А защо аз се чувствам толкова затрита, когато ти се чувстваш блестящо?

— Защото си загубена еврейка — изсмя се Ейдриън. — Избраният народ. Може да сте посредствени в друго отношение, но за страдането сте винаги страхотни.

— Копеле!

— Браво! Понеже ти казвам истината, нали? Виж — искаш любов, искаш силни изживявания, искаш чувства, искаш близост и с какво се уреждаш? Със страдание. Но поне страданието ти е интензивно… Пациентът обича болестта си. Той не иска да бъде излекуван.

А моят проблем всъщност беше, че исках да бъда най-великата във всичко. Най-великата любовница. Най-ненаситната гладница. Най-великата страдалка. Най-великата жертва, най-великата глупачка… И ако се забърквах винаги в разни неприятни каши, то беше само по моя собствена вина, поради това, че винаги исках да бъда най-великата. Трябваше да се уредя с най-лудия първи съпруг, с най-непроницаемия втори съпруг, с най-смелата първа книга, с най-безразсъдната паника след публикуването й… Нищо не можех да правя наполовина. И ако се наложеше да стана за смях с любовната си афера с едно безчувствено копеле — то щях да го направя пред очите на цялата световна психоаналитична общност. И щях да го доусложня, като замина с него на това пиянско пътешествие, което можеше да ни убие и двамата. Прегрешение и наказание — увити в малко, спретнато пакетче. Щом не може да бъде доставено — върни го на подателя. Но кой беше подателят? Аз. Аз. Аз.

И тогава — като капак на всичко останало — започнах да се навивам, че съм бременна. Само това ми липсваше. Животът ми беше с главата наопаки. Един Господ знаеше къде е в момента съпругът ми. Аз пътувах с непознат мъж, който не даваше за мен и пукната пара. И бременна! Или си внушавах. Какво се опитвах да докажа? Че мога да понеса всичко? Защо превръщах живота си в тест по издръжливост?

Нямах сериозна причина да мисля, че съм заченала. Мензисът не ми беше закъснял. Не бях прескочила нито един цикъл. Но на мен никога не ми е била нужна истинска причина, за да подхранвам фобиите си. И никога не съм имала нужда от сериозен мотив, за да се паникьосвам. Всеки път, когато махах диафрагмата си, опипвах цервикалния си канал и търсех някаква следа. Беше идиотско, че не знаех какво ставаше вътре в мен. Защо тялото ми бе такава мистерия? В Австрия, в Италия, във Франция, в Германия — опипвах канала си и обмислях всички възможности. Е, добре — щях да открия, че съм бременна. Щях да прекарам цялата си бременност, без да знам дали бебето ще бъде русо и синеоко като Ейдриън или китайче като Бенет. Какво щях да правя? Кой щеше да ме прибере? Бях изоставила съпруга си и той нямаше да ми прости и да си ме вземе обратно. А родителите ми никога нямаше да ми помогнат, без да изкопчат от мен онази висока емоционална цена, която трябваше отново да ме превърне в дете, та да разчитам на тях. А сестрите ми щяха да мислят, че случилото се е отплата за разгулния ми живот. А приятелите ми щяха да се смеят зад фалшивото си състрадание: Айсидора най-накрая си го получи!

Или пък щях да абортирам. Един нескопосан аборт, дето щеше да ме убие. Отравяне на кръвта. А може би стерилитет завинаги. Изведнъж цялото ми същество прииска дете. Детето на Ейдриън. Детето на Бенет. Моето дете. Чие да е дете. Исках да съм бременна. Исках да съм трудна с дете. Лежах будна в кукленската палатка на Ейдриън и плачех. А той хъркаше. Спяхме край пътя, някъде из Франция, а със същия успех можехме да бъдем и на Луната. Толкова самотна се чувствах. Напълно съкрушена!

„Няма нищо, няма нищо, няма нищо, няма нищо…“ — мрънках аз, прегръщайки се като бебе (голямо, каквото бях). Опитвах се да се люлея, за да заспя. Отсега нататък трябваше да бъда собствената си майка, собствената си утешителка, собствената си бавачка. Вероятно това имаше предвид Ейдриън, когато говореше за достигане на дъното и за измъкване нагоре. Да се научиш как да надживееш собствения си живот. Да се научиш как да изтърпиш собственото си съществувание. Да се научиш как сам да се дундуркаш, да си бъдеш майка. А не винаги да се обръщаш към някакъв психоаналитик, любовник, съпруг или роднина.

Люлеех се. И повтарях собственото си име, за да си спомня коя бях: „Айсидора, Айсидора, Айсидора, Айсидора… Айсидора Уайт Столерман Уинг… Айсидора Зелда Уайт Столерман Уинг… В. А, М. А; Фи Бета Каппа. Айсидора Уинг, обещаващ млад поет. Айсидора Уинг, още по-обещаващ млад страдалец. Айсидора Уинг, феминистка, почти освободена жена. Айсидора Уинг, клоун, ревла, глупачка. Айсидора Уинг, остроумна, начетена, бивша съпруга на Исус Христос. Айсидора Уинг с нейния страх от летене. Айсидора Уинг, сексбомба с малко наднормено тегло, с напреднал астигматизъм на окото на съзнанието. Айсидора Уинг с нейната бездънна путка и с дупките в главата и в сърцето й. Айсидора Уинг с барабанния глад. Айсидора Уинг, чиято майка искаше тя да лети. Айсидора Уинг, чиято майка й се караше. Айсидора Уинг, професионален пациент, търсач на спасители, чувственост, сигурност. Айсидора Уинг, боркиня с вятърни мелници, професионална оплаквачка, неуспяла авантюристка…“

Трябва да съм заспала. Събудих се и видях, че слънчевата светлина се процежда през искрящо синьото платнище на куклената палатка. Ейдриън все още хъркаше. Ръката му, покрита с руси косми, беше тежко отпусната през гърдите ми и ме натискаше, затрудняваше дишането ми. Птички цвърчаха. Бяхме във Франция. Някъде край пътя. На някое кръстовище в живота ми. Какво правех тук? Защо лежах в палатка във Франция с мъж, когото едва познавах? Защо не бях у дома, в леглото със съпруга си? Помислих за Бенет с внезапен прилив на нежност. Какво ли правеше? Липсвах ли му? Забравил ли ме беше? Намерил ли си бе някоя друга? Някое обикновено момиче, на което нямаше да се налага да се впуска в авантюри, за да се самодокаже. Някое

[# В. А. — бакалавър по хуманитарните науки. — Б. пр.]

[## М. А. — доктор по хуманитарните науки = кандидат на науките. — Б. пр.]

обикновено момиче, дето щеше да е доволно да прави закуски и да отглежда деца. Някое обикновено момиче от паркингите и басейните. Някое обикновено американско момиче като от списание „Севънтийн“.

Внезапно ме обзе страстното желание да бъда това обикновено момиче. Да бъда добрата малка домакиня, тази възвеличена Американска майка, това бижу от „Мадмоазел“, тази матрона от „Маккол’с“, сладураната от „Космо“, момичето с печат „Добра домакиня“, ударен на задника й, с рекламни брътвежи в мозъка й. Ето го решението! Да бъдеш обикновена! Да не си екзотична! Да се задоволяваш с компромиси, с вечери пред телевизора и с „Може ли този брак да бъде спасен?“. Пофантазирах си малко тогава за себе си като за щастлива домакиня. Фантазии, сякаш от олигофренски реклами. Аз, по престилка и с блуза от евтин кариран памучен плат, чакам съпруг и дечица, докато от вездесъщия телевизор се носят хвалебствени песнопения за добродетелите на Американския дом и Американската съпруга робиня с нейния мъничък промит мозък.

Мислех си колко бездомна и без покрив се бях чувствала миналата нощ и отговорът на моите съмнения внезапно ми се стори ясен: да бъдеш обикновена! Бъди осигурена малка женичка в своя сигурен мъничък дом и никога повече няма да се събуждаш съкрушена край пътя някъде из Франция.

После фантазиите гръмнаха. Пукнаха се точно като балон, какъвто бяха. Сетих се за всичките тези сутрини в Ню Йорк, когато се събуждах до мъжа си и се чувствах точно толкова самотна. За всичките тези самотни сутрини, когато се зяпахме над портокаловия сок и чашите с кафе. За всичките тези самотни сутрини, изчислими в кафени лъжички, в сметки за пране на бельото, в използвани ролки тоалетна хартия, мръсни съдове, счупени чинии, анулирани чекове и празни бутилки от уиски. Бракът също може да бъде самота. Бракът може да бъде и печал. Сетих се още и за всичките тези щастливи домакини, дето, докато правят закуски на съпрузи и дечица, мечтаят да избягат с любовници, да спят в палатки във Франция! Главите им са просмукани с фантазии. Те правят закуски, оправят легла, приготвят обеди, а после излизат на пазар, за да закупят последния брой на сп. „Маккол’с“ с поредицата за живота на Жаклин Онасис. Постоянно мечтаят за бягство. Постоянно кипят от негодувание. Животът им е маринован във фантазии.

Нямаше ли изобщо изход? Самотата универсална ли е? Житейска орисия ли е да нямаш мира никога? Не беше ли по-добре да разбереш това, отколкото да продължаваш да търсиш фалшиви решения? Бракът не е цяр за самотата. Децата порастваха и отлитаха. Любовниците не бяха панацеята. Сексът не беше окончателното решение. Ако превърнехте живота си в дълго боледуване, то тогава смъртта се оказваше единственият лек. Изведнъж всичко стана толкова ясно. Лежах тук, в тази палатка, в двоен спален чувал до този хъркащ чужденец и мислех, и мислех, и мислех. А после? Как ще поведа живота си? Накъде ще тръгна оттук?

Следобеда вече бяхме пияни и развеселени. Бяхме се нафиркали с бира. Спряхме да купим праскови от един крайпътен фермер и открихме, че ги продавал само на касетки, така че продължихме с триумф, натоварен с праскови. Огромната щайга изпълваше цялата задна част на колата. Започнах да ги ям лакомо и открих, че почти всичките бяха червиви. Смеех се и гризях около червеите. Мятах червивите половинки настрани в полето. Бях прекалено пияна, за да ми пука за червеи, бременност, брак или бъдеще.

— Чувствам се великолепно! — рекох на Ейдриън.

— Това се искаше, патенце. Сега вече схвана.

Ала вечерта, когато бирите се изпариха, отново ме завладя депресията. Имаше нещо толкова безцелно в нашите дни, нашето каране, нашето пиене. Не знаех дори кой ден на седмицата сме. Не бях виждала вестник от Виена. Едва ли се бях къпала или сменила дрехите си. И това, което най-много ми липсваше, бе писането. Не бях написала стих от седмици и започнах да си внушавам, че никога вече няма да мога да го направя. Помислих си за старата си червена електрическа пишеща машина, останала в Ню Йорк, и ме проряза силен пристъп на копнеж. Ето кого обичах! Бих могла да си представя, че се връщам при Бенет само за да задържа машината. Като хората, които казват в един глас „заради децата“ или защото не могат да решат кой ще остане в апартамента с нормиран наем.

Тази нощ намерихме истински къмпинг, а не място край пътя. (Le Camping, както казват във Франция.) Не беше шикозен, но имаше „дупка за плуване“, снекбар, място, където можех да се окъпя. Умирах за един душ и веднага, щом Ейдриьн загради с колчета нашия парцел земя, аз се запътих към душовете. Докато мръсотията се свличаше от тялото ми, заговорих телепатически на Бенет. „Прости ми“, казах му, където и да се намираше той (и на себе си, където и да се намирах аз).

(Простете, време е за мъничка рекламка, която служи едновременно и за маркер. И така:

Вие четете този файл, защото Ивайло Маринов (Графа) сканира хартиената книга.

А най-вече, защото http://www.bulhosting.com в лицето на Цветелин Йотов ме приюти, когато нямаше къде да захоствам сайта си.

Тук-там има едни „@“, това са места, които трябва да се сверят с хартията, за да се поправят… Ако има някой с мерак, може да го направи и да ми прати обратно този файл.

Простете за прекъсването. Очаквайте нови подобни неприятни, но все пак кратки срещи.

The uploader, Victor „безмонитор.ком“ :-))

Когато се върнах в палатката, Ейдриьн си беше намерил вече приятел. Двама приятели всъщност. Една американска двойка. Тя — недодялано хубава, с червена коса, луничава, цицореста еврейка, с бруклински акцент. Той — брадат, кестеняв, космат, въздебеличък, с бруклински акцент. Беше борсов агент (на свободна практика), който се бе оплескал и с халюциногени. Тя — свободна домакиня, забърквала се в прелюбодеяния. Имаха каменна къща в Бруклин, каравана „Фолксваген“, три хлапета, изпратени на лагер, и четиринадесетгодишен „брак“. Ейдриън омайваше жената (Джуди) с английския си акцент и с лейнгианските си теории (те вече се бяха поизтъркали пред мен). Джуди обаче изглеждаше почти готова да си легне в палатката с него.

— Здравейте! — рекох бодро на моите сънародници и едноверци.

— Здравейте! — отговориха те в един глас.

— Е, и? — каза Ейдриън. — Първо чукането или поркането?

Джуди се изкикоти.

— Не се съобразявайте с моята особа — уточних. — Ние не вярваме нито в притежанието, нито в собствеността! — Въобразявах си, че прилично имитирам Ейдриън.

— Има пържоли — тъкмо щяхме да ги слагаме на скарата. Заповядайте при нас! — предложи нервно съпругът (Марти). Когато не знаеш какво да правиш — яж! Познавах този тип хора.

— Супер! — ухили се Ейдриън. Мъжът, който дойде на вечеря.

Виждах, че наистина си падаше по перспективата да наебе Джуди, докато съпругът й гледа. Това му беше номерът. Откакто Бенет не беше вече на сцената, бе загубил някак си интерес към мен.

Седнахме да ядем и да нищим историята на техния живот. Решили били да бъдат разумни, уточни Марти, вместо да се разведат като три четвърти от приятелите си. Решили да си дадат пълна свобода. Правили много „групови неща“, както се изрази, в Ибица, където прекарали месец юли. Бедното копеле — не изглеждаше много щастливо. Повтаряше някакъв люшкащ се, неуравновесен сексуален катехизис като пубер на своя бар мицвах. Ейдриън се хилеше. Новопокръстени съмишленици! Работата беше ясна.

— А вие? — попита Джуди.

— Ние не сме женени — отвърнах. — Не вярваме в това. Той е Жан-Пол Сартър, а аз — Симон дьо Бовоар.

Джуди и Марти се спогледаха. Чували бяха тези имена някъде, но не биха могли да си спомнят къде.

— Знаменити сме — продължих превзето аз. — Всъщност той е Р. Д. Лейнг, а аз съм Мери Барнс.

Ейдриън се засмя, но беше ясно, че съм сащисала Джуди и Марти. Чиста самозащита. Чувствах, че представлението наближава края си и трябваше да демонстрирам интелектуалната си мощ. Само тя ми беше останала.

— Правилно — рече Ейдриън. — Защо просто не се трампим като начало?

Марти изглеждаше оклюмал. Не беше голям комплимент за мен, но истината беше, че и аз много-много не си падах по него.

— Моля! — кимнах на Ейдриън. Исках да го видя „попаднал в собствената си клопка“, каквото, по дяволите, и да значеше това. (Никога не съм била много сигурна.)

— Мисля, че ще поседя малко навън. Ако искате, даже ще гледам. — Бях решила да се надцаквам с Ейдриън. Хладнокръвна. Непукистка. И всичките там други лайна.,

Тогава Марти подскочи, за да защити своята мъжественост.

— Мисля, че или трябва да се трампим, или нищо! — запелтечи той.

— Съжалявам — прекъснах го, — не искам да съм лош играч, но просто не съм в настроение — и само дето не подхвърлих: „Плюс това може да имам трипер…“, реших обаче да не развалям работата на Ейдриън. Бях твърда. Можех да го понеса.

— Не мислите ли, че все пак ще постигнем групово решение? — вметна Джуди.

Господи! Пред мене стоеше волният скаут!

— За себе си аз вече съм решила — отвърнах. Бях страхотно горда с ината си. Знаех какво искам и нямаше да отстъпя. Бях казала „не“ и ми харесваше така. Дори Ейдриън се чувстваше горд с мен. Можех да го твърдя заради начина, по който се хилеше. Изграждане на характера — ето какво правеше той. Винаги проявяваше интерес към това да ме спасява от мен самата.

— Е, и — продължих, — ще ги гледаме ли, или просто ще седнем до дупката и ще си говорим? Падам си и по двете.

— Дупката — рече отчаяно Марти.

— Надявам се, че това не е само игра на думи — насърчих го.

Помахах ведро на Ейдриън и Джуди, докато се качваха в караваната и дърпаха пердетата. После улових Марти за ръка и го поведох към старата дупка за плуване; седнахме на цимента.

— Искаш ли да ми разкажеш живота си, или просто да опишеш любовните афери на Джуди?

Той изглеждаше така, сякаш му бяха потънали гемиите.

— Винаги ли приемаш по този начин нещата? — попита ме и посочи с глава караваната.

— Обикновено съм ужасен генератор на ядове, но този ми приятел ми закали характера.

— Какво имаш предвид?

— Опитва се да ме научи да престана да се измъчвам и може би ще успее, само че не по причините, за които той си мисли.

— Не разбирам — призна Марти.

— Съжалявам. Предполагам, че просто съм направила скок напред. Но това е дълга, тъжна история, а и не е най-оригиналната тема за разговор на този свят.

Марти гледаше все така замислен по посока на караваната. Взех ръката му.

— Ще ти кажа под секрет — има шанс нищо да не става там сега. Той не е жребец, за какъвто се мисли — окуражих го.

— Импотентен?

— Често му се случва.

— Това не ме кара да се чувствам много по-добре; все пак ценя твоята тактичност.

Погледнах го. Не изглеждаше зле. Колко пъти бях копняла само за непознати мъже, за непознати места, за непознати огромни курове. А всичко, което чувствах сега, беше безразличие. Знаех, че и да начукам Марти, нямаше да ме доведе по-близо до истината, която търсех — каквато и да беше тя. Исках някой във висша степен красив любовен акт, по време на който всеки става за другия молитвено колело, шейна, ракета-носител. Марти не беше отговорът. А имаше ли изобщо такъв?

— Как се озовахте тук? — попита той. — Не сте ли американка?

— Тези две неща не се взаимно изключват… Всъщност зарязах съвършено прекрасния си съпруг заради въпросната история.

Сега вече Марти се ококори. Вълна на плах потрес премина по лицето му. Затова ли го бях направила в крайна сметка — просто за да мога безочливо да заявя „Зарязах съпруга си“ и да шокирам с признанието си някой непознат. Не беше ли поведението ми чиста проба ексхибиционизъм? И при това нездрава форма на ексхибиционизъм.

— Откъде си?

— Ню Йорк.

— С какво се занимаваш?

Чудатата интимност, породена от висенето край караваната, в която партньорите ни се чукаха, подтикваше към някакъв вид изповед, така че се отзовах:

— Нюйоркчанка съм, еврейка, от семейство на неврастеници от най-средната-класа, втори брак с психодоктор, без деца, на двадесет и девет години, току-що публикувала сборник с предполагаеми еротични стихове, дето карат разни чудаци да ми се обаждат по телефона посред нощ с предложения и предположения и да причиняват ужасна бъркотия около мен — имам предвид литературни четения по колежите, интервюта, писма от психопати и т.н., — че направо откачам. Започвам да чета собствените си стихове и да се опитвам да се идентифицирам с образи от тях. Опитвам се да изживея наяве фантазиите си. Дори си мисля вече, че съм литературен герой, измислен от самата мен.

[# Въртяща се цилиндрична кутия, на която са написани молитвите на тибетските будисти. — Б. пр.]

— Невероятно! — изрече Марти впечатлен.

— Проблемът е, че фантазиите са си фантазии и че не можеш да живееш в екстаз всеки Божи ден. Дори ако треснеш вратата и изчезнеш, дори ако решиш да чукаш когото срещнеш — не се приближаваш обезателно до свободата.

Не звучах ли като Бенет? Каква ирония!

— Иска ми се да го кажеш на Джуди — въздъхна Марти.

— Никой не може да каже никому нищо! — заключих аз.

По-късно, когато двамата с Ейдриьн се прибрахме в палатката, го попитах за Джуди.

— Тъпа путка — отвърна той. — Просто си лежи там и дори не подозира за съществуванието ти.

— Хареса ли те?

— Откъде да знам?

— Твърдиш, че ти е безразлично?

— Виж сега — наебах я, все едно че съм си изпил кафето след вечеря. И то немного добро кафе на всичкото отгоре.

— Защо тогава изобщо си направи труда?

— Защо не?

— Защото, ако свеждаш нещата до това ниво на безразличие, животът става безсмислен. Твоето вече не е екзистенциализъм, а вцепенение. В крайна сметка подобна позиция просто лишава всичко от смисъл.

— И какво от това?

— Какво ли? Ами че получаваш в края на краищата обратното на това, което искаш. Искаш интензитет, а получаваш безчувственост. Себеразгромяващо е.

— Лекции ли ми изнасяш? — попита Ейдриън.

— Точно така — отвърнах без нотки на извинение. На другата сутрин Джуди и Марти ги нямаше. Бяха си събрали багажа и духнали като цигани.

— Излъгах те снощи — рече Ейдриън.

— За какво?

— Всъщност въобще не наебах Джуди.

— Не думай!

— Вярно е, изобщо не ми се щеше.

Изсмях се злобно.

— Искаш да кажеш, че не си могъл.

— Не. Не е това. Искам да кажа, че не съм искал.

— Въобще няма значение за мен — отвърнах — дали си я наебал, или не си.

— Дрънкаш тъпотии.

— Ти така мислиш.

— Просто си бясна, защото аз съм първият мъж, когото познаваш и когото не можеш да контролираш, а не си в състояние да издържиш дълго, ако нещо или някой се намира извън твоя контрол.

— Дрънканици. Просто се оказва, че имам по-високи изисквания за това, което желая, отколкото ти. Играта ти е прозрачна. Съгласна съм с теб за спонтанността и екзистенциализма, но твоето въобще не е спонтанност, а отчаяние. Каза го за мен първия ден, когато се наебахме, ала сега ти връщам паса. Наистина твоето е само отчаяние и депресия, маскирани като свобода. Дори не носи удоволствие. Буди съжаление. Ако искаш да знаеш, пътуването ни изглежда жалко.

— Никога не даваш шанс на нищо — въздъхна Ейдриън.

По-късно поплувахме в езерцето и се изсушихме на слънцето. Ейдриън се бе опънал на тревата и примижаваше срещу него. Аз бях полегнала с глава на гърдите му и вдъхвах топлата миризма на кожата му. Изведнъж облак затъмни слънцето и започна леко да ръми. Не помръднахме. Дъждовният облак отмина, като ни изпръска с едри капки. Усещах как се изпаряват, когато слънцето изгря отново и ни затопли. Един скакалец пролази през рамото на Ейдриън и по косата му. Изправих се скорострелно.

— Какво става?

— Някаква отвратителна буболечка.

— Къде?

— На рамото ти.

Хвърли кос поглед по гърдите си, видя я и я улови за единия крак. Залюля я, като наблюдаваше как подобно на плувец пори въздуха.

— Не я убивай! — помолих.

— Мислех, че те е страх от нея.

— Да, но не искам да гледам как я убиваш — биех отбой.

— А това как ти се струва? — Ейдриън откъсна единия й крак.

— Боже мой! Недей! Мразя, когато хората правят така.

Ейдриън продължаваше да изтръгва краката като листенца на маргаритка.

— Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича…

— повтаряше.

— Мразя насилието! — рекох — Моля те, недей!

— Мислех, че мразиш буболечките.

— Не обичам да лазят по мен, но не понасям да ги убиват. И ми се драйфа, като те гледам да я осакатяваш. Не мога да гледам — станах и побягнах към трапа за плуване.

— Не те разбирам! — крещеше Ейдриън подире ми, — Защо си толкова чувствителна, по дяволите?

Гмурнах се под водата.

Не си проговорихме чак до след обяда.

— Всичко провали — рече после Ейдриън — твоите терзания, тръшкания и свръхчувствителност.

— O.K., хвърли ме тогава в Париж и оттам ще си хвана самолета за вкъщи.

— С удоволствие.

— Бих могла да кажа, че ти се гади от мен, ако си разрешавах да показвам някакви човешки чувства. Всъщност какъв тип гумени жени харесваш?

— Не се прави на малоумна. Просто исках да пораснеш.

— Но по определен от теб начин.

— По определен от нас двамата начин.

— Колко си демократичен! — произнесох саркастично.

Започнахме да товарим колата, мятайки колчета от палатката и всякакви други боклуци. Отне ни около двадесет минути, през които не разменихме нито дума. Най-сетне се качихме в триумфа.

— Предполагам, обстоятелството, че достатъчно си падам по теб и че заради това си обърквам целия живот, не е от особено значение за персоната ти.

— Не си го направила заради мен — вметна Ейдриън, — аз просто бях претекстът.

— Никога не бих могла да го направя, ако не изпитвах към теб това, което изпитвам. — И с тръпка, която прониза цялото ми тяло, си спомних копнежа си по него във Виена. Омекването в коленете. Свиването в корема. Блъскането на сърцето. Спирането на дъха. Всички тези неща, които той пораждаше у мен и които ме накараха да го последвам. Копнеех за Ейдриън такъв, какъвто беше, когато го видях за пръв път. Сегашното му превъплъщение ме изпълваше с разочарование.

— Мъжът под леглото не може никога да бъде мъжът в леглото — уточних. — Те взаимно се изключват. Веднъж качил се горе, той вече не е типът, когото желаеш.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За моята теория за безцип-ебането. И му я обясних колкото се може по-добре.

— Искаш да кажеш, че съм те разочаровал? — попита Ейдриън, като ме прегръщаше и придръпваше надолу, докато главата ми се озова в скута му. Усещах миризмата на пръч от мръсните му панталони.

— Нека излезем от колата — предложих. Отидох до едно дърво и седнах под него. Лежах с глава в скута му. Безцелно започнах да бърникам ципа му. Почти го смъкнах и взех в ръката си мекия му пенис.

— Малък е — рече той.

Погледнах нагоре към него, зелено-златните му очи, русата му коса над челото, бръчките на усмивката в ъгълчетата на устата, загорелите му бузи. Все още ми изглеждаше красив. Бях изпълнена с копнеж по него, което не беше по-малко мъчително поради това, че беше отчасти и носталгия. Целувахме се продължително, езикът му правеше шеметни кръгове около моя. Независимо от любовната игра пенисът му оставаше мек. Той се изсмя със слънчевия си смях и аз — също. Знаех, че винаги бе имал резерви към мен. Знаех, че никога не съм го притежавала истински, и това беше част от неговото очарование. Бих писала за него, можех да говоря за него, бих си го спомняла, но нямаше да мога да го притежавам. Недостижимият мъж.

Подкарахме към Париж. Настоявах, че искам да си ходя у дома, ала Ейдриън се опита да ме убеди да остана. Беше го страх, че сега ще загуби моята преданост. Чувстваше, че се отдръпвам. Знаеше, че вече си водя записки за него с цел бъдеща употреба. Като наближихме предградията на Париж, започнахме да виждаме надраскани надписи под мостовете на автострадата.

Един от тях гласеше:

Femmes!

[# Жени! Да се освободим! — Б. пр.]