Ерика Джонг
Страх от летене (17)

17.
СЪНОТВОРЧЕСТВО

На мене ми изглежда така. Не е нещо ужасно

— имам предвид — би могло да бъде ужасно,

ала не е вредно, не е отровно да живееш

без онова, което наистина искаш…

Ужасно е, когато се преструваш,

че посредственото е първокласно.

Когато се преструваш, че не се нуждаеш

от любов, а тя ти трябва;

или че обичаш работата си, макар да знаеш,

че си кадърна за нещо много повече.

Дорис Лесинг „Златният бележник“

Когато разбрах, че няма да успея да заспя, реших да стана. Тъй като патех яко от безсънието, знаех, че понякога най-добрият начин да го победиш е да го надхитриш: да се преструваш, че не ти пука за спането. Тогава, понякога, сънят се „засягаше“ като отритнат любовник и долазваше, за да се опита да ви съблазни отново.

Седнах върху леглото, вдигнах косата си с една шнола, съблякох мръсните си дрехи. Отидох до завеската, дръпнах я с престорена смелост и се огледах. Никой. Яхнах бидето и изпиках реки, учудена колко отдавна не бях изпразвала пикочния си мехур. След това измих възпаления си лепкав чатал и изплакнах бидето. Наплисках лицето си с вода от крана и се изтрих повърхностно с гъбата. Мръсотията се стичаше на резки по ръцете ми, както в детството ми, след като бях играла целия ден навън. Отидох да проверя ключалката на вратата, за да се уверя, че е надеждна.

Някой се изкашля в съседната стая и аз подскочих почти до тавана. Отпусни се — изкомандвах се. Смътно си давах сметка, че щом си в състояние да станеш и да се измиеш — това все пак е някакъв признак на живот. Истинските лунатици просто лежат там, в собствените си лайна и пикня. Голямо утешение, няма що! Наистина се хващах като удавник за сламка. Пак си по-добре от някои други! — си казах и се изсмях.

Гола и някак си окуражена от това, че бях малко по-чиста, застанах в цял ръст пред олющеното огледало. Имах възможно най-странните слънчеви изгаряния от возенето в откритата кола. Коленете и бедрата ми бяха червени и се белеха. Носът и бузите ми бяха червени. Раменете и ръцете ми бяха сбръчкани от слънцето. Но останалото бе почти бяло! Странен юрган от разноцветни кръпки.

Вгледах се в очите си — със светли кръгове наоколо от носенето на слънчеви очила в продължение на седмици. Защо никога не можех да реша какъв цвят са очите ми? Беше ли това показателно? Беше ли някак си в основата на моите проблеми? Сивкавосини с жълти пръски. Не съвсем сини, нито съвсем сиви. Аспидово синьо — обикновено казваше Брайън, — а косата ти е с цвят на пшеница. „Пшеничена коса“ — я наричаше той, докато я милваше. Брайън имаше най-тъмните очи, каквито някога съм виждала — като на светец от византийска мозайка. Когато превъртеше, можеше часове наред да разглежда очите си в огледалото. Светваше и загасяше лампата като дете, опитваше се да улови внезапното разширение на зениците. Тогава говореше и за огледалния свят, за света на антиматерията, в който би могъл да премине. Очите му били ключът към него. Вярваше, че душата му може да бъде изсмукана през зениците му, както белтъкът през пробито яйце.

Спомням си как ме привличаше лудостта на Брайън, как ме омагьосваше неговото въображение. По онова време още не пишех сюрреалистични, а почти конвенционални, описателни стихове с куп пресилени игрословици. Но по-късно, щом задълбах и отпуснах юздите на въображението си, все по-често започнах да чувствам, че виждам света през очите на Брайън и че неговата лудост е изворът на вдъхновението ми. Имах чувството, че съм потънала в лудостта заедно с него, след което бях изплувала. Толкова близки бяхме. И ако се чувствах виновна, то беше за това, че можех да се спускам долу и пак да се изкачвам, докато той оставаше в капана. Сякаш бях Данте, а той Уголино (един от любимите му герои от „Ад“); имах възможността да се завърна от ада и да разкажа историята му, да напиша поезията, вдъхновена от лудостта му, докато той биваше напълно пометен от нея. Ти изсмукваш всички до дъно, самообвиних се; използваш всички. В крайна сметка всеки използва всекиго, отговорих си.

Спомних си колко ужасно се чувствах, след като бях разтрогнала брака си с Брайън, и ето че ми дойде на ум дори следната идиотска мисъл: като че ли бях заслужила да прекарам остатъка от живота си потопена в неговата лудост. Родителите ми, родителите на Брайън и лекарите ме бяха подтикнали да се измъкна от онова блато. Ти си само на двадесет и две години, беше казал психиатърът на Брайън; не трябва да съсипеш живота си. Бях се карала с него. Обвиних го, че ни предава и двамата, че е предал нашата любов. Но факт беше: можех лесно да остана с Брайън, ако не бяха се намесили парите и родителският протест. Чувствах, че му принадлежа. Чувствах, че заслужавах да си пропилея живота по такъв начин. До този момент не бях подозирала, че имам свой собствен живот, и никога не можех да зарязвам хората независимо от това колко лошо са се държали те с мен. Нещо скрито в душата ми винаги бе настоявало да им дам още един шанс. Или може би всичко си е било просто страх. Някакъв вид парализа на волята. Седях и описвах гнева си, вместо да предприема нещо. Това, че зарязах Бенет, беше първата ми истински независима постъпка, ала дори тя се дължеше отчасти на Ейдриън и на дивото сексуално влечение, което бях изпитала към него.

Очевидно беше опасно да проучваш прекалено дълго очите си в огледалото. Отстъпих назад, за да разгледам тялото си. Къде свършваше то и къде започваше въздухът?

Бях прочела в някаква статия, засягаща представата за човешкото тяло, че в моменти на стрес — или на екстаз — загубваме границите на нашите тела. Забравяме просто, че имаме такива. Често изпитвам подобно усещане — признавам си, че то е значимата част от моите страхове. Постоянната болка също може да доведе до трансцендентални усещания. Счупеният ми крак например ме беше накарал да загубя представа за границите на тялото си. И ето ти парадокс: силната телесна болка или силното телесно удоволствие ви карат понякога да чувствате, че се изплъзвате навън от кожата си.

Опитвах се да разгледам физическото си „аз“, да се „инвентаризирам“, така че да мога да си спомня коя точно бях — ако наистина тялото ми можеше да се нарече „аз“. Спомних си една история за Теодор Рьотке; сам в огромната си стара къща, той се събличал и обличал пред огледалото, изучавайки голотата си в паузите между творческите си пориви. Нищо чудно, ако историята е измислена, на мен обаче тя ми звучи правдоподобно. Тялото на човека е интимно свързано с неговото писане, макар точното естество на тази връзка да е неуловимо и понякога трябват години, за да се проумее. Някои високи, слаби поети пишат къси, дебели стихотворения. Разбира се, казаното не е проста илюстрация на закона за инверсията. В известен смисъл всяко стихотворение е опит да се разширят границите на нечие тяло. Тялото става пейзаж, небе и накрая космос. Ето може би защо често ми се случва да пиша гола.

Бях отслабнала от нашето странно пътешествие, ала все още изглеждах по-скоро дебела за модата; не тлъста и все пак с около пет килограма по-пълна, отколкото трябваше, за да се покажа по бикини. Средни гърди, голям задник, хлътнал пъп. Редица мъже твърдяха, че харесват фигурата ми. Знаех (по начина, по който някой знае нещо не съвсем за вярване), че ме смятаха за хубавка и че даже големият ми задник бе считан от мнозина за привлекателен; така или иначе аз ненавиждах всеки свой грам излишна сланина. Бях се боричкала цял живот: качваш тегло, сваляш го, после го качваш пак дори с лихвите. Поредното грамче в повече беше доказателство за моята мекушавост, за моята леност и за моето себеугаждане. То доказваше и колко права съм, че се себененавиждам, колко долна и отвратителна съм. Излишъкът от плът е в пряка връзка със секса — ето какво знаех аз. На четиринадесет години от гладуване се бях докарала до четиридесет и пет килограма; и това беше поради чувство за виновност относно секса. Дори когато бях свалила всичките си килограми, които исках да сваля, че и отгоре, продължавах да не пия и глътчица вода. Исках да се чувствам празна. Спазмите на глада присвиваха стомаха ми, ала аз се мразех заради себеугаждането си. Ясна фантазия за бременност — както би казал моят съпруг, психодокторът — или може би фобия от бременност. Подсъзнанието ми вярваше, че обстоятелството, че бия чекии на Стийв, ме е забременило, и аз все повече и повече отслабвах, за да се убедя, че това не е така. Или пък наистина съм копнеела да забременея, а нищо чудно, ако примитивно съм вярвала, че всички отверстия на тялото са едно, и съм се страхувала, че каквато и храна да поема, то тя ще оплоди тялото ми като сперма и плодът ще започне да расте в мен.

Ти си това, което ядеш. Mann ist was mann isst. Войната между половете е започнала със забиването на зъбите на мъжкаря в женската ябълка. Плутон подмамил Персефона в ада с шест зърна от нар. След като ги изяла — договорът им станал ненарушим. Да ядеш означаваше да подпечаташ нечия съдба. Затвори очи и отвори устата си. Гълтай! Яж, скъпа, яж. „Само изяж името си“, имаше навик да казва баба ми. „Цялото си име ли?“ „А“… „Й“… подкарваше тя… (една хапка омразен черен дроб)… „С“… (една буца намачкани картофи и моркови)… „И“… (още по-твърд, препържен черен дроб)… „Д“… (друга буца студени картофо-моркови)… „О“… (меко цветно зеле)… „Р“… (посягаше тя с черния дроб отново към устата ми и аз изхвърчавах от масата)… „Ще хванеш бери-бери!“ — крещеше баба след мен. Всеки един от семейството ми имаше пълен репертоар от най-различни болести (за които не се беше чувало в Ню Йорк от десетилетия) вследствие някаква недостатъчност. В действителност баба ми е необразована, но тя знае за бери-бери, скорбут, пелагра, рахит, трихиноза, глисти, тения… Каквото си щеш! Всичко, което можеш да хванеш от яденето или от неяденето. Тя всъщност убеди майка ми, че ако не изпивах всеки ден по една чаша прясно изцеден портокалов сок, съм щяла да хвана скорбут, и постоянно ме угощаваше с разни истории за Британския морски флот и за лимоните. Англичанин. Ти си това, което ядеш.

Спомням си някаква статия на тема диета в едно от медицинските списания на Бенет. Госпожица X била поставена на строга диета от по 600 калории дневно в продължение на цели седмици, ала все още не сваляла нито грам. Първоначално учуденият доктор помислил, че тя нещо го мами, така че я накарал внимателно да отбелязва в списък всичко, което изяждала. Изглежда, не го лъжела.

— Сигурна ли сте, че сте отбелязали всичко, което сте изгълтали? — попитал той.

— Гълтала? — попитала тя.

— Да — натъртил строго докторът.

— Не си бях дала сметка, че това може да има калории — отвърнала госпожицата.

Е, заключението, разбира се, като се има предвид играта на думи, беше, че момичето работело като проститутка, която гълтала поне десет-петнадесет еякулации

[# Игра на думи: lime — вид объл лимон; Limey — на разговорен американски значи английски кораб или @аиг.ч. моряк, или просто англичанин (намек за Ейдриън тук). — Б. пр.]

на ден, а само калориите от едно обилно изхвърляне се явявали достатъчни, за да отпадне завинаги от редиците на тези, които наблюдават теглото си. Как бяха изчислени калориите — не мога да си спомня. Но приемаха, че десет-петнадесет еякулации са равностойни на едно ядене, състоящо се от седем блюда в La Tour d’Argent, като изключим, разбира се, че клиентите ти плащаха, за да ядеш, а не ти на тях. Бедните хорица, които умираха от протеинов глад навсякъде по света! Ако само знаеха! Цяр за гладната смърт в Индия и лек за свръхнаселеността — и двете заедно в една голяма глътка! Една глътка „пролет не прави“, но става за едно „малко“ преди лягане.

Възможно ли беше? Наистина разсмивах самата себе си.

— Хо, хо, хо — казах на голото си „аз“.

И тогава, импулсирана от този малък изблик на фалшив хумор, аз бръкнах в куфара си и извадих оттам бележници, чернови и стихове.

— Сега ще изчислим как стигнах дотук — казах си.

— Как се озовах гола и опечена като полуготово пиле в този парижки приют за бедни. И къде, по дяволите, щях да ходя след това?

Седнах на леглото, разпрострях всичките си бележници и стихотворения наоколо и започнах да прелиствам дебелата си папка със спирала, която мъкнех навсякъде почти от четири години. Нямаше особена система. Дневник под формата на набързо надраскани бележки, списъци за покупки, списъци на лица, на които трябваше да се отговори епистоларно, проекти на гневни и никога неизпратени писма и изрезки от вестници, разни идеи за разкази, първите варианти на стихотворения — цялото това стълпотворение омешано заедно, хаотично, почти нечетливо. Всичко бе написано с флумастери от различни цветове. Но не мислете, че драсканиците представляваха някаква система за цветово кодиране. Отровно розово, крещящо яркозелено, средиземноморско синьо — тези, изглежда, бяха предпочитаните цветове; имаше също така и доста черно, оранжево и лилаво. Липсваше като че ли синьочерно мастило. И никога молив. Докато

[# La Tour d’Argent — един от най-скъпите ресторанти в Париж. — Б. пр.]

[## Swallow (англ.) — глътка и лястовица на англ. — Б. пр.]

пишех, изпитвах нужда да чувствам как мастилото тече между пръстите ми. И исках моята мимолетност да е трайна.

Разгръщах страниците и жадно търсех някакво разковниче за несгодите ми. Най-ранните страници на бележника бяха още от престоя ми в Хайделберг. Ето ги описанията на мъчителните караници с Бенет, дословните записки за най-грозните ни сцени, преразказите на психоанализите ми с д-р Хапне, откровенията за моите усилия да пиша. Господи! Почти бях забравила колко нещастна и колко самотна се чувствах тогава. Бях забравила колко студен и затворен във висша степен е бил Бенет. Защо един лош брак беше за предпочитане пред безбрачието? Защо се бях вкопчвала така в нещастието си? Защо бях вярвала, че то е всичко, което имам?

Както четях бележника, започнах да се увличам, сякаш пред себе си имах роман. Почти започнах да забравям, че го бях писала аз. И тогава взе да си проправя път любопитно откритие. Престанах да се самоупреквам; беше толкова просто. В крайна сметка може би бягството ми не се дължеше нито на злонамереност от моя страна, нито пък на липса на лоялност, за която трябваше да се извинявам. То беше може би някаква лоялност към самата мен. Драстичен, но необходим начин да променя живота си.

Не трябва да се извинявате, че искате да разполагате със собствената си душа. Вашата душа ви принадлежи — за добро или за зло. Изреченото и стореното — това е всичко, което притежавате.

Бракът е измамничество, защото в известен смисъл е една folie a deux. Често не знаете къде свършват вашите психопатии и откъде започват тези на съпруга ви. Имате склонност да упреквате себе си прекалено много или пък не се упреквате достатъчно за лошите неща. И още — имате склонност да бъркате зависимостта с любовта.

Продължавах да чета и с всяка страница ставах все по-философски настроена. Знаех, че не искам да се връщам към брака, описан в бележника. Ако двамата с Бенет се съберяхме отново заедно, то това трябваше да бъде при съвсем различни условия. А ако не го направехме — знаех, че ще го преживея.

[# Лудост за двама (фр.). — Б. пр.]

Никаква сигнална светлинка не светна в главата ми при въпросното откритие. Нито пък подскочих с вика „Еврика“. Седях си съвсем спокойно и гледах в изписаните страници. Знаех, че не искам да попадна в клопката на собствената си книга.

Беше сърцераздирателно също така да видя и колко много съм се променила за изминалите четири години. Вече можех да изпращам творбите си на издателите. Не се боях да шофирам. Успявах да прекарвам дълги часове сама и да пиша. Преподавах, изнасях лекции, пътувах. Колкото и да изпитвах ужас от летене — не позволявах на страха да ме контролира. Може би един ден той щеше завинаги да изчезне. След като някои неща можеха да бъдат променени, значи можеха да се променят и други. Какво право имах аз да предричам бъдещето, и то да го предричам така нихилистично? Колкото повече остарявах, толкова повече (вероятно) щях да се променям; да се променям по стотици различни начини, които дори не бих могла да предвидя. Оставаше ми само да чакам.

Най-лесно бе да се самоубиеш в пристъп на отчаяние. Точно толкова лесно бе и да се преструваш на мъченик. Виж, да не правиш нищо беше по-трудно. Да изтърпиш живота си. Да чакаш.

Заспах. И като че ли заспах с лице, притиснато към спиралата на бележника. Помня, че се събудих в призрачните часове на ранното утро и усетих спиралата — стоеше отпечатана на бузата ми като следа от камшик. Бутнах бележника настрани и продължих да спя.

И сънищата ми бяха екстравагантни. Нафрашкани асансьори, свободно падащи платформи, огромни стръмни и хлъзгави стълбища, виещи се лабиринти на храмове, които трябваше да изкатервам, планини, кули, развалини… Изпитвах някакво смътно усещане, че си назначавах сънища, като някакво лечение. Спомням си, че веднъж или два пъти се събудих и после пак заспивах с мисълта: „Сега ще сънувам съня, който ще вземе решението вместо мен.“ Но кое беше нужното ми решение? Всеки избор по свой начин изглеждаше ужасно незадоволителен и изключваше някакъв друг вариант. Сякаш че питах сънищата си да ми кажат коя бях аз и, какво трябваше да правя. Събуждах се с разтуптяно сърце и отново потъвах обратно в съня. Надявах се може би, че ще се събудя друга.

Фрагменти от тези сънища са още пред мен. В един от тях аз трябваше да извървя по тясна дъска разстоянието между два небостъргача с цел да спася нечий живот. Чий? Моя? Този на Бенет? На Клое? Сънят не казваше. Но беше ясно, че ако се провалях, щеше да свърши и моят собствен живот. В друг сън бърках в себе си, за да си махна диафрагмата, а там, върху цервикалния канал, се намираше голяма контактна леща. Утроба със зрение. Цервикалният канал наистина беше око. И при това — късогледо око.

После си спомням съня, в който бях отново в колежа и се готвех да си получа дипломата от Милисент Мак’Интош. Изкачвах се по дълго стълбище, което изглеждаше повече като стъпалата, водещи към мексикански храм, отколкото като тези на Правната библиотека. Клатушках се на много високите си токчета и се притеснявах да не си застъпя роклята.

Когато приближих катедрата и мисис Мак’Интош ми подаде свитъка, аз разбрах, че освен дипломата щях да получа и някакво специално отличие.

— Трябва да ви кажа, че факултетът не одобрява това — рече мисис Мак’Интош.

И тогава разбрах, че отпуснатата ми стипендия ми даваше правото да имам трима съпрузи едновременно. Те седяха сред публиката, облечени в черни тоги и шапки. Бенет, Ейдриън и още един господин, чието лице не се виждаше. Всичките чакаха, за да ме аплодират, като получа дипломата си.

— Само вашите високи академични постижения не ни позволяват да оттеглим тази почест — продължи мисис Мак’Интош, — ала факултетът се надява, че вие ще я отклоните по собствена воля.

— Но защо? — запротестирах. — Защо не мога да ги имам и тримата?

След което започнах дълга реч, в която разсъждавах на тема брак и моите сексуални нужди и как аз бях поет, а не секретарка. Стоях на катедрата и държах високопарно слово пред препълнената аудитория. Мисис Мак’Интош гледаше сериозно и неодобрително. След това поех пътя си надолу по стръмните стъпала, полупревита и ужасена, че ще падна. Гледах към морето от лица и изведнъж осъзнах, че съм забравила да взема свитъка си. Паникьосах се, разбирах, че ми се отнемаше всичко: дипломата, стипендията и харемът ми от тримата съпрузи.

Най-странен от всичките сънища, които си спомням, е заключителният. Вървях отново нагоре по стъпалата на библиотеката, за да си искам дипломата. Този път не беше мисис Мак’Интош на катедрата, а Колет. Само че тя беше негърка, с къдрава червена коса, проблясваща като ореол около главата й.

— Има само един начин да се дипломираш — рече Колет — и той няма нищо общо с броя на съпрузите.

— Какво трябва да направя? — попитах отчаяно, готова да изпълня всичко.

Колет ми подаде книга с моето име на корицата.

— Това беше просто едно много слабо начало — и допълни, — ала поне си поставила някакво начало.

Схванах, че искаше да каже, че имам още много да почакам.

— Един момент! — рече тя, разкопчавайки блузата си. И аз разбрах внезапно, че истинското дипломиране се състоеше в това да правим любов пред публика — и в този миг идеята й ми изглеждаше като най-естественото нещо на света. Приближих се към нея, обзета от силна възбуда. Точно тогава сънят увехна.