Ерика Джонг
Страх от летене (12)

12.
ЛУДИЯТ

На влюбения мозъка бълбука, като на лудия, в представи странни, отхвърляни от трезвия ни разум. Да, тези луди, влюбени, поети са цели от приумици излети. Един — това е лудият — измисля страшилища, каквито няма в ада. Побъркан също, влюбеният вижда в грозницата си чара на Елена. Поетът пък във трескав унес мята очи между небето и земята и щом фантазията му роди каквото и да е, той в миг с перото описва го така, че за четеца превръща своето въздушно нищо във нещо с местожителство и име!

Шекспир „Сън в лятна нощ“

Превод — Валери Петров.

Ще трябва да си го представите: нисък, мургав, с гъста тъмна брада — комбинация от Питър Лоре, Алфред Дрейк и Хъмфри Богарт (както Пиа и аз бихме казали) или понякога като Едуард Робинсън в ролята на Малкия Цезар. Обичаше да говори грубо, по начина, по който го правеха филмовите герои от времето на неговата младост. Беше, както се изразяваше самият той, филмохолик и дори в колежа ходеше понякога на два или три филма дневно, за предпочитане (според любимото му определение) „в повръщателните къщи“ — тези очукани киносалони на 42-ра улица, където спяха разни несретници, а перверзните (майката на Брайън ги наричаше „преверсните“) ходеха да се лигавят и където прожектираха по два или даже по три филма за войната, уестърни или епопеи от Римския Форум.

Освен склонността му към долнопробни филми и към жестовете на Едуард Дж. Робинсън Брайън беше гений, хлапе с доказан коефициент на интелигентност 200 плюс, което пристигна в Колумбийския университет с успех, счупващ всички рекорди в историята на колежа, с всякакви награди и отличия от всички посещавани от него калифорнийски училища и с впечатляващо досие от психически кризи, започнали още от шестнадесетгодишната му възраст. Впрочем аз узнах за тях много по-късно — чак след като се оженихме и след като той бе хоспитализиран отново. Този пропуск не се дължеше толкова на измама от негова страна, колкото на факта, че Брайън никога не бе гледал на себе си като на луд. Светът беше луд. В това отношение аз естествено бях съгласна с него — чак до момента, когато се опита да излети през прозореца и да ме вземе със себе си.

Вероятно бляскавият ум и словесните фойерверки на Брайън ме накараха най-вече да се влюбя в него. Той беше изключителен мимик, зашеметяващ приказливец, един от тези надарени разказвачи, излезли сякаш от дъблински пъб или от пиеса на Дж. М. Синдж. Брайън имаше „чене“; той беше Плейбоят от Западния свят (от Лос Анжелес направо). Винаги съм ценяла високо думите и често съм правила грешката да вярвам далеч повече на словото, отколкото на действието. Сърцето ми (и путката ми) могат да бъдат отдадени срещу съдържателна фраза, добър стих, чист куплет или зашеметяваща поетическа фигура. Чували ли сте някога американската рокпесен, наречена Бейби, лет ми бенг юър бокс, която се появи за кратко в ефир, преди да бъде осъдена на забвение? Беше нещо такова:

Бейби, нека те начукам,

бейби, нека да посвиря на твоето пианце…

Е добре, в моя случай би звучало така:

Сладурче, нека тресна твоето поетическо сравнение, сладурче, нека да поспя в твоята цезура…

Определено бях изперкала по Брайъновата „мозъчност“. Нямате представа на какво приличаха другите „умняги“ в Колумбийския университет по онова време: памучни ризи с двадесет и пет течащи скапани химикалки в малкия си джоб, яркооцветени рамки на дебелите си очила, пъпки по ушите, циреи по вратовете, омачкани панталони, мазни коси и (понякога) ръчно плетени yarmulkes, закрепени със самотна фиба. Те циркулираха с метро между майчината си паница мацох-бол супа в Бронкс и класните стаи в Мозис Хейдз и Джилбърт Хайет на Морнингсайд Хайтс, където научаваха достатъчно литература и философия, за да получат шест плюс, но, изглежда, никога не успяваха да се разделят с дървенящината си, с ученическата си позиция на отбранителност и с тоталната си липса на привлекателност.

Брайън също получаваше само шест плюс, но имаше това, което липсваше на онези: стил. Изглеждаше, че никога не отделя време за учене. Имаше ли да пише десет страници материал, просто взимаше десет листа машинописна хартия от пакета и на един дъх натракваше върху тях произведение за шестица. Често сътворяваше въпросните чудеса от по десет страници същата сутрин на деня, в който трябваше да ги предаде. И знаеше, знаеше, знаеше сума неща. Не само средновековна история и историята на древния Рим, не само философите на Възраждането и Отците на ранната църква, не само подробностите за ръкополагане и обличане във власт, за годишните отчети на Кралската съкровищница или за политическия августинианизъм, за Ричард Лъвското сърце и Ролло, херцог на Нормандия, не само за Абелар и Алкуин, за Александър Велики и Алфред Велики, не само за Бюркхард и Боовулф, Аверойс и Авиньон, голиардичната поезия и грегорианската реформа, Хенрих Лъва и Хераклит, естеството на ереста и трудовете на Томас Хобс, Юлиан Апостола и Джакононе да Тоди, Nibelungenlied и историята на номинализма, но също така за вината от дадена реколта и за ресторанти, имената на всички дървесни видове в Сентръл парк, пола на всички гинко на Морнингсайд Драйв, имената на птиците, имената на цветята, датите на които бяха родени децата на Шекспир, точното място, на което Шели потънал, хронологията на филмите на Чарли Чаплин, точната анатомия на говедата (и съответно как да се избират парчета месо в супермаркетите), думите на всички песни, написани нявга от Гилбърт и Съливън, Каталога на Кьохел на всички Моцартови творби, олимпийските шампиони във всяка една дисциплина през последните двадесет години, отбелязаните точки от всеки водещ американски играч на бейзбол, героите на всеки роман на Дикенс, датата, на която за първи път се е появил Мики Маус, датите на производство и марките на елитните коли и колко от тях са останали и кой ги притежава („Бугати“ и „Хиспано-Суиза“ бяха предпочитаните от него), вида на броните, носени през шестнадесети век (и как и по какво се различаваха от броните от тринадесети век), начина по който се съвкупляваха жабите и се съешваха иглолистните, всички секспози от Кама Сутра, имената на всички инструменти за мъчения от средновековието и т.н., и т.н. ad infinitum…

[# Еврейски шапчици. — Б. пр.]

[## Еврейски училища в Ню Йорк. — Б. пр.]

[### До безкрайност. — Б. пр.]

Изглежда ли ви противен? Някои намираха, че е такъв. Но на повечето им се струваше забавен. Беше роден клоун, като от водевил, приказваше нонстоп. Правеше впечатление, че винаги пращи от енергия. Можеше да свърши за един ден повече неща, отколкото хората вършеха за десет. Винаги изглеждаше така, сякаш ще изскочи от кожата си. Естествено това ме привличаше — с моя бумтящ глад, с моя вълчи апетит да опитам всичко. Срещнахме се през втората седмица на първата ни университетска година (той беше в горния курс) и оттогава насетне станахме почти неразделни. О, запазвах си правото да излизам и с други хора от време на време, но Брайън имаше грижата да бъда така заангажирана с присъствието му, с приказките му, с подаръците му, с писането на материалите ми, с изравянето на книгите, от които се нуждаех, с писмата и телефонните му обаждания, и цветята, и стиховете с обет за вечна преданост — че другите момчета неизбежно ми изглеждаха като много бледи имитации.

По онова време съществуваха така наречените Майтапчии и Интелектуалци, или Момчешки братства и Независими. Брайън не попадаше в нито една категория, а всъщност бе и във всичките. Той беше оригинал, характер, енциклопедия от информация по всякакви въпроси с изключение може би на секса, където отначало познанията му бяха повече теоретични, отколкото практични. Загубихме девствеността си заедно. Или почти. Казвам „почти“, защото е съмнително дали ми беше останала някаква девственост след всичките тези години на усърдно ръкоблудство и редовна мастурбация, а Брайън беше ходил веднъж в публичен дом в Тихуана, когато станал на шестнадесет години — подарък за рождения ден от баща му; закарал ги там с цяла сюрия приятели; нещо като майтапа на купона.

Както го описваше Брайън — експериментът бил пълно фиаско. Курвата все викала: „Бързай, бързай!“, и Брайън загубил ерекцията си, но баща му (както станало и при Едип) я бил наебал преди това, а приятелите му чукали по вратата. Не приличало много на посвещение: пенетрация, както го наричат в ръководствата по секс, не била осъществена. Така че, предполагам, би могло да се каже, че загубихме девствеността си заедно. Аз бях на седемнадесет години („примамка за затвора“, както старомодно ме нарече Брайън), а той беше на деветнадесет. Познавахме се от два месеца — два месеца на издевателства над нашите инстинкти в Ривърсайд парк, под масите на Класическата библиотека, където „учехме заедно“ (под бдителните празни погледи на Софокъл, Перикъл и Юлий Цезар), на кушетката в дневната на родителите ми, в книгохранилищата на Бътлъровата библиотека (по-късно бях шокирана да науча, че някои кощунствени студенти и понастоящем се чукат там). Най-накрая си дарихме един другиму „финалното благоволение“ (за да използвам очарователния термин от осемнадесети век) в приземния апартамент на Брайън на Ривърсайд Драйв, където хлебарките (или може би бяха водни бръмбари) изглеждаха по-големи от юмрука ми (или от пениса му), и двамата съквартиранти на Брайън не престанаха да чукат на вратата под претекст, че искат The Sunday Times „ако вече сме го направили“.

Стаята на Брайън — една от шестте в обширния партер — имаше обща стена с помещението на парния котел. Това беше единственото отоплително съоръжение. Лявата стена беше постоянно гореща като огнени езици; другата — по-студена от циците на вещица (изразът на Брайън). Температурата се регулираше единствено чрез отваряне на прозореца (който пък гледаше към някакъв сорт циментено дефиле, цял етаж по-ниско от нивото на тротоара). Понеже вятърът духаше откъм реката, той бе достатъчно хладен, за да противодейства на горещината от котелното, но не и на нашата.

Ето в този романтичен декор се радвахме първоначално един на друг, докато пружината на леглото втора употреба скърцаше; Брайън в трепетно очакване го беше купил преди две седмици от някакъв порторикански вехтошар на Колъмбъс авеню.

На финала, разбира се, ми се наложи да го прелъстявам. Сигурна съм, че от Райската градина до наши дни никога не е било другояче. След което плаках и се чувствах виновна, а Брайън ме утешаваше, както вероятно векове наред мъжете са утешавали девствениците, които са ги съблазнили. Лежахме така в светлината на свещта (воден от романтизма си или може би от вродено чувство за символизъм, Брайън беше запалил тънка свещица на нощната масичка, преди да се съблечем) и слушахме воя на уличните котки долу на цимента под почернелия от сажди прозорец. От време на време някоя котка рипваше върху препълнена боклукчийска кофа и събаряше празна бирена кутия на земята, а звукът от падналата върху паважа куха тенекия отекваше в стаята. В началото нашият роман беше приятен, одухотворен и младежки. (В по-късния период звучахме по-скоро като диалог от пиеса на Стриндберг.) Имахме навик да четем стихове един на друг в леглото, да дискутираме разликата между живота и изкуството, да се чудим дали Ийтс щеше да стане велик поет, ако Мод Гон се беше оженила за него. Пролетта ни завари да ходим заедно на курс за Шекспир, както според мен би следвало да правят всички млади влюбени. Един ясен, но леко студен априлски ден си прочетохме на глас, седнали на пейка в Ривърсайд парк, Зимната приказка:

Когато лик покаже нарциса и дрозд зачурулика — ехей! — и юноши, и старци са съгрети от топлика!

И мамят край плета чаршафите сърцето ми крадливо — ехей! — защото даже графът е щастлив пред канче пиво!

И всяко „тирили“ на птичка ме издига в небесата — ехей! — когато се боричкаме с момето ми в тревата.

Брайън се зае да изпълнява ролята на Флоризел пред мен — Пердита („Това необичайно облекло/ изтъква хубостта ти — не овчарка,/ а Флора през април!“), — докато цяла тайфа палавници — черни и порторикански хлапета на възраст от осем до девет години, — привлечени от четенето, се разположиха на пейката и на тревата около нас, очевидно изпаднали в транс от нашите изпълнения.

Едно от децата седеше в краката ми и ме гледаше с обожание. Аз изпаднах във възторг. И така, поезията беше в крайна сметка вселенският глас! Имаше нещо в Шекспир, което можеше да затрогне дори най-наивното, необучено ухо. Цялата ми вяра беше оправдана! Зачетох с ново вдъхновение:

Природата се подобрява само щом тя даде ни способ за това, и туй изкуство, със което — казваш — допълваме Природата, е дело на същата Природа. Ний успешно венчаваме присадка благородна за нисък ствол и правим да зачене от знатна пъпка дивата кора, ала това изкуство, със което изменяме Природата, е всъщност Природа пак!

След няколко страници децата започнаха да стават неспокойни, а и взе прекалено да застудява, така че си събрахме нещата и тръгнахме и ние подир малките.

— Беше страхотно, скъпи, нали? — попитах на излизане от парка.

Брайън се засмя. „Vox populi е по своята същност грухтене“, рече той. Това беше една от любимите му максими. Не знам откъде я беше взаимствал. По-късно открих, че от чантата ми липсваше портмонето; тя седеше отворена на пейката, докато четяхме. Не бях сигурна дали децата го бяха откраднали, или аз го бях загубила преди, без да забележа. За миг в умопомрачение си помислих, че може би Брайън го е взел, за да отбележи точка относно тезата си за „простосмъртния човек“. Като майка ми и Брайън беше последовател на Хобс. Поне докато откри, че е Исус Христос и претърпя конверсия на характера и вярата.

Лудостта му? Какви бяха първите й признаци? Трудно е да се каже. Една стара приятелка от колежа ми призна наскоро, че е знаела от самото начало, че има нещо нередовно у Брайън и че „никога не би се забъркала с него“. Но аз го харесвах именно заради неговата странност. Той беше ексцентричен, не приличаше на никой друг, гледаше света през очите на поет (макар че нямаше много талант за писане на поезия). Виждаше вселената одухотворена и населена с духове. Плодовете

[# Стиховете са превод на Валери Петров. — Б. пр.]

му говореха. Когато белеше ябълка, със способите на вентрилоквизма правеше така, че да изглежда, че тя плаче. Правеше същото и с мандарините, с портокалите и дори с бананите — караше ги да пеят, да говорят и даже да декламират стихове.

Брайън променяше гласа и лицето си според настроенията си. Понякога беше Едвард Дж. Робинсън в ролята на Ал Капоне, понякога Бейзил Ретбъун като Шерлок Холмс, понякога Гримфалкон Джуджето (герой, който измислихме заедно), понякога Шейкуъф (друг въображаем приятел: отчасти Шекспир, отчасти дружелюбно овчарско куче — нещо като пес, дето пише стихове)… Дългите ни дни и нощи, прекарани заедно, бяха поредици от номера, превъплъщения, изпълнения — като изпълнителят беше най-вече Брайън. А аз бях такава добра публика! Можехме да се разхождаме, да се разхождаме, да се разхождаме — от университета до Вилидж, през Бруклинския мост (рецитирайки Харт Крейн, разбира се) и след това обратно по целия път до Манхатън — и без никога да се отегчим. Никога не сме седели на маса в ресторант, потънали в мрачно мълчание, както правят някои млади семейни двойки. Винаги говорехме и се смеехме.

Така беше, докато се оженихме. Бракът разруши идилията ни. Четири години бяхме любовници и най-добри приятели и Шекспирови изследователи — и женейки се, провалихме всичко. Аз никога не съм го искала. Бракът винаги ми е изглеждал нещо, за което щях да имам много време в бъдещето. Далечното бъдеще. Но Брайън желаеше да притежава душата ми. Страх го беше да не отлетя. Така че ми постави ултиматум. Ожени се за мен, или те напускам. Бях уплашена да не го загубя и ми се щеше да се махна от къщи, и завършвах колежа, и не знаех какво друго, по дяволите, щях да правя — така че се ожених за него.

Всъщност нямахме и пари, с които да живеем. Университетската ми стипендия, някакъв малък капитал, дето не можех да пипам още няколко години, и няколко бързо стопени суми, дадени от родителите ми за двадесет и първия ми рожден ден. После Брайън напусна университета в пристъп на ярост срещу учреждението и така се оказа принуден да започне работа. Животът ни се промени коренно. Стигнахме до прозрението колко малко се виждат женените двойки, хлътнали веднъж в еснафския бокс. Идилията ни свърши. Дългите разходки, ученето заедно, мързеливите следобеди, прекарани в леглото — всички те принадлежаха към отминалата златна епоха. Сега Брайън прекарваше дните си (и повечето от нощите си), трепейки се в някаква малка фирма за изследвания на пазара, потеше се над компютъра в тревожно очакване на отговора му на такива потресаващи въпроси като този дали „да“ или „не“ една жена, която е прекарала само две години в университета, ще купи повече прах за пране от една жена, която го е завършила. Той се хвърли в маркетинга със същата маниакална страст, която изпитваше към средновековната история или към каквото и да било друго. Трябваше да знае всичко; трябваше да работи по-упорито от всеки друг, включително и от шефа си, дето продаде фирмата за няколко милиона долара в брой скоро след като Брайън влезе в лудницата. По-късно се разбра, че цялото начинание било пълна измама. Но дотогава шефът на Брайън живееше вече в старинен замък в Швейцария с новата си млада жена, а Брайън беше „освидетелстван“. Въпреки целия си бляскав интелект Брайън не бе разбрал (или не искаше да разбере) какъв мошеник беше шефът му. Той често оставаше да наблюдава компютрите до дванадесет часа през нощта. Междувременно аз се трепех в книгохранилищата на Бътлъровата библиотека да съчиня смехотворна дисертация върху мръсните думи в английската поезия (или както моят пропил се научен ръководител я беше озаглавил: „Сексуалният жаргон в английската поезия от средата на осемнадесети век“). Още тогава бях педантична порнографка.

Бракът ни отиваше от зле към по-зле. Брайън престана да ме чука. Аз се молех и жалвах и питах какво не ми беше наред. Започнах да се мразя, да се чувствам грозна, разлюбена, смърдяща — всички класически симптоми на недоебаната жена; започнах да си фантазирам за сеанси на безцип-ебане с портиери, с пропаднали типове, с бармани от Уест Енд бар, със студенти и даже (Господ да ми е на помощ) с професори. Седях си на семинара по английска литература от осемнадесети век, слушах как някое гадно студентче монотонно припява за изследванията на Н. Тейт на Шекспирови пиеси и междувременно си се представях как правя минет на всеки присъстващ от мъжки пол. Понякога си представях как наистина чукам проф. Харингтън Стентън — петдесетгодишен благовъзпитан бостънец с добре поставена нюингландска фамилия зад гърба си, който беше и семейната знаменитост в областта на политиката, поезията и психозите. Професор Стентън необуздано се смееше и наричаше Джеймс Бозуел „Бози“, сякаш пиеха нощно време заедно в Уест Енд (което между впрочем подозирах, че самият той прави). Веднъж някой беше определил Стентън като „много блестящ, но откачалка“. Уместно. Независимо че беше добре поставен в обществото, професорът се люшкаше насам-натам между здравия разум и лудостта и никога не оставаше в едно състояние достатъчно дълго, за да разберете къде точно се намира. Как ли чукаше професор Стентън? Той беше запленен от мръсните думи през осемнадесети век. Може би щеше да ми нашепва на старовремски мръсотии в ухото (путка, ташаци, писана), докато се ебем? Може би щеше да се окаже, че си е татуирал семейния герб отпред? Седях там и се подсмихвах под мустак на тези мои фантазии, а професор Стентън понякога широко ми се ухилваше, мислейки, че се смея на неговите остроумия.

Но каква полза от тези затрогващи фантазии? Мъжът ми беше престанал да ме чука. Мислеше, че и така работи достатъчно усърдно. Всяка вечер заспивах със сълзи на очи или отивах в банята да мастурбирам, след като той заспеше. Бях на двадесет и една и половина години и отчаяна. В ретроспекция всичко изглежда толкова просто. Защо не си намерих някой друг? Защо не завързах някоя любовна връзка или не го оставих, или не настоях за някакво споразумение за сексуална свобода? Но аз бях добро момиче от петдесетте години. Бях порасла с чукане с пръст под звуците на песента „В малките часове на утрото“ на Франк Синатра. Никога не бях спала с друг мъж освен със съпруга си. Бях се натискала „над кръста“ и „под кръста“ съгласно някои мистериозни неписани правила на приличие. Но една любовна връзка с друг мъж беше нещо толкова радикално, че не смеех да си го помисля. Освен това бях убедена, че Брайън не ме чука по моя вина, не по негова. Или бях нимфоманка (защото исках да бъда чукана повече от един път месечно), или пък просто се оказвах толкова непривлекателна. Или може би проблемът беше във възрастта на Брайън. Бях отгледана с различни сексуални митове, като:

A. Няма такива неща като изнасилването. Никой не може да изнасили жена, освен ако тя не се съгласи в последния момент.

(Момичетата в нашето училище всъщност си повтаряха набожно това една на друга. Само Господ знаеше откъде го бяхме взели. Беше нещо като придобита мъдрост и ние си го препредавахме като роботи.)

Б. Има два вида оргазъм: вагинален и клиториален. Единият е „зрял“ (т.е. добър). Другият е „незрял“ (т.е. лош). Единият е „нормален“ (т.е. добър). Другият е „невротичен“ (т.е. лош).

Този псевдоманиакален, псевдопсихологически морален кодекс беше по-набожен и от самия Господ.

В. Мъжете достигат сексуалния си връх на шестнадесет години и след това западат…

Брайън беше на двадесет и четири. Нямаше съмнение, че е прехвърлил билото. Осем години след билото. Ако ме чукаше само веднъж месечно на двадесет и четири, представете си колко малко щеше да ме чука на тридесет и четири! Беше ужасяващо да си го помислиш.

Може би сексът нямаше да има значение, ако не се явяваше индикация за всички други неща, които не вървяха в нашия брак. Никога не се виждахме. Той стоеше в офиса до седем, осем, девет, десет, единадесет, дванадесет през нощта. Аз стоях вкъщи или се разкапвах в библиотеката над моя сексуален жаргон от осемнадесети век. Идеалният буржоазен брак. На съпруг и съпруга не им остава време, което да прекарат заедно. Бракът премахна нашата единствена причина за бракосъчетание.

Нещата продължиха така няколко месеца. Чувствах се все по-потисната. Беше ми все по-трудно и по-трудно да ставам сутрин от леглото. Обикновено ме болеше всичко до обяд. Започнах да не ходя на лекции освен на светая светих: семинара. Висшето образование ми изглеждаше смешно. Следвах, защото обичах литературата, но там никой не искаше от вас да учите литература. Там се учеше критика. Някой професор бил написал книга, „доказваща“, че „Том Джоунс“ е в действителност марксистко иносказание. Друг професор написал книга, „доказваща“, че „Том Джоунс“ е всъщност християнско иносказание. Трети пък написал книга, „доказваща“, че „Том Джоунс“ бил в действителност иносказание на индустриалната революция. Трябваше да се запаметят точно имената на всичките професори и всичките им теории, така че да можете да изкарате изпита върху тях. На никого не му пукаше за вашия прочит на „Том Джоунс“, достатъчно бе да изпеете имената на теориите и кой ги е измислил. Въпросните теоретични книги носеха заглавия като: „Реторика на смеха“ или „Комични детерминанти на творчеството на Хенри Филдинг“, или „Естетични импликации в диалектиката на сатирата“. Филдинг би се обърнал в гроба. Моят ответ беше да проспивам колкото се може повече от всичко това.

Факт беше, че винаги задължително съм била отличничка и тестовете бяха лесни за мен, но в университета гадостите се оказваха толкова безмерни, че просто не можеха да се понасят. Така че ги проспивах. Проспах майската сесия. Спах, вместо да работя над дисертацията си. В редките случаи, когато ходех на лекции, седях там и драсках стихове в бележника си. Един ден се напънах да излея моя смут пред професор Стентън.

— Не мисля, че искам да стана преподавател — казах, треперейки в лилавите си кожени ботуши. Това беше светотатство. Стипендията ми „Уудроу Уилсън“ ме предопределяше за преподавателска практика. Беше нещо почти като поругаване на Господ, на държавата, на знамето.

— Но вие сте такава превъзходна студентка, мисис Столерман, какво друго бихте могли да правите?

(Какво друго наистина? Какво друго би могло да има в живота освен „Естетични импликации в диалектиката на сатирата“?).

— Е, ъъ, мисля, че искам да пиша — рекох извинително, сякаш бях казала: „Мисля, че искам да убия майка си.“

Професор Стентън изглеждаше разстроен.

— О, това ли било? — отбеляза той раздразнено. Студентите вероятно винаги идваха при него с безсмислени амбиции като тази да искаш да пишеш.

— Виждате ли, професор Стентън, започнах да изучавам английската литература от осемнадесети век, защото обичам сатирата, но мисля, че аз искам да пиша сатира, а не да я изследвам. Критиката някак си не ми се струва, че носи удовлетворение.

— Удовлетворение! — избухна той. Аз преглътнах.

— Кое ви кара да мислите, че университетското образование би следвало да носи удовлетворение? Литературата е работа, а не забавление! — натърти Стентън.

— Да — отвърнах хрисимо.

— Дошли сте в университета, защото обичате да четете, защото обичате литературата — е, добре, литературата е тежък труд! Тя не е игра! — Изглежда, професор Стентън беше намерил истинската си тема.

— Да, но ако ме извините, професор Стентън, наистина изглежда, че цялата тази критика е несъвместима с духа на Филдинг, Поуп или Суифт. Искам да кажа, че винаги си ги представям да лежат там в гроба и да ни се присмиват. Това е то нещото, което на тях би им се сторило смешно. Искам да кажа, че когато чета Поуп или Суифт, или Филдинг — ме избива на писане. Книгите насочват съзнанието ми към поезия. Критиката ми изглежда някак глупава. Съжалявам, че го казвам, но е така.

— Кой ви е направил пазач на духа на Поуп? Или на Суифт? Или на Филдинг?

— Никой.

— Тогава от какво, за Бога, се оплаквате?

— Не се оплаквам. Просто мисля, че може би съм сбъркала. Мисля, че наистина искам да пиша.

— Мисис Столерман, ще разполагате с твърде много време за писане, след като си вземете доктората. И тогава ще имате винаги нещо, за което все пак да се захванете, в случай че не се окажете Емили Дикинсън.

— Предполагам, че сте прав — отвърнах и отидох вкъщи да спя.

Брайън ме събуди с гръм и трясък през юни. Не съм сигурна точно кога се започна, но някъде към средата на юни забелязах, че той бе станал по-маниакален от обикновено. Изобщо беше престанал да спи. Искаше от мен да седя с него по цяла нощ и да обсъждаме рая и ада. Не че беше толкова необичайно за Брайън. Той винаги се е интересувал изключително много от рая и от ада. Но сега започна да говори прекалено много за второто пришествие и приказваше за него по нов начин.

Какво би станало (питаше), ако Христос се върне на земята като някакъв невзрачен изследовател на пазара? Какво би станало, ако отново никой не му повярва?

Какво би станало, ако той се опита да докаже своята самоличност чрез ходене по водата на езерото в Сентръл парк? Дали вечерните новини по CBS ще отразят явлението? Ще бъде ли обявено за събитие от общочовешки интерес?

Аз се смеех. Брайън също се смееше. Това беше само идея за научно-фантастичен роман, рече ми. Беше само шега.

Но през следващите дни шегите се умножиха.

Какво би станало, ако той беше Зевс, а аз бях Хера? Ами ако той беше Данте, а аз Беатриче? Ами ако всеки от нас съществуваше в два варианта — материален и нематериален, триизмерен и без измерение? Ами ако хората от метрото наистина комуникираха по телепатичен път с него и го молеха да ги спаси? Ами ако Христос се завърнеше и освободеше всички животни от зоологическата градина на Сентръл парк? Ами ако яковете го последваха по Пето авеню, а птичките кацнеха и запееха по раменете му? Тогава хората щяха ли да повярват кой е Той? Ами ако Той благословеше компютрите и вместо те да бълват разпечатки за това кои домакини купуват най-много прах за пране, изведнъж започнеха да бълват самуни и риби? Ами ако светът наистина се контролираше от гигантски компютър и никой не знаеше за него с изключение на Брайън? Ами ако този компютър се захранваше с човешка кръв? Ами ако, както казва Сартър, ние сме в ада именно сега? Ами ако всички ние сме контролирани от сложни машини, които се контролират от други сложни машини, контролирани от още по-сложни машини? Ами ако изобщо нямаме свобода? Ами ако човек може да отстои свободата си единствено умирайки на кръста? Ами ако пресичаш улиците на Ню Йорк на червено със затворени очи цяла седмица и дори не те одраска кола? Това доказва ли, че си Господ? Ами ако всяка книга, която отвориш напосоки, съдържа буквите БОГ някъде, във всеки параграф? Не би ли представлявал този факт абсолютно доказателство?

Нощ подир нощ въпросите продължаваха. Брайън ми ги повтаряше като катехизис. Ами ако? Ами ако? Ами ако? Чуй ме! Не заспивай! Слушай ме! Това е краят на света и ти ще го проспиш! Чуй ме!

В беса си да има постоянна аудитория той дори ме зашлеви веднъж или дваж по бузата, за да ме събуди. Замаяна и с мътен поглед, аз слушах. И слушах. И слушах. След петата нощ вече нямаше никакво съмнение, че Брайън не създаваше планове за научна фантастика. Самият той беше второто пришествие. Прозрението бавно изплува. И когато се случи това, аз всъщност не бях сигурна дали той не беше Бог. Но съгласно неговата логика, ако Брайън беше Исус, то тогава моя милост се явяваше Светият дух. И колкото и да беше замъглен погледът ми, разбрах, че неговото си е чиста лудост.

В петък шефът на Брайън напусна града за уикенда и го упълномощи да сключи важна сделка с производителите на някакъв препарат за почистване на фурни, наречен „Чудодейна пяна“. Брайън трябваше да се срещне с хората на „Чудодейна пяна“ в компютърния център в събота, но той не се появи там. Чудодейниците чакали. После ми се обадиха по телефона. После пак ми се обадиха. Брайън не бе отишъл. Телефонирах на всички, за които се сетих, и в крайна сметка седнах да си гризя ноктите; подозирах, че ще се случи нещо ужасно.

В пет часа Брайън ми се обади, за да ми прочете стихотворение, което обяви, че е написал, докато ходел по водата на езерото в Сентръл парк. Ето какво:

Ако Чудодейна пяна е само сапунен мехур,

защо ни причинява толкова проклети главоболия?

Ако не се задействаме скоро, светът ще бъде

натрошен

и всичко това заради глупавия сапунен мехур.

— Харесва ли ти, скъпа? — попита той, преизпълнен с наивност.

— Брайън, даваш ли си сметка, че хората от „Чудодейна пяна“ цял ден се опитваха да се свържат с тебе?

— Не е ли блестящо? Наистина резюмира всичко, мисля си. Смятам да го изпратя в „Ню Йорк Таймс“. Само че се чудя дали „Таймс“ ще отпечати стихотворение с думата „проклети“ в него. Как мислиш?

— Брайън, разбираш ли, че цял ден съм седяла тук и съм отговаряла на хората от „Чудодейна пяна“; строшиха телефона да звънят? Къде, по дяволите, беше?

— Точно там бях.

— Къде?

— В ада. Точно както и ти си в ада, и аз съм в ада, и всички ние сме в ада. Как можеш да се притесняваш за такъв истински сапунен мехур като „Чудодейна пяна“?

— Какво ще правиш, за Бога, с договора?

— Само това.

— Само кое?

— В името Господне ще забравя за него. Няма да си мръдна пръста. Защо не се срещнем в града да ти покажа стихотворението?

— Къде си?

— В ада.

— Добре, знам, че си в ада, но къде ще се срещнем!

— Би трябвало да знаеш. Ти ме изпрати тук.

— Къде?

— В ада. Където съм сега. Където си и ти сега. Много бавно загряваш, бейби.

— Брайън, моля те, бъди разумен!

— Аз съм съвършено разумен. Само ти се притесняваш за сапунения мехур. Само ти считаш, че има значение, ако са се обаждали от „Чудодейна пяна“.

— Добре, кажи ми на кой ъгъл в ада да се срещнем и аз ще дойда. Кълна се, че ще дойда. Просто ми кажи на кой ъгъл.

— Не знаеш ли?

— Не. Честна дума. Не знам. Моля те, кажи ми.

— Мисля, че се опитваш да ме правиш на глупак.

— Брайън, скъпи, искам само да те видя. Моля те, нека да те видя.

— Можеш да ме видиш веднага с окото на въображението. Твоята слепота е твое лично дело! Ти и Крал Лир.

— В телефонна будка ли си? Или в бар? Моля те, кажи ми.

— Вече знаеш!

Разговорът продължи така още известно време. Брайън ми затваря на два пъти и след това се обаждаше пак. Накрая се съгласи да уточни телефонната будка, в която беше, не по име, а посредством някакъв вид игра на отгатване. Трябваше да участвам в нея по способа на елиминирането. Това отне още двадесет минути и няколко петачета. Най-накрая се оказа, че е в Готхам Бар. Изхвърчах и взех такси, за да отида при него. Научих, че е прекарал деня, разхождайки порторикански и черни деца с лодка по езерото в Сентръл парк; купувал им сладоледи, раздавал пари на хората в парка и планирал бягството си от ада. В действителност не беше ходил по водата, но много беше мислил за това. Сега вече беше готов да промени живота си. Беше открил, че притежава запас от свръхчовешка енергия. Другите смъртни се нуждаеха от сън. Той не. Другите смъртни се нуждаеха от работа, дипломи и всякакви принадлежности за всекидневния живот. Брайън не се нуждаеше. Щеше да поеме кръста си, който винаги го е очаквал — да спаси света. Аз трябваше да му помагам.

Да си призная — нищо от тези приказки не ми беше особено неприятно. Почти ме въодушевяваха. Идеята Брайън да напусне маркетинга, а аз — университета и да тръгнем да спасяваме света беше съвършено. O.K. за мен. Всъщност винаги го бях подтиквала да напусне маркетинга. Бях се опитвала да го изкуша да заминем за Европа и просто да поскитаме малко. Но той неизменно бе възразявал. Беше се впуснал в маркетинговото проучване, сякаш това бе последният велик кръстоносен поход.

Докато бродехме из града тази съботна вечер, далеч по ме притесни неговото държание, отколкото дивите му приказки. Искаше и двамата да затворим очи и да пресичаме улиците на червено (за да докажем, че сме богове). Влизаше в магазините, караше продавачите да свалят разни стоки, опипваше ги, говореше възторжено за всяка от тях и после излизаше. В кафенетата си играеше със захарницата на всяка маса преди да седне някъде. Хората го зяпаха. Понякога продавачите и келнерите му викаха „Успокой се, момче, релаксирай приятел“, а понякога го изхвърляха. Всички усещаха, че нещо не е наред. Възбудата му нажежаваше въздуха. За Брайън това беше само доказателство за божественост.

— Виждаш ли — рече ми, — те разбират, че аз съм Господ, и не знаят още как да реагират.

За мен беше дваж по-трудно, защото наполовина вярвах в теорията на Брайън. Изключителните хора често са наричани луди от обикновения свят. Ако Господ наистина се завърнеше, вероятно щеше да свърши в психиатрията. Аз бях последователка на Лейнг, преди Лейнг още да започне да публикува. Но бях също изплашена до смърт.

Когато най-сетне се прибрахме вкъщи в два часа сутринта, Брайън беше все така обезумял и бодър, а аз изтощена. Искаше да ми покаже своята мощ. Искаше да ми докаже, че може да ме задоволи. Не ме беше чукал от около шест седмици, но сега нямаше да спре. Ебеше като машина, отказвайки да стигне до оргазъм самият той, но ме караше да се празня отново и отново, и отново. След първите три пъти бях вече разранена и поисках да спрем. Умолявах го, но той не желаеше. Продължаваше да ме блъска като убиец със секира. Аз плачех и се молех.

— Брайън, моля те, спри — хълцах.

— Мислеше, че не мога да те задоволя! — крещеше той. Очите му бяха диви.

— Виждаш ли! — викаше, ръгайки ме. — Виждаш ли! Виждаш ли! Виждаш ли!

— Брайън, моля те, спри!

— Това не го ли доказва? Не доказва ли, че съм Господ?

— Моля те, спри! — хленчех.

Когато най-после спря, той се отдръпна яростно от мен и набута все още коравия си пенис в устата ми. Но аз плачех прекалено силно, за да мога да направя нещо. Лежах на леглото, хълцайки. Как трябваше да постъпя? Не исках да стоя сама с него, но къде можех да отида. За първи път започвах наистина да се убеждавам, че е опасен.

Изведнъж Брайън рухна и започна да плаче. Искал да се кастрира, казваше той. Искал нашият брак да бъде прочистен от всичко плътско. Искал да бъде като Абелар, а аз да бъда като Елоиз. Искал да се изчисти от всички плътски желания, така че да може да спаси света. Искал да бъде кротък като евнух. Искал да бъде кротък като Христос. Искал да бъде пронизан целият от стрели като свети Себастиян. Беше ме обвил с ръце и хлипаше в скута ми. Галех косата му, надявайки се, че ще заспи. Вместо него заспах аз.

Не съм сигурна кога се събудих, но Брайън беше вече на крак от часове — вероятно бе будувал цялата нощ. Дотътрих се до банята и първото нещо, което видях, беше първобитна рисунка, залепена с тиксо на огледалото. Тя изобразяваше нисък мъж с ореол и с грамаден пенис в ерекция. Друг мъж с дълга брада почти му правеше минет. Зад тях двамата седеше огромен орел, приличащ на американския, с едно изключение, че имаше твърде очевидна, човекоподобна ерекция. „Отец, Син и Свети дух“ — беше написал Брайън под рисунката.

Отидох до бюрото си в спалнята. Парченца от картотеката ми (съдържаща всички бележки за моята дисертация) бяха надробени като конфети. Върху плота

— натрупани книги; пълните съчинения на Шекспир и Милтън бяха разгърнати и някои думи, изречения или букви подчертани с различни цветове мастило. На пръв поглед не можах да установя нито системата, нито кода, но там имаше и гневни бележки в полетата. Фрази като „О! Преизподня!“ или „Звяр с два гърба!“, или „Женският род е изрод!“. Върху Шекспир и Милтън бяха разпръснати остатъците от грижливо накъсана двадесет-доларова банкнота. Навсякъде другаде по бюрото се виждаха репродукции, откъснати от книги за изкуството. Всичките изобразяваха Бог или Исус, или свети Себастиян.

Изтичах в дневната, за да потърся Брайън, и го заварих да наглася усилвателя на хай-фи уредбата. Беше пуснал „Голдберг вариации“ на Глен Гулд и започна ту да усилва звука до краен предел, ту да го намалява съвсем, така че се получаваше ефект, наподобяващ вой на сирена.

— Колко силно можеш да си пуснеш Бах в това общество? — попита Брайън. — Толкова? — усили звука той. — Или толкова ниско? — намали го почти докрай.

— Виждаш ли, няма никакъв начин да слушаш Бах в това общество!

— Брайън, какво си направил с дисертацията ми?

— Въпросът ми беше реторичен. Иначе бе съвършено ясно какво е сторил с нея.

Брайън бърникаше уредбата и се преструваше, че не ме е чул.

— Какво си направил с дисертацията ми?

— Колко силно мислиш, че можеш да си пуснеш Бах в това общество, без да дойде полицията?

— Какво си направил с дисертацията ми?

— Толкова силно ли? — увеличи той звука.

— Какво си направил с дисертацията ми?

— Или толкова слабо? — Брайън намали звука.

— Какво си направил с дисертацията ми?

— Толкова силно?

— Брайън! — изкрещях, колкото можех. Никаква полза. Отидох до бюрото си, седнах там и огледах „изложбата“, която беше направил. Исках да го убия или да се самоубия. Вместо това заплаках.

Брайън влезе.

— Кой, мислиш, ще отиде в рая?

Не отговорих.

— Дали Бах? Дали Милтън? Дали Шекспир? Дали Шейксулф? Дали свети Себастиян Копелето? Или Абелар Скопеца? Или Синдбад Моряка? Или Тинбад Шивача? Или Жинбад Ключаря? Или Норман Мейлър? Или Уинбад Китоловеца? Или Финбад Провала? Или Ринбад Релсата? Или пък Джойс? Или Джеймс? Дали Данте ще отиде или не, той вече е бил там? Ще отиде ли Омир? Ще отиде ли Ийтс? Ще отиде ли Харди с надървен кур? Или Рабле с ръжен? Или Вийон с низостта? Или Рейли с царствеността? Или Моцарт лекичко? Или Малер тежичко? Или Ел Греко с гръм и мълнии? Електрическите крушки ще отидат ли?

Обърнах се и го погледнах. Брайън размахваше диво ръце и подскачаше нагоре-надолу.

— Електрическите крушки ще отидат в рая! — викаше. — Те ще отидат! Те ще отидат!

— Побъркваш ме! — изпищях аз във върховно раздразнение.

— Ти ще отидеш в рая! — Той ме сграбчи за ръката и започна да ме тегли към прозореца. — Нека да отидем в рая! Нека да тръгваме! Да тръгваме! — Отвори с трясък крилото и се наведе навън.

— Престани! — крещях истерично. — Не мога повече да понасям! — При това започнах да го блъскам. Трябва наистина да се е уплашил, защото ме хвана за гърлото и взе да ме души.

— Млъкни! — изхриптя Брайън. — Ще дойде полицията! — Но аз вече не пищях. Стягаше хватката си. На няколко пъти ми притъмня.

Защо ме пусна, преди да ме убие, не мога да си обясня. Може би извадих щур късмет. Не знам на какво да го отдам. Това, което знам, е, че когато най-накрая ме пусна, аз цялата се тресях и се мъчех да си поема въздух (спомням си още, че по-късно намерих големи

[# Игра на думи с имената чрез безсмислени алитерации. — Б. пр.]

синини по шията си). Избягах в килера и седнах там в тъмното да си хапя коленете и да хлипам. „О, Боже! О, Господи, о, Господи!“ — почти виех аз. А после някак си се взех в ръце и се обадих на семейния лекар. Той се оказа в Ист Хемптън. Обадих се на психиатъра на майка ми. Той пък беше във Файър Айлънд. Обадих се и на лекуващия си психиатър. Препоръчаха ми да го търся в Уелфит. Телефонирах на приятелка на сестра ми Ренди, която беше социален работник в психиатрията. Посъветва ме да извикам полицията и лекар — който и да било лекар. Брайън е психопат, каза тя, и вероятно е опасен. Не бивало да стоя сама с него.

Ако е събота през месец юни и ако искате да се разболявате — по-добре го направете на плажа. Иначе доктор не се намира. Най-накрая се свързах с този, който заместваше моя интернист. Щял да дойде веднага. Той пристигна пет часа по-късно. През цялото това време Брайън беше учудващо покорен. Седеше в дневната и слушаше Бах, изпаднал привидно в транс. Аз стоях в спалнята и се опитвах да смеля случилото се. Преструвахме се, че не си обръщаме внимание. Затишие след буря.

Проблемът на Брайън имаше вече поне название. А това беше ако не лек, то най-доброто след него. Щом като веднъж вече бе казано, че е „психопат“, изпитах странното усещане на облекчение. Вече имаше болест, която трябваше да се лекува, проблем, който трябваше да се решава. Назовеш ли нещото, ти го правиш и по-малко страшно. Това също така намаляваше и чувството ми за вина. За лудостта не можеше да се упрекне никой. Тя беше Божа работа. Имаше голяма доза утешение в тази констатация. Всички природни бедствия успокояват, защото препотвърждават нашата безпомощност, в която иначе бихме могли да престанем да вярваме. Понякога е странно успокоително да разбереш степента на собственото си безсилие.

Прекарахме някак си следобеда заедно с Йохан Себастиан Бах. „Музиката има чародейство да смири дивашкото сърце“ — промълвил Конгрийв (и той със сигурност играе карти в рая с Моцарт). Като се сетя за всичките трудни моменти, които Бах ми е помогнал да надмогна, сигурна съм, че и той също е в рая.

Доктор Стивън Пърлмътър влезе в пет — с извинения и с влажни длани. От този момент животът ни беше в ръцете на лекарите и техните самодоволни дребни категории. Съпругът ми Брайън, увери ме доктор Пърлмътър, е „един много болен млад човек“. Той щеше да „се постарае да му помогне“. Започна, като се опита да му удари инжекция с торазин, при което Брайън хукна по черното стълбище (цели тринадесет етажа) и изчезна в Ривърсайд парк. Двамата с доктора го подгонихме, намерихме, спряхме, придумахме, видяхме как отново хукна, подгонихме го отново, придумвахме пак и т.н., и т.н. Останалите детайли са толкова зловещи, колкото и обикновени. От този момент нататък хоспитализацията ставаше неизбежна. Брайън вече беше напълно изпаднал в паника, а халюцинациите му ставаха все по-цветни. Следващите дни бяха кошмарни. Родителите на Брайън долетяха от Калифорния и заявиха, че Брайън е напълно окей, а аз съм лудата. Опитаха се да му попречат да взема каквито и да било лекарства и постоянно се присмиваха на докторите (което, да си призная, не беше никак трудно). Подтикваха го да ме остави и да се прибере у дома в Калифорния, сякаш, като е далеч от мен, състоянието му автоматично щеше да се подобри. Доктор Пърлмътър пренасочи Брайън към някакъв психиатър, който в продължение на пет дни се опита храбро да го държи извън болницата. Никаква полза. Между майката и бащата на Брайън, шефа на Брайън, хората от „Чудодейна пяна“, бившите добронамерени преподаватели на Брайън и докторите — животът вече не ни принадлежеше. Брайън беше погнат от глутницата на загрижените; за него и с всеки изминат ден откачаше все повече.

На петата сутрин след посещението на доктор Пърлмътър, Брайън се съблече чисто гол близо до Белведер Тауър в Сентръл парк, след което се опита да се покатери на бронзовия кон на крал Джагиело, редом с бронзовия крал Джигаело (за да премерят сили и т.н.). Най-накрая полицията го прибра в психиатрията на Монт Синай (с вой на сирени и торазин, който се лееше като из ведро) и с изключение на няколко уикенда, през които го пускаха, ние никога повече не живяхме заедно.

Трябваха още осем месеца и нещо, за да изтлее изцяло нашият брак. След като Брайън влезе в Монт Синай, родителите му се преместиха да живеят при мен, разобличаваха ме денонощно, придружаваха ме всяка вечер до болницата и никога не допуснаха да останем заедно насаме повече от десет минути. И без това часът за посещения беше само от шест до седем, а те изглеждаха твърдо решени да ни държат настрани един от друг дори тогава. Пък и щом останех сама с Брайън, единственото нещо, което правеше, беше да ме напада. Казваше, че съм Юда. Как съм могла да го заключа тук? Не знаех ли, че ще отида в Седмия кръг — кръга на предателите? Не знаех ли, че върша най-долното престъпление от Дантевата книга? Не знаех ли, че аз вече съм в ада?

При всяко положение адът не би могъл да бъде много по-лош от това лято. Режимът на Дием беше току-що паднал и будистите продължаваха да се принасят в жертва в смешната малка страна, чието име ставаше все по-популярно — Виетнам. Бари Голдуотър се бе кандидатирал за президент с предизборното обещание, че ще „отреже с трион целия Източен бряг и ще го тласне в морето“. Нямаше и година, откакто се беше поминал Джон Ф. Кенеди. Линдън Джонсън бе единствената надежда на нацията да разгроми Голдуотър и да съхрани мира. Двама млади бели мъже, наречени Гудман и Швернер, слязоха на юг по Мисисипи, за да работят по регистрацията на гласоподавателите. Към тях се присъедини чернокож младеж на име Чаней и тримата намериха края си в гнусен общ гроб. Харлем и Бедфорд-Стюивезан избухнаха през това първо от многото дълги горещи лета. Брайън междувременно беше в болницата и бълнуваше как ще спаси човешкия род. Със сигурност човешкият род никога не бе имал повече нужда от спасение.

Течението ни отнасяше в различни посоки. Не изведнъж и не за това, че съм си намерила някой друг. Въобще не излизах, докато Брайън беше в болницата. Бях наранена и ми трябваше време, за да се възстановя. Но постепенно започвах да осъзнавам колко по-щастлива се чувствах без него, как френетичната му енергия беше изсмукала живота ми и как развихрената му фантазия беше лишила от каквото и да е въображение вътрешния ми живот. Лека-полека взех да се вслушвам в собствените си мисли. Вслушвах се и в собствените си сънища. Все едно че бях живяла в ехокамера в продължение на пет години и сега някой ме беше пуснал да изляза навън.

[# Става дума за големите негърски вълнения. — Б. пр.]

Останалото е почти развръзка. Обичах Брайън и се почувствах ужасно виновна, когато осъзнах, че предпочитам да живея без него. Мислех също така, че след опита му да ме удуши никога вече не можех да му имам доверие. Казвах, че съм му простила, но нещо дълбоко в мен не го стори. Страхувах се от него и в крайна сметка това доуби нашия брак.

Краят се проточваше. Парите, както обикновено, ускориха нещата. След три месеца в Монт Синай застраховката на Синия кръст изтече и Брайън трябваше да бъде преместен. Или трябваше да отиде в държавна болница (нещо, което ужасяваше и двама ни), или в частна клиника (където пък таксата беше около 2000 долара на месец). Отново се оказахме изправени пред непробиваема стена — парите.

Тогава се активизираха родителите му — не за да помогнат, а да тормозят. Ако го оставех да се върне в Калифорния, те щяха да заплатят разноските за частното лечение. Иначе — нито петаче. Живях известно време с този ултиматум и накрая реших, че нямам избор.

През септември извършихме „поклонението“ до Калифорния. „Понесохме се към новите земи“ не в покрита каруца, а в Боинг 707, като влачехме и баща ми, и един психиатър на буксир. Авиокомпанията не би качила Брайън без придружаващ психиатър — което пък също значеше, че четиримата трябваше да пътуваме в първа класа, дъвчейки ядки, твърди като чакъл, между хапчетата либриум.

Беше паметен полет. Брайън се чувстваше толкова неспокоен, че бях забравила собствения си страх от летене. Баща ми зобеше либриум всяка минута и ме наставляваше да бъда храбра, а психодокторът (миловиден двадесет и шест годишен медик, който си приличаше с нас по пълната липса на компетентност) трепереше от ужас и се нуждаеше от постоянната ми утеха. Майка Айсидора! — аз се грижех за всичките тях. Боговете и бащите бяха сразени.

В клиниката „Линда Белла“ в Ла Джола илюзията за волунтаризъм се поддържаше стриктно. Сестрите носеха шорти бермуди, а докторите — спортни ризи, панталони от рипсено кадифе и шапки за голф. Пациентите бяха в подобно облекло сбирщина и се мотаеха наоколо сред декор, който приличаше на луксозен мотел, допълнен с плувен басейн и маси за пинг-понг. Хората от персонала изглеждаха упорито жизнерадостни и се опитваха да се преструват, че „Линда Белла“ е по-скоро някакъв курорт, отколкото мястото, където ви изпращаха, когато вече никой у дома не знаеше какво повече да прави с вас. Докторите не препоръчваха дълги сцени на раздяла. С Брайън се видяхме за последен път в пуста зала за трудова терапия, където той злорадо разтриваше парче мазна глина върху една от масите.

— Вече не си част от мене — рече ми. — По-рано беше част от мен.

Мислех си колко мъчително беше да си част от него и как почти бях достигнала точката, в която щях да загубя собствената си идентичност, но не можех да му кажа това.

— Ще се върна — рекох.

— Защо? — озъби се той.

— Защото те обичам.

— Ако ме обичаше, нямаше да ме докараш тук.

— Това не е вярно, Брайън, лекарите настояха…

— Знаеш, че лекарите не разбират нищо от Господ. А не им и трябва. Но си мислех, че ти разбираш. Ти си като всички останали. За колко сребърника ме продаде?

— Искам само да си по-добре — прошепнах тихо. — Да се оправиш.

— Да се оправя от какво! Даже и да се оправя, как те ще го разберат, след като самите те са болни. Забравила си всичко, което знаеше. Те са промили и твоя мозък.

— Искам да се оправиш така, че да не вземаш повече лекарства… — казах.

— Това са глупости и ти го знаеш. Те ти дават лекарство като начало и после го използват като показател за здравето ти. Щом съдържанието на лекарството е високо — ти си зле. Ниско ли е — си по-добре. Един напълно затворен кръг. Поначало кому е нужно тъпото им лекарство! — Брайън удари диво глината.

— Знам — кимнах.

Да си кажа право, бях напълно съгласна с него. Положително лекарските категории за здраве и за болест бяха доста по-смахнати и от тези на Брайън. Бяха така очевидно банални, че ако той беше Господ, те нямаше да го разберат.

— Всичко е въпрос на вяра — продължи Брайън. — Винаги е било въпрос на вяра. Моята дума — или думата на множеството. Ти избра множеството. Но Това не е правилно. И още повече — ти го знаеш. Изпитвам съжаление към теб. Толкова си малодушна. Никога не ти е стигал куражът. — И разточи глината на тънка палачинка.

— Брайън, трябва да се опиташ да ме разбереш. Чувствах, че ще рухна под напора. Родителите ти постоянно ми крещяха. Докторите ме поучаваха. Престанах да знам коя съм…

— Ти ли си била под напор! Ти! Кого заключиха — теб или мен? Кого натъпкаха с торазин — теб или мен? Кого продадоха в робство — теб или мен?

— И двама ни — отвърнах през сълзи. Гигантски солени капки се стичаха надолу по лицето ми и в ъглите на устните. Бяха вкусни. Сълзите имаха такъв утешителен вкус. Сякаш можехте да изплачете цяла нова утроба и да пропълзите вътре в нея. Алиса в своето собствено море от сълзи.

— И двама ни! Ама че майтап!

— Вярно е — рекох, — и двамата ни нараниха. Ти нямаш монопол над страданието.

— Върви си. — Брайън взе омекналата глина и започна да я точи във формата на змия. — Отивай в манастир, Офелия. Удави се, хич не ми пука.

— Изглежда, не си спомняш, че направи опит за покушение над живота ми, нали? — Знаех, че не трябваше да изричам това, но просто бях страшно ядосана.

— Твоят живот! Ако ме обичаше, ако знаеше проклетото значение на думата „жертва“, ако не беше такава разглезена пикла — нямаше да ми пробутваш тази тъпотия за живота си!

— Брайън, не си ли спомняш?

— Да си спомням какво? Помня как ме затвори — ето кое си спомням!

Изведнъж ми просветна: имаше две версии на кошмара, който бяхме изживели — неговата версия и моята версия, — и те въобще не съвпадаха. Брайън не само че не изпитваше съчувствие към моето нещастие; той дори не го подозираше.

Нямаше спомен дори за събитията, които го бяха изпратили в болницата. Колко други версии на нашата действителност имаше всъщност? Моята версия, на Брайън, на родителите му, на моите родители, на лекарите, на сестрите, на социалните работници… Безкраен брой версии, безкраен брой реалности. Брайън и аз бяхме преживели общ кошмар, а сега се оказваше, че нищо не сме преживели заедно. Бяхме влезли през една и съща врата в едно преживяване, а после се бяхме лутали в различни тунели, клатушкали в различна тъма сами и най-сетне бяхме изплували на противоположните краища на земята.

Брайън ме фиксираше студено, все едно че бях заклетият му враг. Кълна се в живота си — не мога да си спомня прощалните ни думи.

На нас с баща ми ни оставаше цял следобед и цяла вечер преди обратния полет за Ню Йорк. Наехме кола и отидохме до Тихуана, където купихме малко изцапана pinata — яркорозово магаре. Вървяхме по улиците заедно и коментирахме „местния колорит“, правехме обичайните забележки относно бедността на хората и великолепието на църквите.

Баща ми е все още хубав мъж, който изглежда с около петнадесет години по-млад от своите шестдесет; суетен е по отношение на физиката си и на оредяващата си коса; върви с пружинираща походка, която е станала характерна и за мен. Ние изглеждаме еднакво, ходим еднакво и двамата сме пристрастени към игрословиците и остроумията и въпреки това някак си трудно успяваме да комуникираме. Винаги сме леко смутени в присъствието на другия, сякаш всеки знае някаква страшна тайна за нашата връзка, но не може да я изрече. Каква би могла да бъде тази тайна? Спомням си го да чука на стената между спалните ни, за да ме успокои и да уталожи страха ми от тъмното. Спомням си го как сменяше чаршафа ми, когато се подмокрях на тригодишна възраст, и как ми правеше топло мляко, когато бях на осем и страдах от безсъние. Спомням си го как ми каза веднъж (след като станах свидетел на страшен скандал между родителите си), че те ще останат заедно „заради мен“… но дали имаше нещо друго — прелъстяване в детството или някаква първична сцена, — моята свръханалитична памет все още не се бе върнала толкова далеч назад. Понякога мирисът на парче сапун (или някоя друга домашна субстанция) изведнъж извикваше отдавна забравен спомен от детството. И тогава се чудех колко ли други спомени остават скрити от мен, в недрата на собствения ми мозък; всъщност собственият ми мозък ще се окаже последната велика terra incognita и аз ще бъда изпълнена с почуда пред перспективата да открия там, някой ден, нови светове. Представете си загубения континент Атлантида и всичките потънали острови от детството — в очакване да бъдат открити! Вътрешното пространство, което никога не сме изследвали, както трябва. Светове в световете — в световете. И най-прекрасното е, че те ни очакват. Ако не успеем да ги открием, то е само защото все още не са построили подходящото средство — космически кораб или подводница, или стих, — което да ни отведе при тях.

Ето защо, отчасти, пиша аз. Как бих могла да зная какво мисля, без да видя какво пиша? Писането ми е подводницата или космическият кораб, дето ме отвеждат до непознатите светове вътре в главата ми. И приключението е безкрайно и неизчерпаемо. Ако се науча да строя подходящото превозно средство, бих могла дори да открия още територии. И всяко ново стихотворение е ново возило, предопределено да дълбае малко по-дълбоко (или да лети малко по-високо) от предишното.

Бракът ми с Брайън вероятно приключи през този ден, докато се разхождах по улиците на Тихуана с духовития си баща. Той се опитваше с цялото си умение да бъде жизнерадостен и полезен, но аз бях затънала дълбоко в собственото си чувство за вина. Това беше дилема: ако останех с Брайън и се опитах да заживея с него отново, щях да полудея или най-малкото почти да се откажа от собственото си аз. Но ако го оставех сам с лудостта му и в ръцете на докторите, аз го зарязвах точно когато имаше най-много нужда от помощ. В известен смисъл се оказвах предател. Всичко се свеждаше до избор между мен и него и аз бях избрала себе си. Чувството ми за вина ме преследва още. Някъде дълбоко в съзнанието ми (редом с всичките потънали спомени от детството) има някакъв възхитителен образ на идеалната жена, нещо като Еврейската Гризелда. Тя е Рут и Естер и Исус и Мария, събрани в едно. Тя винаги подава и другата буза. Тя е превозно средство, плавателен съд без никакви свои нужди или желания. Когато мъжът й я бие, тя го разбира. Когато е болен, тя го гледа. Когато децата са болни, тя ги гледа. Готви, домакинства, управлява магазина държи счетоводните книги, изслушва проблемите на всекиго, ходи на гробища, плеви гробовете, сади градината, търка подовете и седи спокойно на горния балкон в синагогата, докато мъжете рецитират молитви за женската малоценност. Тя е способна на абсолютно всичко, освен да се самопредпазва. И тайно аз винаги се срамувам от себе си, че не съм като нея. Добрата жена би се отказала от своя живот, за да се грижи и да подхранва лудостта на мъжа си. Аз не бях добра жена. Трябваше да правя прекалено много други неща.

Но ако имах пропуски с Брайън — наваксах си го двойно с Чарли Филдинг. Чиста проба мазохизъм — добър, здрав, „нормален женски мазохизъм“. просто нищо не може да се сравни с връзката ми с Чарли (която последва брака ми с Брайън). Интересно как винаги даваме на следващия мъж това, което сме спестили от предишния. Психологически случай на „разглезване“ на второто дете.[258[ 259]