Ерика Джонг
Страх от летене (11)

11.
ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА ЕКЗИСТЕНЦИАЛИЗМА

… Екзистенциалистите декларират,

че ги е обзело пълно отчаяние.

И все пак продължават да пишат.

У. X. Одън

Когато свързах съдбата си с тази на Ейдриън, аз влязох в свят, в който правилата, по които живеехме, бяха неговите правила — макар, разбира се, той да се преструваше, че няма никакви правила. Беше забранено например да се питаме какво ще правим утре. Предполагаше се, че екзистенциалистите не споменават думата „утре“. Тя трябваше да бъде прокудена от нашия речник. Беше ни забранено да говорим за бъдещето или да се държим така, сякаш то съществуваше. Бъдещето не съществуваше. Съществуваха само шофирането, къмпингите и хотелите. Съществуваха само нашите разговори и гледката през предното стъкло на автомобила (което Ейдриън наричаше „уиндскрийн“ ). Зад нас беше миналото, към което се обръщахме все по-често, за да минава времето и за да се забавляваме взаимно (по начина, по който родителите измислят игри на държави или на „познай-как-се-казва-тази-песен“ за отегчените си деца по време на дълги автомобилни преходи). Разказвахме си пространни истории за нашето минало, разкрасявахме, бродирахме, драматизирахме като истински романисти. Разбира се, преструвахме се, че казваме истината, цялата истина и нищо друго освен истината, но никой (както твърди Хенри Милър) не може да изрече абсолютната истина; и дори нашите привидно най-автобиографични откровения бяха частично изфабрикувани — литература, казано накратко. Подкупвахме бъдещето, говорейки за миналото. През цялото време се чувствах като Шехеразада: забавлявах моя принц с нови и нови истории, за да не свърши рязко и неочаквано главната приказка. Всеки от нас можеше (теоретически) да хвърли кърпата, когато пожелаеше, но аз се страхувах, че беше по-вероятно да

[# Windscreen — англ. дума за предно стъкло. — Б. пр.]

[## Windshield — американска дума за предно стъкло. — Б. пр.]

го стори Ейдриън, отколкото аз, така че продължавах доброволно да го забавлявам. Когато съм заложила на някой мъж и съм сама с него дни наред, едва тогава осъзнавам повече от всякога колко всъщност съм неосвободена. Естественият ми импулс е да раболепнича. Цялото ми надуто бунтарство е само реакция на моята дълбоко вкоренена сервилност.

Почувствате ли, че ви е забранено да говорите за бъдещето, изведнъж си давате сметка в каква степен то изпълва настоящето, каква част от всекидневния живот обикновено преминава в правене на планове и в опити да се контролира онова, което предстои. Независимо от обстоятелството, че нямате никакъв контрол над него. Идеята за бъдещето е нашето голямо забавление, развлечение и начин за убиване на времето. Елиминирате ли го от мислите си, остава само миналото и едно предно стъкло на автомобил, изпръскано с размазани мушици.

Ейдриън установяваше правилата, но пак той проявяваше склонността често да ги сменя, за да ги пригажда към себе си. В този смисъл ми напомняше на по-голямата ми сестра Ренди от времето на нашето детство. Ренди ме научи да играя на зарове, когато бях на седем години (а тя на дванадесет), но имаше навика да променя правилата всяка минута в зависимост от това, което беше хвърлила. След десетминутна игра с нея аз изгубвах цялото внимателно натрупано в прасето-касичка мое съкровище, докато тя (макар че започваше разорена) в крайна сметка се опаричваше като Скай Мастърсон. Без значение колко ми се бе усмихвала Госпожа Късмет. Накрая винаги аз бях губещата.

— Дюшеш! Аз побеждавам! — изкрещяваше сестра ми.

— Наистина ли? (Имах навика да спестявам долара, даден ми за джобни пари, като мравка, докато Ренди похарчваше своя като щурец, но тя винаги се оказваше паралия, а моя милост — банкрутирала.) Рисковете на първородния. А аз — вечната изтърсачка. Ейдриън дори беше роден в една година с Ренди (1937) и също имаше по-малък брат, когото се беше старал години наред да тормози. Бързо подехме нишката на тези стари схеми на поведение, докато си проправяхме път през лабиринта на стара Европа.

Опознахме бедняшкия Австрийски пансион с дантелените му пердета във фоайето и наредените кактуси по первазите на прозорците, с червенобузестата му стопанка (която винаги ни питаше колко деца имаме — сякаш бе забравила какво сме казали на нейната двойница километри по-назад), с чудатия огромен креват, чийто матрак беше разделен на три хоризонтални части (вдлъбнатините се намираха на стратегически телесни ориентири — като гърдите и гениталиите, — така че неминуемо да се събудите по средата на нощта с едно зърно или с един тестис, предполагам, заклещени между част I и част II или между част II и част III). Опознахме и австрийските пухени юргани, които ви обливаха в пот през ранните часове на нощта, плъзгаха се по магически начин на пода точно когато заспивате дълбоко, вследствие на което цялата нощ ги дърпате нагоре и най-накрая се събуждате с чудовищно подути устни и очи от вековния прах (и други още по-зловещи алергени), събран от тях.

Опознахме закуските в пансионите, състоящи се от студени твърди малки хлебчета, фабрично опаковани конфитюрчета от кайсии, мизерни охлювчета масло и великански купи с cafe’ au lait c плуващи отгоре набръчкани ципички. Опознахме най-скромните къмпинги с всепроникващата им воня на клоака, с дългото ламаринено корито за миене на лице и на зъби, със застоялата, бъкаща от комари дупка за плуване (където Ейдриън неизменно се бухваше) и с развеселените германски граждани, които водеха брилянтни разговори за английската кукленска палатка на Ейдриън (под чийто нажежен найлон в цвят електрик спяхме) и ни разпитваха за живота ни като ужасно опитни шпиони. Опознахме автоматите по германските аутобани с техните порции кисело зеле с наденички, картонени подложки с реклами на бира, смърдящи платени тоалетни и машини, продаващи сапун, кърпи и презервативи. Опознахме германските бирарии на открито с лепкавите маси и закръглени сервитьорки на средна възраст и с пияните шофьори на камиони, които ми подхвърляха мръсни забележки, докато си проправях, клатушкайки се от алкохола, неуверено път към тоалетната.

От обяд нататък обикновено бяхме пияни. Фучахме по аутобана с колата с дясно управление, сечахме лошо завоите, преследвани от фолксвагени, дето караха със 130 км в час, от мерцедеси-Бенц, светкащи агресивно с фаровете си, които караха със 180 км, и от беемвета, които пък се опитваха да ги задминат. На германеца му беше достатъчно само да съзре английския ни регистрационен номер, за да се втурне и да се опита да ни изблъска от пътя. Ейдриън също караше като маниак, задминаваше от забранената страна, сновеше напред-назад в платното за камионите, дразнеше се от германците и се опитваше да ги изпревари. Някаква част от мен се ужасяваше от тези щуротии, а другата изпадаше във възторг. Живеехме на ръба на пропастта. Сякаш щяхме да загинем в страхотна катастрофа, дето щеше да заличи всяка следа от нас и от греховете ни. Поне знаех със сигурност, че не ми беше скучно.

Подобно на всички хора, затормозени от мисълта за смъртта, които мразят да пътуват със самолет, които изучават в огледалото и най-малките си бръчки и изпитват болезнен страх от рождените дни, които се притесняват, че ще умрат от рак или от тумор в мозъка или от аневризъм, и аз тайно съм влюбена в смъртта. Страдам патологически по време на редовния рейс от Ню Йорк за Вашингтон, но зад волана на спортна кола сигурно ще вдигам 180 км в час без колебание и ще ми харесва всеки ужасяващ миг. Възбудата да знаеш, че можеш да бъдеш авторът на собствената си смърт, е по-силна от оргазъм. Сигурно нещо подобно са изпитвали камикадзетата, сътворили собствената си гибел и пометени от нея, вместо да чакат да бъдат изненадани някоя сутрин в сигурните си легла в Хирошима или Нагасаки.

Имаше и друга причина за тежкото ни пиянство, а именно — моите депресии. Люшках се между възторга и отчаянието (себененавист за стореното от мен, черно отчаяние за това, че бях с мъж, който не ме обичаше, тревога за бъдещето, което не биваше да споменавам). Така че се напивахме, а през пиянските ни хихикащи шутовщини отчаянието губеше очертанията си. Разбира се, то никога не изчезваше напълно, ала се понасяше по-леко. Все едно да се напиеш в самолета, за да преодолееш страха си от летене. Все още вярваш, че ще умреш, щом звукът на моторите се промени, но вече не ти пука. Дори идеята ти харесва. Представяш си как се плъзгаш надолу през пухкавите облаци в синия океан преизпълнен от най-съкровените ти детски спомени.

Опознахме френските камионджийски паркинги с италианските им кафе-машини, правещи превъзходно, гъсто еспресо. Изпитахме удоволствието от елзаската бира и кутиите праскови, закупени край пътя от фермерите. Разбрахме, че сме във Франция, когато светлините на фаровете на колите преминаха от бяло в жълтия цвят на горчица, а хлябът стана превъзходен. Пропътувахме най-грозната част на Франция — ивицата близо до германската граница, където криволичеха разбитите двупосочни пътища, а французите отказваха да ги поправят, твърдейки, че и без това германците стигат прекалено бързо до Париж. Сменихме безкрайна поредица от евтини хотелчета с електрически крушки от по два вата и с бидета, насрани от мухите (пикаехме в тях, защото не ни се щеше да се тътрим до гадната обща тоалетна, чието осветление се включваше само след като сте си изпочупили ноктите при опита ви да заключите вратата). Опознахме и най-шикозните къмпинги с вътрешни тоалетни и барове с жукбокс, от който гърмяха Битълсите. Но в повечето случаи (беше месец август и всеки европейски бюргер беше отишъл на къмпинг със своите 2,5 деца) намирахме най-добрите къмпинги препълнени, та се налагаше да разпъваме палатката си край пътя (и да серем клекнали, докато бурените ни бодяха гъзовете, а конските мухи бръмчаха заплашително близо до отверстията ни, за да кацнат на пресните лайна). Опознахме Autostrada del Sole c фантасмагоричните автогрилове на Павезе — виденията на Фелини за опакованите в целофан вкусотии, планини от играчки, бурета със завити в сребърно фолио panetone, бурканчета с конфитюри, украсени с панделки като подаръци, и велосипеди на три колела, повлекли гирлянди от захаросани плодове и близалки. Опознахме италианските лудници, които фучаха със своите фиат-чинкуеченти с по 150 км в час, но успяваха винаги да спрат, за да се прекръстят или да пуснат някоя и друга лира в кутията за събиране на помощи пред крайпътния Исус. Опознахме десетки големи и малки летища в Германия, Франция и Италия, защото в момента, в който отзвучаваше ефектът на втория за деня бирен тур, а тоталната депресия ме връхлетеше отново (заедно с вторичните симптоми на

[# Panetone — хляб, хлебни изделия, сладкиши (ит.). — Б. пр.]

главоболието и махмурлука), аз се паникьосвах и заповядвах на Ейдриън да ме закара до най-близкото летище. Той никога не каза „не“. Оо, замълчаваше и се правеше на разочарован от мен, но нито веднъж не се противопостави директно на което и да било ясно изразено мое желание. Тръгвахме към най-близкото Flughafen или Aeroporto, загубвахме се, питахме за посоката десетки пъти през цялото време. Когато стигахме там, неизбежно се оказваше, че следващият самолет е след два дена или пък че е препълнен (Европа през август: всички са във ваканция ), или пък че е излетял преди две минути. И тогава се намираше някой бар на летището и ние пиехме още бира, и Ейдриън ме целуваше и се майтапеше с мен, и ме хващаше разнежено за задника и ми говореше за споделеното ни приключение. Така че за момента си тръгвахме отново в добро настроение. В края на краищата не бях и напълно сигурна имах ли къде другаде да отида.

Нашата обиколка едва ли бе ваканционно пътешествие. Това, че правехме лупинги, зигзаги и карахме в кръг, се дължеше на факта, че маршрутът ни се определяше не от забележителностите или от белязаните с три звезди на пътеводителя Мишлен атракции, а от собствените ми главозамайващи настроения и в по-малка степен от тези на Ейдриън. Карахме на зигзаг от депресия до депресия, правехме лупинги около пиянските ни изпълнения, обикаляхме в кръг около добрите мигове. Маршрутът ни в географско отношение беше пълен провал, но, разбира се, мога да констатирам това в ретроспекция, докато отбелязвам сега местата, които сме избродили. Престояхме в Залцбург достатъчно дълго, за да посетим Geburtshaus на Моцарт, да се натъпчем с Leberknodel, да преспим на пресекулки, след което да продължим за Мюнхен. Криволичехме през Мюнхен и оттатък Алпите, обикаляхме разни замъци, построени от Лудия крал Лудвиг Баварски, изкачихме виещия се път до Schloss Neuschwanstein под внезапен порой, обиколихме замъка с цяла армия hausfraus с формата на картофи, с ортопедични обувки, дето ни ръгаха с лакти, минавайки покрай нас, издаваха гърлени звуци на мелодичния си език и

[# Първата част на израза е на немски; втората — на френски. — Б. пр.]

почервеняваха като цвекло от гордост при мисълта за своето славно национално наследство от Вагнер, Фолксваген и Wildschwein.

Спомням си околността край Нойшванщайн с почти кошмарна яснота: Алпите — същинска пощенска картичка; облаците, закачени като на кука по зъберите на планинските върхове; артрозиралите пръсти на ланския сняг, които ерозираха Аретите; безмълвните рогове на върховете, които се сблъскваха с опушеното синьо небе; кадифените зелени ливади в долините (ски-писти за начинаещи през зимата) и кафявите и бели къщи с островърхи покриви, разположени като в детска игра.

Най-известният германски замък не е нито в Швецинген или Шпеер, Хайделберг или Хамбург, Баден-Баден или Ротенбург, Берхтесгаден или Берлин, Байройт или Бамберг, Карлсруе или Кранихщайн, Елинген или Елц, а в Дисниленд, Калифорния. Изумително е колко много си приличат в умствено отношение Уолт Дисни и Лудият крал Лудвиг Баварски. Нойшванщайн на Лудвиг е фалшивата представа на деветнадесети век за едно средновековие, което никога не е съществувало. Замъкът на Дисни е една фалшификация на фалшификацията.

Изпаднах в транс най-вече от измазаната и отоплена пещера на Лудвиг, намираща се между спалнята и кабинета, с гипсови сталактити и сталагмити, осветени с неоновозелени прожектори и изпъстрени с фрески на Зигфрид и Танхойзер (изобразяващи дебели руси богини с гърди, гладки като епоксидна смола, и войни с руси бради, подслонени върху мъхести скали в зашумени долчинки. Бях хипнотизирана от портрета на Лудвиг и от налудничавия му поглед. И навсякъде, из целия Schloss, се ширеше това, което е най-закърнялото, най-сантименталното и най-отблъскващото в немската култура — най-вече тази хвалипръцковщина, самопоздравяващата се убеденост в спиритуалността на тяхната „раса“: ние сме geistig народ, ние чувстваме дълбоко, ние обичаме музиката, ние обичаме горите, ние обичаме звука на маршируващи крака…

Забележете купидончетата и гълъбиците, кръжащи около Танхойзер, облегнат на сивата гипсова скала,

[# Известен остър планински хребет. — Б. пр.]

[## Духовни, умни, одухотворени (нем.). — Б. пр.]

подпрял нарисувания си сатенен лакът върху претруфените драперии, които се развяват от угоения ханш на Венера. Но най-вече забележете как в този замък, в тази живопис, в тази страна (както в Дисниленд) не е оставено нищо на въображението. Всяко листо е прецизно нарисувано и оцветено; всяка гърда е втренчила педантично зърното си към вас като око на идиот; всяко перце от крилото на купидон потрепва осезаемо. Никакво въображение — ето как се създава звярът!

След Мюнхен и околностите му подкарахме на север, чак до Хайделберг (спирайки с лупинги и зигзаги през целия път), хванахме аутобана за Базел (швейцарски шоколад, швейцарско-немски език и мрачна катедрала от пясъчник, извисяваща се над Рейн), после за Страсбург (родина на плънката от гъши дробчета и славната бира), последва бясна обиколка на зигзаг по второстепенни пътища, водещи повече или по-малко към Париж, после надолу, през Южна Франция, към Италия (през Ривиерата), на юг — чак до Флоренция, след това отново на север — до Верона и Венеция, през Алпите, през Тичино и пак в Австрия, после — отново нагоре, на север, през Германия, та чак във Франция и накрая — в Париж, за последен път, където истината (или една от всичките) ми беше разбулена, но не ме (все още не) направи свободна.

Колкото и невероятен да изглежда този нерационален маршрут, още по-невероятно ще бъде, когато си дадете сметка, че всичко това отне само две и половина седмици. Не видяхме почти нищо. През цялото време карахме и си говорехме. И се чукахме. Ейдриън беше импотентен, когато го желаех насаме, но ставаше ненаситно мъжествен на най-публичните места: в кабинките на плажа, по паркингите, по летищата, развалините, манастирите и църквите. Ако не можехме да нарушим поне две забрани с един акт — въобще не го интересуваше. Това, което наистина би го възпламенило, е вероятно възможността да начука майка си в църквата. Благословена си ти измежду жените и благословен да бъде плодът на утробата ти и т.н.

Говорехме. Говорехме. Говорехме. Психоанализа на колела. Възпоминание за отминали неща. Направихме списъци, за да минава времето: моите бивши гаджета, неговите бивши гаджета, различните видове чукане (групово чукане, любовно чукане, виновно чукане и т.н.), различните места, където сме се чукали (в тоалетната на Боинг 707, в безлюдния еврейски параклис на старата Куин Елизабет, сред развалините на абатството в Йоркшир, в гребна лодка, в гробищата… Трябва да си призная, че съм правила някои от гореизброените неща, но главното беше да се забавляваме, а не чистата истина. Не предполагате, убедена съм, че казвам чистата истина дори сега?).

Ейдриън като всеки друг психиатър, когото съм познавала или когото съм чукала, искаше да намери схеми в миналото ми. За предпочитане повтарящи се, автодеструктивни схеми, но и всякакви други можеха да свършат работа. И, разбира се, аз се опитвах да му услужа. Дори не беше трудно. Когато става дума за мъже, на мен винаги ми липсва простото качество, наречено предпазливост или можете да го наречете „здрав разум“. Срещна ли тип, от когото всяка друга себеуважаваща се жена би избягала на километри, аз някак си смогвам да открия нещо умилително във всички негови съмнителни качества, нещо непреодолимо привлекателно във всички негови мании. На Ейдриън му харесваше да слуша това. Естествено той изключваше себе си от компанията на изброените психопати. Никога не му хрумна, че и той представляваше част от някаква схема.

„Аз съм единственият мъж, когото познаваш и когото не можеш да категоризираш“, казваше триумфално. След което ме чакаше да категоризирам другите. И аз го правех услужливо. О, знам, че превръщах живота си в шаблон от естрадна песен, в сериен номер, в история на плюшено мече, в тъжна шега, в нищо. Мислех си за всичките тези копнежи, за цялата болка, за писмата (изпратени и неизпратени), за пиянските истерии, за телефонните монолози, за страданията, за размисъла, за анализа, вложен във всяка една от тези връзки. Знаех, че начинът, по който ги описвах, беше предателство спрямо тяхната сложност, тяхната човечност, тяхната обърканост. Животът не беше сюжет. Далеч по-интересен е от всичко, което можете да разкажете за него, защото езикът поради самата си същност подрежда нещата, а животът в действителност е изграден от безпорядък.

Дори тези писатели, които уважават красивата му анархия и се опитват да я предадат цялостно в своите книги, в крайна сметка я правят да изглежда много по-подредена, отколкото е била някога, и всъщност не казват истината. Никой автор не може никога да каже истината за живота просто защото той е много по-интересен от всяка книга. И никой автор не може да каже истината за хората поради това, че те са много по-интересни от всякакви герои.

— И така, престани да философстваш за шибаното ти писане, а ми разкажи за първия си съпруг — каза Ейдриън.

— Окей! Окей!