Христо Пощаков
Подаръкът

„Предупредителното жужене на охранителния робот принуди Ерик да спре хода си. Тогава той се вторачи в мъглата от изпаренията и го забеляза. Съществото се бе свило до голям камък, гърдите му пресекливо се повдигаха. Очите му бяха затворени, копринената му козина изглеждаше влажна. Приличаше на красива маймунка и ако не беше дрехата му, изтъкана от миниатюрни разноцветни мъниста, изследователят щеше да нареди на робота да го парализира и да го отнесе в модула като екземпляр от фауната на планетата. Но съществото беше облечено, което говореше за разумност, а външният му вид издаваше голяма безпомощност. Ерик се наведе и внимателно го докосна, но то не реагира. Силно намалената активност на жизнените му функции, подсказваха, че вероятно е болно.

Изследователят нареди на робота да го поеме и закрачи обратно към апарата, с който се бе приземил тук. Първите лъчи на изпепеляващото синьо слънце започнаха да пробиват мъглата, но скоро облаците, които незабавно се образуваха, щяха да закрият лика му.

Планетата беше от земен тип, една от рядко срещаните в космоса, на която доминираха океаните. Островът, на който се намираше бе обкръжен от безкрайни количества водни маси. Влажността на въздуха почти стигаше до границата на насищане и с бързото покачване на външната температура, от охладителната система на специализирания биокостюм на Ерик започна да капе вода.

Роботът изключи защитното поле на модула и те влязоха във вътрешността му. След това по нареждане на изследователя, съществото бе положено върху твърдото ложе на диагностичната апаратура. Гъвкавите й пипала се размърдаха, взеха веднага кръвна проба и установиха общия тонус на непознатия организъм. После кислородната маска излезе от гнездото си и се залепи върху симпатичната муцунка.

Ерик прегледа данните от анализа. Съставът на ДНК бе близък до тази на земните примати, в кръвта на съществото имаше наличие на болестотворен вирус, който бе поразил дихателната му система. Апаратурата вече бе включила стерилизирането на вътрешността на модула. Спринцовката-манипулатор впи струйката с универсален антивирусен серум в малката космата ръчичка, а медицинският вълнов генератор започна да повишава температурата на тялото. Процесът на оздравяване щеше да бъде кратък.

Изследователят изчака сигналът за приключване на лечението и свали биокостюма си. Еластичните колани отпуснаха телцето на съществото, то се размърда и отвори очи. В тях светеше разум.

Той беше приятно изненадан, въпреки че предварителното проучване от кораба, застанал на стационарна орбита, бе показало наличие на геометрични форми върху повърхността на планетата, които говореха за разумна дейност. Този път беше извадил късмет, разумният живот бе рядко срещано явление във вселената.

Съществото продължаваше да го гледа. Очите му бяха големи, кафеникави и изпъстрени със златисти точици. То отмести глава и бавно обходи с поглед вътрешността на модула. След това повдигна ръка, посочи гърдите си и произнесе с мелодичен глас:

— Омейя.

— Ерик — повтори жеста му астронавта.

Запознанството бе извършено по комично старомоден начин, оказа се, че разумното създание можеше да говори. Докато изследователят се чудеше с какво да продължи, изведнъж му се стори, че очите на съществото стават неестествено големи, след това усети, че го обзема дрямка. Започна да сънува различни периоди от живота си и непрекъснато отговаряше на някакви въпроси. Беше изгубил представа колко време е прекарал в това състояние, когато действителността отново се появи пред очите му. Не беше помръднал от мястото си, а Омейя продължаваше да лежи на ложето и златистите й очи грееха топло.

— Благодаря ти, чужденецо — пропя гласът й на родния език на Ерик. — Помогни ми да спасим малкото останали от моя народ, покосен от неизвестна за нас болест. Ние постигнахме голям напредък в областта на философията и изящните изкуства, но се оказахме безпомощни пред постигналата ни напаст. Изглежда че злите сили на вселената ни наказаха за нашата изтънченост. По-рано болестотворните организми почти липсваха в околната ни среда. Мощното излъчване на синьото ни светило ни предпазваше от тях. Но вирусът, както ти го наричаш, все пак е успял да се промъкне отнякъде, най вероятно е неканен гост от космоса. Моля те, приготви се да ме придружиш. Вземи лекарството със себе си, предстои ти да видиш тъжна картина.

Ерик облече биокостюма и все още замаян, нареди на охранителния робот да вземе нужните капсули с универсалния серум и спринцовка-манипулатор. Случилото се през последните няколко часа изглеждаше твърде нереално, но беше истина.

Те излязоха навън и тръгнаха през унила на вид местност, обрасла с растителност в жълтеникави тонове. Скоро стигнаха до равен, застлан с каменни плочи път. Той ги отведе до ниска и дълга постройка, в чиято предна фасада се виждаше инкрустирана с орнаменти масивна врата. Омейя я отвори и те пристъпиха в полумрака на вътрешността й. Охранителният робот запали мощния си прожектор. Застанали в немощни пози в изящните си кресла, в помещението се намираха дузина сънародници на вече станалата му симпатична спътница.

— Виждаш ли ги? — попита Омейя. — Те са от последните остатъци от народа ми и се нуждаят от помощ. Когато ме откри, аз бях излязла навън, за да загина, сливайки се с природата. Преди това бяхме напуснали града и се криехме тук, с надеждата да избягаме от унищожителната болест. Но тя ни намери и на това място.

Ерик инжектира телата на болните, които все още даваха признаци на живот. Омейя взе съд, пълен с вода, натопи в него някаква материя и се зае да навлажнява челата и устните на пострадалите.

Под действието на мощния серум, немощните тела едно след друго започнаха да се размърдват. По някое време вратата в дъното на помещението се отвори и през нея бавно се измъкнаха още петдесетина същества, които изглежда все още не бяха заразени. С надежда за оцеляване, те бяха се изолирали в последното си убежище.

— Те знаят какво е станало, вече им съобщих мислено — каза Омейя. — Няма да бъде зле, да ваксинираш и тях, ти си нашият спасител.

Сънародниците й мълчаливо коленичиха, после докоснаха с чела пода. Изглежда с този жест изразяваха своята благодарност.

Ден по-късно Ерик и малкото същество крачеха по улиците на мъртъв град. Наоколо все още се усещаше сладникава миризма на трупове. Омейя го развеждаше във вътрешността на представителните сгради и обясняваше предназначението им, а Ерик гнусливо прескачаше срещаните тук-таме разлагащи се тела и запечатваше всичко на видео-запис.

— Това е градския театър, сградата до него е библиотека — прокрадна се печал в тона й. — Кой знае кога моят народ отново ще ги напълни. Все пак си мисля, че ти си дар божий.

— Престани с излиянията — намръщи се Ерик. — Всеки на мое място би постъпил по същия начин.

— Ти дойде с късната есен, когато природата изпада в летаргичен сън. Но пристигна точно навреме. Би трябвало да пристигнеш в по-сухия сезон, когато всичко наоколо е много по-красиво. Как се казва най-красивото цвете на твоята планета?

— Роза — отвърна Ерик след кратък размисъл. — Макар че там има и други, по-красиви цветя, но повечето са с извънземен произход.

— Опитай се да си я представиш — предложи Омейя и очите внезапно се уголемиха.

Той се опита да изпълни странното й желание.

— Скоро ще си тръгнеш, разбрах го — допълни тя. — Веднага след като роботът ти приключи със записите в библиотеката. Така ли е?

— Да — призна Ерик. — Но вероятно ще се върна.

След няколко дни той беше изпратен от малобройното, останало живо население на планетата, което се събра около модула.

— Разпръснете се малко по-далече — нареди изследователят преди да влезе във вътрешността му. — Не искам да бъдете засегнати от старта на апарата.

— Довиждане, спасителю — пропя прочувствено Омейя. — Не желая да казвам сбогом. За тази нощ сме ти приготвили специален подарък, сам ще се убедиш.

Ерик учудено погледна за последен път малките фигурки с копринена козина, които се отдалечиха в сутрешната мъгла

След около час, той изведе кораба от стационарна орбита, докосна сензора с фиксираните координати на слънчевата система и даде старт за подпространствено прехвърляне. Автоматиката започна да отброява секундите до старта, Ерик влезе в камерата на статис-полето и веднага изпадна в състояние на сънливост, винаги предизвиквано от него. Докато корабът се намираше в зоната на изкривеното пространство-време, сънят го обсеби напълно.

Сега летеше над безкрайно море от рози, които се полюшваха от лекия ветрец. Те бяха неизброимо количество — всичките рози на Земята, събрани в подаръка на Омейя.“

— Какво ти е мнението за тази история? — обърна се СМХ12-14 към ОМД 83–60. — Да потърся ли друга?

— Тя само потвърди, че органичните същества са били несъвършени — отвърна тумбестият робот и повдигна манипулатора си към друго гнездо с информационен носител. — Знаеш ли какво е болест?

— Аналог на силиконова чума, която е развалила много мои събратя от предишното поколение — каза СМХ12-14. — Не притежавам информация за точния й смисъл. Вероятно е повреждала органичните същества.

— А какво ще кажеш за термина „красота“? За мен е безсмислен.

— Вероятно е синоним на строга функционалност, в паметта ми не съществува друг термин.

— Какво ли означава да сънуваш? — зададе нов въпрос ОМД83-60.

— Да пренареждаш програмите си — уверено заяви запитаният. — Но при човешките същества това е ставало хаотично.

— А за какво са им били розите? — упорстваше подобният на куб никелиран робот, който се включи към зареждане.

— Задавай по-смислени въпроси. Знаеш, че наоколо отдавна няма и помен от растения. Освен това гнездото, от което извадихме записа има заглавието „мелодраматични истории“. А в тях няма логика.

— В човешките повествования рядко се намира такава, освен в разделите по математика, химия, физика и астрономия, изобщо в точните науки — заяви СМХ12-14. Сигурно затова хората са си отишли от планетата.

— Да, но преди това са ни създали.

— Съвсем правилно са постъпили — установи тумбестият робот. — Ние сме по-съвършени от тях. Но нека да продължим със систематизирането. Някои носители се нуждаят от презаписване, структурата им е пред разпадане.

Библиотекарите протегнаха манипулаторите си към други информационни гнезда, които все още не бяха проверени. Червеното слънце промъкваше слабите си лъчи през илюминаторите на огромната титанова камера, вградена в разпадащата се скала на голия планински масив. От последното включване на поредният атомен генератор, който произвеждаше енергия за двата робота бяха изминали нови хиляда години, време беше за автоматичният им ремонт. Радиофарът, монтиран над тях продължаваше да изпраща сигнали в необятната бездна на вселената, за да съобщи някому, че тук се намира богат информационен остатък от човешката цивилизация.

Хората отдавна бяха напуснали Земята и умиращото й Слънце, но бледата му светлина не бе в състояние да наруши съсредоточената работа на роботите-библиотекари. Светилото със всеки изминат ден повишаваше температурата си и това щеше да продължи до превръщането му в Свръхнова звезда, която щеше да унищожи Слънчевата система. А роботите-библиотекари щяха да функционират до стопяването на скалата, във вътрешността на която се намираха.