Христо Пощаков
Изпит за двама

Мартин Ковалски напредваше трудно, мазната кал полепваше по подметките му и превръщаше ходенето в мъчение. Дърпаше го назад като злорадо същество и му пречеше да се отдалечи от обгорялата спасителна капсула, останала зад гърба му. Маската за биологична защита затрудняваше неговото дишане, което допълнително възпрепятстваше придвижването по тази непривлекателна планета.

След аварията на корабния реактор беше успял да катапултира, да премине на подходяща орбита и да се приземи на около петдесетина километра от местната база. По време на бързите действия, свързани с оцеляването му в космоса, беше подал авариен сигнал, но бе забравил да извади комуникатора от гнездото му в командното помещение и да го вземе със себе си. Липсата му го обричаше на анонимност, оставаше надеждата, че ще изпратят машина да го потърси. Но това беше предположение, свързано със слаба надежда . Сега трябваше да изтърпи наказанието за собствената си немарливост, а самообвиненията не помагаха. Утешаваше се с факта, че все пак бе останал невредим.

Под тъмната пелена на облаците, местността изглеждаше сива. Оловното небе и ситният дъждец усилваха чувството му на неприязън към безименното небесно тяло, което прищявката на вселената бе снабдило с живот и кислородна атмосфера. Планетата беше девствена и груба, недокосната от развитието на разум и подлежеше на колонизация. Командированите на нея учени вероятно не се радваха на изобилие от приятни моменти, а унищожаването на кораба му щеше да ги допълни, тъй като очакваното оборудване и провизии бяха пропаднали. Но той беше длъжен да се добере до изследователската база, за да оцелее отново.

Мартин спря хода си до някакъв издаден над почвата камък, за да си почине и прегледа съдържанието на аварийната раница. Запасите от хранителни концентрати щяха да стигнат за двудневен преход, но с течностите беше по- зле. Мръсните очи на околните локви не будеха доверие — вероятно бяха препълнени от болестотворни организми, а не разполагаше нито със съд за преваряване на вода, нито с апарат за филтрирането й.

Отнякъде се разнесоха непривични звуци, които прекъснаха разсъжденията му. Той стисна хладното тяло на бластера и се озърна неспокойно. Не се забелязваше нищо подозрително. Мартин събра разхвърляното съдържание на раницата и го върна на мястото му. След това нарами раницата, тръгна отново и се опита да ускори хода си.

Беше изминал около час, който му се стори като цяла вечност. Пред него се намираше ленив мътен поток, който не предлагаше друга възможност, освен да бъде преминат, но дълбочината му бе неизвестна. Той окачи бластера на шията си и с известно опасение нагази в плитката крайбрежна тиня, после продължи бавно навътре, като на всяка стъпка опипваше плъзгавата повърхност под себе си. Някъде към средата на потока, водата намокри бедрата му, но за щастие, дъното стана равно. Тъкмо си помисли, че ще се измъкне безпрепятствено, когато усети някакво движение и нещо еластично се плъзна край глезена му, уви се около него и започна да го стяга, а в мътилката проблесна люспестата кожа на дълго влечуго. Мартин изтръпна от погнуса, но успя да се овладее. Смъкна бластера от врата си и тънкият му лъч бързо го освободи от неканения гост.

До отсрещния стръмен бряг оставаха десетина метра. Той погледна заоблените камъни, подали глави при основата му и едва не извика от удивление. Един от тях се бе превърнал в хищно озъбена паст, осеяна с остри зъби. Улучено смъртоносно, животното подскочи и изчезна в мътните води всред фонтан от пръски. Мартин успя да се изкатери по склона и облекчено въздъхна.

От върха на брега се откри нова панорама. До линията на прихлупения хоризонт се разпростираше горска местност, осеяна със скалисти възвишения. Той погледна компаса, за да свери маршрута, после решително се насочи към близката редица от стволове, застинали като стражи пред новата неизвестност.

Не беше изминал и двайсетина метра, когато дочу отчетливи викове за помощ. Неимоверно изненадан се затича в предполагаемата посока и не след дълго се озова на обширна поляна, обрасла в сини мъхове. По средата й се издигаше полегат къс скала, в чието подножие огромен представител на местната фауна стържеше с нокти по камъка и се мъчеше да се добере до крехка женска фигурка, която отчаяно крещеше и ръкомахаше. Мартин реагира мигновено — насочи бластера си към звяра и стреля. Масивната бронирана глава се обърна към него, отправи кръвясал поглед и изглежда реши да смени жертвата. Той стреля отново; подобното на танк чудовище тромаво препусна към него и бързо скъси разстоянието, което ги делеше. „Очите“ — премина в съзнанието на отчаяния мъж спасителна мисъл. — Цели се в очите!" От дулото на оръжието изригна нова каскада от мълнии и в голямата глава зейнаха две овъглени дупки. Животното застина на мястото си и изрева проточено, след това повдигна муцуна и неуверено задуши въздуха. После се завъртя се и бавно се вмъкна между дърветата. Придружен от тъпите удари на тялото му в дънерите им, ревът му постепенно заглъхна.

Мартин въздъхна и се насочи към скалата. Дребната женска фигурка ловко се смъкна от нея и се превърна в девойка с доста приятна външност. Тя смутено приглади тъмните си коси, които се подаваха изпод шапката й. Изцапаното й с пръски кал личице, лишено от маска за биологична защита, грейна приветливо, а от малиновите й устни излезе развълнуван поток от думи.

— Страшно съм благодарна, не зная какво щях да правя без вашата намеса! От два дена се мъча да стигна до базата и предполагам, че вече ме търсят, но не е лесно да ме открият — нямам връзка — паднах и си повредих комуникатора, по-късно изтървах бластера в някакво блато, изобщо извърших редица глупости, а най-голямата беше, че изгубих групата на Бражин — бях включена в нея, по-точно — изгубих се — изрече тя на един дъх. — А вие нов ли сте? Не съм ви виждала досега. Впрочем нека да се представя — казвам се Ана Майте.

То смъкна маската от лицето си и протегна ръка.

— Мартин Ковалски — отвърна. — Пристигам от небето, но не съм ангел — опита се да се пошегува. — И аз имах неприятности, ако искате, ще ви ги разкажа.

— Преди да започнете, ще призная нещо — изгледа го тя смутено. — Бяха ми останали само две таблетки хранителен концентрат, но вчера ги ликвидирах. Гладна съм, привърших и водата си.

— Да видим какво съдържат моите запаси — предложи той благородно. — Ще ги разделим, после все ще измислим нещо.

Ана прие с радост жеста му и те се наведоха над неговата раница. След като се нахраниха и почти довършиха скъпоценната течност, те продължиха заедно пътя си. Прекосиха зоната на сините мъхове и навлязоха в гората от странни на вид дървета, която изглеждаше безкрайна. Бавно и неуверено, стъпките им заглъхваха в околния полумрак.

Съдбата се оказа благосклонна и не ги срещна с нови премеждия, но на свечеряване телата им трепереха от умора. Последните глътки вода отдавна бяха изпити, монотонната обстановка ги потискаше, измъчваше ги жажда. Към привечер преминаха край някакво скалисто възвишение, забелязаха в склона му пещера и решиха да пренощуват в нея. След внимателната проверка, извършена от Мартин, тъмната й вътрешност се оказа незаета от местен обитател, което им позволи да се настанят в нея. Ана се пъхна в спалния си чувал и почти веднага заспа, а той продължи да бди, обзет от предчувствие за нови опасности. От доверчиво легналото до него женско тяло го обземаха особени настроения, но успя да се овладее и да влезе в ролята си на покровител.

Опасенията му не се сбъднаха, нощта премина спокойно. С настъпването на утрото, дъждът се усили. Те събраха вода с помощта на няколко пластмасови опаковки, които намериха в раниците, изпиха я жадно и разделиха последната таблетка концентрат, която му бе останала. После събраха багажа си и отново тръгнаха в нужната посока. Настроението им бе потиснато, почти не разговаряха. Влагата сякаш проникваше в ставите им и се разтваряше в шума на милиардите околни капки.

Към обед дъждът престана. Облаците се вдигнаха и местното светило се показа в пълното си величие. Започна да става задушно.

Видимостта стана отлична. Пред тях се изправи терасовидно скалисто образувание, високо стотина метра. Въпреки болките в мускулите и неприятното усещане на глад, Мартин реши да огледа околността и се закатери към билото му. Когато го достигна, първото нещо, което забеляза в далечината бе комуникационната мачта на базата. По визуална преценка, от нея не го деляха повече от петнайсетина километра.

Смъкването по склона беше по-тежко от изкачването, но радостта от предстоящото приключване на мъченията вля в тялото му допълнителни сили. Най-сетне стигна до подножието и все още с лице към скалата, не се стърпя да извика:

— Ана, базата се вижда!

Не последва отговор.

Мартин се обърна сепнато и пред очите му се разкри страшна гледка. Срещу вцепенената от страх жена напредваше отвратителна гадина, подобна на огромна гъсеница. Предната част на тялото й завършваше с венец от пипала, които противно се гърчеха. Стреснатият мъж реагира незабавно: натисна спусъка на бластера си и тялото на ужасното създание потрепна, но неумолимо продължи пътя си. Следващият откос отряза няколко пипала от челната част на гадината и тя се спря за момент, ала после отново тръгна към Ана, която замръзнала от ужас, стоеше втренчена в нея.

— Бягай! — изкрещя той и отново натисна спусъка.

Дочу се жалко пукане, запасите от енергия в кондензаторните блокове на оръжието се бяха изчерпали. Мартин се затича, хвърли се към жената и я закри с тяло. Пипалата се протегнаха към лицето му, почувства, че го облива студена пот, изкрещя и…

… се озова в обширно помещение, изпълнено с апаратура.

След като свалиха психовизьора от главата му, техниците му помогнаха да стане от креслото. Дрехите бяха залепнали по тялото му, из вътрешностите му се разхождаха неприятни тръпки. Огледа се. Безизразното лице на председателя на изпитната комисия не предвещаваше нищо добро.

— Провалихте се — констатира той сухо. — Допуснахте прекалено много грешки. При имитираната авария на кораба забравихте да вземете комуникатора със себе си. В желанието си да помогнете на непознатата от поляната изразходвахте неоправдан заряд на бластера: не преценихте, че анатомическите особености на животното не му позволяват да се покатери до набелязаната плячка. Ако го бяхте изчакали, то щеше да се умори от напразните си опити и да си отиде. Последвалото разделяне на запасите от храна и вода бе нелогично действие — младата жена не притежаваше и половината от вашето телесно тегло, а вие ги разделихте по равно. Но най-слабата ви изява е проявата на ненужно рицарство в края на психо-картината. Вместо да дръпнете Ана и да я заставите да побегне, вие като последен глупак се опитахте безсмислено да отдадете живота си. Съжалявам, Ковалски, вие сте негоден за професията на десантник-усвоител. Потърсете си друга, прекалено сте емоционален.

С натежали крака, Мартин някак си се измъкна от изпитната зала. Коридорът беше почти пуст, само до изхода на съседното помещение, опряло чело на бялата стена, ридаеше дребничко стройна девойка. Буйните й руси коси се тресяха от нейните тихи хлипания, а безпомощната й поза предизвикваше състрадание. Въпреки че и той бе доста разстроен, младият мъж се приближи към нея, обзет от съчувствие.

— Скъсаха ме! — проплака тя. — Всичките ми надежди пропаднаха!

Девойката се обърна към него. От симпатичното й, украсено с мокри вадички лице, извираше огорчение. Мартин се сети нещо, съвсем скоро сънувано и преживяно и като че ли…

— Слушай — започна той нерешително. — Не се ли казваш Ана? Жената от психо-картината изглеждаше по-различно, но някак си ми напомняш за нея.

Тя го изгледа слисано, после лицето й промени израза си, сякаш го изучаваше, накрая с поривисто движение увисна на врата му.

— Ти си Мартин, моят спасител! — промърка гласът й някъде под ухото му.

Претърпелите първия жизнен крах, продължаваха да стоят вкопчени един в друг. Утехата е велико нещо, а при такива случаи, поетите твърдят, че времето спира хода си и кондензира в роса от нежност. Прегърнати и унесени, те я събираха в белия коридор на пропадналите надежди, които при младите хора лесно възкръсват отново.