Христо Пощаков
Големият ужас

— Проклета страна — промърмори Макс Минхоф и се опита да избърше потта от тялото си с почти мокрия чаршаф.

Защитен от тюлената завеса, продължи да се вслушва в писъка на комарите, които упорито се мъчеха да намерят пролука, за да достигнат до него. Европейският комфорт определено му липсваше. Собственото му любопитство го бе довело до този затънтен индийски щат, където нощем витаеха спомени за човешки жертвоприношения и тайнствен тътен на барабани.

Сега по пътеките в джунглата все още се срещаха полуголи, изпусталели на вид йоги, които прекарваха времето си с поглед, зареян в пространството, а цялата им прехрана се състоеше от купчинка ориз или няколко банана, милостиво предоставени от местното население.

След дълго мятане в леглото Макс най-после успя да заспи, но сънува кошмари. Привидната хладина на утрото го завари с бледи спомени за невероятно гадни неща, от които през цялата нощ бягаше. Влагата и бързо нарастващата жега го накара да се запита какво още търси на това място. „Достатъчно екзотика, трябва да се махам оттук“ — реши той и се сети за раздрънкания джип, с който беше пристигнал — след стотина километра път от най-близката гара вътрешностите му едва не бяха изхвръкнали.

Макс разтвори тюлената завеса, измъкна се навън и се добра да легена с вода, положен под потъмняло огледало. Огледа небръснатата си физиономия и неволно изпита съжаление към себе си. Какво го бе накарало да предприеме това безумно пътешествие? Искаше да избяга от себе си или от проблемите, които ежедневно възникваха в свръхиндустриалната му страна? А може би жаждата за промяна — потайното, стаено години желание за някакво приключение?

Не намираше отговор на въпросите си, но някакво чувство за неминуема беда постепенно го завладяваше и объркваше мислите му, същевременно неудържимо го привличаше — така както нажежен фенер привлича някое нощно насекомо.

„Ще разгледам близкия храм и се връщам — реши окончателно той. — Ако остана по-дълго тук, най-много да хвана малария“

Наетият водач се оказа симпатичен младеж, владеещ сносно английски, но Макс така и не запомни името му. Превозното средство, на което се качиха, изглеждаше като копие на това, с което бе пристигнал — то все още се движеше по силата на някакво необяснимо чудо.

След около час подскачане калният път ги отведе до местната забележителност — обраслите с растения руини на храма, посветен на кръвожадната богиня Кали. Водачът се впусна в дълги обяснения, които едва ли оправдаваха вида на скучната туристическа атракция — едва различими барелефи върху полуразрушени каменни блокове на сринатия от земетресения храм. По едно време Макс се прозина и предложи да тръгват обратно.

Пред джипа ги очакваше мрачен субект с изгнили зъби, единственото му облекло се състоеше от мръсен парцал, усукан около бедрата му. На шията му висеше огърлица от някакви тропически плодове, окачени на къси връвчици. От устата му изскочиха почти неразбираеми звуци.

— Какво иска? — попита Макс.

— Не му обръщайте внимание, господине. По-добре да си тръгваме, това място не е от най-добрите.

— Все пак, какво иска? — раздразнено настоя Макс.

— Как да ви кажа, звучи много глупаво — смутено проговори водачът. — Продава различни видове ужаси — по две рупии на парче.

Макс се засмя и настроението му внезапно се подобри. Две рупии за закупен ужас? Ситуацията изглеждаше твърде комична.

— Искам да ми продаде най-големият — заяви той. — Придружен от инструктаж как да се ползува.

— Не правете това, господине! Опасно е!

— Вече казах желанието си — процеди обзетият от упорство купувач и си помисли: „Никой не се е завръщал в Европа със закупен от Индия ужас.“

— Предупредих ви, но щом настоявате… — промълви водачът.

Продавачът откачи от огърлицата черна връвчица и я подаде. Окаченият изсушен плод на края й изглежда беше кух, защото се дочу леко потракване на семенца.

— Големият ужас се освобождава чрез разчупването му, това е всичко — неуверено поясни водачът. — Но бих ви посъветвал да не го правите.

„Ха, ха! — каза си Макс. — Тези тука няма да се отърват от суеверия и през следващите хиляда години!“

Настроението му беше съвсем подобрено, дори по обратния път леко си тананикаше. Но след като спряха пред нещото, наречено хотел, то отново се развали. Той се разплати с младия индус и изпратен от изпитателния му поглед, се отправи към стаята си. Подреди малобройния си багаж, погледна мокрото петно, което се разширяваше по предната част на ризата му, и направо се вкисна. Седна на ръба на леглото, погледна покупката си, окачена на облегалката на близкия стол, сети се предстоящата нощ и вероятната борба с комарите, и всичко му опротивя. Особеният червен цвят на плода пред него неволно привличаше вниманието му. „Аз съм цивилизован човек, а съм склонен да върша глупости — помисли Макс. — Ако се върна с такава покупка и обясня същността й, сигурно ще стана за смях“. През главата му преминаха и други разсъждения, а плодът, висящ на връвчицата, сякаш го фиксираше с червеното си око. Жегата ставаше непоносима, липсата на ангажименти и висящата пред него безмислица го правеха все по-нервен.

— Проклета страна! — за кой ли път изруга Макс и обзет от ненавист скочи, дръпна връвчицата от облегалката и стъпка с ярост покупката.

Освободен от обвивката си, Големият ужас с радост излезе на воля. Огледа се, започна да се подува и зае почти цялото пространство на стаята.

— Гладен съм — пробълбука огромната му жабешка уста. — Извинявай, щях да ти дам време ужасно да се ужасиш, ако не бях толкова гладен — дълбокомислено заяви пред втрещения турист.

Последва мляскащ звук и подметките на Макс изчезнаха в лигавото гърло на чудовищното създание. Големият Ужас преглътна доволно и също изчезна.

— Предупреждавах го! — виновно се оправдаваше водачът на следващия ден. — Отново ще трябва да крием чужди вещи!

— Този е третият по ред, става доста опасно — добави собственикът на хотела и угрижено се почеса по голото теме.

— Не виждам как ще се отървем от полицейския началник, здравата може да загазим!

— Той не е местен, съвсем скоро го назначиха. А защо да не му направим подарък в знак на уважение? Как мислиш? Дори един Среден Ужас би свършил добра работа.

В очите на младежа светна плаха надежда.