Христо Пощаков
Пепи и роботите

„Какъв безинтересен живот!“ — мислеше Пепи и въртеше в ръце сив камък. Възрастните си имаха своите занимания, а той, единственото момче в базата, нямаше с кого да играе. Беше досадно, че се е родил първи — докато пораснеха останалите дребосъци, щеше да пукне от скука.

Въпреки дребният си ръст той бе научил много неща. Наскоро, в курса по биология, училищният компютър му показа запис за живота на земните гарги. Черните същества наоколо много ги наподобяваха, но издаваха жабешки звуци.

Пепи с досада хвърли камъка по едно от тях. То заквака обидено, разтегна ципестите си криле и литна, после се приземи на безопасно разстояние. От ден на ден тукашните гарги ставаха по-нахални. Вчера, докато зяпаше как се приземяваха аерокарите, отмъкнаха закуската му. Гадните създания се бяха научили да пробиват с клюнове пластмасовите контейнери за хранителни отпадъци и с тези престъпни действия предизвикваха чувство на ужас в биолога Федин. Той се оплакваше, че екологичният режим на планетата ще се наруши, че земните микроорганизми могат да нанесат необратими поражения на местната бедна фауна и да се случат какви ли не страхотии, ала Пепи не му вярваше. Знаеше от баща си, че продуктите пристигат стерилизирани, а малобройните примитивни видове не бяха особено чувствителни към болести. Според майка му най-опасни за него бяха местните микроби, на което той също не вярваше. Досега никой не се бе разболял, защото имунната система на всеки от заселниците беше адаптирана към условията на Алфа 9.

Пепи се замечта за Земята. „Там е толкова интересно, а тук — сиви камъни, хилава растителност и скука“. Черните квакащи създания бяха дребното му развлечение. Беше опитомил едно от тях и в минути на добро настроение тайно го хранеше.

Днес всички почиваха. До обед оставаха няколко часа, майката на момчето се занимаваше с бебето, бащата бе отишъл в дискусионния клуб. Пред Пепи се откриваше добрата възможност да обиколи владенията си.

Пътят му минаваше край енергоцентралата. В двора й бяха направили басейн с фонтанчета и в него се развъдиха интересни животинки. Приличаха на дълги, прозрачни лентички, но натиснеш ли ги, ставаха лилави. Пепи отчупи тънка клечка и известно време се занимава с тях. Събра няколко от стените на басейна и ги накара да се сплетат едно в друго. Беше установил, че са твърде глупави — докато се разплетат щеше да мине много време. Затова ги остави на мира и се насочи към оградата на разположения в съседство завод за генератори, където от тясна пукнатина се просмукваше загадъчна зеленикава течност. Около локвите, образувани от нея, се разхождаха бели, крачещи топчета, които бяха много бавни и се придвижваха, като се премятаха смешно през главите си. Пепи издълба в калта успоредни улеи, хвана две от гадинките и им направи състезание. Лявото топче беше от неговия отбор, а дясното — от отбора на възрастните. За жалост отбора на противника първи стигна до локвата и той ядосан тръгна към монтажния завод.

Неговата гарга го очакваше. С радостно квакане, тя се спусна от покрива на един от складовете и леко чукна с клюн по обувката му. Пепи извади от джоба си присвоен от кухнята сандвич и милостиво започна да я храни. Гаргата лакомо поглъщаше отчупените късчета и все по-доволно квакаше. Той снисходително я почеса по врата, като с този великодушен жест даде да се разбере, че угощението е приключило. Набрала известен опит, тя бързо литна към покрива на склада, тъй като следващите му действия бяха непредсказуеми. Във всяко нейно забавяне се криеше опасната възможност да получи ритник.

Зад монтажния завод се простираше поле, осеяно с отпадъци. Конверторите за тяхната преработка още не бяха пристигнали от Земята и добре, че беше така. На тази територия се намираха твърде интересни неща: негодни микромодули в различни цветове, износени блокове на генератори, употребени кондензатори, плоски екрани, златисти телчета, капачки, бутончета, ламаринки, стари компютри и много други вехтории, от които можеш да извадиш нещо, нещо да сглобиш, изобщо нещо да ти свърши добра работа.

Пепи отдавна бе насочил вниманието си към почти цял корпус на космически кораб, извисен над останалите отпадъци. Прочетените видеокниги разпалваха въображението му и описаните невероятни истории го подтикваха да потегли към Земята. Момчето измайстори примитивна стълба и успя да се покатери до входния люк. Командната кабина се оказа неприветлива и гола, навътре беше съвсем тъмно. Той огледа олющената боя по стените, помота се и ролята на капитан му омръзна. Почувства скука и реши да се връща, но погледът му се спря върху няколко макари с бракувани проводници, които се въргаляха в прашния коридор. Мислите му взеха нова насока. Вече беше защитник на крепост, а по стените й лазеше неприятел. Пепи се напъна и затъркаля една от макарите към изхода. Тя прелетя във въздуха, после с чудесен грохот се стовари върху купчина ръждясали ламарини. Неприятелят беше уплашен, но трябваше да се довърши. Втората макара прогърмя по-внушително от първата, грохотът на третата направо бе възхитителен. Най-сетне настроението му се оправи. Той реши да изхвърли и останалите, ала вниманието му бе привлечено от ламарините, които се повдигнаха и под тях се показа масивно туловище с голяма, четвъртита глава. Беше робот и той се измъкваше от укритието си с явното намерение да изчезне.

— Хей, ти! Избягал мръсен робот! Стой!

Стоманеното чудовище се спря и завъртя главата си.

— Избягал съм, но не съм мръсен — възрази отчетливо.

— Хванах ли те?! — извика злорадо Пепи.

— Хвана ме и много съм огорчен.

— Да не си мръднал от мястото си! Сега идвам при тебе!

Ставаше интересно. Момчето бе научило от баща си, че от завода за монтаж бяха изчезнали няколко серийни робота, но претърсването на околността не бе дало резултат. Това се беше случвало и в други бази — отдаваха го на дефекти в програмите на роботите.

Когато металното чудовище се извиси над него, Пепи съвсем не изпита страх.

— Как се казваш? — попита той важно.

— Нямам име. Притежавам серия и номер — СХ-210722.

— От днес ще се казваш Голямата тиква. Аз съм Пепи и ако ме слушаш, няма да те върна в завода.

Да притежава собствен избягал робот беше твърде привлекателно. Той огледа застиналата метална грамада и нареди:

— Ще ме наричаш „господарю“! Чел съм такова обръщение в книгите. А защо си избягал?

— Човекът, наречен Войтех заяви, че ако излезе още един дефектен генератор, ще ме разглоби. Нямах вина, отливките се произвеждат от други роботи. Не исках да бъда унищожен.

— Правилно си постъпил — одобрително произнесе Пепи. — И няма да те издам.

— Благодаря, господарю.

— Браво, така те харесвам! Като си избягал, защо се въртиш близо до базата?

— Тук има стари акумулатори, нуждая се от енергия.

— Не си съвсем глупав. С какво се занимаваш? Не ти ли омръзна да стоиш под ламарините?

— Не съм сам — сякаш смутено призна роботът. — Нали няма да издадеш другарите ми?

Идеята да притежава няколко робота беше по добра. Пепи решително заяви:

— Няма да ги издам, ако се подчиняват на моите заповеди. Повикай ги!

— Опасно е господарю. Могат да ни забележат.

— Днес никой не работи — всички почиват. Изпълнявай нареждането!

Роботът повъртя глава нерешително, после издаде висок звук. Изпод отпадъците се измъкнаха още три негови събратя и нерешително се доближиха.

— И тях ли е искал да разглоби Войтех?

— Да, господарю.

— Представи ме, Голяма тикво. Обясни им, че от днес съм вожд и закрилник на избягали роботи. Ако съвестно изпълняват нарежданията ми, ще им намеря нови акумулатори. Добре, че се появих, иначе щяхте да подивеете.

— О, не, господарю — възрази СХ-210722. — Ние сме произведени с програма за самообучение, непрекъснато се самоусъвършенствуваме. Нощем говорим помежду си, разхождаме се из вехториите и намираме ценни неща. Вече разширихме паметта си с няколко съвсем годни блока, сигурни сме, че ще намерим още. Културата ни изисква непрекъснато да търсим нова информация за да попълваме знанията си. Освен това ние се стараем да повишаваме нейното качество като намаляваме информационната й ентропия, смятаме го за благородна цел.

— Аха! — възкликна Пепи и се направи, че е разбрал всичко. — Но ако ви ръководи човек, да речем аз, не е ли по-правилно?

— Разбира се — съгласиха се в хор роботите. Нали затова сме създадени?

— Добре — отбеляза със задоволство момчето. Пъхайте се под ламарините, утре ще ви поставя задачи.

Пепи с достойнство закрачи към къщи.

— Къде скиташ? — ядосано попита майка му. Вече обядвахме!

— Извинявай, мамо! Заиграх се.

— Виж ти, заиграл се! С кого? Това момче не е съвсем в ред — обърна се тя към баща му с поглед, търсещ съдействие.

Бащата примигна с пъстрите си очи, кимна неопределено и продължи да чете видеокнигата. Пепи ловко се промъкна край настръхналата, възпълничка млада жена, безпрепятствено се добра до умивалника и пъхна ръцете си в дезинфекционната камера. Докато извършваше неприятното, но задължително действие, неволно наблюдаваше пространството зад открехнатата врата на детската стая, където домашният робот упорито размахваше дрънкулка пред носа на глупавото бебе. След като приключи с унищожаването на микробите момчето седна на масата, сви кротко уши и почти напъха носа си в чинията. За щастие бурята отмина бързо. Пепи се осмели да надигне глава и с все още пълни уста да попита:

— Татко, какво е информационна ентропия?

Човекът, увлечен в четене, изненадано прекъсна заниманието си.

— Какво каза?

— Попитах какво е информационна ентропия.

По тясното лице на бащата се появи усмивка.

— Радвам се на ранните ти интереси — произнесе той със задоволство. — Този термин за пръв път е употребен преди няколко века, но въпреки че кибернетичният смисъл на явлението се отличава от физическия, благодарение на една формула двете понятия се доближават. Трудно е да ти обясня, но ще се опитам. При получаване на информация нашите знания нарастват толкова повече, колкото по-малка е нейната неопределеност, или колкото по-малка е информационната ентропия.

Очите на Пепи станаха тъжни.

— Виждам, че не разбираш — продължи таткото. — И ще се опитам да обясня по-просто. Преди малко с майка ти гадаехме къде се намираш. Ако някой ни кажеше: Пепи е или на полето с отпадъци, или в двора на енергостанцията, неопределеността, респективно ентропията на тази информация, щеше да бъде по-голяма, отколкото ако друг бе съобщил, че Пепи се намира на територията на монтажния завод. С по-малко думи щяхме да научим повече. Сега разбра ли?

Макар и не особено уверено, момчето кимна с глава.

— Ех, Пепи… Ако знаеше какви неприятности ни създава повишаването на информационната ентропия! Често сме принудени да боравим с приблизителни данни. Компютрите трябва да анализират вероятностите за правилното функциониране на някоя система, но за да извършат анализ, следва да преценят вероятностите на нейните подсистеми и елементи. В процеса на анализа се случва обратната връзка да повиши, вместо да понижи степента на неопределеност, и тя да достигне критична стойност. Тогава вместо да разреши проблема, компютърът настройва веригите си в затворен цикъл и изгаря блокировките. Нужни са филтри за критичните степени на информационната ентропия, които да спират лавинообразното й развитие, но засега ги нямаме. Работим по проблема и никой не знае кога ще го разрешим.

Пепи беше зяпнал и внимателно следеше да не изпусне някоя дума.

На следващия ден той излъга майка си, че отива в библиотеката, но се насочи към ремонтния цех на базата, влезе в него и без да го забележат, чевръсто напъха в раницата си няколко акумулатора с дистанционно зареждане, които въпреки малкото си тегло и размери, притежаваха мощен капацитет. След това изскочи навън, затича се към полето с отпадъци и скоро избягалите роботи бяха строени зад корпуса на кораба.

— Ще ви поставя спешна задача — изрече задъхано момчето. — Необходимо е да конструирате филтър за критичните степени на информационната ентропия.

Роботите го заобиколиха.

По локалното време на планетата измина седмица, през която Пепи ежедневно извършваше строг контрол върху работата на своите метални подчинени. Те забележимо променяха вида си — ставаха все по-дебели. Дължеше се на блоковете памет завинтени по телата им и добре, че отпадъците изобилствуваха с тях. Щастливи с новите си акумулатори, роботите се трудеха усърдно, а енергийното поле достигаше до тяхната територия и ги зареждаше редовно.

— О, господарю — каза една вечер Голямата тиква. — Задачата е изпълнена. Ако знаеш каква радост ни достави трудното й решение!

Той връчи на момчето крехка на вид кутийка.

— Трябва да се монтира в системата на обратната връзка — поясни роботът. — Ние го направихме и се чувствуваме значително по-умни. Разсъждения от вида „да бъда или да не бъда“ вече не са в състояние да прегряват контурите ни, защото избирателната способност на филтъра е позитивна. Уверихме се, че много по-рационално е да бъдеш, отколкото да не бъдеш. Наистина това ни прави малко по-страхливи, но от друга страна…

— Стига си философствувал — сряза го Пепи.

— Ах, какъв точен термин! Колко хубаво е да можеш да философствуваш!

— Престани да се кичиш с повече памет! Заприличал си на бъчва.

— Какво е бъчва, господарю? — попита роботът и лещите му светнаха от любопитство.

Пепи махна с досада и го остави.

— Татко — заговори той в къщи, — вземи, нали ти беше нужен?

— Какво е това, момчето ми?

— Филтър за критичните степени на информационната ентропия.

Таткото се усмихна, прибра кутийката и го погали по главата.

— Благодаря! — рече нежно. — Трогателно е, когато един син се грижи за баща си.

На другата сутрин зарадваният родител посети Франц — старши кибернетик на базата, с когото бяха близки приятели.

— Виж какво е направил Пепи — каза той и подаде кутийката. — Любопитен съм да разбера какви са неговите постижения.

— Какво ми даваш, Мартине?

— Момчето твърди, че е филтър за критичните степени на информационната ентропия.

Франц отвори капачката на кутийката и с интерес огледа съдържанието на вътрешността й.

— Ха, доста занимателно — засмя се той. Ще трябва да си поиграя с него.

След около час екранът върху служебния пулт на бащата светна.

— Знаеш ли новината? — проговори възбудено Франц. В твоя дом расте гений!

— Ти ли конструира филтъра — попита подозрително таткото, след като се завърна в къщи.

— Че кой друг? — отвърна обидено Пепи. Защо, не върши ли работа?

Дланите му се изпотиха, но лъжата му достави неподозирано удоволствие. Баща му го наблюдаваше внимателно.

— Слушай, Пепи — произнесе сурово. — Ако обичаш, напиши комутативният закон на математическата логика.

— Не съм стигнал дотам, татко!

— Тогава как конструира филтъра?

Пепи се замисли. Не можеше да издаде Голямата тиква и неговата компания, беше дал обещание. За един закрилник на избягали роботи подобно предателство бе невъзможно, а от него се чакаше обяснение.

— Интуитивно — намери той твърде сложния за възрастта му спасителен отговор.

Татко Мартин престана да гледа подозрително и се усмихна.

Пепи се прочу и възрастните го гледаха с възхищение. Пилешките му раменца мъкнеха с достойнство бремето на славата, но дните минаваха и тя увяхваше. За да се поддържа, беше нужно да се измисли нещо ново — внушително и значимо, от което всички да ахнат и да кажат: „Браво, Пепи!“. И без това Голямата тиква жадуваше за нови задачи. Последният път го беше накарал да преброи звездите, ала сравнително бързо получения резултат нямаше съществено значение. Момчето бе изпаднало в идейна криза и мрачното настроение го преследваше.

— Имаме нови неприятности — сподели веднъж бащата с майката. — Необходимо е да се намали времетраенето на подпространствения преход на корабите и този труден проблем е възложен на нашия изследователски център. По време на последната конференция на Земята, шефът Минин имал неблагоразумието да се похвали с филтъра на Пепи, представил го за наше изобретение. Разбира се, Съветът повярвал в големите ни творчески възможности и сега не е съвсем ясно как ще излезем от това положение.

— Първо се заеми със сина си — изрече тя с укор. — Нашият гений непрекъснато изчезва някъде, а училищният компютър му поставя средни оценки.

— И Анщайн е бил среден ученик — опита се да го защити таткото.

— Разбери, детето бяга от къщи! Биологът го забелязал да храни местна птица, което е абсолютно забранено!

Спорът взе да се задълбочава и Пепи сметна за по-благоразумно да се измъкне от стаята.

— Не го контролираш! — повиши тон майката. — Искам да зная къде се губи! Безпокоя се, а ти не се интересуваш — смени тя нотките на гласа си и очите й се насълзиха. — Забравяш, че се намираме на чужда планета, всичко може да се случи!

Бащата стана и я прегърна.

— Утре ще взема мерки! — обеща тържествено.

— Ще ми направиш ли компания? — помоли той своя приятел. — Имам неприятното задължение да разбера къде ходи синът ми.

Франц се трогна от явната му безпомощност и се съгласи.

Обичайният обход на Пепи ги накара да учестят дишането си. Момчето не предполагаше, че е следено и не се обръщаше, но пътят му ги затрудняваше с избора на укрития. Когато се приближиха до полето с отпадъци, те въздъхнаха облекчено, ала тук изскочиха нови неприятности. Бащата често се спъваше в някоя вехтория и вдигаше шум, което ги принуждаваше да залягат. Най-сетне успяха да направят обход и се скриха зад тумбестия корпус на космическия кораб.

Пепи продължаваше да върви безгрижно и подритваше микромодули. По едно време се спря встрани от тях и се провикна:

— Тук съм, Голяма тикво. Покажи се!

Пред смаяните погледи на Франц и Мартин изпод захвърлените листове ръждясала ламарина се подаде неестествено дебел робот.

— Слушам, господарю! — прокънтя машинният му глас.

— Повикай останалите! — нареди Пепи. — За вас има нова важна задача. Татко каза, че преходът на космическите кораби в подпространството е бавен. Трябва да решите как да се ускори!

Бащата понечи да се измъкне от укритието си, но Франц го дръпна обратно.

— Тихо, не ги плаши — прошепна в ухото му. — Забрави ли за реномето на нашия център? А ако решат и този проблем?

Здравият разум надделя. Макар и смутен от факта, че момчето бе излъгало всички, солидният родител реши да отложи разобличението за по-късно.

Приведени, сериозните мъже започнаха отстъплението си. Пристъпваха на пръсти и се стараеха да не вдигат шум.