Христо Пощаков
Повторението

Брайан Мендоса погледна спящата до него жена и се надигна от леглото. Беше една от многото напоследък, дори не си спомняше името й. Предишната вечер я бе отвлякъм от бар в подземния етаж на жилищния конгломерат, обслужващ данъкоплатците от втора степен.

Все още сънен, той тръгна към „банята“ и извади кредитната карта от джоба на пижамата си. Беше събота, имаше право на двайсет литра вода допълнително, и то с повишена температура. Преграденият ъгъл на стаята бе успял да помести тоалетна, умивалник и душова кабина.

Брайан пъхна картата в цепнатината под дръжката на вратата и вече можеше да влезе. Докато стоеше под душа, очите му не се откъсваха от брояча пред него, трябваше да остави вода и за онази в леглото. Същото се отнасяше и за системата за изсушаване с топъл въздух, трябваше да пести електроенергията.

Докато привършваше тоалета си, той за хиляден път се замисли за предимствата на неограничения лимит, който притежаваха данъкоплатците от първа степен, но после се сети за несгодите на онези от трета, а при мисълта за лишените от право на данъчно облагане, натикани в приюти кутийки, по кожата му полазиха тръпки. Все пак бе достигнал сравнително висока степен в социалната стълбица и нямаше причини да се чувства недоволен, макар че напоследък психоиндексът му падаше непрекъснато. Дозиметристът от медицинския блок го бе предупредил, че ако продължава така, ще трябва да се подложи на продължителна и скъпа терапия.

Мразеше терапиите. След всяка от тях се чувстваше затъпял и въпреки уверенията за полезността им, получаваше пристъпи на социална алергия. Изглежда бунтарският дух, наследен от дедите му, го караше да се съмнява в ценностите на постиндустриалното общество на 2405 година.

Докато се обличаше, жената в леглото се размърда, промърмори сънливо и се обърна на другата страна. Брайан се отправи към кухненския бокс, повтори операцията с картата и скоро от тостера се показаха две припечени филийки, а хранителният тръбопровод изцеди две дози синтетична паста с подправки.

Портативният телевизор вече бълваше сутрешните новини. Той докосна сензора на принтерния му блок и си позволи лукса да получи съботния брой на „Индепендънс“.

Ново заседание на правителството, внасяне на законопроект за промяна в данъчното облагане, земетресение на Хавайските острови, поява на неизвестен вирус, метеоритна атака над трета лунна база, разногласия по кредитната политика на Европейските Обединени Щати, борсова война с Азиатския Обединен Блок, пореден недостиг на хранителни продукти за Африканския алианс…

Брайан нави на ролката част от тънката изкуствена хартия и потърси сектора за обяви. Търсеха се оператори на готварски роботи, портиери за нощни барове, фотомодели на конкурсни начала, чистачи за комплексите от първа степен и координатори на рудничните шахти на Титан. Нищо ново. Продаваха се яхти, изкуствени острови в Карибската зона, двуместни совалки, телекомуникационни спътници, а всичко това изобщо не беше по джоба на данъкоплатец от втора степен.

Той прегледа раздела „Разни“ и погледът му се спря на следното обявление: „Вие си мислете, ще сте щастливи, а всъщност не сте толкова, колкото си въобразявате. Само фирмата «Риъли дрийм» е в състояние да ви осигури истинско щастие при изгодни цени на услугата. Дайствията ни са съгласувани с правителствени програми, не се колебайте! Въздушно направление №5 ще ви отведе право при нас, побързайте да ни потърсите! Веднага позвънете на видеотелефони 58949579 от Н до К.“

Почеса се по тила, изхрупа последната хапка от втората филия и неочаквано се почувства заинтригуван. В условията на реализираната Американска мечта всеки би трябвало да е достатъчно щастлив, но все пак… Брайан се сети за непрекъснато спадащия му психоиндекс, свързан с усещането за нарастваща празнота, ръката му инстинктивно извади картата от кухненския пулт и я поставе в гнездото на видеофона.

— На вашите услуги, господине.

На екранчето се бе появило младо, пращящо от здраве и радост лице.

— Прочетох обявата… бих искал…

— Винаги на вашите услуги, дори в събота и в неделя. Изисква го благополучието на всеки отделен индивид.

— Все пак…

— Няма проблеми, господин…

— Мендоса.

— Заповядайте при нас, извадете от факсовото ви устройство визитната картичка с точния ни адрес. Ето, вече ви я изпращам.

— Но нима…

— Повтарям, няма никакви проблеми, един разговор при нас няма да ви навреди. Очакваме ви!

Усмихнатата физиономия на младия мъж изчезна от екранчето. Брайан излезе от бокса, жената на леглото продължаваше да спи. Той постави на тоалетната масичка еднократна карта за гости с лимит G-3, облече сакото и шлифера си и излезе от стандартното жилище клас II. Пневматичният асансьор го издигна до най-горното ниво на конгломерата, той се отправи към трета външна площадка и взе първото попаднало въздушно такси. Поднесе към окото на адресната камера визитката и се понесе в указаната посока. Над мегаполиса се провеждаше сутрешно дъждуване, през водната пелена едва се забелязваха огромните силуети на комплексите и конгломератите. След около половин час таксито се приземи на площадка, която по нищо не се различаваше от предишната, освен по номера. Брайан тикна картата си в цепката на пулта за управление и след като бе таксуван, вратата се отвори и му позволи да излезе навън. След десетина минути той влезе в приемната на „Риъли дрийм“.

— Радвам се да ви видя — посрещна го приветливо младият мъж от видеофонния разговор. — Ще ви отведа в кабинета на шефа, господин Стокс. Имате късмет, в момента е свободен.

Преминаха два коридора и се спряха в дъното на третия. Младият мъж отвори масивна врата, изглеждаше направена от истинско дърво. Посрещна ги мъж на около петдесетина години, с посивели коси, орлов нос и тясно лице.

— Седнете, моля — покани го той след здрависването. После се настани зад бюрото си, а младият мъж напусна кабинета.

— Искам да разбера… — започна смутено Брайан.

— Разбирам, предметът на дейност на нашата фирма ви се струва необичаен — прекъсна го Стокс.

— Бихте ли ми разяснили същността на обявата?

— Смятате ли, че сте достатъчно щастлив? — внезапно изстреля мъжът с тясното лице, наведе се и заби поглед в новия си клиент. — Отговорете бързо, без много да мислите.

— Не съм сигурен, но напоследък…

— Спадане на психоиндекса, празнота, вялост, вътрешна неудовлетвореност. Прав ли съм?

— Да приемем, че е така. Какво всъщност предлагате?

— По-дълъг живот и истинско щастие. Зависи от размера на вашите спестявания.

— Нима е възможно?

— Разбира се, господин Мендоса, разбира се. Съвременната наука и технология прави възможни и най-невероятните неща. На пръв поглед всичко ще ви се стори малко странно, но имате възможност да поразмислите. Истинското щастие е постижимо само извън вашето тяло.

— Какво?!

— Казах — извън вашето тяло. Учудва ли ви?

— Не разбирам.

— Какво представлявате вие? Определено същността ви се състои от сбор от мисли и спомени, придобити чрез някакви възприятия. Плътта ви е помогнала чрез рецепторите си, но ви е доставила само временни удоволствия, а те са ограничени от възрастта. Освен да се движи и поглъща храна, тялото причинява и болка. Представете си, че ние сме ви избавили от тези три функции и сме оставили само радостта и непрекъснатото удоволствие от съществуването в друга форма, извън оковите на плътта. А вашето тяло може да послужи на някой, който все още не е имал удволствието да пристъпи прага на нашата фирма и да речем, че са му нужни някои ваши органи.

Брайан усети пристъп на отвращение, погледна недоумяващо Стокс и понечи да стане.

— Почакайте, господин Мендоса. Не бързайте да си тръгвате. Може би една малка и съвсем безопасна демонстрация ще ви убеди в предимствата, които предлагаме. Разбирам, че се колебаете, но нищо не пречи да приемете. Необходимо е само да сложите това на главата си.

Предметът представляваше дебел диск с отвор в средата, от който излизаше кабел. Сребристото му пластмасово покритие не будеше опасения. Стокс мълниеносно го бе извадил от шкафа до бюрото си. Брайан го взе нерешително и още по-нерешително го постави на указаното място.

— В какво се състои демонстрацията? — осмели се да попита той.

— Временно ще преселя душата ви в друг виртуален свят, после ще я върна в сегашната реалност. Не се плашете, става мигновено. Ето така. — Стокс протегна ръка и докосна някакъв сензор, монтиран върху плота на бюрото му.

Брайан се озова в чудно красив нов свят. Летеше над някаква планина, беше му леко и спокойно. Нищо не го болеше, нищо не го притесняваше. Огледа се и установи, че е облечен в безупречен скъп костюм от „Дендри и Роджърс“, какъвто е по джоба на малцина данъкоплатци от първа степен.

Реши да снижи полета си и плавно се спусна надолу. През гъстата и красива растителност на склона започнаха да се мяркат елегантни постройки, появи се пенлива и бистра река. Излегнати върху шезлонги хора, между плувни басейни и тенискортове, приветливо му маха с ръце. Край него премина млада летяща двойка. Бялата пола на момичето се развяваше от вятъра, младежът държеше ръката й и я гледаше влюбено. Преди да се разминат, те му се усмихнаха.

„Какъв рай!“ — възхитено си помисли Брайан и отново се озова в кабинета на Стокс.

— Какви са впечатленията ви? — лукаво попита човекът с тясното лице.

— Невероятни! Нямам думи да ги опиша. Но не разбрах какво направихте с мен.

— Пренесох душата ви в апарат за пребиваване на души. Високочестотното електромагнитно поле пренесе там цялата ви информационна същност. Всяка душа може да се разглежда като комплекс от билиони информационни единици, свързани на холограмен принцип. Самата холограма се представя като сбор от милиони микрополета на лептонно ниво, които си взаимодействат всеки момент естествено. Апаратът притежава набор от хиляди други холограми, създадени от нашата фирма, които притежават своята програмирана динамика. Най-красивите кътчета от нашата планета са заснети от най-добрите холооператори, след това е направен съвършен монтаж. За да създадем прецизна виртуална реалност, сме използвали и съветите на именити художници аниматори. Не можете да си представите какви средства са изразходвани за създаването на тази друга реалност. Но най-ценното й свойство е, че веднъж попаднала там, душата има пълната възможност за контакт със себеподобните — да разговаря с тях, да пее и да общува, но в никакъв случай да плаче. Тя може да контролира холограмата си, дори да проявява творчество като създава нови динамични холограми. Сигурността на апарата е гарантирана от статично поле с висока плътност; в противен случай съществува опасността холограмите в него да се разсеят в друго пространствено измерение. И тъй като поддръжката му е скъпа, ние предлагаме услуги в рамките от сто до хиляда години пребиваване в нашия рай.

— А какво става после?

— Връщаме душата ви в полето на този диск и изключваме захранването. Да ви кажа право — ако твърдението, че душата е безсмъртна, е вярно, тя сигурно отива там, където трябва да пристигне. Самите ние нямаме представа за последствията. Важното е, че тя изчезва нанякъде и освобождава място за следващия клиент на фирмата.

— Как става обратното повикване? Няма ли случай, при който да не иска да напусне апарата?

— Невъзможно е. В процеса на настаняването към душата ви се прикрепва холографен код, нещо като неин идентификационен номер, който е свързан с останалата й цялост. Ако го разрушим, личността на носителя ще дисперсира в нищото, това поне сме установили. Освен това разчитаме и на почтеността на клиентите при подписването на договора.

Брайан Мендоса взе решението.

— Ето кредитната ми карта — и я подаде на Стокс. — Преценете с какво разполагам.

Шефът с посивелите коси я взе и бързо извърши проверката.

— Средствата ви стигат за не повече от стогодишно пребиваване в клас „Б“. Решете дали сте съгласен.

Брайан не обърна голямо внимание на думите му и без особени колебания подписа договора. Стокс отново му подаде диска.

Той вече бе свикнал с условията в машината за пребиваване на души и първото, което направи след озоваването си в някаква стая, бе да си създаде тяло и дрехи. След като го направи, се огледа критично. Левият крачол на панталона му се оказа по-къс, същото се отнасяше и за десния ръкав на сакото му. Костюмът му изглеждаше неугледен и мърляв. Едва сега забеляза, че не е сам в стаята. От околните легла се надигаха някакви съмнителни типове.

— Пристигна нов, дявол да го вземе! — промърмори най-близкият съсед. — Отново се сгъстяваме и ако продължава така, ще се въргаляме един връз друг. Но няма как, трябва да се запознаем. Казвам се Бини.

— Нищо не разбирам — призна Брайан. — Предишното място бе доста по-различно.

— И него са го излъгали, един наивник повече — проговори кльощавият тип от отсрещното легло. — Наричам се Джери, ако това те интересува. Бях главен готвач в мексикански ресторант.

— Не ми обяснихте каква е тази виртуална реалност. Имах представата, че ще се окажа едва ли не в рая.

— Глупости — обади се дебел мъж от дъното на стаята. — Джери, защо не му обясниш?

— От коя степен данъкоплатец си?

— От втора.

— Какви претенции имаш тогава… Успокой се, поне липсват неприятности.

— Продължавам да не разбирам.

— Измамниците от фирмата са ти демонстрирали апарат за пребиваване на души от клас „А“, но той е предназначен за хора с тлъсти сметки, за данъкоплатците от първа степен. Естествено, за нас, по-бедните, се предлага апарат с по-ниски качества, от клас „Б“. По него са работили по-малко холооператори и стойността на монтажа и програмирането му е значително по-ниска.

— Ще му мине, остават му сто години да свиква — успокои го дебелият. — Дотогава ще си научим житиетата наизуст.

— И какво правите по цял ден? — попита Брайан. — По креватите ли лежите?

— Направили сме си програма — намеси се Бини. — Но след време и тя ти писва. В понеделник ходим на разходка из местния парк, във вторник разглеждаме зоологическата градина, в сряда сме на кино, но вече сме изгледали почти всички филми. Четвъртък и петък са определени за нови срещи и запознанства, но при тая пренаселеност през следващите деветдесет години всички ще си омръзнем. За мен съботата е най-интересна — ходим на брега на езерото и си правим пясъчни замъци. Това е единствената възможност за изграждане на собствена холограма.

— Нямате ли връзки с жени? — попита плахо Брайан.

— За какво са ти? — отвърна му Джери. — Не забравяй, ти сам си измислил тялото си, но то не е телесно. Ако искаш да ти капризничат и да ти говорят глупости, жени колкото искаш.

— Но любовта не е телесна!

— Не е ли? — тросна се дебелият. — Опитай се да го караш платонично, и ще видим докъде ще стигнеш. Ако беше такъв идеалист, сега нямаше да си бърборим в тази кочина. Въпреки всичко, появата ти внесе малко разнообразие. Бяхме престанали да си говорим.

— Дай му думата — предложи Бини. — Хайде, започвай — какъв си, какво си работил, къде си бил и тъй нататък… Докато и ти ни омръзнеш.

Първите десет години някак се изнизаха, оставаха още деветдесет…

* * *

Един ден Брайан усети нещо като полъх, околната обстановка изчезна, измисленото му тяло също. Мислеше, че вече е умрял от скука, когато разбра, че фирмата измамница вероятно го е извадила от апарата за души. Летеше през тъмен тунел, в чийто край проблясваше мека светлина.

„Най-сетне нещо ново!“ — помисли си радостен, когато забеляза стареца с бели одежди и още по-бяла брада, който го очакваше на изхода.

— Петър. Някои ми викат свети Петър — представи се той. — Тези долу напоследък прекалиха с доставките. Представи си само — за няколко дни ми се изтърсиха два милиона души. Да не съм магьосник, та с вълшебна пръчица да ги разселя по апаратите? Някои ще чакат, ти също.

— Какви апарати? — попита Брайан изумен.

— Е, свикнах със земната терминология. По-точно — зони на обитаване. Класове „А“, „Б“, „В“ и тъй нататък.

— И тук ли има класове на обитаване? — простена новопристигналият. — С какво се плаща тогава?

— Зависи от договора. Цената се определя от тялото, в което ще се върнеш, и от мъките, които ще понесеш. Душите трябва да набират опит и да се усъвършенстват, а това става най-добре, ако притежават тела. По-лесно се усещат болките и несгодите и ще разделят доброто от злото, докато станат праведни.

— Извинявай, свети Петре, но аз избягах от тялото си точно зарази немилостивото земно съществуване.

— Никой не следва да го прави, докато Онзи над мен не реши. Постъпил си лошо, момче, и трябва да поправиш грешката си.

— А онези измамници от фирмата за пребиваване на души, тях кой ще ги накаже?! — възрази Брайан.

— Има кой, но има ли смисъл? Какво са сто или хиляда години в сравнение с вечността? Ти с какво се занимаваше на Земята?

— Бях управляващ бръснарските роботи в една от хигиенните секции на жилищен конгломерат. Тъпо ми беше.

— Почтена професия си имал, момко. Защо си я зарязал… Не си изпълнил цикъла си, извършил си грях. Ето защо като му дойде времето, отново ще те върна в тяло, което ще стане управител на бръснарските роботи. А дотогава ще те настаня в зона от клас „Б“ и ще чакаш реда си. Сега тръгвай да подписваме договора, много време изгубих. И си създай някаква форма, не искам да мъждукаш пред очите ми. Не е прилично пред възрастни хора…

Брайан отново се оказа в нескопосания си мърлявокафяв костюм и навел глава, унило го последва.