Йохан Волфганг Гьоте
На майка ми

Макар без поздрав и писмо от мен,

Съмнения не бива да таиш

В сърцето, че синовната любов,

Която ти дължа, от мойта гръд

Е отлетяла. Както канара,

Закотвена навеки сред река,

Не се поклаща, нищо че вълни,

Ту бурни, ту спокойни там шумят

И от очите ни я скриват, тъй

Не се поклаща любовта към теб

В гръдта ми, но житейският поток

Ту бурно я връхлита с дива скръб,

Ту с радост кротко я залива в миг

И пречи й да извиси глава,

Да заблести сред слънчеви лъчи,

Та с всеки поглед да разбираш ти

Как нежно те почита твоят син.

 

1767