Брайън Перо
Проклятието на Фрея (20)

19
Машината на луриканите

Навсякъде имаше лурикани. Стотици малки рижи човечета с бради, пушещи лули, всяко от които бе придружено от своята жена с права коса и децата си, които крещяха пронизително. Пещерата беше оформена като гигантски амфитеатър. Виждаха се ложи, издялани в скалата, обширен партер и огромен балкон. Всички места бяха заети: нямаше къде да падне и игла.

Чрез изобретателна система от огледала външната слънчева светлина се отразяваше в пещерата. Ослепителните сияния заслепиха Беорф и Медуза, флаг бързо заобиколи младежите и излезе на сцената.

— Скъпи лурррикани! — извика силно той.

Проявите на радост бавно стихнаха.

— Скъпи лурррикани! — повтори Флаг с по-властен глас. — Знам, че за един лурррикан не е лесно да мълчи, но…

— Шшшът! — извикаха множество гласове сред публиката. — Шшшът!

— Благодаря — рече Флаг, като запали отново лулата си. — Държа да ви представя нашите спасители.

Тълпата отново се развихри. Викове, подсвирвания и аплодисменти избухнаха от всички страни, Флаг пак трябваше да успокоява екзалтираните лурикани.

— Замълчете! Достатъчно! Тишина! Оставете ме да говоря!

Нищо не можеше да се направи, зрителите бяха неукротими. В продължение на дълги минути Флаг правеше опити да вземе думата, но напразно. Тогава дребосъкът почервеня от яд и започна да се разпалва, като обиждаше тълпата. Той размахваше ръце и крещеше до премаляване, подскачайки на едно място.

Този нов спектакъл възпламени още повече залата. Зрителите се смееха със сълзи, като гледаха техния старейшина Флаг Мартан Мак Хеклагроен да танцува като навит с пружина палячо. Мнозина засвириха и запяха като съпровод. Най-накрая, възмутен и извън себе си от яд, Флаг се обърна, смъкна панталона си и показа задника си на публиката. Вълна от радостни викове и истерични крясъци разтърси острова. Хеклагроен вдигна панталона си, запрати дървените си обувки в тълпата и извика на тримата си спътници:

— Те са непоносими. Елате с мен!

Тримата приятели се изправиха и последваха Флаг в друг тунел, който бе осветен от малки лампички, поставени на стените. Амос бързо съобрази, че под земята целият остров представляваше лабиринт от коридори, галерии и тесни проходи. Десетки стълбища водеха нагоре или надолу почти навсякъде. Флаг ги водеше с лекота в тази плетеница от криволичещи пътища. След неколкоминутно вървене групата влезе в една голяма стая. Удобни възглавници покриваха пода около една маса, отрупана с ястия. Без да чака покана да седне, Беорф се нахвърли на храната.

— Последвайте примера му — каза луриканът, все още леко раздразнен от поведението на своите сънародници. — Аз ще ви правя компания.

— Благодаря — отговори Амос. — Много сме ви признателни.

— Мммда — потвърди беоритът, захапал парче сладкиш с лешници.

— Може ли да ни обясните какво става тук? — поинтересува се учтиво младият Пазител на маските. — Бих искал да разбера защо ни наричате ваши спасители. Честно казано, не смятам, че съм направил нещо за вас и…

Флаг го прекъсна и взе да разказва в подробности историята на луриканите от острова.

Преди много години островът на Фрея принадлежал на луриканите. Дребните човечета живеели на повърхността в очарователни каменни къщи, със сламени покриви. Те отглеждали коне, на които препускали по цял ден, и били щастливи на своя малък къс земя насред океана. Един ден богинята Фрея решила, че островът трябва да стане нейно светилище, неин храм на земята. Тя изпратила валкириите — могъщи жени воини, яздещи пегаси — да унищожат „малките рижи червеи“, които го населявали. Хиляди лурикани били избити и телата им били хвърлени в морето от върха на скалите. Това клане дало начало на легендата, че душите на мъртвите се били преобразили на птици и техните викове се издигали в небесата като постоянен протест срещу богинята Фрея.

Оцелелите намерили убежище в пещерите, но Фрея поставила като пазач на острова един грифон. Заради него луриканите трябвало да се откажат от идеята да се върнат на повърхността и започнали да копаят подземни тунели. Поколения наред дребните рижи човечета излизали много предпазливо от бърлогата си, за да гледат как подивелите им коне препускали сред буйната трева. Фрея ги била осъдила да живеят скрити като отшелници в мрака. Могъщата богиня бе пренебрегнала техните богове и се бе настанила със сила на острова. Луриканите я наричали сега „смъртоносната“ и никога не произнасяли истинското й име.

Оставени на самотек, те станали оправни и находчиви. Изобретили земекопни машини, лъжливи врати, за да мамят грифона, осветителна система, която използвала земно масло (черно и лепкаво вещество, което невероятно приличало на суровия нефт), фурни с лупи, лъчисти готварски печки, които използвали слънчевата топлина, и подземни парници, за да отглеждат фантастични количества зеленчуци. Въпреки недисциплинираността им и наклонността им да се отдават на празненства, тези малки същества наистина били извършили чудеса. Били поели съдбата си в собствените си ръце и бързо се били приспособили към новата околна среда.

От дълго време луриканите искали да прогонят Фрея от острова, като убият първо нейния грифон. За тяхно огромно щастие Амос и Беорф бяха извършили този подвиг. Ето защо те сега бяха герои. Отгоре на това момчетата бяха отказали благоволението на богинята, което ги правеше двойно по-големи герои за народа на острова. Луриканските шпиони бяха видели всичко и бяха докладвали на своя старейшина.

Медуза обаче като че ли караше Флаг да се чувства неудобно. Той избягваше да я гледа и не отговаряше на въпросите й. Дребното човече не успяваше да зърне очите й и това го притесняваше. Амос бързо забеляза този проблем и обясни на луриканския старейшина, че очите на горгоната бяха последното нещо на света, което трябваше да се вижда. Тогава Медуза уточни, че тя и себеподобните й притежаваха силата да превръщат всички живи същества в каменни статуи. Тя подчерта, че й е много трудно никога да не вдига глава от страх да не срещне нечий поглед. Постоянното носене на качулка, за да скрива наполовина лицето си, никак не било приятно. Тогава Флаг заяви:

— Ако съм ррразбрррал добррре, щом човек не вижда очите ви, не рррискува нищо?

— Точно така — потвърди горгоната с усмивка.

— Дайте ми една секунда — продължи дребосъкът — и аз ще ррразррреша пррроблема ви.

Той напусна стаята и се върна с трима лурикани. Те помолиха Медуза да затвори очи и да свали качулката си. Тъй като имаше доверие на Флаг, горгоната изпълни желанието им, без да задава въпроси. Трите малки човечета взеха множество мерки на лицето й, поспориха тихо помежду си и излязоха от помещението, като говореха за прозрачността на някакъв „пясъчен камък“.

— Какво става? — попита Медуза, като отново нахлупи качулката си.

— Луррриканите ще ви напррравят подарррък — отговори флаг. — А сега си починете. След известно вррреме ще бъдем готови да тррръгнем.

— За да отидем къде? — поинтересува се Амос.

— За да ви заведем у вас — отвърна дребосъкът.

— Но как?

— По-късно — заяви флаг, — по-късно ще видите. Сега си починете, ще се върррна да ви взема, когато бъдем готови. Ей там има вода, за да се измиете, а тук има завивки. Ако се нуждаете от повече въздух, има скрррит прррозорррец, който гледа към крррайбрррежните скали. Ето тук, виждате ли? Но… но откъде идва този шум?

— Това е хъркането на Беорф — обясни му Амос. — Очите му се затварят автоматично, щом стомахът му се напълни.

— Уф! — възкликна луриканът, докато излизаше от стаята. — Пък аз си помислих, че е земетресение.

Амос похапна още малко в компанията на Медуза, която не изяде кой знае колко. Горгоната не си падаше по кухнята на другите раси и предпочиташе ястия от насекоми. За щастие беше намерила няколко, докато минаваше по подземните коридори на острова. Така че сега не беше много гладна!

След това Пазителя на маските отиде да се поосвежи. Като се върна, забеляза, че и Медуза бе заспала. Той отвори прозореца и се загледа в далечината. Слънцето се спускаше зад хоризонта. Въздухът бе свеж и изпълнен с омайния мирис на океана. Момчето разпусна косите си и тръсна глава. С очи, вперени в безкрая, то се замисли за майка си. Видя я отново как се смее и играе с него в тяхната колиба в кралството Омен. Баща му Урбан също изплува пред очите му. Той беше жестоко убит от червенокапците и картината на това убийство често измъчваше съзнанието му. Младият Пазител на маските усети празнота в сърцето си. Той преживяваше невероятни за годините си приключения, но стабилността на семейството му липсваше ужасно много. От очите му закапаха сълзи.

Въпреки присъствието на приятелите му, момчето внезапно се почувства много самотно и уязвимо. Беше навършило тринадесет години и мисията, с която бе натоварено, му се струваше все по-тежка. Целият му живот ли щеше да бъде такъв? От приключение в приключение, без никога да спре? Винаги ли щеше да вижда да умират тези, които обича?

„Мисля, че бих искал да обърна страницата и да се върна в Омен — каза си Амос. — Започвам да съжалявам, че срещнах Кривания в Залива с пещерите. Бих искал всичко това да е сън. Иска ми се всичко да спре и светът около мен да стане отново нормален, без свирепи зверове, без властващи богове, без опасности, с които трябва да се справям.“

Тогава внезапно го обхвана умора. Той се насочи към възглавниците до масата, отпусна се тежко на тях и щом затвори очи, веднага заспа. В съня си видя Лолия. Неговата приятелка беше прекрасна и изглеждаше спокойна. Тя му каза: „Амос, радвам се, че най-после мога да говоря с теб. Знам къде е майка ти. Тя се нуждае от помощ. Върни се бързо, трябва да се погрижим за нея. Знам, че ще помислиш, че това видение е само сън, обаче аз действително ти говоря. Намирам се в Упсгран и очаквам твоето завръщане. Дни наред се опитвам да установя контакт с теб, но ти никога не заспиваш достатъчно дълбоко. Доведи и дракона. Аз съм причината за неразположението, което преживя, и за внезапното ти желание да спасиш огнедишащия звяр. Върнах се, за да се присъединя към теб и Беорф. Впрочем той ще потвърди, че не си си въобразил това съобщение. То не е сън. Лека нощ, Амос. Очаквам с нетърпение да те видя.“

* * *

Младият Пазител на маските стреснато отвори очи. През прозореца, останал отворен, в стаята нахлуваше бледата утринна светлина. Беорф се събуди няколко секунди след приятеля си. Като търкаше очи, той каза с отпаднал глас:

— Сънувах странен сън. Лолия ме молеше да ти предам едно съобщение. Тя не преставаше да повтаря: „Това не е сън, това не е сън“. Ти разбираш ли нещо?

— Да — отговори Амос с усмивка. — Имах някакво съмнение, но сега то се разсея.

— Къде е Медуза? — запита беоритът.

— Не знам — рече Пазителя на маските, докато сплиташе косата си. — Снощи, когато заспах, беше точно тук. Сигурно не е далече.

— Ъхъ — изръмжа беоритът. — Навярно търси едри хлебарки, за да похапне. Това момиче наистина е страхотно, но начинът й на хранене ме отвращава.

— Ако имаме късмет — добави Амос през смях, — ще донесе няколко и за нас.

В този момент Флаг Мартан Мак Хеклагроен влезе в стаята. Той държеше Медуза за ръка. Зад тях трите лурикани от предната вечер вървяха с гордо изпънат гръб и великодушна усмивка на лицето. Младата горгона все така беше с нахлупена над очите качулка, но сякаш не виждаше добре пред себе си.

— Бихме искали да чуем вашето мнение, господа — заяви рижият дребосък.

— По какъв въпрос? — попита любопитно Амос.

— По повод на това — извика флаг, като дръпна назад качулката на Медуза.

Амос и Беорф инстинктивно посегнаха да скрият очите си.

— Не е необходимо — увери ги горгоната. — Аз съм… аз… Най-после мога да ви погледна!

Медуза носеше нещо странно на лицето си. Закачено за върха на главата й, то се спускаше върху очите й, образувайки вид очила. Червените стъкла бяха отразяващи и пречеха на другите да виждат очите й. Изящно изработени, те бяха в пълна хармония с лицето на горгоната и със зеленикавия тен на кожата й.

— Уоу! — възкликна Амос. — Прекрасно е!

— Ти наистина си много хубава — добави Беорф.

— И са много полезни — додаде Медуза, като се изчерви. — Мога да виждам през стъклата. По този начин вече не се налага да крия очите си под качулката. Ще мога да ви гледам, без риск да… да…

— … да ни превърнеш в каменни стълбове, по които да кацат гълъби — довърши Амос през смях.

— Точно така — извика, развеселена, горгоната.

— Все още не е напълно свикнала — уточни Флаг. — След няколко дни погледът и ще се избистри и…

— … и ще може да лови хлебарки както преди — пошегува се едрото момче.

— Да — одобрително рече Медуза, като прихна, — и ще те накарам насила да си хапнеш от тях.

— Спрррете да говорррите глупости и ме последвайте! — нареди им флаг с приятелски тон. — Имаме още една изненада. Хайде, ставайте!

Момчетата скочиха от местата си и групата отново пое по дълга плетеница от тесни коридори и стръмни стълби. Докато вървеше, Беорф чу зад себе си шум от дъвчене на нещо хрупкаво. Беоритът хвърли поглед през рамо. Медуза крачеше след него с пълна уста.

— Ужасно бях гладна — каза горгоната, като погълна едно насекомо. — Искаш ли малко? Те са невероятно едри и сочни.

— Пфу! — възкликна Беорф. — Спомняш ли си нашата среща в Брател велики? В пещерата ти яде паяци. Не ти го казах, но беше страшно отвратително да те гледам.

— Обичам също и скакалци, земни червеи и тлъсти земни пчели — отговори Медуза, която изпитваше злорадо задоволство да отвращава Беорф. — Но любимата ми храна са…

— Не, не! — умолително каза едрото момче. — Не искам да те слушам повече.

— Жалко — завърши младата горгона с насмешлива усмивка.

Групата излезе в огромна пещера, издялана в камъка. През голяма дупка на тавана й се виждаха облаците. Стотици лурикани се трудеха над някаква странна машина.

Флаг обясни, че става дума за летателен апарат. Беше негово изобретение — оттам идваше и името му „флаголфиер“ — и той много се гордееше с него.

Летателната машина представляваше голям балон, надут с горещ въздух. По време на своите експерименти луриканът бе открил един основен физичен закон: топлият въздух се издигаше, а студеният се спускаше. Той не можеше да обясни защо, но бе сигурен, че ако напълни балона с топъл въздух, той ще полети. Флаголфиерът беше създаден, за да се опълчат на грифона. Старейшината бе смятал да го използва за битка с пазача на острова. Тъй като звярът вече бе мъртъв, сега дребосъкът си бе поставил задачата да прелети до континента, за да отведе у дома двете момчета, спасили неговия народ, и тяхната приятелка.

Балонът беше забързан за голям дървен кош, който в действителност бе стара викингска лодка, където вече бе поставен сандъкът с малкия дракон. В средата имаше горелка, която използваше земно масло и приличаше на малко ковашко огнище. Отзад огромна перка, задвижвана с педали, служеше за насочване на апарата. На борда бяха струпани хранителни провизии за дълго пътуване. Машината бе готова за излитане.

Под аплодисментите на луриканите групата зае местата си. Флаг нареди да прережат въжетата, които задържаха флаголфиера, но… апаратът остана на мястото си. В пещерата се надигна недоволен шепот.

— Не ррразбирррам — учуди се дребосъкът. — Трррябваше да излетим.

— Може да сме много тежки — предположи Амос.

— Ще бъде опасно да засилваме повече горррелката — продължи флаг. — Пррредвидил съм необходимото количество горрриво и ако използваме прррекалено много от него, няма да мога да се върррна.

— Може би имам решение на проблема — каза младият Пазител на маските. — Ще икономисаме гориво и ще излетим доста бързо.

Той се съсредоточи и вдигна ръка към отбора на балона. Другата си ръка постави точно над горелката. Благодарение на властта му над огъня и въздуха, момчето първо акумулира топлина, а след това я насочи нагоре, предизвиквайки горещо въздушно течение.

Горещият вихър нахлу в балона и го изду още повече.

Амос използва магията си в продължение на доста минути. Летателният апарат помръдна леко. Луриканите нададоха радостни викове. Изобретението на Флаг работеше. Сега балонът бе удвоил размера си и изглеждаше готов да експлодира. После той внезапно излетя, преминавайки точно в средата на отвора на пещерата.

— Готово! — извика изобретателят му, полудял от щастие. — Знаех си, че ще заррработи. Знаех си!

— С малко помощ от Амос — прошепна Медуза — всичко винаги функционира.

Флаголфиерът бързо набра височина и скоро островът на Фрея изглеждаше съвсем малък сред безбрежния океан. Амос прекрати магията си и хвърли поглед надолу.

— Наистина сме нависоко — рече той.

— Това никак не ми харесва — извика Беорф, вкопчен здраво в коша на балона.

— На мен пък ми се струва божествено — заяви горгоната.

Флаг беше в задната част на апарата и енергично въртеше педалите, за да задвижва перката. Той беше изработил няколко елементарни навигационни уреда и сега се опитваше да се ориентира.

— Трррудно ми е да следвам пррравилната посока. Вятърррът никак не ми помага.

— Аз ще се заема с това — отвърна му младият Пазител на маските и вдигна дясната си ръка.

Веднага силно въздушно течение насочи балона в правилната посока.

— Лесна работа — каза Амос. — Така ще икономисаме горивото за твоето връщане, Флаг. Аз ще се заема със затоплянето на въздуха в балона, когато започнем да губим височина. Дайте ми знак, ако се отклоним твърде много от пътя ни.

— Трррябва да ми обясниш как пррравиш това — каза луриканът. — Ти си много стррранно момче, Амос.

— Когато имаме време — отвърна Пазителя на маските, — ще ви разкажа всичко.

В този момент Медуза хвана едно дебело въже, което се влачеше по пода. Тя завърза здраво единия му край за коша, а другия около талията си. Като разпери крила, горгоната скочи през борда, надавайки радостен вик. Забързана така за флаголфиера, тя летеше във въздуха и крещеше от щастие. Носена от вятъра, Медуза извика:

— Винаги съм мечтала да летя! Яхууу! Чудесно е! Аз летя! Летя!

— Тя яде насекоми и обожава да лети — въздъхна Беорф, на когото стомахът му се бе качил в гърлото. — Наистина е много чудато момиче.

— Браво! — поздрави я Амос. — Красива си. Ако не ти достига вятър, кажи ми.

Гледката бе неописуема. В небето една девойка със зелена кожа летеше зад коша на балон, управляван от дребно рижо човече, което енергично въртеше педалите, а на борда се возеха едно момче, което направляваше вятъра, и един беорит, примрял от страх. Този ден птиците, които срещнаха флаголфиера, станаха свидетели на най-странния спектакъл през живота си.