Брайън Перо
Проклятието на Фрея (11)

10
Сивият човек

Беоритите останаха със зяпнала уста. Пред очите им великолепен тримачтов кораб, десет пъти по-голям от техния дракар, се полюшваше във водата сред влажния утринен въздух. Старото корито бе напълно ремонтирано от кила до върха на мачтата. Мозайки от разноцветни корали запушваха пробойните, докато раковини, анемони и морски звезди изграждаха по-голямата част от новия корпус. Носът му бе украсен с фигура, изобразяваща келпи с разперени ръце, сведена глава, застинало насред бяг. Под слънчевата светлина палубата блестеше като обсипана с хиляди пламъчета.

Като се качи на кораба, екипажът на беоритите установи с учудване, че всички въжета бяха направени от изкусно сплетени морски водорасли. В трюма ги очакваха бурета с питейна вода, каци с изсушена и осолена риба, с живи омари и други ракообразни.

— Това е чудо! — възкликна Банри, който не вярваше на очите си.

— Ако бяхме знаели, щяхме да потопим дракара по-рано! — каза Юло, като се почесваше по брадата. — Този кораб е…

— … необикновен! — извика Пьотр великана. — Той просто е необикновен!

— Спомняш ли си — обърна се Касо към Амос, — преди нашето отплаване Банри ти беше говорил за Скидбладнир?

— Да — отговори момчето, — чудният кораб, който можел да се плъзга по земята и морето и да лети във въздуха.

— Е, добре — продължи Касо, — аз никога не съм виждал този голям легендарен кораб, но той със сигурност прилича на този.

— Има един проблем — намеси се капитанът, — тук няма нито платна, нито гребла! Как ще се придвижваме?

Екипажът претърси кораба, опитвайки се да намери някакъв задвижващ механизъм. Все пак трябваше да има начин корабът да плава! Гой бе този, който забеляза отзад, точно до руля, две много дълги въжета, които потъваха в морето. Едното беше на левия борд, а другото — на десния. Беоритът веднага си помисли, че му приличат на две юзди, и машинално ги хвана. Като имитираше каруцарите, той плесна двете въжета и извика силно:

— Дий!

Корабът внезапно се заклати. Около него се появи бяла пяна, след което от двете му страни се показаха двадесет и пет хипокампа. Дванадесет от тях бяха до левия борд, други дванадесет — до десния, и отпред имаше един водач. Те бяха завързани за кораба чрез сложна система от въжета.

Тези създания имаха глава и гърди като на чистокръвен жребец, тялото им се стесняваше в кръста, преминавайки в дълга змиевидна опашка. Предните им крайници приличаха на конските, но завършваха, както можеше да се види, не с копита, а с ципести плавници. Кожата на тези водни бегачи изглеждаше покрита с малки сребристи и много остри люспи.

Въодушевен от откритието си, Гой изплющя с въжетата втори път и изрева:

— Напред, красавци!

Морските коне раздвижиха мощните си опашки. Корабът помръдна бавно, после потегли, плавайки с все по-голяма скорост.

— Ето една система, която ми харесва! — извика Пьотр великана. — Няма гребла, с които да се морим, и не е необходимо да очакваме попътен вятър. Обожавам този кораб.

Касо се настани до брат си и разви ценните си морски карти. Навигаторът не ги беше загубил при пожара на дракара, защото винаги ги носеше със себе си, където и да ходеше.

— Браво, братле! — каза той мило.

— Не мога да повярвам, че карам впряг от двадесет и пет морски коня! — отговори Гой възбудено. — По водата дори е по-лесно да се маневрира, отколкото на сушата. Завоите се правят плавно и плуваме по-бързо, отколкото при силен вятър.

Застанал на носа на кораба, Амос вдишваше с пълни гърди богатия на йод морски въздух. Още веднъж бе успял да избърши невъзможното! След като бяха загубили всичко, с изключение на няколко оръжия и лични вещи, беоритите бяха намерили кораб, провизии и си бяха възвърнали надеждата да стигнат до острова на Фрея. Освен това на екипажа вече не му се налагаше да гребе или да чака благоприятен вятър. Всеки можеше да си почива, докато плават. Какъв чудесен успех за младия Пазител на маските!

През целия ден хипокампите си вършеха чудесно работата. Те теглеха кораба с такава сила и постоянство, че на залез-слънце Касо забеляза, че бяха спечелили два дни преднина спрямо първоначалните му пресмятания за плаването.

Съвсем естествено и без никой да ги направлява, морските коне приключиха деня, като спряха насред голямо поле от водорасли. Под кораба растеше гора от кафяви водорасли, каквито те много обичаха.

Беоритите се събраха, за да обсъдят как ще продължи пътешествието им.

— При този ритъм — заяви Касо — ще стигнем до Голямата бариера от мъгла след по-малко от три дни.

— Легендите разказват, че е невъзможно да се премине тази бариера! — въздъхна Юло. — Мъглата е толкова гъста, че екипажите се загубват в нея и се въртят в кръг в продължение на цели месеци. И което е по-лошо, често се случва корабите да се натъкват на рифове и да потъват на дъното.

— Сигурно има някакъв начин да се премине! — извика Банри. — Трябва на всяка цена да стигнем до острова на Фрея, съдбата на нашата раса е заложена на карта.

— Мисля, че знам как да уговоря нашето преминаване — обади се Амос. — В легендите се говори за Сивия човек. От това, което научих от „Ал-Катрум, териториите на мрака“, смятам че ще успея да го надхитря. Имам план!

Амос разказа на спътниците си своето хрумване. Те одобриха стратегията му. Продължиха да я обсъждат, докато се гощаваха с няколко омара, после се приготвиха за нощуването. Беше организирано дежурство на смени. Тази първа нощ в открито море мина спокойно и без изненади, както и няколкото дни преди пристигането на кораба до Голямата бариера от мъгла. Екипажът се възползва от тях, за да се припича на слънце, да играе на зарове и на карти, да се упражнява в бойни техники и да яде.

Гой, очарован от управлението на такъв кораб, зае поста на капитана. Така братята Азулсон съвсем естествено поеха задачата да закарат екипажа благополучно до крайната цел на пътуването им. Банри на драго сърце отстъпи мястото си и им се добери изцяло. Тази пауза му позволи да си почине добре, за да посрещне без страх бъдещите опасности.

Амос прекара дълги часове в щателно разглеждане на сандъка и на книгата с магиите на вещицата. За съжаление не откри нищо ново. Беорф, който непрекъснато държеше под око дракона, внимаваше за всички евентуални промени в ръста му. Магията продължаваше да действа и създанието поглъщаше лакомо всички насекоми, които му предлагаше едрото момче. Дотук всичко вървеше добре.

Една вечер, когато слънцето току-що се бе скрило зад хоризонта, корабът внезапно бе обгърнат от гъста мъгла. Касо заяви, че според неговите карти Голямата бариера се намира точно отпред, само на няколко левги^[1] от тях. Гой намали темпото на хипокампите и при абсолютна тишина корабът продължи да плава много бавно.

Амос си пое дълбоко дъх, като преговаряше наум своя план. После си сложи кристалните елфически уши и направи знак на екипажа да бъде готов.

Тримачтовият плавателен съд напредваше полека в продължение на около час, без да се случи нищо странно или необичайно. Докато младият Пазител на маските се питаше дали Сивият човек наистина съществуваше, мъглата се завихри и образува точно пред кораба едно огромно лице на старец. Брадата му бе оформена от светли и блестящи валма мъгла, а кожата му — по-тъмна и сива, напомняше за небето през дъждовните есенни утрини, фини капчици, ефирни и леки, изхвърчаха от устата му, когато заговори с дрезгав и колеблив глас:

— Минаването е забранено! Моряци, връщайте се там, откъдето идвате! Намирате се пред Голямата бариера, която е под моя охрана. Според небесните закони нито едно човешко същество няма право да преминава тази граница.

— Чудесно — извика му Амос, като се насочи към носовата част на кораба, — тогава оставете ме да мина!

— Не разбра ли това, което току-що казах? — настоя Сивият човек.

— Разбрах го — отговори бързо момчето. — Казахте, че на нито едно човешко същество не е разрешено да преминава Голямата бариера. Но аз не съм човек, а елф. Погледнете ушите ми!

Тъй като кристалните уши, дадени му от Гуенфадрил, се сливаха с неговите, правейки ги по-изострени, Амос напълно приличаше на елф.

— Но… но… — заекна пазачът, като ококори мъгливите си очи, — елфите вече не съществуват на този свят. Те напуснаха земята преди векове. Как ще ми обясниш твоето присъствие тук? И защо искаш да прекосиш Голямата бариера?

— Май доста отдавна не сте напускали поста си, стари пазачо! — възкликна с леко високомерие момчето. — Елфите се върнаха и населяват много гори по света.

— Ами… аз не го знаех — въздъхна Сивият човек. — Вярно е, че съм на този пост от доста време и че животът се променя. От много години нямам новини от останалата част на света. Винаги съм в мъгла!

— Нека да ви покажа товара си — извика самоуверено Амос.

Младият Пазител на маските отвори трюма на кораба и оттам излязоха… мечки! Беоритите бяха приели своя животински облик. Един по един членовете на екипажа изскочиха на палубата и се разпръснаха по нея.

— Елф, който превозва мечки?! — учуди се пазачът. — Това е необичайно…

— Аз съм пратеник на великия бог Один — обясни му Амос — и трябва да отида на острова на Фрея, за да й предам този подарък.

— Но… но аз мислех, че Фрея и Один са във война! — смаяно възкликна Сивият човек.

— Определено сте изостанали по отношение на новините — каза присмехулно момчето. — Один и Фрея ще се женят и тези мечки са сватбен подарък. Знаете, че те са любимите създания на всемогъщия бог. Задачата ми е проста: доставям животните на острова на Фрея и се връщам у дома.

— Гарантираш ли ми, че на борда няма човешки същества? — попита пазачът, леко зашеметен от разкритията на младия Пазител на маските.

— Ами проверете лично! — отвърна момчето с нетърпелива въздишка.

— Сигурен съм поне в едно нещо — рече Сивият човек, като лицето му бавно взе да се разпръсква. — Ти наистина си елф. Притежаваш безочието на съществата от твоята раса и грубостта на твоите предци.

Амос добре играеше ролята си. Мъглата обхвана вътрешността на кораба, като проникна и в най-малките му кътчета. След като старателно го претърси, лицето на пазача отново се върна на мястото си във въздуха.

— Много добре, няма човешки същества на кораба. Имаш право да минеш. Желая ти добър път и се надявам, че ще пристигнеш благополучно.

— Благодаря — отговори момчето, като хвана юздите на морските коне. — Хайде, дий!

Корабът се заклати леко, преди да потегли, и Сивият човек изчезна. Докато напредваха в гъстата мъгла, беоритите се спогледаха, както си бяха на четири крака, и се засмяха доволно. Амос добре беше метнал пазача на Голямата бариера.

Оттук нататък корабът плаваше във води, които никога не бяха изследвани и отбелязвани на карта. За голямо облекчение на Амос, Банри и братята Азулсон корабът не падна в бездна и екипажът не бе разкъсан от змията видофнир. Сега беоритите разполагаха с добър кораб, стомасите им бяха пълни и ги очакваха велики приключения. Изглеждаше така, сякаш нищо не можеше да ги спре.