Брайън Перо
Проклятието на Фрея (17)

16
Фрея

След като си починаха добре, двамата приятели станаха и се отправиха към вътрешността на острова.

— По време на нашето пътуване в ноктите на грифона — каза Амос — видях ей там, в далечината, някакви долмени.

— Как може човек да разговаря с боговете? — попита Беорф, малко разтревожен.

— Чудесен въпрос. Нямам ни най-малка представа.

— Добре — въздъхна младият беорит, — ще постъпим както винаги. Ще импровизираме.

Като повървяха един час, двете момчета видяха в далечината долмените.

Тогава пред тях внезапно изникнаха дванадесет русокоси жени. Дългите им гъсти коси бяха сплетени на плитки, стигащи до средата на гърба. Кожата им беше много бяла, устните — яркочервени, а от очите им струеше синкаво сияние. Облечени с почти прозрачни воали, те създаваха усещането, че летят.

Това бяха Бризингите, пазителките на колието на Фрея Бризингамен. Дванадесетте жени заговориха в един глас, който бе много мелодичен:

— Щастливи сме да ви посрещнем. Нашите сестри от Рамусбергет много са ни говорили за вас. Амос Дарагон и Беорф Бромансон, бъдете добре дошли на острова на Фрея.

— Много благодаря — отговори Амос, като кимна вежливо. — Пътуването ни съвсем не беше леко, но най-накрая сме тук. Благодарение на Бризингите узнахме, че това място съществува и…

— И благодарение на Бризингите ще имате среща с богинята Фрея — продължиха думите му жените в един глас. — Малцина смъртни са имали този шанс, надяваме се, че си давате сметка за това. Ние подготвихме богинята за вашето искане. Трябва да ви кажем, че отначало Фрея изпадна в ужасен гняв, когато й съобщихме, че пред нея ще се явят беорити. Но тя следеше с голямо внимание вашето пътуване към острова й и вие я впечатлихте силно.

— О, да! — възкликна Беорф. — Натъкнахме се на много препятствия.

— Е, вие излязохте победители във всички изпитания. Без да знаете, хвърлихте нова светлина върху конфликта между Фрея и Один. Направихте много повече, отколкото можете да си представите. Не можем да ви обясним в подробности тези неща, те са дела на боговете. Обаче бъдете сигурни във вниманието и уважението на Фрея.

Това, което Амос и Беорф никога не узнаха, бе, че тяхното пътуване беше следено отблизо и от Один. Всемогъщият бог беше обвинил Фрея за кражбата на колието Бризингамен, защото джуджетата Алфриг, Двалин, Берлинг и Грер бяха отишли при него да му се оплачат. В действителност тези четири необикновени бижутери бяха дали от сърце великолепното колие на Фрея с цялото си възхищение. Те го бяха изработили специално за нея, желаейки богинята да бъде още по-красива и по-блестяща от самото слънце. Всъщност Локи, дегизиран последователно като всяко едно от джуджетата, беше отишъл при Один, за да му каже, че богинята си е присвоила колието с измама. По този начин той бе искал да всее раздор между боговете, за да се възползва от евентуалната им вражда. И планът му бе подействал!

Тогава Один строго бе сгълчал богинята, като й бе заповядал да върне колието на собствениците му. Фрея бе сметнала, че Один ревнува заради красотата й и че всъщност иска да даде бижуто на друга богиня. Бяха последвали години на войни и проклятието на Фрея бе паднало върху народа на човеко-мечките.

Докато следеше пътешествието на беоритите, Один бързо бе забелязал, че Локи се противопоставяше на тяхното търсене. Заинтригуван, всемогъщият бог бе направил разследване и бе разкрил цялата истина. Локи кроеше преврат в Асгард и Один първи трябваше да плати за това. Той се бе хванал на хитростта на Локи. Сега всичко бе ясно.

— А как трябва да говорим с Фрея? — попита Амос Бризингите.

— Тя ще говори с вас, когато бъде готова — отговориха ефирните създания. — Никой не може да заповядва на боговете, те са тези, които решават кога ще бъдат денят и часът на тяхното посещение. Разположете се ей там, в средата на долмените, и чакайте.

— Само това ли трябва да направим? — попита Беорф, доволен, че ще може малко да си почине.

— Да. Достатъчно е да бъдете търпеливи. Успех!

Амос и Беорф заобиколиха огромните мегалити и застанаха в средата на светилището.

В този момент Амос усети силен електрически удар, който го запрати на земята. Последва го втори, трети. Бризингите изкрещяха на Беорф:

— Махни го оттам! Отнеси го далече от мегалитите! Богинята не иска да го вижда. Той не е добре дошъл.

Беорф вдигна приятеля си на ръце и веднага изпълни съвета им. После попита ефирните жени:

— Но защо не иска да види Амос? Той не е лош и благодарение на него пристигнахме на този остров.

— Защото е Пазител на маските — заявиха Бризингите. — Той не е на страната нито на доброто, нито на злото и застава между боговете. А те не понасят някой смъртен да не избере тяхната страна. Амос бе избран сред най-добрите хора и земни същества да възстанови равновесието в света. Фрея не обича хората, дошли да я поучават.

— Можехте да ни го кажете по-рано — извика недоволно младият беорит. — Той можеше да умре!

— Можехме да го кажем, но богинята ни беше заповядала да си мълчим. Тя искаше да накаже Пазителя на маските. Просто бе неин каприз.

Амос отбори очи, разтърси глава и каза на приятеля си:

— Уоу! Сънувал ли съм, или наистина три пъти бях ударен от светкавица?

— За малко да се опечеш като пиле — отговори Беорф. — Съжалявам, но току-що ми съобщиха, че богинята не те харесва много. Съветвам те да останеш тук, напълно спокоен, и да не мърдаш.

— Разумен съвет — заключи Амос, като се подсмихна. — Бъди сигурен, няма да мръдна от мястото си.

Едрото момче се върна в средата на мегалитите и зачака. Седнал в тревата малко по-далече, Амос внезапно бе осенен от една мисъл. Бе твърдо убеден, че трябва на всяка цена да отведе дракона в Упсгран. Тази мисъл се въртя в ума му дълго време, после изчезна. Защо му бе хрумнало това? Момчето нямаше никаква представа. Нещо много по-силно от него го бе завладяло напълно. В действителност беше много глупаво да се обременява с дракона.

Първо, животното сега се намираше в една напълно недостъпна пещера, разположена в средата на стръмна скала. Второ, то беше почти мъртво и следователно почти безопасно. Ако по някаква случайност огнедишащият звяр оздравееше от раните си, островът щеше да си има нов пазач, по-страшен и кръвожаден от грифона. Богинята Фрея сигурно щеше да бъде очарована от него.

Трето, Амос бе смятал, че ще е добре да донесе яйцето на дракона от Рамусбергет, но Сартиган го бе упрекнал за това. Не можеше да става и дума сега да му заведе едно животно от плът и кръв.

Обаче чувството, че трябва да отведе дракона, се завръщаше постоянно в ума на момчето.

Беорф търпеливо чакаше богинята да благоволи да говори с него. Той остана прав в средата на светилището до падането на нощта. Когато луната и звездите се показаха, реши да легне на земята. Беоритът беше отчаян. Мразеше да стои на едно място, без да прави нищо. „Поне, ако заспя, времето ще мине по-бързо“ — каза си той, като изпъна тяло.

Легнал по гръб, Беорф гледаше звездите и съзвездията. За да се позабавлява, той се опита да свърже всяка светеща точка с въображаема линия, за да образува картини. По този начин едрото момче си нарисува една колесница, сабя и почти успя да види човешко лице. Профилът бе на жена с леко остър нос. Беорф внезапно изпита чувството, че звездите са сменили местата си. Той разтърка очи и видя, че жената от неговата рисунка сега беше обърната към него. Наистина ставаше дума за лицето на много красива жена, съставено единствено от звездите и космическата светлина. Тя носеше бойна каска, украсена с два къси рога. Косите й блестяха в хиляди сияния и се губеха зад нея в дълбините на нощния мрак. Тя прошепна:

— Аз съм Фрея, млади беорите. Ти измина целия този път, за да говориш с мен, е, говори, слушам те. Доста се забавих и те моля да ме извиниш за това. Исках да бъда хубава за нашата първа среща.

Беорф се ощипа. Не, не сънуваше! Трябваше да каже нещо, и то веднага! Със стиснато гърло и изпотени длани, момчето промълви:

— Не… не, аз съм… всичко е наред.

— Кое е наред? — попита богинята. — Обикновено хората, които се обръщат с молба към мен, са по-добре подготвени.

— Аз съм… Искам да кажа подготвен… не съм човек. Аз не съм човек, а беорит. Но вие го знаете вече, нали? Да… очевидно е. Тук съм заради… Това, за което съм дошъл да ви помоля, е да спрете вашата игричка. Не! Не вашата игричка, а… вашето проклятие, защото… защото… защото това не е хубаво.

Богинята избухна в звънлив и нежен смях.

— Один ви е дал смелост и сила, жар в битката и честно сърце, но не е бил много щедър по отношение на красноречието и общуването.

— Не… в действителност… ние, беоритите, говорим добре, но не много често с богове, така че… това е малко… как да кажа? Малко повече… ъъъ… уф, имате право, ние сме жалки оратори. Във всеки случай… когато сме под напрежение.

— Ти си много мил, Беорф Бромансон — направи му комплимент Фрея, — и твоята постъпка ме трогва. Рискува живота си, за да дойдеш да измолиш милостта ми към твоята раса. Пътуването ти промени много неща. Один дойде да ми се извини и поиска ръката ми. Аз приех.

— Уоу! — възкликна Беорф. — Това наистина е супер!

— Да, наистина е супер — повтори богинята през смях. — Знаеш ли какво означава това?

— Това означава, че в Асгард, в селението на боговете, ще има голямо тържество. Честването ще бъде отбелязано със стотици северни сияния и с дъжд от падащи звезди.

— Между другото — продължи богинята — това означава също, че беоритите, които са творения на Один, сега имат привилегировано място в моето сърце. Вече отмених проклятието си. Твоята раса е свободна да се възпроизвежда и да се разпространява на Земята.

— Много благодаря. Вие наистина сте очарователна. Радвам се, че това пътуване послужи за нещо.

— Твоето пътуване послужи за добро — потвърди Фрея. — В замяна аз няма да те оставя да си тръгнеш ей така.

— Няма ли? — учуди се едрото момче. — Какво съм направил, за да предизвикам гнева ви?

— Моят гняв! Ама не, аз не съм ядосана. Искам да направя нещо за теб. Случва се боговете, които са особено доволни от своите поклонници, да им оказват милост, която смъртните наричат чудо.

— Ще направите чудо за мен? — попита Беорф, зяпнал от изненада.

— Да. Благодарение на теб бе сложен край на битките ми с Один, благодарение на теб всемогъщият бог разкри заговор, който се е плетял зад гърба му, благодарение на теб аз скоро ще се омъжа и пак благодарение на теб ще мога да нося без срам и огорчение колието Бризингамен в големия ден.

— Това е също благодарение на Амос Дарагон — уточни едрото момче.

— Да, имаш право, но вече си разбрал, че не искам да говоря за него. Ако смятам добре, това прави четири добри дела. Ще бъдеш възнаграден за тях, млади и храбри беорите. Подарявам ти Хейндал, големия вълшебен щит, който ще те пази от неприятелите ти. Ще получиш също и Мьолнир — копие на вълшебния чук на Тор. Ще можеш да хвърляш това оръжие срещу враговете си и то винаги ще се връща в ръцете ти.

— Уф! — възкликна Беорф. — Сънувам.

— Почакай, не съм свършила. Толкова съм ти признателна, че ти предлагам пътуването ти към дома да стане на Скидбладнир — дракара на боговете. По този начин ти и приятелите ти ще се върнете безпрепятствено в Упсгран. Така ще избегнете евентуални проблеми от страна на Локи. Ние го държим под око, но никога не се знае.

— Благодаря за всичко, наистина…

— Остави ме да свърша, преди да ми благодариш. А сега — чудото! Спомняш ли си, че наскоро видя една падаща звезда да пресича небето?

— Да. Бях на кораба на келпитата с Амос и той ми каза да си пожелая нещо.

— Какво си пожела?

— Пожелах си да видя отново Медуза! — извика Беорф с ококорени очи и разтуптяно сърце.

— Е, добре, това е моята последна награда — завърши Фрея. — Ще видиш отново твоята приятелка от плът и кръв. Бъди достоен за подаръците, които ти направих, и се моли за моето щастие с Один. Двамата с него ще те наглеждаме. А сега се събуди!

Беорф отвори очи под лъчите на утринното слънце.

— А, не! — изрева той. — Това е било сън!

Тупвайки с ръце по земята от разочарование, беоритът напипа някакво оръжие, сложено до него. Той обърна глава и видя един великолепен боен чук. Беше дълъг около шейсет сантиметра и главата му бе украсена с двуглав орел. Дъбовата му дръжка беше покрита с резбовани рунически знаци.

Беоритът се извърна и забеляза щита, който блестеше на слънцето. Беше обкован със злато и носеше герб на ревяща мечка. Момчето се ощипа още веднъж. Вече не беше сигурно, че е сънувало.

Когато седна обаче, го очакваше най-голямата изненада. В краката му леко помръдваше някакво тяло, обвито в голямо наметало. Не, не сънуваше, това наистина бе Медуза!