Брайън Перо
Пазителя на маските (4)

3
Брател велики

Родителите на Амос вече бяха чували за гората Тарказис. По време на предишните им странствания преди раждането на Амос до тях бяха достигали различни слухове за това място. Говореше се, че всеки, който се осмели да навлезе в тази гора, никога не се завръща. Много легенди разказваха за страшната магическа сила, която обитаваше тази дъбрава. Урбан Дарагон бе разказал на сина си как веднъж, когато търсел работа в градчето Берион, на пазарския площад се запознал с един много възрастен човек. Старецът отчаяно търсел загубеното си детство. Спирал всички минувачи и им се жалвал:

— Госпожо! Господине! Извинете! Откраднаха ми детството! Така искам да си го върна! Помогнете ми, моля ви… Умолявам ви! Аз съм само на единайсет години! До вчера бях хубаво жизнерадостно дете. Тази сутрин се събудих и детството ми го нямаше. Помогнете ми! Моля ви, помогнете ми!

Някои се смеели, други подминавали странника. Никой не го вземал на сериозно. Урбан Дарагон се приближил до него и го попитал какво му се е случило. Белокосото и белобрадо старче му отговорило:

— Живеех близо до гората Тарказис. Родителите ми имаха сламена колиба досами нея. Баща ми непрекъснато ми повтаряше да не навлизам в това прокълнато място. Вчера сутринта си загубих кучето и тръгнах да го търся. Докато се оглеждах около къщата и по-нататък, дочух лаене откъм гората. Беше то, познавах го как лае, когато се бои от нещо. Хукнах към моя другар, без дори да помисля за предупрежденията на родителите ми. Спомням си, че видях силна светлина. Също като слънчеви петънца, които блестяха между дърветата. После отнякъде се дочу красива и нежна музика и внезапно ми се прищя да танцувам. Танцувах със светлинките, бях щастлив. Бях спокоен и безгрижен. Не знам колко време продължи всичко това, но трябва да съм танцувал доста дълго, защото съм паднал от умора и съм заспал. Когато се събудих, от кучето нямаше и следа. Аз бях с ето тази дълга бяла брада, косите ми също бяха напълно побелели и пораснали. Всъщност всички косми на тялото ми бяха бели. Обзет от ужас, се втурнах обратно към колибата ни и видях, че я няма. Както и родителите ми. Мястото беше съвсем различно и там, където беше зеленчуковата градина на баща ми, сега минаваше път. С плач извървях този път и дойдох тук, в Берион. Този град е на няколко минути път от Тарказис и все пак не го разпознах. Сякаш изведнъж е пораснал, за една нощ. Не зная какво става с мен, добри ми господине. Аз съм на единайсет години! Тъкмо ми отпразнуваха рождения ден! Уверявам ви, че не съм старец, не съм луд. Моля ви, помогнете ми да си върна детството. Помогнете ми да намеря родителите си, къщата и кучето. Моля ви, господине…

Урбан вярвал на горкия човек, но съзнавал, че не може да стори нищо за него, и продължил по пътя си, развълнуван от чутото.

* * *

Тъй като Берион се намираше далече в северната част на страната, тримата Дарагон потеглиха на път още при изгрев-слънце на следващия ден, след като преспаха на открито на поляната. Бяха готови за това пътуване, което трябваше да продължи цял месец. Разполагаха с три добри коня и десет златни монети. Когато бе настигнал родителите си, Амос бе дал на баща си осем от монетите и той грижливо ги бе прибрал в кесията си. Колкото до останалите две жълтици, момчето вече ги бе пъхнало в обувките си, в случай че хитрината с магарето не излезеше сполучлива. Едонф можеше да се усъмни, докато го гледаше как вади пари от изпражненията на животното, и да схване, че това е измама. Но нали владетелят беше по-глупав и от магарето, семейство Дарагон можеше да предприеме пътешествие, изцяло финансирано от бившия му господар.

Тримата заедно — Амос, Урбан и Фрила — напуснаха кралството Омен, като преминаха през планинската клисура. Следвайки пътя, който водеше на север, те прекосиха равнини и долини, множество бедни селца, зеленеещи гори и китни малки ферми. Преходът беше дълъг и изнурителен за Амос. Той не бе свикнал да язди по цели дни и вечер заспиваше като пребит.

По пътя Урбан Дарагон и жена му бяха накупили всичко необходимо за такова пътешествие. Сега семейството разполагаше с провизии, с една палатка, дебели завивки и газена лампа. Никога по-рано Амос не бе виждал баща си толкова щастлив, а майка си толкова красива. С всеки изминал ден съпрузите Дарагон като че се раждаха отново. Сякаш след продължителен сън през много дълга и мрачна нощ те отново отваряха очи и се събуждаха за живот.

Фрила често сплиташе косите на сина си на дълга плитка. Ръцете й бяха нежни и гальовни. Урбан често се смееше. Дълбокият му смях проникваше в душата на момчето, което за първи път и въпреки умората изпитваше щастие, каквото никога досега не бе познавало.

Амос играеше с баща си, къпеше се в бистрата вода на рекичките и ядеше превъзходни гозби, приготвяни от майка му. Тя бе изработила за него ризница от черна кожа, а баща му бе купил нова обеца, която представляваше вълча глава. Възседнало красивия си кон, момчето изглеждаше като напет юнак. С преметнатия през рамо тризъбец на сирената, със сплетените си дълги коси и кожената ризница то приличаше на млад воин, излязъл от старинна легенда. Въпреки всички разходи, кесията на Урбан все още криеше шест златни монети, което си бе цяло състояние предвид царящата наоколо мизерия.

Вечер край огъня Урбан разказваше на Амос целия си живот, пътешествията и приключенията си. Останал сирак, той рано трябвало да изучи някакъв занаят, за да се прехранва. После поел по широките друмища, за да „покори света“, както обичаше да се шегува заради наивността си. За съжаление познал повече разочарованията, отколкото радостите на скиталческия живот. Но вятърът на промяната дошъл, по думите му, когато срещнал Фрила. Красивата осемнадесетгодишна девойка с дълги черни коси и лешникови очи, която тогава била пастирка, пленила сърцето му. Родителите й я били обещали за жена на другиго и се наложило Урбан да я отвлече, за да защити любовта им. В живота на младежа изгряла щастлива звезда и в продължение на осем години Урбан и Фрила живели щастливи и волни, пътували от град на град, от кралство в кралство. След това ги споходило още по-голямо щастие — родил се синът им. Дванадесетте печални години, които бяха последвали в кралството Омен, бяха един горчив опит, който трябваше бързо да забравят.

След двуседмично странстване семейство Дарагон срещна на пътя един рицар. Той носеше широк меч, щит с изображение на слънце и доспехи, които блестяха на дневната светлина като същинско огледало.

— Стой! — провикна се мъжът. — Веднага кажете кои сте — или ще понесете последствията от мълчанието си!

Урбан Дарагон най-любезно се представи и обясни, че със семейството си отива в Берион, в северната част на страната. Двамата с жена му били пътуващи занаятчии, добави той, и решили да попътешестват, след като дълги години живели в кралството Омен, където уменията им били многократно възнаграждавани от владетеля. Това уточнение като че ли успокои рицаря, който кимна утвърдително, защото бе истинска рядкост да срещнеш занаятчии с толкова хубави коне. Разбира се, Урбан се въздържа да изложи истинските причини, които ги водеха в Берион.

— Вярно ли е, че господарят на Омен бил глупав като муле? — запита през смях рицарят.

— Вие обиждате мулетата, като ги сравнявате с господаря Едонф — отвърна Амос. — Тези животни поне са научени здраво да работят. Един-единствен рицар като вас бързо може да завладее всички земи на Омен — толкова армията прилича на господаря Едонф, което ще рече, че е малодушна и мързелива.

— Синът ви има голяма уста, но умее да разпознава силния меч, когато го срещне на пътя — отбеляза рицарят, видимо поласкан от комплимента. — Аз и братята ми търсим магьосници, които се спотайват в онази гора, край пътя. Знаем как изглеждат и че не приличат на вас нито по походка, нито по външен вид. Хайде, вървете си по пътя и знайте, че влизате в кралството на Рицарите на светлината. Нашата столица Брател велики е само на няколко левги^[1] оттук. Когато стигнете градските порти, кажете на стражата, че Бартелеми — така се казвам аз — е наредил да ви допуснат в Брател велики. Побързайте да влезете в града. Падне ли нощта, извън градските стени се случват странни неща. Светлината да ви води! Сбогом, добри хора!

Семейство Дарагон учтиво се сбогува с рицаря и продължи по пътя си към града.

Преди да влязат в столицата, Амос и родителите му минаха през две селца, които бяха съвсем близо едно до друго. Из цялата околност цареше тежка и заплашителна тишина. По улиците, около къщите — навсякъде се виждаха само каменни статуи. Мъже, жени и деца със сгърчени от уплаха лица бяха вкаменени на място. Амос слезе от коня и докосна лицето на един мъж. Беше гладко и твърдо, студено и безжизнено. Това очевидно беше местният ковач. С вдигнат чук в ръка, той сякаш възнамеряваше да удари нещо пред себе си. Брадата, косите и дрехите му бяха от камък. И много други хора изглеждаха така, сякаш са били хванати по време на бягство, и лежаха вцепенени на земята. Кучетата, заели нападателно положение, стояха застинали навеки.

Нещо или някой се беше промъкнал в тези селца и беше омагьосал цялото им население. В изражението на всички тези човешки статуи господстваше едно и също чувство: страх. По лицата на обитателите — малки и големи — се четеше само ужас и паника. Страхът и паниката бяха обхванали всички без изключение. Прасета, кокошки, мулета и котки — всички животни също бяха превърнати в камъни.

Внезапно един голям сив котарак, видимо много стар, се подаде иззад купчина цепеници и бавно тръгна към пътешествениците. С вдигната муцунка, животното като че ли искаше да подуши миризмата на новодошлите. Амос се приближи към него. Взе го на ръце и тутакси забеляза, че котаракът бе сляп. Обяснението се налагаше от само себе си. Тази котка бе единственото живо същество в селото, оцеляло след магията, и беше сляпа. Следователно хората и животните се бяха вкаменили, докато са гледали врага в очите.

Всъщност, ако се вгледаше човек по-внимателно, веднага щеше да види, че враговете са били много повече от един. Пръстта беше набраздена от множество странни следи. Наоколо ясно личаха отпечатъци от триъгълни стъпала, които завършваха с три дълги пръста. Докато разглеждаше отпечатъците, Амос забеляза, че пръстите са свързани с мембрана. Съществата са се придвижвали изправени на два крака и крайниците им бяха ципести като на патиците.

Урбан нареди на сина си да се качи на коня. Това място не му вдъхваше доверие, а слънцето клонеше към залез. Фрила взе със себе си слепия котарак, който Амос й подаде, и малкото семейство напусна прокълнатото селище, за да продължи към столицата на кралството.

Брател велики беше наистина впечатляващ град. Построен в средата на плодородна долина, той беше опасан с високи и широки стени от сив камък, които го правеха непристъпен за всяка една армия. Около селскостопанските земи се ширеше огромна гора. От високите наблюдателни кули стражите лесно можеха да съзрат вражески отряд на една левга околовръст. Огромните градски порти бяха защитени от внушителна желязна решетка с шипове.

Петима стражи с бляскави доспехи и щитове с изображение на слънце спряха пътниците. Урбан Дарагон им съобщи името си, а също и това на Бартелеми, точно както той го беше посъветвал. Постовите, изглежда, останаха удовлетворени и единият от тях заяви:

— Понеже градската порта е отворена през деня, от съображения за сигурност вдигаме решетката само два пъти на ден — сутрин при изгрев-слънце и вечер при залез. Селяните, които работят из околността, скоро ще се приберат. Значи можете да влезете в града заедно с тях. Слънцето скоро ще залезе и най-много до час всички ще са се върнали. Няма да чакате дълго. Починете си. Имаме храна и вода. Идете да си вземете, храната е ето там, върху големия камък. Добре дошли в Брател велики, странници! И нека светлината да ви води!

Признателните пътешественици благодариха на стражата и се запътиха към големия камък. Амос си взе ябълка и няколко кестена и седна до решетката, за да вижда града. Той беше доста оживен, хората бързо щъкаха насам-натам, по улиците патрулираха рицари. Сякаш жителите се готвеха за битка. На площада, недалече от градските порти, през които семейство Дарагон скоро щеше да премине, се издигаше слаб дим от пепелищата на голям огън. Амос попита един от постовите защо са палили голям огън през деня. Войникът се усмихна и каза:

— Тази сутрин изгорихме една магьосница. Докато си идвал насам, трябва да си видял какво се е случило в някои села наоколо, нали? Е, нашият господар Йон Пречистващия смята, че става дума за магьосническо заклинание. Нашите хора надничат под всяко клонче в гората, за да открият виновника. Всеки, който прави магии по какъвто и да е начин, се озовава на кладата и се изгаря жив. През последната седмица изгорихме седмина, между които и една двойка човеко-животни.

Амос попита какво е това човеко-животно. Никога не беше чувал тази дума.

— Това са човешки същества, които могат да се преобразяват в животни. Когато бях малък, хората говореха много за човеко-животните. Сега това е повече легенда, отколкото истина. Поне аз никога не съм вярвал в тези неща, се съмнявам че мъжът и жената, които бяха изгорени, са притежавали такива способности. Кралят ни е доста объркан. Никой не знае всъщност какво става в кралството. Всяка вечер откъм гората идват страховити шумове. Жителите не могат да спят. Ужасът обхваща всички, щом настъпи нощта. Вече не знам какво да мисля за всичко това… Е, време е да вдигаме решетката. Довиждане, младежо, нека светлината те води!

— Нека светлината води и вас! — отвърна му Амос.

Селяните влязоха в Брател велики, а след тях и семейство Дарагон. Урбан, Фрила и Амос започнаха да търсят място за пренощуване. Намериха една странноприемница, която се казваше „Козя глава“. Беше мрачно и зловещо място. Стените бяха сиви и мръсни. Имаше няколко маси, един дълъг тезгях и множество постоянни посетители, които си приказваха. Атмосферата стана още по-тягостна, когато тримата Дарагон влязоха. Те заеха една маса сред настъпилата тишина под изпитателните погледи на клиентите. Оглеждаха ги от глава до пети.

Ухание на вкусна топла супа идваше откъм кухнята и устата на Амос се напълни със слюнка. Разговорите отново се подеха и никой повече не се заинтересува от тях. След няколко минути Урбан повика съдържателя. Той не помръдна иззад тезгяха си. Фрила също се опита да привлече вниманието на собственика, като го заговори:

— Много вкусно мирише! Бихме желали да се нахраним и да пренощуваме тук…

Напразно. Мъжът продължаваше да си говори с другите клиенти, без дори да ги удостои с поглед. Семейството тъкмо се канеше да стане и да напусне това място, когато съдържателят намигна на събралите се и повиши глас:

— Един момент! Никой не може да си тръгне, без да е платил!

Урбан веднага отговори:

— Но ние нищо не сме яли и пили, господине. За какво да плащаме?

С доволно изражение и подигравателна усмивка съдържателят продължи:

— Знайте, че тук не се обслужват чужденци. Въпреки това аз ви позволих да дишате миризмата на моята супа, и то доста дълго време. Следователно вие сте консумирали уханието на гозбата ми и за това трябва да си платите. Човек не може да се гощава по този начин и да не ми остави поне няколко монети!

Присъстващите избухнаха в смях. Собственикът на странноприемницата често използваше този шарлатански номер, за да измъкне пари от нищо неподозиращи пътници.

— Или ще ми платите, или отивате право в затвора! — обяви той.

Урбан отказа категорично. Трима мъжаги се надигнаха от местата си с тояги в ръце и тръгнаха към изхода, за да им препречат пътя.

— Ей, ти, иди да повикаш някой рицар! Имаме проблем — подвикна съдържателят на един от приятелите си.

Скоро след това онзи се върна, като водеше един рицар. Беше Бартелеми.

— Е, какво пак става тук? — попита той ядосано, щом влезе в странноприемницата.

— Тези хора искат да си ходят, без да платят. Те вдишваха уханието на моята супа и също като крадци не ми оставиха никакво възнаграждение. Аз съм тук в собствения си хан и имам право да продавам каквото си поискам, дори миризма, не е ли така, благородни рицарю?

Бартелеми веднага разпозна семейство Дарагон. С видимо неудоволствие им каза:

— Не сте попаднали на доброто място, приятели. Това със сигурност е най-лошият хан в целия Брател велики. Според нашите закони този човек има право и той чудесно го знае. Той може да продава каквото пожелае, дори и миризма на супа. Всички пътници, които спират тук, в „Козя глава“, се подвеждат по този начин. Ханджията използва законите ни в своя изгода. Той е мошеник, но не мога с нищо да ви помогна. Трябва да се уверя, че чисто и просто сте му платили миризмата на неговата кухня, която сте вдишвали. Трябва да знаете също, че при съдебен спор в столицата съдии са рицарите и те решават подобни въпроси. Оставете му нещо и си вървете. Нищо не мога да направя за вас.

— Много добре — въздъхна Амос, — ще платим на ханджията както подобава.

В странноприемницата се разнесе всеобщ смях. Хитрината винаги действаше безотказно и всички клиенти, присъстващи на сценката, се забавляваха здраво.

Амос взе кесията на баща си и каза:

— В тази кесия има точно шест златни монети. Това достатъчна цена ли е за миризмата на супа, която дори не сме вкусили?

Възхитен, ханджията потри ръце.

— Ама разбира се, младежо! Би било превъзходно!

Амос доближи кесията до ухото на ханджията и я разклати, за да се чуе звънът на монетите.

— Тъй като ние дишахме уханието на супа, която не сме яли — каза той, — ще ви платим със звъна на монетите, които вие няма да получите!

Бартелеми избухна в гръмък смях.

— Мисля, че това момче пред собствените ми очи току-що си изплати дължимото, че и това на родителите си!

Ханджията остана със зяпнала уста. Беше неспособен да протестира, унизен, задето бе изигран от едно дете. Амос и родителите му, придружени от Бартелеми, напуснаха странноприемницата, като се смееха с цяло гърло, докато вътре се бе възцарила дълбока тишина.