Брайън Перо
Пазителя на маските (13)

12
Беорф и Медуза

Кармакас се бе настанил в замъка на Брател велики. С помощта на горгоните той бе изнесъл всички жители на града — повече от хиляда каменни фигури — извън стените на града. Бяха ги поставили от двете страни на пътя, който водеше до градските порти. Гледката беше ужасяваща. Пътуващите търговци, пътници и търсачи на приключения или трубадури отказваха дори да доближат града. Всички, които се натъкваха на страховитата гледка, се връщаха назад и се заричаха кракът им никога вече да не стъпи по тия места.

Горгоните бяха опустошили града. Къщите бяха сринати до основи или изгорени. Мъртвешка тишина бе заменила детските крясъци от миналите щастливи времена. Вече нямаше никакъв живот, никакви цветя и човешка глъч. Армията на Рицарите на светлината на Йон Пречистващия беше окончателно победена. Черно знаме с изображение на змия с отворена паст, готова да ухапе, се вееше над града. Реката беше отровена, нивите бяха необработвани и птиците бяха напуснали тези места.

Със силата на магията си Кармакас бе удвоил армията на горгоните си. Градът гъмжеше от змии. Хлебарките, любимата храна на влечугите, се разхождаха по стените на замъка, в останките от къщите и навсякъде из Брател велики.

От три дни Беорф, заровен до шия на градския площад, бе подложен на мъчения. Само главата му се подаваше над земята. Бяха завързали очите му, за да не се вкамени от погледа на горгоните. През нощта чудовищата нерядко стъпваха по главата му и не му позволяваха да заспи. През деня слънцето изгаряше черепа му като разтопено олово. Нагата го посещаваше всяка сутрин. Кармакас познаваше слабото място на беоритите. Знаеше, че човеко-мечките имаха удивителна издръжливост и физическа сила. Единственото, което не понасяха, беше гладът. Всяка сутрин магьосникът го примамваше с хляб и мед и му говореше:

— Ако ми кажеш, сссс, къде е медальонът, ще ти дам, сссс, да ядеш каквото си поискаш. Кажи ми къде е медальонът и ние, сссс, ще направим съюз. Знам, че ти, сссс, си гладен. Говори, сссс, кажи ми къде, сссс, си скрил моето съкровище.

Дебеланкото, макар и със завързани очи, усещаше миризмата на пресния хляб. Представяше си и вкуса на меда по езика си. Стомахът му виеше от глад и цялото му тяло крещеше за храна. Устата му се пълнеше с гъста слюнка. Всяка сутрин мъчението изгризваше по мъничко от волята му.

— Никога няма да ви кажа! Ще издъхна, преди да сте измъкнали от мен и една дума за това — отговаряше Беорф ден след ден.

Нагата си тръгваше, съскайки от ярост. Към края на петия ден от началото на мъченията, докато изтерзаният от болките в стомаха Беорф се питаше как ще издържи следващия ден, в ухото му се чу глас на девойка:

— Не се страхувай, аз съм тук, за да ти помогна — прошепна тя.

Момчето усети как нечии ръце разравяха земята около него. Момичето го освободи от клопката. Помогна му да се изправи на крака и му каза:

— Трябва да те предупредя, че аз съм горгона. Затова много ще внимаваш. Никога не ме поглеждай в очите, защото незабавно ще се превърнеш в камък. За твоята безопасност нося пелерина с качулка, която покрива очите ми. Сега свалям превръзката ти.

Смаян, Беорф отбори очи и видя една млада горгона с удивителна красота. Качулката, смъкната до носа й, не скриваше съвсем красивото лице и изящните й устни. От покривалото се показваха няколко красиви змийски глави, златисти и без следа от злина, и от тях платът леко се раздвижваше. Кожата й беше с нежен бледозелен цвят. Тя му протегна ръка и заяви:

— Ела, трябва веднага да напуснем това място, преди магьосникът да ни изненада. Знаеш ли как можем да излезем от града, без да минаваме през градските порти?

— Да, знам един път — отвърна Беорф. — Върви след мен!

Заедно се промушиха през прохода, който Беорф бе издълбал под градските стени. Измъкнаха се бързо и без много трудности стигнаха до гората. Дебеланкото заведе младата горгона в една пещера, която служеше като склад за провизии на неговите родители. Тук беоритът първи се нахвърли на храната и се натъпка със сухи плодове, орехи, мед, зърно и осолено месо. Когато се нахрани до насита, от учтивост Беорф предложи и на горгоната да си хапне.

— Много благодаря — отговори момичето, — аз не ям такива неща. Храня се само с насекоми. Обожавам хлебарки, варени в кръв от жаба. Това е несравним деликатес! Какъвто си лакомник, някой ден трябва да опиташ моята рецепта.

На Беорф му се повдигна, но не го показа. Беше възвърнал свежия цвят на лицето си и се чувстваше в отлична форма. Цялото му тяло се отпускаше след огромното облекчение от освобождаването и той не можа да сдържи едно звучно и продължително оригване. Младата горгона звънко се разсмя. Беорф си каза, че е немислимо толкова очарователно създание да принадлежи към такава отвратителна раса. Смутен, той се извини, а после запита:

— Коя си ти и защо ми помагаш?

— Истинското ми име е непроизносимо за теб — отвърна му горгоната. — Наричай ме Медуза. Така хората наричат всички от моята раса. Това име идва от принцеса Медуза, която е била преобразена в безсмъртна грозотия от една лоша богиня. Много легенди се разказват за тази история, но никой в действителност не знае произхода на нашия вид. Ти се казваш Беорф, знам. Казват, че можеш да се превръщаш в мечка, така ли е?

Поласкан, че младата горгона го знаеше по име, Беорф тутакси се преобрази.

— Ето! — каза той, горд и обрасъл в козина от глава до пети.

— Скрий очите, си — помоли Медуза, — искам да те видя.

Мечокът закри лицето си с лапа и младото момиче дълго го разглежда. Когато пак спусна качулката върху очите си, тя възкликна:

— Но това е нещо прекрасно, мечка! Никога не съм виждала такова животно. Знаеш ли, там, откъдето идвам, има само горгони и змии. Има и много каменни статуи — прихна тя с омагьосващия си глас. — Колкото до твоя въпрос, помогнах ти, защото и аз имам нужда от помощ. Кармакас е лош магьосник. Със своите магии той упражнява пълна власт над моя народ. Принуди ни да дойдем в това кралство, за да изпълняваме заповедите му. Ако не се подчиним, кара змиите от косите ни да ни хапят по шията и раменете. Това е толкова болезнено, че надаваме писъци, от които планините потреперват. Ние сме нощни създания и трудно понасяме слънцето. Това не означава, че сме лоши и жестоки. Разбира се, имаме власт да превръщаме всички, които поглеждаме, в каменни статуи. За да не причинява такива беди, моят народ живее скрит в горещите хълмове и пустини на изток. Самите горгони ме изпратиха да те освободя. Моля те да ми повярваш. Не желаем зло на никого и знаем как да върнем към живот каменните статуи, които създаваме. Малко е сложно, но е напълно възможно. Не искаме да се бием, а да се приберем у дома и да живеем в мир. Не можем да надвием Кармакас. Нашата сила не му действа и той ни държи като затворници. Горгоните са робини. Трябва да му служим или да търпим ужасни страдания, ако не се подчиняваме на заповедите му. Погледни кожата на раменете ми и ще разбереш какво искам да кажа.

Медуза дръпна робата си и откри горната част на тялото си. Беше покрито с отворени рани и стари белези.

— Видя ли! — продължи тя. — Трудно ми е да повярвам, че собствената ми коса ми причинява това. Аз толкова много обичам косата си!

Отново в човешкия си вид, Беорф наивно попита:

— Защо тогава не отрежеш тези мръсни животни?

— Ти би ли си отрязал ръка или крак, дори да те карат да страдаш? — малко се разсърди тя. — Косата ми е част от мен, всяка от златистите змии, които виждаш, носи частица от живота ми. Ако ги отрежа, това ще означава смърт. Те са единствените ми приятелки и едничката ми утеха. Познавам ги от съвсем малка и всяка от тях носи моето име. Храня ги и много се грижа за тях…

— Мога ли да те попитам нещо? — учтиво я прекъсна Беорф.

— Каквото поискаш — отвърна Медуза.

— Искам да видя очите ти, лицето ти.

Горгоната отново звънко се разсмя.

— Ама ти не чуваш какво ти говоря, младежо! Това е невъзможно, веднага ще се превърнеш в камък.

— Знам, че можеш да гледаш горгона в огледало — заяви Беорф самодоволно. — Знам го, понеже веднъж, без да искам, го направих. Имам огледало тук и…

При тези думи Медуза изпадна в силна тревога.

— Имаш огледало! Ти имаш огледало! Да не би да ме доведе тук, за да ме убиеш? Знаех, че не трябва да ти се доверявам! Даже казвах на горгоните, че не трябва да вярваме на нищо, което прилича на човек. Вие сте лоши и винаги искате да убивате съществата, които са различни от вас! Ако искаш да ме убиеш, направи го сега, но спри да ме караш да страдам, като ми говориш за огледала!

Беорф се хвърли към огледалото, което бе видял малко по-рано между провизиите, и го счупи в стените на пещерата. После започна да скача върху него, за да го разстроиш на хиляди парченца.

— Ето, видя ли? Няма вече огледало! Няма огледало, край! Извън опасност си! Успокой се, моля те, успокой се! Не исках да те обидя, нито да те заплашвам. Казах го, защото те намирам много красива и искам да видя очите ти, това е! Кълна ти се!

Медуза се успокои. Дебеланкото видя как по шията на приятелката му се стичаха едри капки пот. Като премисляше думите си внимателно, горгоната каза:

— Запомни, Беорф, помни винаги, че съществата от моята раса изпитват смъртен ужас от огледалата. Една горгона не може да види отражението си в огледало. Вътрешностите й се разкъсват и тя веднага издъхва, като се превръща в прах. Това е най-лошата смърт, за която можем да си помислим. Предпочитам да отрежа змиите от главата си една по една, отколкото да знам, че се намирам близо до огледало.

Сконфузено, момчето подхвърли през смях:

— Това не е толкова лошо, никога не съм харесвал момичета, които прекарват часове пред огледалото!

Като помълча, запита с още по-голямо смущение:

— Но кажи ми, Медуза, има нещо, което не разбирам… вече видях горгони в гората и… ами… как да кажа? Ами те бяха… да кажем… не бяха много приятни за гледане, а пък ти…

Младата горгона отново се разсмя.

— Разбирам какво искаш да кажеш. На деветнайсет години и половина, тоест точно на възрастта, когато Медуза е била застигната от проклятието на Кето, нашето лице се преобразява. Ставаме грозни, както някога е станала Медуза. Някои от нас, много рядко, не ги застига проклятието. Но не зная защо. Никой не иска да разкрие тайната си.

— Може би ще я откриеш, преди да достигнеш тази възраст.

Медуза се замисли за миг, а после нежно каза:

— Ти си много мил, Беорф, знаеш ли това?

Беорф се усмихна с най-широката си усмивка. Като поруменя леко, отвърна:

— О, знам.