Брайън Перо
Пазителя на маските (16)

15
Новата мисия

Близо цяла седмица Медуза всеки ден отиваше в пещерата, където, вкаменен и безжизнен, стоеше Беорф. Дълго гледаше чистосърдечното му лице, замръзнало в камъка. Беше й казал, че тя има най-красивите очи в света. Горгоната не можеше да забрави тези последни думи. Въпреки смъртната опасност, която очите й представляваха за него, Беорф не се беше извърнал. Отиде докрай в чувствата си към нея.

Медуза не успяваше да проумее това поведение. При горгоните нямаше любов. Това беше чувство, което трябваше да се избягва, слабост, на която бяха подвластни само низшите раси. Винаги околните й се бяха присмивали на любовта и приятелството. Медуза нямаше приятели. На това не се гледаше с добро око в нейната страна. Слабите се свързваха със силните единствено за да оцелеят. Ежедневието й беше изпълнено с непрестанни битки за надмощие, за власт над отделните групи, за намиране на храна и сигурно място за спане.

От най-ранното си детство Медуза познаваше само насилието от страна на себеподобните си. Единственото същество, от което бе получила нещо като обич, беше баща й. Кармакас вземаше под крилото си най-слабите горгони и се грижеше за тях. Оттогава те му служеха безпрекословно. По този начин той бе създал цяла армия от горгони, които познаваха силата му и дори не смееха да му се опълчат. Караше ги да го наричат „татко“, а на най-добрите в битките даваше звания. Всички горгони с най-висше звание се наричаха „майки“. Така магьосникът бе успял да създаде семейни отношения, каквито дотогава не съществуваха в тази раса.

Беорф бе разказвал на Медуза много за семейството си и тя не разбираше този тип връзка. При тях нямаше мъже. Всички горгони бяха жени. Според преданието, първата горгона, която била преобразена от Кето, се възпроизвеждала всеки път, когато капка от кръвта й паднела на земята. В действителност обаче горгоните се размножаваха чрез косите си. Всяка змия от косите им беше нова горгона, готова да се роди. Когато достигнеше зряла възраст, влечугото падаше на земята и с времето се превръщаше в горгона. Следователно при народа на Медуза нямаше организирана семейна структура. Правилото беше „всеки за себе си“. И дума не можеше да става да се помага на младите или на най-старите от клана. Животът беше много труден и само най-порочните, най-силните и най-лукавите създания оцеляваха.

Медуза не бе излъгала Беорф, когато му каза, че Кармакас контролираше с магия змиите от косите им. Когато някоя горгона не се подчинеше начаса на заповедите на магьосника, влечугите безмилостно я хапеха по лицето и раменете. Болката беше толкова непоносима, че притъпяваше всякакво желание за съпротива или независимост у нейната раса.

Самият Кармакас бе наредил на Медуза да освободи Беорф и да го накара да повярва, че му е приятелка. Когато бе видял, че въпреки глада момчето отказваше да говори, магьосникът бе решил да му устрои капан. После бе подслушвал всички разговори между Беорф и Медуза в пещерата благодарение на позлатените змии в косата на горгоната. Сърцето на беорита се бе оказало също толкова голямо, колкото и стомахът му. Хитростта на магьосника бе успяла.

Сега Кармакас притежаваше медальона и се беше затворил в замъка на Брател велики. Бе заповядал горгоните да не напускат града. Медуза знаеше тайния проход на Беорф и отказвайки да се подчини на магьосника, скришом се промъкваше оттам. Всеки ден се пъхаше в тунела и отиваше да гледа младия беорит.

В това момче имаше нещо омагьосващо. Когато гледаше Беорф, горгоната усещаше как в нея се надигаше непознато чувство. Усещане за празнота, каквото никога дотогава не бе изпитвала. На Медуза й се искаше да прегърне Беорф, скришом да го гледа как се тъпче с лешници, да слуша излиянията му и да усеща топлината на гърба му до своя. Това чувство, което се събуждаше бавно по време на посещенията й, я караше все повече да страда. Но не като от ухапване от змия или рана, получена в битка. Не, беше по-силно, по-дълбоко и по-тежко.

Тя дълго милваше лицето на Беорф и си спомняше неговото добродушие и наивност. Никога вече нямаше да бъде до нея, изпълнен с живот. Медуза знаеше това. За да се разруши действието на магията на една горгона, тя трябваше да бъде убита от собственото й отражение в огледало. Това беше единственият начин да се вдъхне живот на камъка, единственият път да се разруши проклятието. Вече беше невъзможно Медуза да види някога Беорф жив. За първи път в живота я беше грижа за някого. Сама се изненадваше, че се смее, когато се сещаше за щуротиите на Беорф, и че плаче, като го гледаше в плен на нейното проклятие. Тя бе предала единствения си приятел и се чувстваше ужасно виновна.

Докато Медуза галеше за последен път лицето на Беорф, преди да се прибере в Брател велики, в пещерата нахлу повей на вятър. Той се завъртя наоколо, като докосваше всеки предмет и неравните стени на дупката. Сякаш търсеше нещо. Полъхът обгърна Медуза, а после — и Беорф. Той спря пред главата му и се превърна в прозрачна сфера. Сферата се опита да влезе в ухото на Беорф, но не можа да проникне в камъка. Като не успя да предаде посланието си, тя се пръсна и Медуза чу момчешки глас:

— Беорф, това съм аз, Амос. Добре съм и ще пристигна възможно най-бързо с армия от четиристотин рицари. Дръж се, приятелю, скоро ще бъда при теб.

Беорф бе разказвал на Медуза за приятеля си Амос, заминал за гората Тарказис, но никога не бе споменавал, че притежава такива магически умения. Значи Амос идваше с армия, за да превземе Брател велики. Младата горгона бързо напусна пещерата, за да предупреди Кармакас. По пътя обаче се размисли.

„Ако кажа всичко на магьосника — рече си тя, — ще предам Беорф за втори път. Обаче ако си мълча, рицарите ще превземат града с изненада и ще унищожат моя народ. Самата аз рискувам да загубя живота си“.

Затруднена от тази дилема, Медуза седна, за да помисли. Тя вече не искаше да причинява зло на никого. Твърде късно сърцето й бе открило силата на приятелството. В ръцете й сега лежеше съдбата на хората и на горгоните. Трябваше да вземе решение и да избере веднъж завинаги на чия страна е. Почти на бегом тя се върна в пещерата. Застана пред Беорф и го огледа от глава до пети. След като поумува, въздъхна и каза:

— Ти също имаш много красиви очи, приятелю.

* * *

След като си върна медальона, Кармакас бързо се прибра в замъка на Брател велики. Щом се озова в новите си покои, заповяда на горгоните слугини да не го безпокоят по никакъв повод. Нагата съсредоточено съзерцаваше медальона. Дълго го гали с тънките си пръсти, с доволна усмивка. Най-сетне магьосникът си бе върнал съкровището. След дълги години на издирване на Йон Пречистващия усилията му бяха възнаградени. Враговете му, Рицарите на светлината, вече не бяха нищо друго, освен безобидни статуи — и той най-после можеше да създаде своя базилиск.

Кармакас усещаше в себе си една нова сила — дързост, примесена с желание за мъст. Той щеше да създаде ново живо оръжие, с което да унищожи човеците и да осигури господството си на Земята. Щеше да започне, като разпростира властта си от град на град, от страна в страна, и така да постави под контрол част от света. След това горгонската му армия щеше да отиде в северните земи и да нападне варварите, после на юг, където да завладее богатите, процъфтяващи държави отвъд голямото море. Нищо вече не можеше да попречи на плановете му. Боговете на мрака щяха да му благодарят и да му предоставят безгранична власт. А защо не и да го издигнат до ранг на полубог на злото!

Кармакас произхождаше от далечни земи, близо до Хиперборея, където хората смятаха човеко-животните от неговата раса за демони. Живееше в голям град, издялан в горещите планински скали. От най-ранна възраст бе показал изключителна магьосническа дарба. Повече от всеки друг умееше да контролира змиите. Виждайки това, родителите му го бяха поверили на сектата на поклонниците на Сет. Беше станал могъщ магьосник, като бързо бе задминал учителите си. Лесно вдъхваше почитание и страх.

Щом бе провъзгласен за крал и владетел на града, Кармакас бе подтикнал жителите му да се разбунтуват срещу хората. Неговата арогантност и извънмерната му амбиция го бяха въвлекли в безмилостна война с всички съседни кралства. Цели пълчища човеко-змии бяха нападнали и опустошили градове и села, оставяйки след себе си скръб и разруха. Уморени от непрестанните битки, мнозина човеко-животни от неговия вид бяха решили да се освободят от него. Искаха друг водач. Именно тогава, като използва магическата си власт, Кармакас бе създал армия от горгони, която впоследствие бе изпратил срещу собствения си народ. За да ги накаже за предателството, той бе наредил да бъдат изтребени всички обитатели на собствения му град. Пред този акт на жестокост могъщият бог със змийска глава Сет му се бе явил и му бе подарил едно яйце от петел, като награда за лукавството и злината му.

Магьосникът обаче така и не бе успял да направи своя базилиск. Армията на Рицарите на светлината, повикана да помогне на човеците и да премахне злото, бе обявила война на Кармакас. Той бе скрил скъпоценното яйце в един медальон, който бе задигнат от Йон Пречистващия. В битката магьосникът бе ранен от копие, което прониза тялото му. В продължение на много месеци беше между живота и смъртта и дълги години трябваше да почива, за да възстанови силите си и магьосническите си умения. Едва тогава можа да тръгне по дирите на Йон и медальона. Сега търсенето бе завършило. Подтикван от неутолимата си жажда за власт, той щеше да създаде базилиск, който сам можеше да парализира цели армии и да унищожава градове.

И така, в продължение на много дни Кармакас прекарваше времето, затворен в покоите си, в милване и съзерцание на медальона. След като си го бе върнал физически, той трябваше да му наложи отново своята власт, да го насити с магическата си мощ. Когато усети, че този миг е дошъл, магьосникът отиде в стаята си. Тържествено отбори едно златно ковчеже и от него извади черна стъкленица. Единственото украшение върху запушалката бяха два диамантени змийски зъба. Магьосникът повдигна малката бутилка към небето, произнесе магическо заклинание и отпи част от съдържанието й. Тутакси изгуби съзнание и главата му тежко се удари в земята. Кармакас усети как душата му напусна тялото.

Сега той вървеше по тесен тунел с мръсни стени. От него влезе в храм, построен изцяло от човешки кости. Колоните, на които се крепеше покривът, бяха изградени от черепи. Дългите кости от краката, инкрустирани в стените, образуваха ужасяваща в своята противоестественост облицовка. В центъра на храма, върху златен трон, седеше мъж с глава на змия. Кожата му беше светлочервена, а ръцете му приличаха на мощни орлови крака. Кармакас коленичи пред Сет, бога на Завистта и Предателството, и заяви:

— Твоят роб, сссс, е тук, всемогъщи Сет. Нося ти, сссс, добри новини. Ще благоволиш ли, сссс, да ги чуеш?

Богът примигна два пъти в знак на съгласие. Нагата продължи:

— Намерих медальона с яйцето, сссс, от петел. Само след няколко часа, сссс, ще притежавам базилиск, сссс, начело на моята горгонска армия. Човеците и всички други създания, сссс, на светлината, няма, сссс, да могат да ни устоят.

Крайно доволен да чуе това, Сет отвърна:

— Добре! Войната започна. Всички богове на злото най-после се обединиха, за да завладеят света. В този момент нашите деца от водните дълбини вече печелят много морски кралства. Разчитаме на теб, Кармакас, да разпрострем властта на мрака върху Земята. Ти си един от най-верните ни служители и ние много те ценим. Все пак внимавай. Спомни си дългата традиция на Пазителите на маските.

— Бялата дама възстанови тази сила, угаснала от поколения насам. Един млад воин на равновесието е поел щафетата. Скоро този избраник ще те посети. Той още няма достатъчно сила и всъщност притежава малка магическа мощ. Унищожи го бързо, както и смешната му армия.

Кармакас стана, поздрави господаря си и излезе от злокобния храм. Пое по тунела, върна се в тялото си и внезапно се събуди. Уморен от пътуването, нагата се надигна и отиде в лабораторията в избата на замъка. Там съхраняваше магическите си отвари, много стъкленици с отрова и една голяма черна книга. Магьосникът сграбчи медальона, счупи го със силните си пръсти и извади оттам едно петльово яйце. То беше много по-малко от кокошето, бледозелено със сиви петънца и твърда като камък черупка. Кармакас го сложи в една дървена кутия, която сам беше изработил, и постави върху него една голяма жаба. Тя беше неподвижна и покриваше яйцето с едрото си тяло. Магьосникът отново затвори кутията, чийто капак имаше три малки дупки, за да може жабата да диша.

След като свърши всичко това, Кармакас се върна в голямата зала на замъка и нареди да му доведат Медуза. Скоро горгоната дойде да му се представи.

— Викали сте ме, татко? — попита тя.

— Да — каза Кармакас. — Чуй ме добре, сссс, имам и друга мисия за теб, сссс, от първостепенна важност. Знам, че, сссс, една армия ще пристигне скоро тук, сссс, за да си възвърне, сссс, града. Ти ще заминеш, сссс, за да я пресрещнеш. Между войниците ще има, сссс, един човек с титлата Пазител на маските. Трябва, сссс, да спечелиш доверието му и после, сссс, да го превърнеш в каменна статуя. Когато той бъде, сссс, вкаменен, ще изпратя орди, сссс, от змии, за да унищожат армията му. Останалите горгони, сссс, ще се погрижат за оцелелите. Тръгвай и не се връщай, сссс, без да си изпълнила мисията, сссс, докрай.

Медуза не вярваше на ушите си. Току-що бе чула в пещерата посланието на Амос, а Кармакас вече знаеше за него. Как бе научил толкова бързо, че идваше армия? Този магьосник беше много силен и тя трябваше да му се подчинява, ако искаше да запази живота си. Страхът, който нагата, нейният баща, й вдъхваше, трудно можеше да се понесе. При всяка среща тя трепереше с цялото си същество и само с усилие на волята успяваше да запази хладнокръвие.

— Ще направя всичко, за да изпълня заповедта ви — отговори тя.

— Сега тръгвай, сссс, имам си и друга работа — подхвърли той, докато се отдалечаваше.

И потънал в мислите си, нагата тихо добави на себе си:

— Моят базилиск, сссс, моят базилиск ме очаква!