Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейло (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Flood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
GeOrg (2010)

Издание:

Уилям С. Дийц. Потопът

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

© 2003 by Microsoft Corporation

ISBN 0-345-45921-0

© Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД, София, 2006

ISBN: 978-954-761-416-1

История

  1. — Добавяне

Глава 6

D+44:38:19 (по часовника на мисията на лейтенант Макей) / Хълмовете между база „Алфа“ и „Есенна колона“

Трите успоредни колони глигани бяха доста трудни за скриване, така че Макей не се и опита. Комбинацията от над трийсет машини и четири танка вдигаше облак от прах, който се виждаше от поне два километра. Без съмнение топлината, създавана от машините, се показваше на сензорите и от космоса. Разузнавателните полети на баншитата бяха в състояние да ги проследят от мига, в който поеха на път и имаше само едно логично място, накъдето колите можеха да са тръгнали — колоната, наречена база „Алфа“.

Не беше голяма изненада, че Съглашението не само успя да реагира, но и се организира за масиран отпор. Тук, след дни унижение, имаха възможност да отмъстят на тварите, които им бяха отнели колоната, бяха направили изненадващо посещение на „Истина и Помирение“ и бяха нападнали дузина други места междувременно.

Наясно, че я очаква битка, Макей организира превозните средства в три временни отряда. Първият отряд бе съставен от глигани под командването на лейтенант Орос. Тя имаше заповеди да не обръща внимание на наземни мишени и да се съсредоточи върху защитата на колоната от въздушни атаки.

Сержант Листър отговаряше за втория отряд — бойните танкове „Скорпиони“, които — заради уязвимостта си от пехота — бяха поставени в центъра на формацията.

Третият отряд, под командването на самата Макей, беше натоварен с наземната защита, което означаваше да държи призраците и пехотата далеч от другите два отряда. Една трета от превозните й средства — общо пет глигана — не бяха вързани с ремаркета и пътуваха празни с идеята да послужат като група за бързо реагиране.

Като даде на всеки отряд негова собствена задача, офицерът се надяваше да подобри цялостната ефективност на конвоя, да укрепи дисциплината и да намали възможността от жертви, причинени от приятелски огън — сериозна опасност в такъв вид битка, каквато очакваше тя.

Щом пехотинците се насочиха на изток към база „Алфа“, първото им предизвикателство ги посрещна на мястото, където свършваше равният терен. Хълмовете се издигаха от равнината, образувайки лабиринт от каньони, оврази и дерета, които, ако хората бъдеха достатъчно глупави да влязат в тях, щяха да принудят превозните средства да минат в колона по едно — което правеше конвоя уязвим едновременно от въздуха и от земята. Имаше и друг път, проход, широк примерно половин километър. И трите колони можеха да минат през него, без да нарушават строя.

Проблемът — и то твърде очевиден — беше, че двойка доста масивни хълмове пазеха от двете страни на прохода, осигурявайки на Съглашението идеална платформа, от която да стрелят по преминаващите.

И сякаш това не беше достатъчно лошо, трети хълм се издигаше точно отзад, създавайки втори портал, през който хората трябваше да преминат, преди да стигнат до свободата на равнината отвъд. Беше притеснителна перспектива — и Макей усети нарастващо отчаяние, когато отрядът стигна на един изстрел разстояние от хълмовете. Не беше особено религиозна — но древният псалм сякаш сам изплува в ума й „Дори да вървя през долината на смъртната сянка…“

„Да му се не види“ — помисли си тя. Нареди на отряда да се стегне и да се приготви за бой. Псалмите нямаше да им спечелят идващата битка. Виж, огневата мощ би могла.

 

 

От наблюдателния си пост високо на онова, което силите на Съглашението бяха нарекли „Втори хълм“, елитният Адо ’Мортумии използва мощен бинокъл, за да проучи човешкия конвой. С изключение на пет превозни средства, останалите бяха свързани с тежко натоварени ремаркета, което им пречеше да развият висока скорост. Конвоят се бавеше и заради четирите огромни човешки танка.

Вместо да рискува да мине през хълмовете, командирът им бе решил да използва прохода. Разбираемо, но грешка, за която хората щяха да си платят.

’Мортумии свали бинокъла и се обърна към Духа. Макар че по принцип не обичаше бавно стрелящите, твърде масивни танкове, трябваше да признае, че бяха идеално конструирани за предстоящата задача, а в съчетание с другия такъв, разположен на Първи хълм, чудовището до лакътя му щеше със сигурност да накълца идващия конвой.

Най-голямата заплаха, ако изобщо имаше такава, идваше от бронираните слонове, които се движеха точно в средата на човешкия конвой. Те изглеждаха мощни, но тъй като досега не бе виждал такива в действие и бе открил твърде малко данни във файловете на разузнаването, ’Мортумии не знаеше какво да очаква от тях.

— Така значи — обади се зад гърба му нечий глас. — Съветът на Господарите ми е пратил шпионин. Кажи ми, шпионино, какво си дошъл да наблюдаваш — хората или мен?

’Мортумии се обърна и видя, че полеви командир Нога ’Путумии го е приближил изотзад, и то извънредно тихо за такова голямо същество. Макар и прославен със смелостта си и умелото командване на бойното поле, ’Путумии беше известен също и с рязкото си, опърничаво и параноично поведение. При все това, в полушеговитото подмятане на офицера имаше известна доза истина, тъй като ’Мортумии беше пратен да следи както полевия командир, така и врага.

Наблюдателят не обърна внимание на грубия тон на командира и щракна с челюсти:

— Някой трябва да преброи всички човешки тела, да напише доклад за почитане на последната ни победа и да положи основите за следващото ви повишение!

Ако в психологическата броня на ’Путумии имаше пукнатина, тя бе в областта на егото и ’Мортумии бе готов да се закълне, че видя как вече масивният гръден кош на офицера се издува още повече в отговор на похвалата.

— Ако думите бяха войници, щеше да предвождаш наистина могъща армия. Е, шпионино, готови ли са баншитата?

— Готови и чакат.

— Прекрасно — отвърна ’Путумии. Облеченият в златна броня елитен обърна собствения си бинокъл към напредващия конвой. — Нареди да нападнат!

— Както пожелаете, Ваше превъзходителство.

’Путумии кимна.

 

 

Макей чу идващите баншита и перспективата за действие отпрати притесненията й в по-незабележимо ъгълче на ума. Звукът започна като нисък тътен, бързо премина в бръмчене и след това се превърна в изправящ косата вой. Лейтенантът включи радиото си:

— Тук е „Червен Едно“: имаме вражески самолет! Първи отряд да действа. Всички други остават в готовност. Това е само разгрявката, хора, тъй че си отваряйте очите! Идват и още. Край.

 

 

Бяха пет ята от по десет баншита всяко, и първата група мина толкова ниско над прохода, че ’Мортумии откри, че гледа към тях отгоре. Слънцето се отразяваше в прежурения метал по крилата им.

Ужасно му се искаше да скочи в собствения си самолет и да се присъедини към тях, изгаряше от желание да изпита вълнението от полета на малка височина, както и от ритмичния тътнеж на бликащия плазмен огън. Такива удоволствия обаче бяха забранени за шпионите, иначе нямаше как да запази обективността, нужна, за да изпълни важната си задача.

Нетърпеливи да нападнат първи хората и решени да не оставят мишени за следващите ята, пилотите от първата вълна стреляха веднага, щом влязоха в обхват.

 

 

Пехотинците от Първи отряд видяха самолетите да се появяват ниско на хоризонта, проследиха как мехурчетата от смъртоносна енергия се насочват срещу тях и предпочетоха да не влизат в бой с отделни мишени. Не още, във всеки случай. Вместо това, следвайки дадените от лейтенант Орос заповеди, Парашутистите прицелиха техните М41 в точката точно на запад от прохода и откриха огън едновременно. Баншитата нямаха спирачки и пилотите им едва бяха започнали да взимат завоя, когато навлязоха право в месомелачката.

 

 

’Мортумии разбра същността на проблема веднага, също и ’Потумии, който нареди на следващите вълни да се разделят и да нападнат конвоя поотделно.

Заповедта дойде твърде късно за осем от първите десет самолета, които бяха натрошени на хиляди парченца и паднаха като димящ сняг.

Една двойка все пак успя да мине през огнената завеса. Едно от баншитата успя дори да улучи глиган с откос свръхнагрята плазма, убивайки стрелеца и стапяйки оръжието му. Превозното средство обаче продължи да се движи — което означаваше, че същото прави и ремаркето с екипировката.

Щом преминаха през куршумената стена, оцелелите баншита се обърнаха и се строиха за втори заход.

Втората вълна от съглашенски самолети пристигна от изток, раздели се и се впусна в отделни атаки. Полеви командир ’Потумии излая заповед в радиото си. Мортирните танкове[1] на Първи и Втори хълм стреляха в унисон. Синьо-бели огнени кълба се издигнаха високо в небето, влачейки пипалца от енергия, увиснаха неподвижно за миг и започнаха да се спускат. Плазмените снаряди паднаха с точност, но бавно… почти лениво. Забиха се грациозно в земята и оглушителен тътен разтърси хълмовете. И двата изстрела не поразиха нищо, но те бяха само за премерване — и това се очакваше.

 

 

Макей чу един от пехотинците да възкликва:

— Какво, по дяволите, беше това?! — по командната честота, после чу и как Листър го скастря.

И тя самата не успя да сдържи почудата си. Истината беше, че макар да знаеше за съществуването на Духовете, никога не ги бе виждала в действие и не беше сигурна с какво ще се сблъска. Нямаше особено значение обаче, тъй като въпросното оръжие със сигурност беше смъртоносно и щеше да предизвика хаос в тесните части на прохода. Тя включи радиото си.

— „Червен Едно“ до „Зелен Едно“, тези „енергийни бомби“ идват от хълмовете. Да подстрижем копелетата! Край!

— Тук е „Зелен Едно“ — обади се Листър. — Прието, край.

Разнесе се пукане, докато Листър превключваше на честотата на отряда си, макар че Макей чуваше всяка дума по командния канал.

— „Зелен Едно“ до „Фокстрот“ едно и две, метнете няколко експлозива по хълма отляво. Край. „Зелен Едно“ до „Фокстрот“ три и четири, същото по хълма отдясно. Край.

 

 

Баншитата завиха, обърнаха се и плиснаха огън върху безпомощните хора, а един от пилотите натисна ръчката на огнехвъргачката си и отбеляза директно попадение. Пълно с безценни муниции ремарке експлодира, обви глигана в огнена прегръдка и отнесе превозното средство в небитието. Силите на Съглашението, които наблюдаваха от хълмовете възликуваха и, нещо повече, зарадваха се на отмъщението.

’Мортумии беше тук да документира битката, не да празнува, макар че гледаше очарован как два от куполите на танковете се завъртат, за да стрелят по Хълм едно, а другите две се завъртат в противоположна посока, прицелени сякаш право в него. Елитният се запита дали да не потърси прикритие, но преди посланието за движение да стигне до краката му, чу тътнещ въздушен удар, последван от шумно буф, когато снарядът падна на петдесет единици от него. Колона кървава прах бликна високо във въздуха. Части от тела, оръжия и парчета оборудване продължиха да валят, докато полу оглушеният ’Мортумии се вземе в ръце и се втурне в търсене на прикритие.

Полеви командир ’Потумии се разсмя на глас и посочи, за да покаже на член на отряда си къде си е намерил прикритие наблюдателят — зад няколко камъка. Последва втори снаряд, който се взриви точно под гребена на хълма и предизвика малко свлачище.

— Това — каза весело елитният — е истинска битка. Дръж шпионина под око!

 

 

Поразена от загубата на един глиган, цяло ремарке муниции и трима пехотинци, Макей се канеше да постави под въпрос разделението на труда, което бе наложила, и точно щеше да освободи стрелците на отрядите си да гърмят по баншитата, когато шофьорът й каза:

— Олеле, я вижте това!

Серия плазмени стрели прошиха линия по протежение на глигана, одраскаха боята на колата и вдигнаха гейзери прах, докато офицерът се взираше към целта. В прохода навлезе отряд призраци.

— „Червен Едно“ до всички „Ромео“: последвайте ме! — извика Макей в микрофона си и потупа шофьора по рамото: — Да ги докопаме, Мърфи — да прочистим тази дупка!

Още докато говореше, пехотинецът настъпи газта, стрелецът се приведе и колата скочи напред. Останалите петима от групата за бързо реагиране я последваха, точно когато Духът на Първи хълм изстреля трета и после четвърта плазмена топка в небесата.

Макей вдигна глава, видя топката да забавя почти до неподвижност в апогея си и разбра, че следва състезание. Дали бомбата щеше да падне право върху отряда й? Или бързите глигани щяха да се промушат под нея, оставяйки плазмения заряд да се взриви безопасно на земята? Стрелецът също видя заплахата и извика:

— Давай! Давай! Давай! — щом шофьорът зави, за да избегне няколко скали и направи всичко по силите си да натисне газта до пода. Мърмореше си:

— Мътните го взели… — щом усети нещо мокро и топло да се стича на седалката му.

Енергийната бомба падаше с нарастваща скорост. Първата кола се промъкна под нея, последвана бързо от втората и третата. С подскачащо в гърлото сърце, Макей погледна през рамо при кацането на плазменото кълбо, което се взриви и издуха огромна дупка в земята. След това — като чудо на колела — „Ромео“ пет излетя през дима, отскочи, щом се удари в ръба на новосъздадения кратер и прескочи на равното.

Нямаха време да празнуват, тъй като призраците влязоха в обхват и предната кола откри огън. Макей вдигна карабината си, прицели се в най-близкото замъгляване и натисна спусъка.

 

 

Главен сержант Листър се сблъска със суровата реалност. Не биваше да обръща внимание на баншитата, които виеха над главите им, нито на призраците отпред. Негова задача беше да се справи с оръдейния огън и при това щом приближаха много до хълмовете, скорпионите на втори отряд щяха да стигнат до точка, в която главните им оръдия вече не можеха да се издигнат достатъчно високо, за да стрелят по основната мишена. Още един снаряд — на това бяха способни танковете, преди оръжията им вече да не могат да се прицелват.

— Събудете се, хора — каза на честотата на отряда Листър, — последният изстрел отляво беше на поне петнайсет метра по-ниско, а последният отдясно простреля над върха. Променете ъгъла и отнесете гребените на тия хълмове — и го направете сега. Нямаме време да се мотаме!

Всеки командир на танк настрои прицела, прати снарядите си на път и се помоли за точен изстрел. Всички те знаеха, че е по-приятно да се сблъскаш със Съглашението, отколкото да страдаш от клетвите на Листър, които щяха да се посипят, ако и този път пропуснат мишените.

 

 

Полеви командир ’Путумии наблюдаваше безстрастно как Духът на Първи хълм се взриви, отнасяйки отряд чакали със себе си. Съжаляваше за загубата на мортирния танк, но истината беше, че с двете дузини призраци, мотащи се долу в прохода, и бездруго трябваше да прекрати стрелбата. Или да рискува да убие собствените си войници. Елитният излая заповед, видя последното огнено кълбо да се понася във въздуха и проследи как хората навлизат в прохода.

 

 

Ефрейтор „Снейки“ Джоунс беше прецакан, знаеше си го — знаеше го, откакто предницата на неговия глиго бе ударена и се нагъна. Той се намираше зад картечницата и стреляше над главата на шофьора, когато внезапно излетя във въздуха. Зрението му се замъгли, удари се тежко и се претърколи през глава. Щом търкалянето спря, пехотинецът откри, че е почти невъзможно да диша, ето защо просто си остана на място, взирайки се в невероятно синьото небе, докато се мъчеше да си поеме дъх.

Беше красиво — много красиво, — докато някакво банши не изпищя през картинката и отляво не премина един глиган.

Тогава Джоунс успя да се изправи и се развика в микрофона си, само за да открие, че той липсва. Не само микрофонът — целият му шлем бе изчезнал по време на падането. Без шлем — значи без микрофон, без радио и без възможност да го приберат. Ефрейторът изруга и се затича към катастрофиралия глиган, като благодари, че не е и пламнал. Колата се бе катурнала настрани, а снайперът се намираше точно където го бе оставил — килнат с приклада надолу зад седалката на шофьора.

Трудно беше да гледа сержант Корли, проснат през задната броня с половин липсващо лице, тъй че просто отклони очи. Раницата му — в която имаше допълнителни муниции, медицински пакет и каквото бе разграбил от „Есенна колона“, също бяха където ги остави — прикрепени към долната част на оръжейната платформа.

Джоунс сграбчи раницата, метна я на гърба си и посегна към пушката. Увери се, че е готова за стрелба, свали предпазителя и се затича към най-близкия хълм. Може би щеше да си намери пещера, в която да изчака края на битката и да се довлече до база „Алфа“. Ботушите на пехотинеца вдигаха прах, а наоколо витаеше смъртта.

 

 

Лейтенант Орос прецени, че Първи отряд е снижил броя на нападащите самолети с около една трета — и имаше план как да се справи с останалите. Макей не би одобрила — но какво ли можеше да направи? Да я изпрати на Хейло? Лейтенантът се ухили, даде нужната заповед и скочи на земята.

Махна на доброволците от четирите от тринайсетте глигана, които бяха останали, след това се упъти към група почти еднакви скали. И петимата пехотинци носеха на гръб ракетни установки М19 SSM, карабини и колкото можеха да мъкнат резервни ракети в двойните дисаги в ръцете си. Закрачиха по земята, свиха се в предлаганото от околните скали прикритие и разгънаха оборудването си.

Когато всички бяха готови, Орос заизважда иглите на сигналните ракети една след друга, хвърляше ги извън кръга скали и гледаше как оранжевият дим се струпва в небето. Не мина много време, преди пилотите на баншитата да забележат дима, и като лешояди, привлечени от пресен труп, да забързат към тях. Пехотинците сдържаха огъня си, изчакаха, докато поне тринайсет съглашенски самолета закръжат над тях и изстреляха пет ракети наведнъж. Втори изстрел последва първия, след това и трети. Ритмично затътнаха експлозии, когато десет баншита отнесоха преки удари, някои от по няколко ракети, и прекратиха съществуването си.

От преживелите атаката самолети два паднаха незабавно. Последният се залюля в отговор на разминало се на косъм попадение, изпусна дим от задния си двигател и като че ли щеше да падне. Орос си помисли, че тук всичко свършва и тя и доброволците й ще са свободни да изчезнат сред хълмовете и да се отправят към къщи. Но не беше така. За разлика от повечето си другари, пилотът на повреденото банши сигурно ужасно копнееше да напусне физическия свят, защото зави към врага, вкара самолета в стръмно спускане и се вряза в купчината камъни. Орос се постара да стреля, но пропусна — и едва имаше време да изругае, преди смъртнораненото банши да се блъсне в скалите и да обгърне отряда й в огнено кълбо.

 

 

Фактът, че ефрейтор Джоунс измина целия път до основата на хълмовете без да го убият, беше чист късмет. Последвалото катерене през хлабавата купчина скали беше напълно инстинктивно. Желанието да спечели височина е естествено за всеки войник, но е особено силно при снайперистите. Когато не се занимаваше с мъкнене на оборудване, опериране с картечница и сержантите не му четяха конско, Джоунс се обучаваше именно за снайперист.

Той бе взел решение да се скрие и да си го върне на Съглашението. Може и да не бе най-умният избор, който някога бе правил, но знаеше, че постъпва правилно, а последствията да вървят по дяволите.

Джоунс едва бе изкачил половината от хълма, но се намираше достатъчно високо да види върха на отсрещния, и малките фигурки, които стояха там. Не грънтовете, които търчаха нататък, нито чакалите, строени на ръба на пропастта, а бляскавите брони на елитните. Ето това бяха търсените от него мишени и те сякаш скочиха срещу него, когато включи увеличението на оптиката си и остави дулото леко да се отклони. Чий живот да отнеме? На онзи отляво със синята броня? Или на онзи отдясно, бляскавото златно копеле? В този миг от времето, на това конкретно място, ефрейтор Джоунс беше Бог.

Той щракна предпазителя на снайпера и лекичко положи пръст на спусъка.

 

 

Междувременно ’Мортумии се бе показал от скривалището си и стоеше редом с полеви командир ’Путумии. Човешкият конвой се източваше през прохода и завиваше в посока на въртенето на пръстена. От лявата му страна имаше трети хълм, също увенчан от Дух.

Мортирният танк откри огън. За кратко ’Мортумии хранеше надеждата, че оцелелият танк ще изпълни онова, което другите два не успяха и ще намали конвоя. Но хората все още бяха извън обсег и, знаейки, че Духът не може да им навреди, съвсем спокойно бяха подредили своите собствени танкове в предната редица. Един-единствен изстрел от тяхна страна стигаше. И четирите снаряда се приземиха върху мишената и мортирният танк бе разрушен, а пътят — разчистен.

’Путумии свали бинокъла си. Лицето му бе безизразно.

— Е, шпионино, какво ще има в доклада ти?

’Мортумии погледна съжалително другия елитен.

— Моите извинения, Ваше превъзходителство, но фактите са ясни и докладът практически сам ще се напише. Ако бяхте разположили силите си другояче, долу в равнината може би, победата щеше да е наша.

— Много правилен извод — отвърна Полевият командир с любезен глас. — След края на битката винаги се стига до идеалния вариант.

’Мортумии се накани да отговори и точно обмисляше думите си за ценността на предварителното предвиждане, когато главата му избухна.

* * *

Ефрейтор Джоунс стабилизира прицела си за втори изстрел. Първият бе идеален — 14.5-милиметровият куршум не се отклони нито на косъм, проникна в основата на врата на Синия тип и излезе през върха на темето му. Това отнесе шлема му, позволявайки във въздуха да избликне фонтан от кръв и мозък.

 

 

’Путумии изръмжа и се хвърли назад — и така избегна втория куршум.

Миг по-късно двойният откат отекна между двата хълма. Полевият командир запълзя към прикритието и въведе информацията за позицията на командира на баншитата, след което изрева в комуникационното си оборудване:

— Снайперист! Убийте го!

Доволен, че ще се разправят със снайпериста, ’Путумии се изправи и погледна към обезглавеното тяло на ’Мортумии. Оголи зъби:

— Май аз ще трябва да пиша доклада лично.

 

 

Джоунс плю в прахта, ядосан, че златният елитен бе избегнал втория изстрел. „Следващия път — обеща си той. — Мой си следващия път!“ Баншита засвистяха над главата му, претърсвайки местността. Джоунс отстъпи в дълбоката пукнатина сред скалите. За щастие и благодарение на плячката, събрана на „Есенна колона“, разполагаше с предостатъчно шоколадчета, та да преживее удобно предстоящата обсада.

* * *

След като неутрализира системата за сигурност, Главния си проправи път обратно през извънземното съоръжение и се насочи към повърхността. Време беше да намери въпросния „Мълчалив картограф“ и да завърши тази фаза от мисията си.

— Помощ! Помощ! „Браво 22“ е нападнат от врага! Повтарям, нападнати сме и губим височина! — напрегнатият глас на пилота на катера беше дрезгав и стържещ — глас на човек, който всеки миг ще си изпусне нервите.

— Ясно — отвърна Кортана. — На път сме!

След това, сякаш говореше на спартанеца, тя добави:

— Не ми хареса как го каза — не съм сигурна, че ще успее!

Главния се съгласи и, в желанието си да се върне горе, направи потенциално фатална грешка. След като току-що беше разчистил залата, съседна на онова, което явно беше Охранителният център на пръстеновия свят, той прие, че там все още е чисто.

За щастие, точно преди елитният да стреля — екипиран с поредното камуфлажно устройство на Съглашението, — той обяви присъствието си с гърлен рев. Плазменият огън още къпеше гърдите на Главния, последван от миг на дезориентация, през който той се опитваше да установи откъде идва нападението. Сензорът му за движение засече мишената и той се прицели колкото се може по-добре. Изстреля къс откос и го възнагради извънземен писък на болка.

Щом войнът на Съглашението падна, Главния се хвърли бясно към рампата, която водеше към повърхността, презареждайки в движение. Прибързаното навлизане в разчистената преди зала беше глупост, а той беше решен да не прави същата грешка отново. Фактът, че Кортана бе на линия и наблюдаваше света през сензорите му, правеше подобни грешки още по-притеснителни. Кой знае защо, по причини, за които той нямаше време да разсъждава, човекът търсеше одобрението на ИИ. Глупаво? Може и така да беше, ако сметнеш Кортана за нещо малко по-мощно от готина компютърна програма, но тя беше много повече от това. В мислите на Главния, най-малко.

Той се усмихна на иронията на тази мисъл. Интерфейсът човек-ИИ означаваше, че, в определен смисъл, Кортана буквално се намира в ума на Главния, използва част от неговия уетуер за съхранение на данни и процесорна мощност.

Спартанецът се изкачи по рампата, мина през коридора и излезе под яркото слънце. Спря на платформата, и се спусна по склона надолу, докато Кортана го предупреждаваше да си държи очите отворени за „Браво 22“.

Съглашенски войници патрулираха по плажа — смесица от чакали и грънтове. Главния извади пистолета си, превключи на двойно увеличение и реши да започне отдясно наляво. Закова първия чакал, пропусна следващия и уби двойка грънтове, които се мотаеха на върха на платото от другата страна на позицията му.

Докато напредваше нататък по склона, видя останките от „Браво 22“, полупогребани встрани от платото. Не се виждаха признаци на живот. Или екипажът и пътниците бяха убити при удара, или някои бяха оцелели и екзекутирани от врага.

Тази вероятност го ядоса. Той зави надясно, хвана оцелелия чакал в движение и го свали. Премина на своята МА5В и си проправи път надолу по тревистия склон и към пясъка отвъд. Димящите останки се намираха недалеч, сред разпилените тела. Плазмените изгаряния по някои от тях служеха за потвърждение на подозренията на Главния.

Макар че това не беше особено приятна задача, спартанецът знаеше, че винаги когато може, трябва да събира мунициите и другите запаси, така че се възползва от ситуацията да се зареди.

— Не забравяй да вземеш установка — напомни Кортана. — Няма начин да предскажем какво ни очаква, когато се върнем обратно в търсене на Контролната зала.

Главния последва съвета на ИИ и реши да се вози, вместо да ходи. Глиганът, закачен под корема на катера, се бе откъснал по време на последните мигове от полета, бе паднал и се бе прекатурил. Спартанецът се приближи до него, посегна, хвана се здраво и дръпна. Металът изпука, когато глигито се залюля, килна се в посока на войника и започна да пада. Той отстъпи назад в очакване на неизбежния отскок, после се покатери зад волана. След бърза проверка, която показа, че LRV-то все още е годно за работа, потегли.

Вкара глигито в остър завой, после се насочи обратно към точката за кацане на мисията — носът на плажа, където бяха оставени да пазят пехотинците.

„Парашутисти от Ада“ бяха отблъснали две атаки по време на отсъствието му, но все още държаха терена, който бяха завладели в началото и бяха останали в добра форма.

— Добре дошъл — поздрави ефрейторът, щом зае мястото си зад тройното дуло на оръжието. — Започна да става скучно без теб!

Тя беше намусена, в основата на врата си имаше татуировка „Режи тук!“, а тялото й бе ниско и набито.

Главния огледа набързо изкопаните огневи ями и скривалища, голямата купчина трупове на съглашенци, както и стопения от плазмата пясък.

— Да, ясна работа…

Покрит с лунички редник скочи на пътническата седалка, стиснал в ръце пленена плазмена пушка. Спартанецът се обърна в посоката, от която бе дошъл и подкара джипа по края на водата. От лявата страна на колата пръскаше вода и му се прииска да усети капките по лицето си.

 

 

На километър пред тях Ловец на име Игидо Носа Хурру пъшкаше, докато препускаше напред-назад по товарната платформа, все още оцветена със съглашенска кръв. От Елитния на име Зука ’Замамии бе дошла вест, че един-единствен човек бе убил двамина от братята му преди няколко часа и сега се канеше да атакува и новооснованата позиция. Това беше нещо, на което покритият с шипове войн много се надяваше, така че той и заклетият му брат Огада Носа Фасу да имат честта да убият човека. Така че, когато Хурру чу воя на двигателя на наземното превозно средство и го видя да завива зад носа, и двамата с брат му бяха готови. След като получи от другия Ловец обичайното кимване, Хурру зае позиция точно извън входа на комплекса. Ако колата беше някакъв номер, опит да се примамят двамата пазачи надалеч от вратата, за да може човекът да се промъкне, нямаше да свърши работа.

Фасу винаги проявяваше инициатива — беше нещо като творец в занаята си. Завъртя прикрепената на дясното си рамо огнепръскачка, изчака джипът да влезе в обсега му, проследи го, за да се увери, че относително бавно движещият се енергиен заряд ще разполага с достатъчно време да стигне до целта си и стреля веднъж.

 

 

Главния видя жълто-зеления мехур, появил се в периферното му зрение и взе решение да завие към врага, както за да изглежда глигито по-малко, така и за да даде на ефрейтора възможност да стреля. Но времето му изтичаше. Спартанецът точно бе започнал да завърта волана, когато енергийният импулс се удари в хълбока на глигана и го преобърна.

И тримата човеци излетяха от местата си. Главния се изправи на крака и погледна по протежение на склона навреме, за да види един Ловец да скача от постройката горе, да поема шока от удара в земята с масивните си колене и да тръгва напред. И ефрейторът, и луничавият младеж вече бяха на крака, но ефрейторът, която никога не беше виждала Ловец досега, да не говорим за среща лице в лице с такъв, извика:

— Хайде, Хоски! Да свалим това копеле!

Спартанецът извика:

— Не! Прикрийте се! — и се приведе, за да извади ракетната установка. Още докато крещеше заповедта знаеше, че те просто нямаха време. Друг спартанец може би щеше да успее да отскочи своевременно, но Парашутистите нямаха шанс.

Разстоянието между извънземния и двамата пехотинци се скъси и те не можеха да избягат. Ефрейторът хвърли осколочна граната, видя я да се взривява пред прииждащото чудовище и невярващо се втренчи в извънземния, който дори не трепна. Звярът премина право през летящите шрапнели, издаде нещо като боен вик и сведе гигантското си рамо.

Редник Хоски все още стреляше, когато гигантският щит го удари, счупи половината кости в тялото му и го метна на земята. Редникът обаче остана в съзнание, което означаваше, че можеше да види как Ловецът вдига ботуша си високо във въздуха и го стоварва върху лицето му.

Главния вдигна ракетната установка на рамо и точно се канеше да стреля, когато ефрейторът изпищя нещо нечленоразделно, хвърли се на огневата линия и блокира изстрела му. Главния й изкрещя да ляга долу и отстъпи встрани в опит да се прицели, а междувременно Фасу простреля дупка с размера на чиния през гърдите на жената. Спартанецът натисна спусъка и ракетата изсвистя към Ловеца. С изненадваща пъргавина масивният извънземен се отмести встрани и ракетата мина покрай него. Взриви се отзад и посипа и двамата с боклуци.

Чудовището се втурна напред.

Главния отстъпи встрани, осъзна, че няма време да презарежда и че следващата ракета трябва да полети съвсем точно. Вълните се вихреха около коленете му, когато нагази в океана, пребори се да стъпи стабилно на мекия пясък и видя извънземния да изпълва полезрението му. Дали мишената не беше твърде близо? Нямаше време да проверява. Натисна спусъка и втората ракета се стрелна напред в колона от дим и огън.

Ловецът бе набрал пълна скорост и не можа да се отмести навреме. Масивният му крак се зарови дълбоко в меката почва, сякаш в опит да промени курса и да избегне ракетата — напразно. Сто и две милиметровият заряд се взриви точно в средата на гръдната му броня, продуха гръдния кош и прекъсна гръбнака му. Последва мощен плисък, когато извънземната твар се стовари с лицето напред във водата. Облак яркооранжева кръв оцвети повърхността около падналия колос.

Главния си позволи да презареди ракетната установка, след това се измъкна на брега. Далечен гневен рев се разнесе от гърлото на другия извънземен. „Да ти е честито — помисли си спартанецът. — Ти изгуби само един брат. Аз изгубих всички…“ Сърцето му мъчително се сви при мисълта за двамата мъртви пехотинци. Трябваше да предвиди възможността за подобна атака, да ги запознае с това какво представляват Ловците и те щяха да реагират по-бързо. Което на свой ред означаваше, че за смъртта на пехотинците е виновен той.

— Не беше по твоя вина — обади се Кортана меко, — сега внимавай. Горе на платформата има още един Ловец.

Думите й му дойдоха като кофа студена вода в лицето. „Мозъчна битка“ — така я наричаше учителят му Мендес, винаги наблягайки на нуждата да разсъждаваш хладнокръвно. Главния бавно и методично си проправи път нагоре по склона, избивайки съглашенските войници с точността на машина. Малката група грънтове нямаха значение. Истинското предизвикателство чакаше горе.

 

 

Хурру чу стрелбата, разбра, че са го обградили и се зарадва. Гняв, мъка и самосъжаление се вихреха в него и го накараха да стреля с огнепръскачката си отново и отново, сякаш можеше да спре човека само с непрекъснатата си стрелба. Човекът се възползваше отлично от наличните прикрития, облегна лявото си рамо на скалите и внимателно се запромъква напред. Ловецът го видя и се опита да стреля, но огнепръскачката не бе успяла да се презареди след последния изстрел. Така на човека му остана време да стреля, което и стори. Хурру усети топло облекчение.

Щеше да се присъедини към заклетия си брат.

 

 

Ракетата полетя стабилно, удари Хурру в главата и я издуха. Оранжева кръв бликна право нагоре, оплиска извънземния метал около Ловеца и покри тялото му, когато то падна.

Спартанецът спря, прехвърли се на карабината си и закопня да изпита задоволство. Нищо подобно. Пехотинците си бяха все тъй мъртви, винаги щяха да останат мъртви и нищо не би променило положението. Той можеше само да извърши онова, което те биха желали от него. Да продължи нататък, да намери картата и да докаже, че си е струвало да умрат.

С тази мисъл наум, Главния влезе отново в комплекса пеша, проправи си път през коридори, все още хлъзгави от извънземната кръв от последното му посещение, зави надолу по рампата, продължи към долното ниво и премина през вратата, която бе успял да отвори с толкова труд. Навлезе във вътрешността на постройката. Отвън тя се извисяваше няколко етажа, но това беше подвеждащо. Вътрешността се простираше далеч надолу под повърхността.

Път надолу спартанецът откри по една криволичеща рампа. Въздухът беше неподвижен и малко застоял, а дебелите колони в първата голяма зала, през която бе минал, го накараха да си представи, че се намира в крипта.

Той прекосяваше полузатъмнени зали, слизаше по спирални рампи, преминаваше през галерии, изпълнени със странни форми. Стените и подовете бяха изработени от същия ръждив, тежко гравиран метал, който се срещаше навсякъде по пръстена. Главния светна фенерчето си и забеляза нови мотиви в гравюрите, като въртопи по мрамор — сякаш материалът бе някакъв вид хибрид между метал и камък.

Гробната тишина бе нарушена от воя на няколко грънтове и чакали. Имаше съпротива — предостатъчно — докато човекът си проправяше път през дузини грънтове, чакали и елитни.

— Сякаш са знаели, че идваме — отбеляза Кортана. — Според мен някой наблюдава напредването ни и има чудесна представа накъде сме тръгнали.

— Без майтап — отвърна Главния сухо, докато стреляше по един грънт и прекрачи трупа му. — Надявам се да стигнем до Картографа, преди да ми свършат мунициите.

— Близо сме — увери го ИИ, — но внимавай. Сигурно пред нас има още съглашенци.

Главния прие присърце съвета на Кортана. Надяваше се, че ще намери начин да заобиколи онова, което му е приготвило Съглашението, но нямаше как. Когато влезе в една голяма зала, видя, че двама Ловци са пратени да охраняват задната й стена. Преметна през рамо пушката и приготви ракетната установка. Това беше идеалното оръжие за Ловци — няма съмнение, — поне докато не позволеше на някое от двете чудовища да се приближи прекалено. Ракета, изстреляна при тези условия би убила и него, ако се взриви наоколо.

Един от покритите с шипове извънземни забеляза натрапника и нададе предизвикателен вик. Ловецът вече се бе раздвижил, когато ракетата прелетя през залата, удари го в дясното рамо и го прати по дяволите. Вторият Ловец нададе вой и стреля с огнепръскачката си. Главния изруга, когато полъхът на пропусналата на косъм мишената плазма вдигна шумна тревога и индикаторът в горния десен ъгъл на дисплея на визьора му стана червен.

Спартанецът се обърна с надеждата вторият Ловец да влезе в полезрението му, но масивният извънземен се скри зад една стена. Неспособен да стреля, Главния отстъпи. Врагът му се хвърли напред и смъртоносните шипове затракаха през вече отслабените щитове.

Главния изпъшка от болка, когато върхът на най-горното острие проби раменната сглобка на бронята му. Усети мъчително дръпване, когато плътта на ръката му се разцепи под острия като скалпел крайник. Обърна се и острието се изплъзна.

Главния усети нарастващо разочарование, докато прехвърляше карабината си, отстъпваше нагоре по рампата и използваше огромната си подвижност да заобиколи извънземния в гръб. И тогава го видя — кратко просветване на незащитена плът, и възможността, от която се нуждаеше. Стреля бързо в гърба на война, отскочи и едва се измъкна изпод обстрела на плазмените пистолети на чакалите, които се бяха появили и откриха огън.

Главния метна три гранати над преградната стена. Една улучи директно, пръсвайки по стените парчета извънземна плът, и най-сетне постави точка на отчаяната престрелка.

 

 

Кортана, чийто живот също бе на карта, и която бе принудена да гледа как спартанецът се бие и за двама им, предаде усещане за облекчение. Кой знае как, въпреки лошите вероятности, човекът бе успял отново, но този път се измъкна на косъм — на половин косъм даже — и все още бе в състояние, близко до шок, притиснал гръб в един ъгъл, жизнените му показатели едва се бяха повишили, очите му се стрелкаха от една сянка към следващата…

ИИ се поколеба, докато обработваше тази дилема. Беше трудно да се балансират нуждата за движение напред и за завършване на мисията и загрижеността й, че може да тласка Главния прекалено силно и вероятно да заплаши и двамата. Привързаността на Кортана към човека плюс собственото й желание за оцеляване й създаваха трудности да стигне до онова ясно и рационално решение, което очакваше от себе си.

И тогава, точно когато ИИ се канеше да каже нещо, каквото и да е, дори и да сгреши, Главния се съвзе и пое инициативата.

— Добре — заяви той, неясно дали на себе си или на Кортана. — Време е да завършим тази мисия.

Много внимателно, за да не попадне в поредната засада, той напусна голямата зала и намери водещата надолу рампа. Отстъпи в един ъгъл и, доволен, че районът е относително безопасен, свали раменната плоча на бронята „Мьолнир“. Раната беше неравна, бликаше доста кръв. Главния можеше да не обръща внимание на болката, но кръвозагубата щеше да го отслаби и да постави мисията в опасност. Той се увери, че сензорът за движение още работи, след това преметна през рамо оръжието си.

Порови в раницата с оборудването и извади аптечката. Беше раняван и преди, и в няколко случая бе оказвал първа помощ на приятели и на самия себе си. Бързо почисти раната, напръска щипещ облак биопяна в дупката и я закри с бързодействаща превръзка.

След минути вече се бе облякъл, лепна си освежаващ стимулатор и продължи нататък.

 

 

— Вражи чук до наземния екип, два съглашенски катера приближават бързо!

Главния стоеше на ръба на масивна бездна и следеше радиотрафика на другарите си. В далечината с мъка различаваше примигващите луминесцентни панели, които създателите на Хейло бяха оставили, за да осветяват тези подземни капани. Под него бездната зееше и изглеждаше бездънна. Той определи, че следващият глас принадлежи на оръжеен сержант Уолър, Парашутистът, отговарящ за тяхната точка на приземяване.

— Добре, народе — провлече Уолър, — имаме си компания. Стреляйте по вражеските сили, щом ги видите!

— По-лесно ще е да ги удържат от вътрешността на постройката — отбеляза Кортана. — Може ли да влезете вътре?

— Невъзможно — отвърна Уолър. — Приближават твърде бързо. Ще ги занимаваме толкова дълго, колкото успеем.

— Прати ги в ада, пехотинец! — каза мрачно ИИ и прекъсна връзката. — Всички ще загазим, ако не се измъкнем оттук, преди вражеските подкрепления да пристигнат!

— Прието — отвърна Главния, докато преминаваше надолу по рампата, през няколко люка и влезе в сумрачните пространства отвъд. Прекоси някаква прозрачна палуба, премина над един мост и уби изпречилата му се двойка грънтове, слезе по друга рампа към поредния етаж, хвърли граната в група врагове, които патрулираха там и избърза през подходящ на вид отвор. Чу се вбесен рев, когато един елитен стреля по него от платформата долу, докато няколко грънта лаеха и бърбореха.

Спартанецът използва граната, за да смаже цялата група и забърза нататък, за да види какво са пазели. Разпозна Картографската зала веднага щом видя входа и тъкмо влезе вътре, когато поредният елитен откри огън по него от другата страна. Къс откос от карабината му стигаше да свали щитовете на извънземния и после да повали врага с удар на приклада.

— Там! — каза Кортана. — Онзи холопанел би трябвало да активира картата.

— Имаш ли идея как да го включа?

— Не — отговори тя остро. — Ти си човекът с магическото докосване.

Главния пристъпи крачка-две напред и посегна към дисплея. Сякаш по инстинкт знаеше как да задейства панела — като че ли беше програмиран за това, нещо като вродената реакция да се бие и да бяга. Изтри тази мисъл и се върна към мисията. Плъзна бронираната си ръка през панела. Появи се бляскава контурна карта и сякаш заплува към него.

— Анализирам — обади се ИИ. — Контролният център на Хейло е… — тя освети една секция от картата на шлема му — тук. Интересно. Прилича на нещо като светилище… — и включи радиото. — Кортана до капитан Кийс.

За миг последва мълчание, след него се разнесе гласът на Вражи чук:

— Капитанът излезе от контакт, Кортана. Корабът му е извън обхват или може би има проблеми с екипировката.

— Продължавай да опитваш да се свържеш — помоли ИИ. — Съобщи ми, когато възстановиш връзката. И тогава му кажи, че ние с Главния сме открили местоположението на Контролния център.

 

 

Капитан Якоб Кийс се опитваше да не обръща внимание на трещящия ритъм на възторжената колониална музика на сержанта, която се лееше по интеркома, докато пилотът снижаваше катера в блатото.

— Всичко ми изглежда чисто — свалям го!

Дюзите на пеликана завихриха водата, щом рампата се отвори и в товарното отделение нахлу гъст, влажен въздух. Носеше се неприятна миризма на гниеща растителност, на блатен газ, и лекият металически привкус, характерен за самото Хейло. Някой се обади:

— У-уф!

Възгласът бе заглушен от сержант Ейвъри Джонсън, който се развика:

— Давай, давай, давай! — и пехотинците наскачаха в дълбоката до глезен вода.

Някой изруга:

— Проклятие! — щом блатото заплиска около краката им.

Джонсън се обади:

— Млъквай, пехотинец!

Кийс слезе от трапа. Освободен от товара си, катерът задейства дюзите, издигна се нагоре през лепкавия въздух и започна да набира височина.

Капитанът се консултира с малкия ръчен компютър.

— Постройката, която търсим, би трябвало да бъде ето тук!

Джонсън погледна в указаната посока и кимна:

— Добре, хайде мързеливци, чухте капитана! Бисенти, действай!

Редник Уолъс А. Дженкинс се намираше сравнително по-назад — почти винаги лошо място, но не абсолютно винаги. Черната вода му влизаше в ботушите и стигна до стъпалата му. Не беше чак толкова студена, за което пехотинецът бе благодарен. Както и другите в отряда, той знаеше, че основната цел на мисията е да намерят и извлекат товар със съглашенски оръжия. Беше си важно, дори и в светлината на усилията на лейтенант Макей да нападнат „Есенна колона“, и фактът, че в резултат на това база „Алфа“ бе по-добре снабдена.

Мисията обаче беше гадничка — особено влаченето през това тъмно, покрито с мъгла блато.

 

 

Нещо се извисяваше пред тях. Бисенти се надяваше да е онова, заради което Старецът е довлякъл нещастните им задници чак в това блато. Изсъска наблюдението си назад по веригата:

— Виждам сграда, сержант!

Чу се плискане на вода, щом Джонсън излезе напред:

— Стой наблизо, Дженкинс! Мендоса, размърдай се! Чакайте тук капитана и отряда му. И си вкарайте задниците вътре!

Дженкинс видя Кийс да изниква от мъглата.

— Сър!

Джонсън също го забеляза, кимна и каза:

— Добре, да се размърдаме!

Кийс последва пехотинците вътре. Положението нямаше нищо общо с очакваното от него. За разлика от Съглашението, което убиваше почти всички хора, до които се докопаше, пехотинците продължаваха да взимат затворници. Един такъв екземпляр — елитен с доста разбити илюзии на име ’Куаломии, бе разпитван в течение на часове. Кълнеше се, че е бил част от група съглашенци, които са доставили оръжейна пратка на армията, пазила точно тази постройка.

Но нямаше и следа от съглашенски пазачи — или от оръжията, които ’Куаломии се кълнеше, че са доставили, което означаваше, че най-вероятно е излъгал. Нещо, което капитанът смяташе да обсъди с извънземния след завръщането си в база „Алфа“. Междувременно, планираше да навлезе по-навътре в комплекса и да види какво ще намери тук. Вторият отряд под командването на ефрейтор Ловик, беше оставен да пази пътя им за отстъпление, докато останалите продължиха смело напред.

Бяха минали десет минути, когато един пехотинец възкликна:

— Еха! Я вижте това! Нещо му е смляло вътрешностите!

Джонсън огледа един мъртъв елитен. Наоколо лежаха и други трупове на съглашенци. Извънземна кръв бе опръскала пода и стените. Кийс се приближи изотзад.

— Какво имаме тук, сержант?

— Прилича ми на съглашенски патрул — отвърна пехотинецът. — Онези с черните брони — с ранг „гадни копелета от специалните сили“. Всички са мъртви.

Кийс огледа трупа и вдигна очи към Бисенти.

— Наистина красива картинка. Приятел ли ти е бил?

Пехотинецът поклати глава:

— Не, току-що се срещнахме.

Трябваха им още пет минути да стигнат до голяма метална врата. Беше заключена и изглеждаше слабо вероятно да я отворят чрез ръчкане по копчетата.

— Добре — кимна капитанът, след като разгледа препятствието. — Да отворим тази врата!

— Ще се опитам, сър — каза техникът Капъс. — Но ми изглежда, че и онези от Съглашението здравата са се потрудили да я заключат.

— Просто го направи, синко.

— Да, сър.

Капъс извади един дешифратор от раницата си, свърза кутията с вратата и натисна поредица бутони. Като се изключеше тихото писукане, което черната кутия издаваше, докато проникваше в електронните системи на вратата и преминаваше през хиляди комбинации в секунда, не се чуваше никакъв друг звук. Пехотинците се местеха нервно, не им се искаше да се отпуснат. По челото на техника протече струйка пот.

Останаха на място още пет минути, докато Капъс не кимна със задоволство и отвори вратата. Войниците влязоха вътре. Електронният експерт вдигна ръка:

— Сержант! Чуй!

Всички пехотинци се заслушаха. Чуха тихо, влажно пльокане. Сякаш идваше от всички посоки едновременно.

Дженкинс беше нервен, но именно Мендоса облече усещането в думи.

— Имам лошо предчувствие…

— Ти винаги имаш лошо предчувствие — изръмжа сержантът и тъкмо се канеше да накастри Мендоса, когато на честотата на екипа пристигна съобщение. Звучеше, сякаш втори отряд е попаднал в някакви неприятности, но ефрейтор Ловик не беше много ясен, тъй че бе трудно да се съди.

Всъщност съобщението прозвуча по-скоро като писък.

Кийс отвърна:

— Ефрейтор? Приемате ли? Край!

Не получиха отговор. Джонсън се обърна към Мендоса.

— Вдигай си задника към позицията на втори отряд и провери какво, по дяволите, става.

— Но, сержант…

— Нямам време за дрънканици, войнико! Дадох ти заповед!

— Какво беше това? — попита нервно Дженкинс, стрелкайки с поглед сенките една по една.

— Откъде се чу това, Мендоса? — поиска да знае сержант Джонсън, забравил за момент за втори отряд.

— Оттам! — заяви Мендоса, сочейки група сенки и тогава и пехотинците чуха приглушения звук от чукване на метал в метал.

Чу се болезнен вик, когато нещо се приземи върху гърба на редник Райли, заби приличния си на игла хобот в кожата му и го нацели надолу към гърба. Войникът изтърва оръжието си, опита се да стисне тварта, която бе възседнала раменете му, и се замята насам-натам.

— Стой мирен! Мирен! — развика се Капъс, сграбчвайки едно от подобните на топки същества и опитвайки се да го свали от приятеля си.

Ейвъри Джонсън бе прекарал в армията по-голямата част от живота си след пълнолетие и бе крачил по повърхността на чужди планети повече, отколкото всички други в отряда, взети заедно. По пътя си бе видял какви ли не странни неща — но нищо като това, което се плъзгаше по металния под и се лепна за един от хората му.

Видя дузина бели мехури, всеки може би около половин метър в диаметър, съоръжени със сноп мърдащи пипала. Те се пързаляха и пльокаха в свободен строй, след това скочиха право към него. Пипалата ги изтласкваха на няколко метра при всеки скок. Той стреля с къси, почти трескави откоси.

— Да ги спипаме!

 

 

Кийс стреля с пистолет по една от тварите. Тя се пукна като балон, с изненадваща мощ. Малката експлозия накара и три други да избухнат в неравни останки, но сякаш на мястото им изникнаха дузина нови.

Капитанът осъзна, че редник Капъс е бил прав. Съглашението бе заключило тази врата с причина — и ето я и нея. Но може би, само може би, щяха да успеят да отстъпят и да заключат мехурите отново…

— Сержант, обкръжени сме!

Вниманието на Джонсън бе другаде.

— Дявол да го вземе, Дженкинс, стреляй!

Дженкинс, с опънато от страх лице, стискаше карабината с побелели длани. Струваше му се, че малките твари сякаш изникват от самото нищо.

— Прекалено много са!

Сержантът започна да намисля отговор, но му се струваше, че някъде просто са отворили кранчето — нова вълна от противните, прилични на топки твари се изтърколи от мрака, за да залее хората. Пехотинците стреляха във всички посоки. Мнозина губеха равновесие и по две, три, та дори и четири от извънземните успяваха да ги докопат и свалят.

Дженкинс започна да отстъпва, когато го облада страхът.

Кийс вдигна ръце с намерение да защити лицето си и по случайност улови една от тварите. Стисна я и усети как телцето експлодира. Малките копеленца бяха крехки, но просто бяха ужасно много. Друг нападател кацна на рамото му. Капитанът изпищя, когато острото като бръснач пипало се заби право през униформата и кожата му, замърда под повърхността и се впи в гръбначния му стълб. Последва взрив на толкова силна болка, че в съзнание го върнаха единствено химикалите, които тварта инжектираше в кръвта му.

Опита се да вика за помощ, но не успя да издаде нито звук. Сърцето му препускаше бясно, докато крайниците му омекваха, един по един. Имаше чувството, че не може да диша.

Щом Кийс започна да губи контакт с тялото си, нещо зло навлезе в него, изтласквайки съзнанието му в мрака, докато пътем превземаше по-голямата част от церебралния му кортекс и заливаше мозъка му с толкова първичен глад, че можеше да го накара да повърне, ако капитанът владееше поне малко тялото си.

Този глад беше не само желание за храна, секс или сила. Гладът беше като вакуум, бездънна яма, която поглъщаше всеки негов импулс, всяка мисъл, всяка представа кой или какво е.

Опита се да изпищи, но създанието не му позволи.

 

 

Гледката на капитан Кийс, който се бореше с новия противник, бе вцепенила редник Дженкинс на място. Когато обаче гърчовете на капитана секнаха, той се размърда. Обърна се да побегне и усети, как един от малките зверове се удря в гърба му. Болката го проряза, щом тварта вкара пипала в тялото му, след това затихна.

Зрението му се замъгли, после се проясни. Имаше някакво чувство, че е минало време, но нямаше как да разбере колко дълго е бил в безсъзнание. Редник Дженкинс откри, че се намира в странен полусвят.

Поради някакъв проблем, случайно хвърляне на галактическите зарове, умът, който завладя неговото тяло, беше ужасно отслабнал по време на дългата хибернация и макар да бе достатъчно силен да го завладее и да започне действията, нужни за привеждане в бойна форма, му липсваха сила и яснота, нужни, за да доминира над домакина си така, както се полага.

Дженкинс, неспособен да стори нищо по въпроса, беше в пълно съзнание пред нападналия го интелект, който превзе контрола над мускулатурата му, дърпаше крайниците му като дете, експериментиращо с нова играчка и го въртеше в кръгчета, също като приятелите му, които обаче изобщо не бяха в съзнание, а вече мъртви. Дженкинс запищя и въздухът излезе от дробовете му, но никой не се обърна да го погледне.

Бележки

[1] Мортира — оръдие с широка и къса цев за стрелба по стръмна траектория — Б.пр.